Как руската пропаганда премина от „денацификация“ към борба със Запада
След като нахлу в Украйна през февруари 2022 г., Русия промени историята, която разказва за войната. В началото руският президент Владимир Путин обясняваше на руската общественост и на света, че смята инвазията в Украйна за оправдана, защото има нужда от „денацификация“ на Украйна. Путин твърдеше, че нацистка хунта е завзела властта в Киев и тероризира хората, особено онези, които говорят руски. За да се спаси Украйна, твърдеше Путин, руските войски отново са изпратени да спасят света от нацистите.
Но днес не се говори много за нацисти. След като руската армия претърпя редица поражения в началото на войната, Кремъл бързо коригира пропагандата си. След като руските военни не успяха да превземат Киев, вече не беше полезно да се твърди, че Москва се бори с украинските нацисти. Да бъдеш победен от украинците беше твърде унизително за пропагандаторите на Путин. Затова Русия промени врага, с когото се бореше: Кремъл започна да твърди, че Русия воюва с НАТО и дори със Съединените щати. В този разказ войната в Украйна беше марионетна война, а украинците бяха в ръцете на „отвъдокеански кукловоди“. За руснаците това беше позната история, събуждаща нагласите от Студената война – „ние“ срещу „тях“.
С промяната на посланието се промени и аудиторията. Путин вече не говори само на своя народ, опитвайки се да оправдае една зле замислена война. Днес той се конкурира със Запада за съюзници в развиващия се свят, където неговите твърдения за западното лицемерие намират отклик. А през последните седмици Путин намери нов материал, който да използва: безусловната подкрепа на Съединените щати за Израел във войната му в ивицата Газа.
Денацификация
Когато Путин обяви целта си за денацификация на Украйна, той и неговите пропагандатори не за първи път описваха украинските националисти като фашисти. През 2014 г., когато народно въстание принуди украинския президент Виктор Янукович да напусне поста си, Путин и неговите поддръжници по руската телевизия заявиха, че в Киев е имало въоръжен преврат, извършен от радикални националисти. Това беше смехотворна лъжа: ако антиконституционна хунта беше завзела властта, защо новото правителство в Украйна проведе демократични избори през 2019 г. и как можеше действащият президент Петро Порошенко да загуби, ако беше автократичен лидер? И ако правителството в Киев беше съставено от нацисти, защо имаше президент, който беше евреин, Володимир Зеленски? Но Путин не позволява на фактите да попречат на добрата история.
През 2022 г., в първите месеци на войната, заклеймяването на украинските „нацисти“ беше задължително за руските официални лица и водещи на новини. Владимир Соловьов, един от най-омразните руски пропагандисти, установи традиция: всеки ден в канала си в Телеграм той добавяше „Денацификацията е неизбежна!“ като последно изречение за ежедневния доклад на руската армия за загубите по фронтовете.
Но скоро стана ясно, че руската общественост не вярва на това послание. На 16 юни 2022 г. на провоенен митинг, организиран от властите на Далнегорск, малък провинциален град в Далечния изток, кметът Александър Теребилов се опита да цитира Путин, но на три пъти се препъна в руската дума за „денацификация“, като в един момент неволно призова за „денацификация на Русия“. Когато тълпата избухна в смях, той се поправи, но беше твърде късно: видеото се разпространи в интернет. Разгневеният кмет се опита да накаже журналиста, който е качил видеото, като го изпрати в армията, но журналистът напусна града, преди да бъде заловен.
След този скандал Кремъл проведе специално проучване, което показа, че мнозинството руснаци нито разбират термина „денацификация“, нито вярват, че той се отнася за Украйна. Проучването разкри, че постсъветското общество е много прагматично, ако не и цинично. Руската общественост не вярва, че Путин ще спаси когото и да било, включително украинците. Пропагандистите скоро престанаха да използват думата „денацификация“. През есента на 2022 г. Соловьов вече не публикуваше ежедневния си лозунг.
What-About-Ism [„А-какво-да-кажем-за“-изъм]
Ранните неуспехи на Москва във войната убедиха руските пропагандисти, че е необходим по-голям, по-надежден враг, който да оправдае загубите на бойното поле. Вместо да се бие само с украинците, Русия преформулира конфликта като война с НАТО и САЩ. Освен това тя престана да говори за спасяването на украинците от фашистите. Тонът на пропагандата се втвърди: Украинците вече са предатели, които заслужават наказание, а не състрадание. Това послание се основаваше на традиционен мит от руската имперска история, в който украинците многократно са предавали Русия, като са заговорничели с враговете ѝ, докато са се борели за независимост. През април 2022 г. Тимофей Сергейцев, бивш руски политически съветник в Украйна, който сега живее в Москва, публикува статия, в която призовава за „деукраинизация“. Самата идентичност „украинец“, според него, вече не трябва да съществува.
Основната цел на руската пропаганда обаче вече не беше Украйна, а Западът – един по-голям противник, срещу който руската общественост да се сплоти. През юли 2022 г. Дмитрий Медведев, бившият руски президент и министър-председател, който някога беше смятан за прозападен и либерален, написа статия, емблематична за новия наратив. Той твърдеше, че целите на Путин в Украйна ще бъдат постигнати, но войната вече е решила друг проблем: Русия отново е взета на сериозно – „както някога Съветският съюз“. Той оприличи ситуацията на дете, което се сблъсква с кварталните хулигани. „Ако се уплашиш и избягаш от вкъщи, ти си никой и няма да те поканят никъде другаде“, написа Медведев. „Но ако удариш пръв, тогава шансовете да защитиш позицията си са значително по-големи. Ето защо е толкова важно страната да бъде уважавана и да се съобразяват с нея“.
Това беше показателен разказ, защото Медведев, който е израснал в професорско семейство в Ленинград, вероятно не се е бил с никого в квартала като дете. Но Путин, който е израснал в много по-скромни условия в същия град, определено се е бил. Гангстерските ценности, които е усвоил в детството си – да удариш пръв или да станеш жертва – са проникнали в официалната реч и са станали популярни сред руснаците. Това ново обяснение на войната в Украйна се съчета добре с носталгията по Съветския съюз, която е широко разпространена сред по-възрастното поколение.
Днес, за първи път след разпадането на Съветския съюз, руските власти открито заявяват, че се борят със Съединените щати. Но има съществена разлика между тогава и сега. През съветските години руската пропаганда настояваше, че Съветският съюз се бори за световен мир, а американците са подстрекатели към война. Съветските пропагандисти твърдяха, че страната им е справедлива и просперираща, докато Западът е виновен за апартейда, расизма и нарушаването на човешките права. Днес пропагандата в Русия е напълно различна: никой не претендира, че едната страна е по-добра от другата.
В основата на руската пропаганда днес е т. нар. „whataboutism“ – да се отговори на всяка критика, като се посочи предполагаемата злонамереност на другата страна – и никой не го прави по-добре от Маргарита Симонян, главна редакторка на телевизионния канал RT. Тя обича да разказва историята, когато е била на 16 години и е прекарала една година като ученичка на обмен в училище в Ню Хемпшир, живеейки с американско семейство. Това преживяване я накарало да се отнася скептично към Съединените щати и тя се научила да не харесва американските ценности, въпреки че никога не уточнява какво точно се е случило през годината в чужбина. Тя може да прекара часове по телевизията, за да докаже, че не само в Русия няма свобода на словото, честни избори или справедлива съдебна система. Според нея тези демократични ценности и институции не съществуват никъде по света. Западните политици знаят как да заблуждават населението си, но поне в Русия никой не се преструва.
Днес посланието, което се разпространява от руските пропагандисти, е, че всяка свръхсила има право на насилие. В продължение на десетилетия само американците са имали възможност да започват войни и да нахлуват в други държави. Съюзниците на Путин питат: а защо това право да не се разпростира и върху Русия? Ако американците можеха да нахлуят в Ирак през 2003 г., защо Русия да не може да нахлуе в Украйна? Това, твърдят те, е привилегията да бъдеш свръхсила.
Изненадващо, тази втора разновидност на пропагандата за Украйна се оказа много по-убедителна от първоначалната, което обяснява защо тя все още е доминиращото послание днес. Много руснаци предпочитат да вярват, че не Русия е нападнала Украйна, а Съединените щати са провокирали конфликта и са въвлекли в него и двете страни.
Антиколониализъм
Руският „whataboutism“ набира популярност не само у дома, но и по света. За много страни извън Запада войната в Украйна не е основен приоритет, а идеята, че тя е борба срещу американската хегемония, предлага допълнително разрешение да останат безучастни. За много хора от глобалния Юг фактът, че Путин унищожи монопола на Съединените щати върху насилието, го прави ако не герой, то поне ситуационен съюзник.
По време на миналогодишната президентска кампания в Бразилия може би единствената обща гледна точка между двамата основни кандидати – Жаир Болсонаро и Луис Инасио Лула да Силва – беше признателността им към Путин. През февруари 2022 г., когато руските войски се струпваха по границите на Украйна, Болсонаро пътува до Москва и заяви, че Бразилия е „солидарна“ с Русия. А по време на кампанията си Лула каза за Зеленски: „Този човек е толкова отговорен за войната, колкото и Путин“. В Китай, Индия, Африка, Латинска Америка, Югоизточна Азия и дори в някои европейски страни хората виждат в Путин силен лидер и борец срещу американското влияние.
В продължение на много години Путин избягваше да претендира за мантията на глобалния антиамериканизъм, защото все още се стремеше да сключва сделки със Запада. Но той все пак поддържаше топли отношения с различни известни антиамериканисти, като венецуелския Уго Чавес и либийския Муамар Кадафи. Днес вече Путин с охота играе същата тази роля. В статия, публикувана през септември, Николай Патрушев, високопоставен съветник на Путин, нарича западняците „паразити“. „Колониалният световен ред, ориентиран към Запада“, твърди той, „претърпява окончателен разпад“. И сега Русия се вижда поставена „в мащабна битка за умове и сърца“ със Съединените щати.
Самият Путин се възползва от това мнение. На 6 октомври той говори почти четири часа на Валдайския форум, един базиран в Москва мозъчен тръст. Речта му не беше посветена на Украйна като такава, а на по-широката конфронтация със Запада. Връщайки се назад в историята, той обеща, че „ерата на колониалното управление няма да се върне“. През същия месец в интервю за китайската държавна телевизия Путин се върна към темата. „Колониалните държави винаги са казвали, че носят просвещение на своите колонии, че са цивилизовани и носят благата на цивилизацията на други народи, които са смятани за хора от втора класа“, каза той. „Днешният политически елит, да речем в Съединените щати, говори за своята изключителност. Това е продължение на същото колониално мислене. Нашият подход е напълно различен.“
Призивът към антиколониализма е особено циничен, като се има предвид собствената колониална история на Русия. Сибир, например, е колонизиран от руските казаци много преди западните европейски сили да колонизират Африка и Азия. Путин обаче предпочита да премълчи тази неудобна истина, твърдейки, че всички руски територии винаги са се присъединявали към „майка Русия“ доброволно.
Путин – хуманистът
Новата криза в Близкия изток засили пропагандата на Кремъл. На 7 октомври Путин навърши 71 години и избухването на войната в Близкия изток му беше подарък във всеки един смисъл. От една страна, войната в Украйна вероятно ще изчезне от първите страници на международните медии и ще изглежда локална в сравнение с войната на Израел в Газа, която все още рискува да ескалира до регионална война. От друга страна, конфликтът в Близкия изток предоставя на Путин уникална възможност да демонстрира лидерството си в антиамериканския лагер. Дори не е необходимо да подкрепя открито Хамас; достатъчно е да повтаря при всеки удобен случай, че американците са виновни за всичко.
В първите дни след нападението на Хамас срещу Израел руската пропагандна машина промени тона си. Соловьов, телевизионен водещ от държавния телевизионен канал „Русия 1“, е евреин. Преди няколко години той заяви в интервю за израелски медии, че ако в Израел избухне война, той ще лети към страната, за да защити историческата си родина. Днес Соловьов може да бъде чут по телевизията да осъжда политиката на Израел. Междувременно Симонян, която обикновено реагира в ефира на RT с язвителна насмешка на информация за цивилни жертви на руските бомбардировки в Украйна, реагира с ужас на подобни събития в Газа. На 17 октомври, след като експлозия разтърсва арабската болница Ал-Ахли в град Газа, тя публикува мислите си в своя канал в Телеграм: „Дори не знам какво да напиша за един свят, в който все още са допустими (и приети) такива екзекуции като тази, която се случи в Газа. С всеки изминал ден става все по-непоносимо да бъдеш съвременник на този свят.“
Дълго време самият Путин високо ценеше Израел и се радваше на близки отношения с израелския министър-председател Бенямин Нетаняху. Двамата лидери имат сходни възгледи за света и сходни политически методи: никой от тях не се интересува много от демокрацията. Това вече няма значение. Въпреки личните си чувства към Нетаняху, Путин е критикувал израелските въздушни удари по цивилни цели и е изразявал съчувствие към населението на Газа.
„Използването на тежка техника в жилищни райони е сложен въпрос със сериозни последици за всички страни“, каза той на 13 октомври. „И най-важното, жертвите сред цивилното население ще бъдат абсолютно неприемливи. Там живеят почти два милиона души.“
Германският канцлер Олаф Шолц нарече позицията на Путин по отношение на Газа цинична. Но именно обвиненията на Кремъл в лицемерие на Запада имат силен ефект в целия свят.
