Лудостта при отделните хора е нещо рядко срещано,
но при групите… тя е правило.
Фридрих Ницше
Поразителен факт при терористите е, че за разлика от серийните убийци, те обикновено не са психопати. Експертите са единодушни, че повечето серийни убийци проявяват черти, съответстващи на диагностицирани психопатични личностни разстройства. За разлика от тях психолозите, изучаващи тероризма, от години насам напразно се опитват да идентифицират конкретни девиантни или анормални личностни черти, типични за терористите.
Някои изследвания например се опитват да докажат, че терористите са „нарцистични“ или „подтиснати от депресия“, или страдат от ниска самооценка, или са имали жестоко детство. Един западногермански изследовател установява, че „терористичната група представлява отдушник за архаични агресивни наклонности, често коренящи се в младежки конфликти с доведени бащи“. Един коментатор от XIX в. дори е изказал хипотезата, че насилието на терористите е свързано с „недостигът на витамини“; наскоро пък един психиатър изказва предположението, че „неправилното функциониране на слуха може да е често срещано сред терористите“. Друг експерт твърди, че терористите произхождат от „общества, в които преобладават фантазиите за чистота“.
Всъщност всички тези твърдения са вече отхвърлени, чрез множество контрапримери. Просто няма надеждни доказателства, че хората, които се присъединяват към терористични организации или извършват терористични актове, имат необичайно проблемно детство или девиантни личностни черти. Напротив, атентаторите самоубийци и други терористи често са описвани от зашеметени приятели и познати като „прекрасни“, „дружелюбни“, „много приятни“, „добри хора“. Всъщност изследователите вече са единодушни, че „по същество терористите са нормални личности“.
Проблемът с опитите да се определят „типичните черти на терориста“ или „личността на терориста“ е, че те се фокусират върху индивида. Но тероризмът е преди всичко групов феномен: той е убийствен израз на племенната политика. За да разберем как груповата динамика може да изкриви психиката на индивида до такава степен, е полезно да започнем с някои основи на груповата психология.
Психология на групите
Групите не само оформят това, което сме и което правим. Те могат също и да изкривят възприемането на обективните факти. Класическият вече експеримент на Музафер Шериф „Пещерата на разбойниците“ предлага ранна демонстрация. През 1950-те години двадесет и две момчета на възраст около единадесет години са заведени за три седмици в изоставен лагер в Оклахома и са разделени на две приблизително еднакви групи, които веднага се нарекли „Орлите“ и „Гръмотевиците“.
През първата седмица двете групи били държани напълно отделно, но през втория етап те били помолени да се състезават в серия от физически игри като бейзбол и теглене на въже. Незабавно се разразило силно групово съперничество, изпълнено с взаимни обиди, изгаряне на знамена и нощни набези. В този момент изследователите провели експеримент. Било проведено състезание по събиране на бобени зърна, след което всяко момче предавало събраните от него зърна на ръководител, за да бъдат преброи. Ръководителят се преструвал, че изсипва бобчетата на всяко момче върху екран на проектор, като вместо това всеки път изсипвал върху екрана един и същ фиктивен набор от бобчета. След това момчетата от двете групи преценявали колко бобени зърна според тях е събрало всяко момче, като гледали екрана. Въпреки че броят на бобчетата на проектора си оставал абсолютно същият, момчетата постоянно надценявали резултатите на членовете на собствената си група в сравнение с резултатите на членовете на другата група.
Може ли интелигентността или образованието да преодолеят тези изкривяващи тенденции? Оказва се, че е вярно точно обратното. В едно скорошно проучване Дан Кахан от Юридическия факултет на Йейл и неговите съавтори са провели експеримент с повече от хиляда участници, като са ги тествали първо за политическите им пристрастия и „математическите им умения“ (основно математически умения плюс способност да се анализират данни и да се правят валидни заключения). След това на всички изследвани лица била зададена сложна задача, изискваща анализ на (измислени) количествени данни. На някои от изследваните лица бил зададен политически неутрален въпрос: дали този и този нов крем за кожа подобрява или влошава обривите? Била им показана таблица с цифри, които да им позволят да оценят твърдението. Както се очаквало, участниците с по-силни математически умения давали правилен отговор по-често.
На други участници обаче били дадени абсолютно същите числа, но те били попитани дали забраната на оръжията увеличава или намалява престъпността. Субектите, които видели тези числа, демонстрирали политическа пристрастност. Лицата с либерални, демократични нагласи били склонни да заключат, че забраната на оръжията намалява престъпността; лицата с консервативни, републикански нагласи били склонни да заключат точно обратното, тоест, че забраната на оръжията увеличава престъпността.
Но ето какво е най-интересното: лицата с по-силни математически умения демонстрирали по-голяма пристрастност. Те били по-склонни да грешат в посока на политическите си пристрастия, вероятно поради по-добрите си умения да манипулират данни. С други думи, Кахан открива, че колкото по-умел сте с числата, толкова по-вероятно е да манипулирате доказателствата, за да отговарят на основните убеждения на вашата група. Тази констатация е вече повторена при няколко различни политически спорове, свързани с факти – например изменението на климата – и е разширена отвъд числовата грамотност. Колкото по-добре информирани са хората и колкото по-добре образовани са те, толкова по-поляризирани са по политически спорните фактически въпроси и толкова по-упорито манипулират новите факти, за да подкрепят мирогледа на своята група, своето „племе“.
Друг начин, по който принадлежността към група влияе върху преценката ни, е натискът да се съобразяваме с нея. В забележителното изследване на Соломон Аш от 1951 г. участниците били настанени на маса с шестима съмишленици – фалшиви участници, които всъщност са част от експерименталния екип. На участниците била показана рисунка с една-единствена линия. След това им била показана друга рисунка с три различни линии и те били помолени да посочат онази, която е със същата дължина като първата. Отговорът трябвало да е очевиден. Но след като наблюдавали как шестте други участници избират очевидно грешен отговор, 75% от реалните участници се присъединили към останалите и също избрали грешната линия.
Професорът от Станфордския университет Роб Уилър разширява анализа на конформизма на Аш, за да проучи как може да се разпространява невярна информация, дори когато членовете на групата знаят, че тя е фалшива. За да засили връзките в групата, Уилър създава илюзията, че изследваните лица са част от група с талант за изтънчена дегустация на вина (като съобщава преувеличени данни за останалите членове). Участниците били помолени да дегустират две вина, които всъщност били от една и съща бутилка. След това те били поставени на самостоятелни компютърни станции. На всеки от тях било казано, че ще бъде петият от шестима участници, които ще оценяват вината. Всеки от тях виждал първите четири отговора, които всъщност не били от негови колеги, а създадени от компютър. Всички компютърни оценки показвали, че едно от (идентичните) вина е много по-лошо от другото. Повече от половината участници се подчинили на социалния натиск и се съгласили с тези фалшиви оценки. След това изследваните лица получили един последен – „фалшив“ или „отклоняващ се“ отговор – който в действителност казвал истината (че двете вина за неразличими едно от друго). След това субектите били помолени да оценят способностите за оценяване на вината на хората, които смятали за други членове на групата.
Резултатите се оказали завладяващи. Когато били помолени да класират колегите си дегустатори, конформните субекти разкрили, че всъщност предпочитат „отклоняващия се“ – което предполага, че в действителност те също намирали вината за неразличими. Но когато ги помолили да изразят публично мнението си, те наказали „отклоняващия се“, като го класирали по-ниско. С други думи, изследваните лица публично си наложили норма на групов консенсус, с която всъщност не били съгласни. Както посочва Уилър, този тип конформизъм е особено опасен, защото „чрез каскада от самоподсилващ се социален натиск“ фалшивите реалности могат да бъдат приети за истински, докато казващите истината хора биват наказвани и всички се вкопчват в собственото си лицемерие. Тези каскади могат да „впримчат населението в капана на поклонението пред голия император, без да има възможност някое дете да развали заклинанието“.
Груповата идентификация може мощно да засили тези ефекти на конформизъм. В експерименти, подобни на знаковото изследване на Аш, е установено, че участниците се съобразяват много повече, когато им се представят оценки, за които се твърди, че идват от членове на вътрешна група, и много по-малко, когато се твърди, че идват от членове на външна група. И не става въпрос само за това, че хората са склонни да мислят онова, което мислят членовете на тяхното „племе“. Те ще правят това, което правят техните съплеменници – стигайки дори до степен на дивачество.
По думите на Гюстав Льо Бон, френски социален психолог от XIX в., който по същество изобретява психологията на тълпата, един индивид, който е част от група, „слиза няколко стъпала надолу по стълбата на цивилизацията“. Сам по себе си човекът „може да бъде култивиран индивид“, но като член на група той или тя започва да „притежава спонтанността, насилието, свирепостта, а също и ентусиазма и героизма на примитивните същества“. Индивидът, който действа заедно с другите в групата, придобива „усещане за непобедима сила, което му позволява да се поддава на инстинкти, които, ако беше сам, щеше да държи под контрол“.
Фанатизмът, подхранван от потискащия ефект на груповата идентичност, почти сигурно има физиологична основа, макар че едва сега започваме да я разбираме. Описвайки млади мъже-бойци на ИДИЛ, които препускат с камиони, „развяващи черни знамена“, стиснати юмруци, въодушевени „от клането на неверници“, психологът и невролог Иън Робъртсън пише, че бойците изпитват „биохимично опиянение от комбинацията на хормона на връзката окситоцин и хормона на доминацията тестостерон. Много повече от кокаина или алкохола тези естествени наркотици повишават настроението, предизвикват оптимизъм и дават енергия за агресивни действия от страна на групата“. Груповото обвързване, отбелязва Робъртсън, повишава нивата на окситоцин, което стимулира „по-голямата склонност към демонизиране и дехуманизиране на външната група“ и което физиологично „анестезира“ емпатията, която човек иначе би могъл да изпитва. „Именно групите – заключава Робъртсън – са способни на дивачество в много по-голяма степен, отколкото всеки отделен индивид.“
Това е най-тъмната страна на племенния инстинкт: лекотата, с която дехуманизираме аутсайдерите, и удовлетворението, което получаваме от това. Силната групова принадлежност кара хората да смятат членовете на извънгруповите организации за „еднакви“ (ефект на хомогенност на извънгруповите организации), да ги характеризират с отрицателни черти или опасни наклонности, и да ги разглеждат като „нещо по-малко от хора“. Освен това те са много по-склонни да приписват човешки емоции (като възхищение, тъга или разочарование) на членовете на вътрешната група, докато в членовете на външната група виждат само „първични“, по-животински емоции (като гняв, изненада, страх). Установено е, че тези ефекти съществуват например между белгийци (вътрешна група) и араби (външна група); бели (вътрешна група) и чернокожи (външна група); канадци (вътрешна група) и афганистанци (външна група).
Най-обезпокоителното е, че тези ефекти се проявяват, понякога в крайни форми, и при малки деца. Разгледайте две скорошни проучвания за нагласите към вътрешната и външната група на арабски и еврейски деца в Израел. При първото еврейските деца били помолени да нарисуват „типичен евреин“ и „типичен арабин“. Изследователите установили, че дори сред децата в предучилищна възраст арабите са изобразени по-негативно и като „значително по-агресивни“ от евреите. По подобен начин в проучване от 2011 г. арабски гимназиални ученици в Израел били помолени да реагират на измислени инциденти, включващи случайна (несвързана с война) смърт на арабско или еврейско дете, например вследствие на токов удар или инцидент с велосипед. Приблизително 64% от участниците изразили съжаление от смъртта на арабското дете, докато само 5% изразили съжаление от смъртта на еврейското дете. Всъщност почти 70% заявили, че се чувстват „щастливи“ или дори „много щастливи“ от смъртта на еврейското дете.
Банализирането на злото
Ислам Якен е млад човек, израснал в семейство от висшата средна класа в Кайро. Завършва частна гимназия и университета „Айн Шамс“. Старите приятели си го спомнят като „забавен, но изпълнен с уважение“ и си спомнят, че мечтите му били най-обикновени: да изгради собствен бизнес като фитнес инструктор и „да си намери гореща приятелка“. Якен работи усилено, като предлага уроци по фитнес в местните фитнес зали и публикува онлайн видеоклипове с упражнения. „Всеки мъж мечтае да има шест кубчета на корема, за да може да свали ризата си на плажа или на басейна и хората да го гледат“, казва той на последователите си в YouTube. Но Якен има трудности. Не успява да си намери постоянна работа в египетската икономика, която е в криза, и бизнесът му се разпада.
През 2012 г., след като губи близък приятел в катастрофа с мотоциклет, той се запознава с ултраконсервативен шейх. Преди това не е бил религиозен, но сега си пуска брада и става силно набожен, като отказва да разговаря с жени и от срам и гняв се самопринуждава да не ги гледа. Когато превратът принуждава Мюсюлманските братя да излязат от властта, Якен се разочарова от политическата система на Египет и заминава за Сирия, без да каже на приятелите или семейството си. Те научават за трансформацията му едва когато в неговия канал в Twitter започват да се публикуват ужасяващи снимки на обезглавени глави в кошница, тиради за славата на ИДИЛ – и видеоклипове с тренировки за джихадисти. Сега, като „момче за показ“ (и личен треньор) на бойците от ИДИЛ, Якен публикува свои снимки, на кон с автомат и сабя. По ужасен начин ИДИЛ е позволил на Якен да реализира амбициите си в кариерата и го издига до статут и положение, които са му липсвали в Египет.
Членовете на терористични групировки не стават убийци и касапи за една нощ. Обикновено те биват привличани чрез постепенен процес на социализация, индоктринация и радикализация – като груповата идентичност и динамика играят решаваща роля във всеки един момент.
Жежон Бонтник, белгиец, приел исляма в тийнейджърска възраст, е един от хилядите европейци, напуснали удобните си домове, за да се присъединят към ИДИЛ в Сирия. Подобно на Якен, Жежон изглежда като обикновен тийнейджър, но „изпада в черна дупка“, след като е елиминиран от телевизионно риалити състезание (в което танцува като Майкъл Джексън), а после е изоставен от приятелката си. В живота му се появява Sharia4Belgium – радикална ислямистка група, базирана в Антверпен, която се стреми да превърне Белгия в ислямска държава. (Съществуват още Sharia4Holland и Islam4UK.) Ръководена от войнстващия проповедник Фуад Белкасем, свързан с ИДИЛ, Sharia4Belgium веднага дава на Жежон усещането, че принадлежи към собствено племе (членовете на групата се наричат един друг „братя“), както и чувство за важност и дълг, модели за подражание, на които да се възхищава, и врагове, които да мрази.
В продължение на двадесет и четири интензивни седмици Жежон и новите му братя слушат архивирани лекции на „мъченик“-имам, който свежда света до борбата на мюсюлмани срещу неверници, и гледат видеоклипове, които представят джихадистите, сражаващи се в Афганистан и Чечения, като „самоотвержени герои, защитаващи исляма срещу корумпирани кръстоносци“. В един от случаите те гледат видеоклип с обезглавяване. Обсъждат къде искат да се бият в бъдеще, дали в Либия или Сомалия. „Месеци наред седиш заедно с хора от група, в която джихадът се смята за нещо съвсем нормално“, спомня си по-късно Жежон. Новобранците преминават и обучение по бойни изкуства, уроци по кикбокс и лекция за „методологията за сваляне на режимите“, като всичко това им дава усещане за сила, контрол и самочувствие. Последните четири седмици от програмата са посветени на значението на лоялността към съмишлениците мюсюлмани.
Заедно с няколко от братята си, Жежон в крайна сметка стига до малкия град Кафр Хамра в Сирия, недалеч от Алепо, където амбициозните европейски джихадисти са настанени в оградена вила със закрит плувен басейн – или, ако имат истински късмет, в място, очевидно заграбено от сирийски правителствен служител, наречено „дворецът“, което разполага с басейн на покрива и овощна градина с размерите на футболно игрище. Ръководител на екипа на Жежон е друг белгиец, Хусиен Елуасаки, който на двадесет и една години вече е по същество втори командир на тренировъчния лагер за европейци. „Това е нещо невероятно“, казва братът на Хусиен в подслушан телефонен разговор. „Той е най-младият емир в света.“
За недоволните млади мюсюлмани като Якен, Джеджун и Хусиен да станеш джихадист е голяма стъпка нагоре: от анонимно нищожество човек се превръща в праведен воин, който предизвиква уважение, притежава власт, има възможност да се издигне – и не на последно място, е привлекателен за жените.
В това няма съмнение: само за кратко време марката „Халифат“ се превърна в нещо „готино“ и изненадващо ефективно сред младите мюсюлманки. ИДИЛ е проницателен маркетолог, който изпълва социалните си медии с изображения на уверени, наперени воини, носещи АК-47 – джихадисткият еквивалент на моделите на Abercrombie. Стотици западни жени са пътували до Сирия и Ирак, за да станат съпруги на бойци на ИДИЛ. Съпругите на ИДИЛ са стояли на стража, докато съпрузите им са изнасилвали пленени язидски (немюсюлмански) момичета, държани като сексуални робини. За много млади мюсюлманки в Обединеното кралство и Европа ИДИЛ успя да направи тероризма модерен. „В този свят“, както казва един близкоизточен репортер, „контракултурата е консервативна. Ислямът е пънк рок. Шалът е нещо освобождаващо. Брадата е секси.“
Повече от всяка друга терористична организация в най-новата история, ИДИЛ – която през 2014 г. стана „най-богатата терористична групировка в света“ и в един момент печелеше милиони долари на ден от петрол, данъци и изнудване – успя да предложи на младите, отчуждени мюсюлмани чувство на вълнение и романтика, връзка с великата история и шанс да бъдат част от печеливш отбор. Както казва един боец в Северна Сирия: „Тук има муджахидини от Русия, Америка, Филипините, Китай, Германия, Белгия, Судан, Индия, Йемен и други места. Те са тук, защото това е, което Пророкът е казал и обещал – Голямата битка се случва днес“.
Подобно на някогашните халифати, ИДИЛ разполага с „придворни поети“, включително известната поетеса Ахлам ал-Наср, която се омъжи за родения във Виена главатар на ИДИЛ Абу Усама ал-Гариб. Историята беше представена с голям успех в социалните мрежи, превръщайки ги в „актуалната“ двойка на тероризма – „джихадистка двойка на властта“. Родом от Сирия, ал-Наср е била на страната на демонстрациите срещу президента Асад през 2011 г. и много от стихотворенията ѝ ярко отразяват болката на тази група:
Куршумите им разтърсиха мозъците ни
като земетресение,
дори здравите кости се напукаха, а после се счупиха.
Пробиха гърлата ни и ни разпръснаха
крайниците ни…
беше като урок по анатомия!
Почистиха улиците с маркуч, тъй като кръвта все още
течеше
като потоци, които се разбиват от
облаци.
След като ИДИЛ превзе Мосул, ал-Наср публикува триумфална поема в традиционна арабска метрика, която се разпространи в интернет като горски пожар:
Попитайте Мосул, град на исляма, за
лъвовете –
как свирепата им борба донесе
освобождение.
Земята на славата се отърси от унижението
и поражението си
и облече дрехата на великолепието.
Известна като „поетесата на Ислямска държава“, ал-Наср е очевидно надарена; майка ѝ, бивша професорка по право, си спомня, че ал-Наср „се е родила с речник в уста“. Тя преживява осезаемо и е дълбоко съпричастна [с битките на ИДИЛ]; нейните елегии в памет на загиналите муджахидини са изпълнени с болезнена красота. Но племето, което е избрала, е ИДИЛ – тя пише есе от тридесет страници в защита на решението на халифата да изгори жив йорданския пилот Моаз ал-Касасбех.
Много малко хора, без значение колко са гневни, обеднели или деградирали, действително се занимават с терористична дейност. За повечето от нас е непонятно, че на пръв поглед нормални, симпатични млади мъже и жени, често от любящи семейства, могат да се взривят или да участват с радост в ужасяващи обезглавявания. Как може един поет с дълбока чувствителност да възхвалява изгарянето на човек жив?
Племенният инстинкт прави това поведение разбираемо. В най-мрачните си проявления племенният инстинкт обезчувствява, като обезличава. Той може да изкриви реалността в огромни мащаби, като мотивира хората да виждат света по начин, който благоприятства техните групови ангажименти. Чрез натиска за съобразяване груповата идентичност подтиква хората да правят неща, които никога не биха си помислили сами. Индивидуалната отговорност се слива с груповата идентичност и се опорочава от нея, а хората стават способни да участват и да възхваляват зверски актове на жестокост.
Пъзелът на бедността
Трудно е да се избегне усещането, че бедността трябва да играе роля в създаването на тероризъм. Наистина, често се казва – например от държавния секретар Джон Кери през 2014 г. – че бедността е „основната причина за тероризма“. Но много от лидерите на терористите произхождат от сравнително привилегировани семейства – твърди се, че Осама бин Ладен е наследил 25 милиона долара, а лидерът на ИДИЛ Абу Бакр ал-Багдади има докторска степен. Освен това многобройни изследвания като че „опровергават“ връзката между бедността и екстремизма – например показват, че ниският национален доход на глава от населението не е свързан с тероризма и че индивидуалната бедност не предсказва вероятността от участие в терористични актове.
В тези изследвания не се отчита решаващото значение на племенната политика и груповата идентичност. Разбира се, бедността не винаги води до насилие. Ключът към разбирането на екстремизма се крие не в бедността като такава, а в груповото неравенство.
Всяко голямо терористично движение през последните няколко десетилетия – от тамилските тигри в Шри Ланка до чеченските сепаратисти в Русия, от нигерийската „Боко Харам“ до войнстващите ислямски движения в Близкия изток – възниква в условия на групово неравенство, групово онеправдаване, групово унижение и групова омраза. Бедността сама по себе си не поражда тероризъм. Но когато големите неравенства са в основата на дълбоки, вече съществуващи расови, етнически, религиозни или религиозни разделения, интензивните чувства на несправедливост, негодувание и разочарование стават широко разпространени, катализирани от всички току-що разгледани групово-психологически феномени. Това са благоприятните условия за терористично насилие.
Когато започнем да разбираме динамиките на груповата идентичност и племенната принадлежност, то едва ли е вече изненадващо, че лидерите на терористичните организации понякога са заможни и добре образовани. Въпросът е, че те са заможни и добре образовани членове на фрустрирани, унизени, икономически и политически маргинализирани групи. Екстремистките организации – подобно на всички организации – често ще бъдат ръководени от по-добре разположените, по-амбициозни, харизматични и талантливи членове на тези групи. Това е просто начинът, по който работи груповата динамика.
Така ключът към съвременния ислямски тероризъм се крие в разпространението не просто на фундаменталистките мюсюлмански учения, а на убеждението, че мюсюлманите като група са нападнати, унизени и преследвани от зъл западен враг. Осама бин Ладен е централна фигура в разпространението на тези настроения. Той беше майстор на политическия трибализъм. Вдъхновен от Саид Кутб – египетски поет, често определян като основател на съвременния ислямски фундаментализъм – бин Ладен преформулира конфликта. Вече не ставаше въпрос само за Израел. Вместо това той избра за заклет враг на Ал Кайда Съединените щати, най-могъщата държава в света, „главата на змията“, „Великия Сатана“. Известен е с призива си към всеки мюсюлманин във всяка страна да убива американци, когато е възможно:
Съединените щати окупират земите на исляма на най-свещеното място – Арабския полуостров, заграбват богатствата му, диктуват на управниците му, унижават народа му, тероризират съседите му… Издаваме следната фетва към всички мюсюлмани: Решението да се убият американците и техните съюзници – цивилни и военни – е индивидуален дълг за всеки мюсюлманин, който може да го направи във всяка страна, в която това е възможно…
Бин Ладен създаде крайната глобална ситуация „ние срещу тях“, като поиска от мюсюлманите да видят себе си в историческа битка на живот и смърт с неверниците.
Към това ИДИЛ добави мечтата за възстановен халифат, създавайки пряка връзка със славното имперско минало на исляма, както и пластове от вътрешноислямски групови конфликти. Първо, ИДИЛ се противопостави на Ал Кайда. След като един от лидерите на Ал Кайда се подигра с членовете на ИДИЛ като с „простаци, които са се заблудили с обявяването на халифата“, говорителят на ИДИЛ отговори: „На всички, които се опитат да нарушат редиците, ще бъдат отрязани главите.“ По-същественото е, че ИДИЛ се позовава на древния разкол между сунити и шиити, като призовава всички шиити да бъдат умъртвени.
Въпреки това основното послание на ИДИЛ си остава позоваването на мюсюлманското „унижение“ и световният призив към мюсюлманите да се присъединят към славното възраждане на исляма след векове на потисничество. През 2014 г., три години след убийството на бин Ладен, „халифът“ на „Ислямска държава“ Абу Бакр ал Багдади заяви:
Настъпи времето за онези поколения, които се давеха в океани от позор, бяха хранени с млякото на унижението и бяха управлявани от най-гнусните от всички хора, след дългия им сън в мрака на пренебрежението – настъпи времето те да възкръснат.
По подобен начин пропагандата на ИДИЛ в интернет (преведена на английски, френски и немски език) триумфално призовава мюсюлманите сунити да се „съберат около вашия халифа, за да се върнете, както някога сте били през вековете, крале на Земята и рицари на войната“.
На фона на ярко изразеното групово неравенство най-успешните екстремистки групи предлагат на членовете си точно това, което съществуващите обществени институции не предлагат: племе, чувство за принадлежност и цел, враг, когото да мразиш и убиваш, и шанс да преобърнеш груповата полярност, превръщайки унижението в превъзходство и триумф. Това е формулата, от която се възползват Ал Кайда и ИДИЛ.
Те не просто проповядват религиозна идеология. Те предлагат на своите членове статут и власт чрез груповата идентичност: да бъдеш воин на Аллах с героична мисия, независимо дали побеждаваш Великия сатана или възстановяваш ислямския халифат. Както казва експертът по тероризъм Скот Атран, „това, което вдъхновява…, не е толкова Коранът или религиозните учения“; джихадистите „почти никога не убиват или умират само за каузата, а и един за друг: за своята група, чиято кауза изгражда въображаемото им семейство от хора, които са им генетично непознати – тяхното братство, отечество, родина, родина, тотем или племе“.
* * *
ИДИЛ може и да е на ръба на поражението, но условията, които ѝ позволиха да се издигне, си остават много живи. Помислете за това изказване на баща мюсюлманин, живеещ в Сеута, Испания, по време на войната в Ирак:
Испанските власти се отнасят към нас така, сякаш всички сме престъпници. Нашият народ е тук от стотици, може би хиляди години, но дори индусите получават по-добро отношение. Ние винаги търсим работа… Не може да не усещате страданията на вашия народ в Палестина, Ирак, Афганистан… Кълна се, че ако Джордж Буш беше тук пред сина ми, щях да го застрелям и с удоволствие да умра. И ако имах средства, щях да си сложа бомба и да взривя американските войници в Ирак, дори ако собственият ми син, когото обичам повече от живота, ще трябва да расте без баща. Но нямам средства, за да стигна дотам.
Милиони мюсюлмани по целия свят – в Европа, в Африка, в Близкия изток – се чувстват жертви, заплашени и обеднели от западните врагове, независимо дали става дума за Америка, Европа, Израел, християнството или западната цивилизация като цяло. До известна степен тези чувства са непроменими: те са предсказуеми изкривявания на груповата психология, преувеличени и натрапвани от демагогски настроени лидери, от имами и от ехокамери в социалните медии. Но освен това тези чувства са и самоизпълняващи се пророчества. С нарастването на популистките антимюсюлмански настроения в Европа и Америка, подхранвани от терористичните убийства, мюсюлманите на някои места всъщност ще станат по-преднамерени, по-маргинализирани, по-социално изолирани. Докато този цикъл продължава, ислямските терористични организации, нови или стари, ще намират готова аудитория за своите варварски групови призиви.
Първоначална публикация в: Amy Chua, Terror Tribes, Penguin Press 2018, Ch. 5, “Terror Tribes”: