Снимка: Джъстин Съливан / Getty
В четвъртък вечерта президентът Джо Байдън се представи много зле в дебата срещу Доналд Тръмп, което предизвика паника в цялата Демократическа партия и повдигна въпроса дали Байдън трябва да продължи да бъде кандидат на партията. Той вече изостава от Тръмп в проучванията на национално ниво и в колебаещите се щати, в които избирателите са регистрирали значителни опасения относно възрастта му. (По време на дебата Байдън се препъваше в думите си, на моменти изглеждаше, че не може да говори нищо, и имаше проблеми с даването на ясни отговори, което вероятно засили тези опасения сред избирателите. Проучване на CNN, направено непосредствено след дебата, показа, че петдесет и седем процента от зрителите са заявили, че „нямат доверие“ в „способността на Байдън да ръководи страната“; за Тръмп този процент е бил четиридесет и четири.)
Преди повече от четири месеца колумнистът на „Таймс“ и автор на широко слушан подкаст Езра Клайн написа статия, озаглавена „Демократите имат по-добър вариант от Байдън“, в която призова партията да убеди президента, че „не трябва да се кандидатира отново“. Той се притесняваше, че Байдън е на губещ път и смяташе, че е наложително демократите да не се поддават на „фатализъм“ по отношение на надпреварата, като твърдеше, че партията трябва да настоява за открит конгрес, на който да бъде избран друг кандидат. Статията предизвика голям отзвук, но очевидно не доведе до значително оспорване на кандидатурата на Байдън на предварителните избори или до сериозен натиск за неговото оттегляне.
В петък сутринта разговарях по телефона с Клайн за случилото се в четвъртък [по време на дебата с Тръмп] и за това какво трябва да направят демократите сега. Разговорът ни, редактиран за по-голяма дължина и яснота, е представен по-долу.
Как мислите, защо онова, което предложихте през февруари, не се случи?
Мисля, че е много трудно да се заобиколи действащ президент, който иска да се кандидатира отново. Не мисля, че нещо от това, което твърдях през февруари, беше особено необичайно или не се усещаше по същия начин от много демократи, включително от много висши демократи. Получих много отзиви за този материал и онези, които почти не получих никога, бяха от вида: „Грешиш. Джо Байдън е силен кандидат. Той е най-добрият кандидат, който демократите биха могли да пуснат на изборите през ноември“.
Хората казваха: „Няма друга възможност. Няма друг вариант, защото той няма да се оттегли. Няма друг вариант, защото дори и да се оттегли, Камала Харис не е достатъчно силна. Няма друг вариант, защото никой не смята, че Камала Харис ще спечели на открит конгрес, а ако тя не спечели, това ще разкъса партията.“ Според мен блокажът в съзнанието на хората беше не толкова в това дали възрастта на Байдън се е превърнала в наистина съществен риск в кампанията или дори в рамките на президентството, а в това да си представят, че партията е достатъчно силна, за да направи нещо друго и да поеме риска да върши нещо друго.
Съществуваше проблем с колективното действие. Всеки отделен политик или щатен служител, съветник или довереник на Джо Байдън, който излезе от подредбата и заяви частно или публично, че Джо Байдън не трябва да се кандидатира, се изправя пред реален риск за кариерата си. Докато да не казваш нищо, няма риск.
Поставянето под въпрос на действащ президент [като кандидат за втори мандат] обикновено се смята за трудно за претендента и потенциално вредно за действащия президент. Все пак ми хрумва нещо, за което ми се иска да бях помислил по време на вашата статия, а именно, че когато основният проблем на действащия президент е неговата възраст, има допълнителна полза от оспорването му: нещо подобно на този дебат можеше да се случи по време на първичните избори, което според мен наистина щеше да разтърси нещата.
Бях планирал точно такъв материал с моя редактор и щях да го пусна веднага след междинните избори. Но демократите се справиха толкова неочаквано добре в средата на мандата, че можеше да се почувства как от партията се изцежда възможността за предизвикателство. Разбрах, че хората поне са обмисляли да влязат в първични избори точно по тази причина и може би са били склонни да приемат аргумента, че демократите се нуждаят от първични избори, просто за да видят дали Джо Байдън все още е способен да води кампания. Нямаше никакъв шанс за това след представянето на демократите през 2022 г., което беше посочено – според мен некоректно – като доказателство, че съм грешал не само за демократите, но и за Джо Байдън.
Нещото, което наблюдаваме тази година, е, че Байдън изостава от демократите в Конгреса. Те водят в ключовите сенатски надпревари, в щатите, където той изостава. Така че сега е ясно, че хората са по-склонни да гласуват за средния демократ, отколкото за Джо Байдън, и според мен е много вероятно разделението в това отношение да е възрастово.
Проблемът отново беше в партията. Искам да се върна отново към това: партията трябваше да вземе по-стратегическо решение. Тя трябваше да направи неща, които са неудобни, за да управлява риска от спад. Вместо това се стигна до обединяване около най-добрия възможен случай за Джо Байдън. Понякога хората казват, че съм оттеглил мнението си след [речта на Байдън] „Състоянието на съюза“, но аз не мисля така. Това, което казах след „Състоянието на съюза“, беше по същество: „Ако този Джо Байдън се появява всеки ден до изборите, хората, които казват това, което казвам, ще изглеждат малко глупаво“. Но просто няма как той да се проявява по този начин всеки ден от сега до изборите.
Наистина не знам защо речта му за състоянието на съюза беше толкова силна. Но надеждата, че всеки ден ще имаме именно този човек – когато всеки, който редовно е гледал речите и изпълненията му, знае много добре, че няма как това да стане, е проблем.
Дори и да не сте гледали речите или изпълненията му, той е на осемдесет и една години и вероятно няма как получавате такова представяне всеки ден – просто защото е на такава възраст.
Мисля, че това е нещо, към което демократите се отнасят като към повърхностен въпрос, а не като към въпрос по същество.
Точно така – едно от най-интересните неща, за които говорихте в статията си и за които говорихме след това, е идеята дали Байдън е твърде стар, за да се кандидатира за президент. Как мислите за това сега?
Въпросът, който изтъкнах в статията, и който чух от много хора около Джо Байдън, е, че той е напълно готов за президентската работа. Казаха ми, „ако бяхте на срещи с него, щяхте да видите, че умът му е остър, че взема добри решения, че хората нямат притеснения относно способността му да изпълнява ролята по отношение на вземането на решения.“ Друго нещо била способността му да изпълнява тази роля пред камерите. Затова изтъкнах, че той изглежда подходящ за работата на президент, но не и за водене на кампания за президент.
След като публикувах статията, доста мислих върху тази реплика, защото смятах, че ситуацията е малко по-неясна, отколкото я представих. Начинът, по който изразих това сега, е, че смятам, че разграничението е по-неясно. Не смятам, че Джо Байдън е старчески разнищен. Не смятам, че взема лоши решения. Но смятам, че, първо, способността да се общува е част от работата на президента. Според класическата формулировка в политологията, силата на президентството е способността да се убеждава. Джо Байдън е с доста ограничени възможности за убеждаване. Част от работата на президента е да вдъхне увереност на хората, че контролира многобройните проблеми на света.
Демократическата партия се е превърнала в партия на нормалността, на системите и на институциите – и то по начин, който е различен от времето, когато навлизах в политиката, когато бизнесът беше много близък до републиканците. Наистина имате това изравняване, при което всяка основна институция в американския живот е станала много по-близка до демократите. Така че, по начин, който според мен е малко сложен за тях, тази партия, която, от една страна, е партия на реформите, е и партия на статуквото, на онова, което имаме. Това е партия както на запазването, така и на промяната.
Трудността, която Байдън създаде, се състои в това, че в една партия, която на някакво ниво иска да се аргументира, че е партията на нормалните, компетентни хора, които ще назначават на постове нормални, компетентни хора и ще вършат нормална, компетентна работа – именно този Джо Байдън започна да изглежда необичаен за избирателите. А демократите не ги слушаха. Те им казваха, че грешат по същия начин, по който бяха грешили през 2016 г., когато [демократическите] избиратели казаха, че не харесват Хилъри Клинтън. Тогава аз бях човекът, който каза: „Грешите. Вие сте се надишали на Fox News и [сте повлияни от] годините на сексистки нападки срещу Хилъри Клинтън“. Просто не може да се казва на избирателите, че грешат. Това не върши работа.
Съгласен съм, че не може да се каже на избирателите, че грешат за нещо подобно. Като оставим това настрана – смятате ли, че избирателите са прави в случая с Байдън?
Мисля, че способността да общуваш ясно, способността да убеждаваш, способността да вдъхваш доверие в ръководството си, са част от работата на президентството. Трудно ми е да кажа, че Джо Байдън и екипът му не вземат разумни решения по отношение на управлението. Мисля, че в повечето случаи го правят. Но по отношение на воденето на кампании явно не са [също толкова добри]. Не мисля, че повторното кандидатиране на Джо Байдън е правилното решение.
И дори ако смятате, че единственият проблем тук е, че Джо Байдън вече не е толкова бърз в реториката и изглежда доста древен и физически ограничен, когато го гледате как върви… Ако смятате, че това е нещо отделно от работата на президентството и че същото важи за воденето на кампания, [то аз мога да отговоря само] – напротив, тези неща са част от работата на президентството.
Мисля, че става дума дори за нещо повече. Дори и ако смятате, че работата на президентството е да приема политики и да управлява по начин, който е добър за американския народ, то все пак единственото най-важно нещо, което ще повлияе върху начина, по който се управляват Съединените щати през следващите пет години, си остава дали Джо Байдън може да победи Доналд Тръмп на изборите. […] Така че разграничението [между успешно ръководство на страната и успешно водене на кампания] ми се струва почти без значение в определен момент.
Да, очевидно е вярно и това, че да се кандидатираш за президент – да бъдеш преизбран – също е част от работата на президента. За мен водещото сравнение тук е [бившата членка на Върховния Съд] Рут Бейдър Гинсбърг[1]. Наистина се чудя дали Джо Байдън и хората около него си дават реална сметка какво ще означава за неговото наследство, ако загуби тези избори. След като Гинсбърг почина и смъртта ѝ доведе поне отчасти до обезсилването на [закона за свобода на абортите] Роу – именно това се превърна в нейно наследство, много повече от другата работа, която беше свършила, и има истински гняв към нея, според мен основателно. Мисля, че ако Байдън загуби, наборът от решения, които е взел покрай тези избори, ще изглежда много, много зле.
Този разговор ме кара да мисля също, че има нещо уникално във възрастта като политическа отговорност в смисъл, че наистина изглежда изначално по-трудно да се успокоят съмненията на хората в това отношение. Защото това, в което хората не се съмняват, е някакъв конкретен проблем, който можеш да решиш сега. Те се съмняват в нещо, свързано с бъдещето. Дори и да изглеждате по-сплотени в конкретен ден, просто е много по-трудно да кажете: „Е, след три години ще съм ОК.“
Мисля, че е по-добре да се говори за това как се възприемат нечии способности, отколкото за възрастта. Защото е вярно, че Доналд Тръмп е на седемдесет и осем години. Той е много близо до възрастта на Джо Байдън, но снощи там горе изглеждаше много по-млад. Бих казал, че снощи Доналд Тръмп изглеждаше по-добре, отколкото през 2020 г., и то много. И бих казал, че Джо Байдън изглеждаше по-зле снощи, отколкото през 2020 г. И това също много.
Снощи си писах с няколко души от Демократическата партия, които се опитваха да ме убедят, че президентите често имат лош първи дебат. Роналд Рейгън имаше лош първи дебат. Барак Обама имаше лош първи дебат. Едно от нещата, които чух да казват, е: „Това е маратон, а не спринт“.
Имат ли тези хора отговор на въпроса защо Байдън поиска само два дебата?
Не съм ги питал за това. Но мисля, че твърдението „маратон, а не спринт“, важи и в другата посока. В един маратон има много възможности да се разкрият собствените слабости: странни моменти в речите, евентуално още един дебат, макар че кой знае. Въпросът е, че Байдън не може да поддържа постоянно високо ниво на представяне. Може да го докарва от време на време, както стана на „Състоянието на съюза“, но не може да го поддържа. Така че идеята, че това е маратон, е лоша за него.
Мисля, че той беше доста силен президент. Имам нормални разногласия с него като президент, неща, за които имам малко по-различно виждане. Но смятам, че той беше добър президент. Но не мисля, че на американския народ може да се показва това, което той показва в момента – и заедно с това да се хранят надежди за достатъчно голям шанс да се спечелят изборите.
Мисля, че много хора – дори хората от обкръжението на Байдън – знаят, че възрастта му е истински проблем. Това, което мисля, че те не могат да си представят, това, което мисля, че самата Демократическа партия не може да си представи, е да направи нещо различно.
[Губернаторът на Калифорния] Гавин Нюсъм каза снощи нещо безумно. По същество той каза: „Каква партия ще бъдем, ако се откажем от този човек след една лоша вечер?“ И след това: „Ето за това е партията“. Ами не, партията не е, за да служи на Джо Байдън. Ако трябва да повторя този термин, който харесвам и който Чарлз Съмнър е използвал при откриването на конгреса, номинирал Линкълн: партията е там, „за да организира победата“. Партията е там, за да победи и да изпълни програмата си. Тя трябва да взема стратегически решения в тази посока.
Наистина смятам, че тук има дисонанс сред хората от партията, които го подкрепят и смятат, че той трябва да остане в листата, но които никога не са отговаряли на въпроса „защо кампанията му го показва така, сякаш той наистина не може да работи с пълен капацитет“.
Говорил съм по този въпрос с хора от партията и те имат отговор, на който никога не съм вярвал, но ето какъв е той. Отговорът им е, че интервютата, които Байдън би трябвало да прави – поне според хора като нас двамата – те казват, че такива неща са безполезни за тях. И това си има основания. Те няма да го поставят в каквито и да било враждебни или дори неконтролируеми ситуации, защото се притесняват за това какво би се случило. Всеки на някакво ниво знае това.
Мисля, че трудностите на Байдън с хората, които получават новините си от YouTube, от социалните мрежи, от подобни места, е не само в изобилието от негативни и често подвеждащо монтирани клипове, на които той изглежда много стар. Става дума за липсата на положителни моменти за него, например някакви страхотни моменти в речите му, или пък истински остроумни отговори – тоест вида неща, които хората споделят по собствена воля навсякъде.
Намаляването на значението на Джо Байдън като участник в кампанията означава, че няма много положителни материали за него, които хората да си предават от ръка на ръка – примерно по начина, по който Барак Обама го правеше през 2012 г. Когато се замислите за това кой е в YouTube, когато се замислите за това кой е в TikTok, не само меките, лесни за получаване материали, но и местата, където може да бъде интересно… Не казвам, че непременно трябва да го правят, но би било интересно президент-демократ да се включи в подкастите на хора като Лекс Фридман или Джо Роган.
Обама участваше в предаването на Бил О’Райли.
Те няма да сложат Байдън никъде по този начин.
Включително и на трети дебат.
Да, включително и на трети дебат.
Казахте, че според Вас Байдън е бил силен президент. Без да обсъждам Украйна, Газа или Закона за намаляване на инфлацията, наистина мисля, че това, което ще определи дали Байдън е добър президент, е какво ще се случи на тези избори. Със сигурност ще има някои негови постижения, които ще се задържат, ако Тръмп бъде избран, и други, които няма да го направят. Но се опасявам, че след петдесет години ще погледнем назад и ще кажем: „Байдън беше твърде егоистичен, за да се оттегли, когато трябваше. И той избра вицепрезидент, който не беше силен политик“. Това са решенията, които всъщност ще определят какво е било неговото президентство.
Няма решение на Рут Бейдър Гинсбърг, което да е имало толкова тежки последствия, колкото решението ѝ да не се оттегли от поста си.
[1] Става дума за следната, изключително съдбоносна за американското право и обществен живот ситуация: Съдийката Рут Бейдър Гинсбърг, вече на преклонна възраст, бе призована да се пенсионира по време на управлението на президента Обама, когато имаше по-голяма вероятност Сенатът да утвърди либерален наследник.
Тя избра да остане на поста въпреки напредналата си възраст и здравословните си проблеми.
Нейната смърт през 2020 г., по време на управлението на президента Тръмп, му позволи да номинира консервативната съдийка Ейми Кони Барет, което значително промени баланса на Върховния Съд надясно – и като следствие от това доведе до отмяната на либералния закон за абортите от 1973 г. Много американци са изключително гневни заради този развой на събитията.
Мисълта на Клайн е, че в сегашния момент Байдън прави точно същата грешка.