В течение на последното столетие, картините на насилие от Втората световна война, Камбоджа, Руанда, Дарфур, Ирак и много други места и времена бяха буквално пирографирани в нашето колективно съзнание. Тези образи доведоха до всеобщо разпространената увереност, че технологиите, централизираните национални държави и модерните ценности са довели със себе си безпрецедентно насилие.
Нашите привидно тревожни времена редовно биват сравнявани с идилични картини на праисторически общества, които уж са живеели в състояние на хармония с природата и едни с други. Доктрината за благородния дивак – идеята, че хората са миролюбиви по природа и покварени от модерните институции – често се появява в писанията на публични интелектуалци като например испанския философ Хосе Ортега и Гасет, който твърдеше, че „войната не е инстинкт, а изобретение“.
Но сега, когато учените започнаха да броят убитите в различни исторически периоди, те откриват, че романтичната теория май обърква нещата: вместо да ни прави по-жестоки, нещо в модерността и нейните културни институции ни е направило по-благородни. Всъщност, нашите предшественици са били далеч по-свирепи, отколкото сме ние днес. В действителност насилието е намалявало в продължение на дълги периоди от време и днес ние може би живеем в най-мирния момент от съществуването на нашия вид на земята.
История на насилието
В десетилетието на Дарфур и Ирак, това твърдение може би ще прозвучи халюцинативно или дори безсрамно. Но ако вземем пред вид историческите свидетелства, ние ще открием, че намаляването на насилието е фрактален феномен: ни можем да го открием в течение на хилядолетия, столетия, десетилетия и дори години. Когато археологът Лорънс Кийли изследва броя на убитите сред съвременните номади – което е най-добрата картина, която ние притежаваме относно това как хората са живеели преди 10 000 години – той открива, че вероятността един мъж да загине от ръката на друг мъж варира от 60 процента в едно свирепо племе до 15 процента при най-мирните племена.За сравнение, вероятността за един европейски или американски мъж да бъде убит от друг мъж беше по-малко от един процент през 20 век, един период от време, включващ и двете световни войни. Ако в двадесети век би преобладавала смъртността, наблюдавана сред номадските племена, то би имало 2 милиарда, а не 100 милиона убити, колкото и ужасна да е иначе тази цифра.
Древните текстове разкриват една шокираща липса на уважение към човешкия живот. В Библията, предполагаемият източник на всички наши морални ценности, евреите са заставени от Бог да избият всички жители на един град, до последния човек. „В Първата книга на Самуил Бог казва: “Иди и порази амалеките, и унищожи до крак всичко тяхно и не ги пощади, а изколи и мъж и жена, дете и пеленаче, вол и овца, камила и осел“. Библията също предписва смърт чрез пребиване с камъни като наказание за един дълъг списък от ненасилствени нарушения на закона, като идолопоклонничество, богохулство, хомосексуалност, прелюбодеяние, неуважение към собствените родители и събиране на съчки в събота. Евреите, разбира се, са били не по-жестоки от останалите племена: чести споменавания на мъчения и човекоубийство се откриват и в ранните истории на индусите, християните, мюсюлманите и китайците.
Но от средновековието до модерните времена ние откриваме едно постоянно намаляване на социално одобряваните форми на насилие. Много конвенционални истории показват, че осакатявания и мъчения са били нормални форми на наказание за нарушения, които в наше време биха били наказани с глоба. В Европа преди Просвещението, престъпления като кражба от магазин или блокиране пътя на краля с нечия волска каруца, са могли да бъдат наказвани с отрязване на езика, отсичане на ръцете и т. н. Много от тези наказания са били изпълнявани публично и жестокостта е била популярна форма на развлечение.
Ние разполагаме и с много добри статистики на историята на едноличните убийства, защото в течение не вековете множество европейски общини са записвали причините за смъртността. И когато криминалистът Мануел Айснер е преброил записите на всяко село, град, окръг и нация, които е успял да открие, той открива, че броят на убийствата в Европа е намалял от 100 убийства на 100 000 души годишно през средновековието, до по-малко от едно убийство на 100 000 души в модерна Европа.
От 1945 насам в Европа и Америка ние наблюдаваме рязко намаляване на броя на смъртните случаи, предизвикани от междунационални войни, етнически конфликти и военни преврати, дори и в Южна Америка. В световен мащаб, броят на смъртните случаи, предизвикани от битки, е намалял от 65 000 на конфликт годишно до по-малко от 2 000 през нашето десетилетие. От края на Студената война през ранните 90 години, ние наблюдаваме по-малко граждански войни, 90-процентно намаление на смъртните случаи в резултат на геноцид и дори намаляване на тенденцията от 60-те години, към нарастване на насилствената престъпност.
Вземайки пред вид тези факти, остава налице въпроса защо толкова много хора си въобразяват, че ние живеем в епоха на насилие и убийства? Първата причина според мен се състои в това, че ние разполагаме с по-добри средства за информация. Както политологът Джеймс Пейн остроумно отбеляза веднъж, AssociatedPress е по-добър хронист на войните по света, отколкото са били монасите от 16 век. Освен това налице е и една познавателна заблуда. Когнитивните психолози знаят, че колкото по-лесно за запомняне е едно събитие, толкова по-вероятно е ние да вярваме, че то ще се случи отново. Кървави картини от различни военни зони са отпечатани в паметта ни, но ние никога не виждаме репортажи за много повечето хора, които умират от старост в леглото. А в областите на мненията и застъпничеството, още никой не е привлякъл привърженици и дарители с твърдението, че нещата в света се движат към по-добро. Взети заедно, всички тези фактори помагат да се създаде в съвременното съзнание една атмосфера на страх, която не издържа проверката на реалността.
И накрая, налице е фактът, че нашето поведение често не съответства на нарастващите ни очаквания. Насилието намалява отчасти и защото хората са преситени от разрушения и жестокости. Това е един психологически процес, който изглежда продължава, но той значително задминава промените в поведението. Например мнозина от нас днес са вбесени – и с право – ако някой убиец бъде екзекутиран в Тексас след 15-годишни обжалвания в съдебната система. Ние не мислим за това, че преди няколкостотин години човек би могъл да бъде изгорен на клада за критика срещу краля след процес, който е продължил 10 минути. Днес ние би трябвало да гледаме на смъртното наказание като на свидетелство за това колко високо са се покачили стандартите ни, а не за това колко ниско е паднало поведението ни.
Разширяване на кръга
Но защо е намаляло насилието? Социалните психолози откриват, че поне 80 процента от хората са си мечтали за това да убият някого, когото не обичат. И съвременните хора все още се наслаждават на картините на насилие, ако може да се съди по популярността на криминалните истории, представящи убийства, шекспировите драми, поредицата от филми Трион, Grand Theft Auto и хокея.
Онова, което се е променило, разбира се е готовността на хората да действат в съответствие с тези фантазии. Социологът Норберт Елиас смята, че модерността е ускорила един „цивилизационен процес“, характеризиращ се с нарастване на самоконтрола, дългосрочно планиране и повишена чувствителност към мислите и чувствата на околните. Това са точно функциите, които днешните когнитивни невролози приписват на челната част на мозъчната кора. Но това само повдига въпроса „а защо хората все повече упражняват тази част от мозъците си?“ Никой не знае точно защо нашето поведение е изпаднало под контрола на по-добрите ангели на нашата природа, но затова са възможни четири правдоподобни обяснения.
Първото е, че философът от 17 век Томас Хобс е имал право. Животът в своето природно състояние е груб, животински и кратък – не поради някаква първична кръвожадност, а поради неизбежната логика на анархията. Всяко същество, което разполага с поне малко личен интерес, може да се изкуши да нападне съседите си и да отнеме ресурсите им. Свързаният с това страх от атаки може да накара съседите да нападнат първи в акт на предотвратяваща самозащита, което пък кара първата група да предпочита да нападне първа, и така нататък до безкрайност. Тази опасност може да бъде предотвратена чрез политика на удържане – не нападайте първи, отвръщайте със същото, ако бъдете нападнати – но за да се осигури нейната сигурност, отделните страни трябва да се отплатят за всички обиди и да изравнят всички сметки, което пък води до цикли на кървава вендета.
Тези трагедии могат да бъдат предотвратени от една държава, разполагаща с монопол над насилието. Държавите могат да налагат незаинтересувани наказания, които да премахнат стимулите за агресия, като по този начин намаляват страховете от първи атаки и отстраняват необходимостта да се поддържа вечна готовност за възмездие. Действително, Мануел Айснер приписва намаляването на европейските убийства на прехода от рицарски военни общества към централизираните правителства на ранната модерност. И днес насилието продължава да се разпространява най-вече в зони на анархия, като например гранични райони, пропаднали държави, разпадащи се империи и територии, оспорвани от мафии, банди или други извършители на незаконни действия.
Джеймс Пейн предлага една друга възможност: че критическата променлива при търпимостта към насилието е едно преобладаващо усещане, че животът е евтин. Когато болката и ранната смърт са част от ежедневието на собствения живот, човек изпитва по-малко задръжки относно причиняването им на други. Но когато технологиите и икономическата ефективност удължават и подобряват живота ни, ние му придаваме една принципно по-висока стойност.
Една трета теория, поддържана от журналиста Робърт Райт, се позовава на логиката на игрите без нулева сума: сценарии, при които две действащи лица могат да напреднат повече ако си сътрудничат, например чрез търговия, разпределение на труда или споделяне на дивидентите от мира. Когато хората придобият познание за това как могат да споделят евтино резултатите от дейността си с други, развият технологии, помагащи им да разпределят стоки и идеи върху по-големи територии на по-ниска цена, то мотивацията за сътрудничество постоянно нараства, тъй като другите хора са по-ценни живи, отколкото мъртви.
И накрая идва сценарият, обрисуван от философа Питър Сингър. Еволюцията, смята той, е снабдила хората с малко ядро от емпатия, която по подразбиране те прилагат само вътре в един тесен кръг от приятели и роднини. В течение на хилядолетията, моралните кръгове на хората се разширяват по такъв начин, че обхващат все по- и по-големи системи: кланът, племето, нацията, двата пола, други раси, и дори животните. Кръгът може и да се е разширил навън чрез разрастващите се мрежи на взаимност, по модела на Райт, но те може и да са били повлияни от необоримата логика на златното правило: колкото повече човек мисли за други живи същества, толкова по-трудно е да постави собствените си интереси над техните. Ескалаторът на емпатията може би също бива захранван от космополитизма, в който журналистиката, мемоарите и реалистичната проза правят по-достъпни за нас вътрешните животи на други хора, както и несигурността на собствената ни съдба.
Каквито и да са причините за него, намаляването на насилието има дълбоки последици. Това не е един вид разрешително за самодоволство: ние се наслаждаваме на мира в наше време, защото хората от миналите поколения са били отвратени от насилието в собственото си време и са работили, за да го премахнат – и така самите ние трябва да работим, за да предотвратим насилието в наше време. Нито пък това ни дава основания за оптимизъм относно непосредственото бъдеще, защото светът още никога не е имал толкова много национални лидери с пред-модерни разбирания, разполагащи с модерни оръжия.
Но този феномен ни задължава да преосмислим собственото си разбиране за насилието. Нечовешкото отношение на човек към човека дълго време е било източник на морализация. Но с разбирането, че нещо в нас го е намалило значително, ние можем да го разглеждаме и като въпрос на причини и следствия. И, вместо да си задаваме въпроса „Защо има война?“, ние бихме могли да се запитаме „А защо има мир?“ Ако нашето поведение се е подобрило толкова много от дните на Библията насам, то все трябва да сме вършили и нещо правилно. И не би било зле да знаем какво точно, все пак, е то.
