Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 09 migration
Будапеща, 4 септември 2015
Фото: International Federation of Red Cross and Red Crescent Societies. Source: Flickr

 

Европа е изправена пред най-голямата миграционна вълна от края на Втората световна война и началото на Студената война насам. Именно Източна Европа, чиито жители гледат на свободата на движение като на най-голямото завоевание, което са получили в резултат от падането на Берлинската стена през 1989, е мястото, в което днес се оформят новите миграционни маршрути – а заедно с наплива от нови хора се появяват и сериозни напрежения.

Страната, която е пример par excellence за края на ерата от пост-1989 е Унгария. През лятото на 1989 тя беше първата източноевропейска страна, която отвори Желязната завеса между себе си и Австрия, позволявайки на хиляди източногерманци, които по онова време „гласуваха с краката си“ да стигнат до Германската федерална република. През лятото на 2015, напротив, Унгария изгради 175-километрова ограда по границата си със Сърбия, опитвайки се, с не особено голям успех, да попречи на имигрантите да достигнат собствената ѝ територия. По време на Балканската среща на високо ниво сръбският премиер-министър току-що обяви: „Отговорът е да не се строят стени. Ние сме само преходна страна“. Докато Унгария твърди, че защищава границата на Европейския съюз, сръбският външен министър, Ивица Дачич коментира с лека ирония: „Балканите са изправени пред имиграционна вълна откъм… ЕС!“ И действително, мигрантите, които пристигат в Македония и Сърбия идват от Гърция – страна-членка на ЕС и един от подписчиците на Шенгенското споразумение.

Следователно трябва да правим разлика между „западнобалканските“ страни и онези централноевропейски страни, които са част от ЕС. Първите са източник на икономическа миграция, основно от Албания и Косово, но освен това те представляват и транзитна зона за бегълците от Близкия Изток, стремящи се към ЕС (чийто брой тази година се е увеличил с 600 процента в сравнение с 2014). Страните от Централна Европа се опитват да се защищават и от двата потока от мигранти.

Докато сърбите, като цяло, се отнасят сравнително гостоприемно към мигрантите, предоставят им храна, а понякога и клещи, за да могат да режат телените огради, то централноевропейските страни са определено по-враждебно настроени. И не само в Унгария, където само десет процента от населението подкрепя хората, търсещи убежище. Осемдесет процента от словаците и почти две трети от поляците са враждебно настроени към идеята за приемане на мигранти, независимо откъде. Всички централноевропейски правителства отхвърлят идеята за квоти при споделянето на мигрантите и твърдят, че са готови (в Полша и Словакия) да приемат най-много няколкостотин сирийци-християни. Трите Балтийски републики са се съгласили колективно да приемат 725 души, търсещи политическо убежище.


Small Ad GF 1

И така, първият парадокс е, че източноевропейските страни, които, след половин век на живот в заграждения, винаги са считали свободата на придвижване за най-голямо постижение на революциите от 1989, днес отказват да прилагат този принцип към не-европейците. Вторият парадокс е свързан с факта, че преди много време продемократичните въстания в Централна и Източна Европа, които бяха смазани от Москва, от своя страна създадоха големи вълни от бежанци. Повече от 200,000 унгарци бягаха от съветските танкове през 1956 и намериха убежище в Австрия, а по-късно и в други части от Европа – нещо, срещу което никой не е възразявал. Същото се случи с чехите и словаците след инвазията от 1968, както и с поляците след 1981, когато потисническият режим се опитваше да смаже движението Солидарност. И какво сега? Загуба на памет ли е това, което се случва днес, или солидарността е нещо, което трябва да си остане вътрешно-европейска работа?

Има два фактора, които могат да ни помогнат да разберем по-добре ситуацията така, както тя се вижда откъм „другата Европа“. Разглеждани исторически, от края на деветнадесети век насам страните от централна и източна Европа са били страни на емиграция, а не имиграция. След 1989 почти един милион поляци, словаци и граждани на Балтийските страни са пристигнали в Обединеното кралство и северна Европа. Около петнадесет процента от населенията на Румъния и България също са напуснали страните си, с най-честа дестинация северна Европа. И, което е най-важно, тези нации са били изградени върху руините на многонационални империи (Хабсбургската, Османската, Руската); те започват съществуването си като национални държави, които никога не са били такива.

В годините след Втората световна война, по време на която Хитлер беше унищожил евреите, а Сталин беше окуражил прогонването на германците, ние бяхме свидетели на едно определено опростяване на „етническия пъзел“ на Средна Европа. Полша и Чешката република станаха хомогенни национални държави. В същото време Западна Европа, с нейното постколониално наследство и икономически миграции откъм южните средиземноморски страни, започна да се трансформира след 1960-те години. Централна и Източна Европа продължаваха да живеят с вековния проблем на националните малцинства, докато Западна Европа се опитваше да се справи с интеграцията на новите имигрантски населения.

Това е една от причините за настоящия контраст. Докато Западна Европа е живяла с един либерален модел на мултиетнически общества, утвърден в продължение на почти половин век, до 1989 Източна Европа е живяла единствено със затворени общества, а след това – или поне досега – не е преживявала никаква миграция от юг. Тези нации сами са били колонизирани и не споделят постколониалния комплекс на Запада. И, което е най-важно, в източна Европа цари широкото убеждение, че западният мултикултурен модел се намира в състояние на пълен провал.

В тези общества често може да се чуе фразата – изказвана не само от „обикновени хора“, но и от политици, и от медии – че „мигрантите от юг днес означават, че утре ние ще станем предградия на исляма“. На хората, които отправят апели към чувството за солидарност и необходимостта да се предоставя убежище на бегълците в името на европейския хуманизъм, Виктор Орбан отговаря, че той защищава „европейската цивилизация“. А социалдемократическият премиер-министър на Словакия, Роберт Фико, добавя: „Словакия не е обвързана от никакви задължения. Не Словакия беше онази, която предизвика хаос в Либия като бомбардира Кадафи“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Настоящият европейски опит с мигрантите показва също и че, докато източно-западната конвергенция на икономическите и политически системи в хода на последните двадесет години изглежда впечатляваща, то промените в манталитета, реакциите към други култури и възгледите за обществото са съвсем друга работа. Налице са обаче няколко фактора, които са в състояние да повлияят обществените мнения и поведения в централно- и източноевропейските страни. По правило те са икономически и политически най-тясно свързани с Германия, която беше основният двигател за интеграцията им в ЕС, а през тази година прие вече 800,000 бегълци. Твърдите позиции, заети от Ангела Меркел по въпроса за приемането на чужденци и необходимостта от мобилизация на европейците със сигурност ще имат своето въздействие сред политическите елити на германските съседи.

Освен това напреженията, породени от вълните от миграция от юга, имат влияние и върху свободното движение и заселване на източноевропейци в ЕС. Това може да се наблюдава най-ясно в Обединеното кралство, където призивите да се ограничи имиграцията на бежанците от юга вървят ръка за ръка с подобни искания за ограничаване на имиграцията на хора от източна Европа. В Европейския съюз постепенно започва да става ясно, че, ако Съюзът би искал да има единна политика по въпроса за имиграцията, то е изключително важно тя да покрива и пространството между Гърция и Унгария, тоест западните Балкани: необходима е още една стъпка, за да се интегрира и този междинен регион.

Накрая – и най-важно от всичко – Европа е разделена и пред лицето на имплозията на съседните ѝ региони: на юг, но също и на изток, с кризата в Украйна и миграцията, която може да произлезе от нея. Ако страните от централна Европа действително желаят Европа да остане решителна пред лицето на заплахите от източните ѝ съседи, те трябва да се съгласят да поемат своя дял от справянето с проблемите, идещи от юг.

Източник

Жак Рупник е френски политолог и историк. Той е Directeur de recherche at the Centre d'Etudes et de Recherches Internationales (CERI), и гост-професор в Collège d'Europe, Brügge. Сред многобройните му публикации могат да бъдат посочени International Perspectives on the Balkans (2003); The Road to the European Union: The Czech and the Slovak Republik (Ed., 2003); Kosovo Report: Conflict, International Response, Lessons Learned (2000).

Pin It

Прочетете още...