Младият човек правел секс с кучето си. Всъщност той изгубил девствеността си с него. Връзката им все още била много добра; кучето изглежда нямало нищо против. Но съвестта на мъжа го измъчвала. Не вършел ли нещо неморално?
В търсене на професионален съвет той изпратил имейл до Дейвид Пизаро, който преподава морална психология в университета Корнел в Ню Йорк. „Отначало си помислих, че се опитва да ме пързаля“, казва Пизаро. Изпратил на младия човек линк към статия за секса с животни и си мислел, че с това нещата ще приключат. Но младежът отговорил с допълнителни въпроси. „Постепенно започнах да разбирам, че това момче е напълно сериозно“.
Макар че Пизаро е сред водещите учени в областта си, му се наложило да се побори малко със себе си, докато изпрати подходящ отговор. „Онова, което в края на краищата написах беше: ‚Не мога да кажа, че това е някакво морално прегрешение. Но в нашето общество със сигурност ще си имате работа с доста хора, които намират поведението ви странно, защото то е странно. Това не са неща, за които хората обичат да слушат.“ Към което аз добавям: „Бихте ли искали дъщеря ви да има връзка с някой, който е правил секс с кучето си? Отговорът е не. И това е от решаващо значение: животните не могат да пишат есета по въпроса как някой е злоупотребявал с тях поради любовта им към хората. Аз бих потърсила професионална помощ за това“.
По същество, Пизаро определя поведението на младия човек като откачено, тревожещо и предизвикващо стрес, но не желае да го осъжда. Ако това не ви харесва особено много, то най-вероятно вие изпитвате отвращение при самата мисъл как някой прави секс с куче. Но дали човекът се държи неморално? Поне по собствените му думи, на кучето не била причинена никаква вреда.
Ако имате трудности с определянето на това какво точно в поведението на младия мъж изглежда погрешно, психолозите вече имат понятие, с което обозначават обърканото състояние, в което се намирате. Вие сте морално слисан/а.
Един все по-увеличаващ се корпус от изследвания на Пизаро и други учени показва, че моралните съждения не винаги са продукт на внимателно размисляне. Понякога ние просто чувстваме, че дадено действие е погрешно, дори и ако не може да се покаже никой, който е пострадал от него. Нерядко правим светкавични съждения, а след това – по думите на Джонатан Хайт, социален психолог от Нюйоркския университет – „конструираме post-hoc [допълнителни] оправдания за тези чувства“. Това усещане, както показват различни видове научни изследвания, е оформено от усещането за погнуса – емоция, за която повечето учени смятат, че е възникнала, за да ни предпазва от паразити. Маркирана от възклицания като „Пфуй!“ и „Уа!“, погнусата ни кара да се отдръпваме в ужас пред неща като изпражнения, хлебарки или дървеници, пиявици и всичко друго, което ни отвращава. Някъде в далечното ни родово минало същото усещане, което ни кара да потръпваме при докосването на мъртво животно или да изпитваме гадене при неприятна миризма, е било кодирано в най-дълбоките ни убеждения – от етиката и религиозните ценности до политическите възгледи.
Ключовата роля на отвращението при оформянето на моралните ни усещания се отразява и в езика: мръсни дела; лигаво поведение; гнусен негодник. Обратно, чистотата е много близо до божествеността. Ние търсим духовна чистота. Корупцията може да ни изцапа, така че избягваме злото.
Пизаро изпитва дълбоко отвращение пред мисълта да използва отвращението като морален компас. Ако хората биха се осланяли на него, предупреждава той, това би ги довело до сериозни грешки. Да се отхвърля хомосексуалността поради това, че някой я намира нещо отвратително, е един от основните примери за тази опасност. „Винаги казвам на студентите си: като хетеросексуален мъж не бих казал, че ако ми покажете снимки на определени полови актове между мъже, няма да се почувствам отвратен. Но за мен задачата в такъв случай е да си кажа: какво общо, по дяволите, има това с етическите ми убеждения? Казвам им също, че ме отвращава и представата за секс между двама непоносимо грозни хора, но това не ме води до мисълта да се боря за законодателна забрана на секса между грозните хора.“
Бездомните хора са друга група, за която често се говори лошо, може би защото те също пробуждат някои от алармените сигнали на отвращението, което прави по-лесно за обществото да ги дехуманизира и ги изкара виновни за престъпления, които не са извършвали. „Мое етическо задължение е да направя така, че тази емоция да не ми влияе по начин, който евентуално може да погази нечия човешка същност“, казва Пизаро.
Самият той познава по-добре от повечето хора трудностите, свързани с усилието да не се допусне намеса на чувството за погнуса в етическите съждения. Толкова е гнуслив, че трябва да разчита на помощта на студентите си, за да избира всички снимки на отвратителни неща, които използва в лекциите си по морално разсъждаване. „Нужно ми беше брутално умствено усилие, за да се освободя от някои от нагласите си“, казва той. „Считам за интелектуално постижение това, че станах по-либерален по доста голям брой въпроси“.
Но проклятието да бъде изключително податлив на чувството за погнуса се е оказало и доста полезно за работата му: то му е дало остри прозрения относно начините, по които тази емоция може да управлява моралното мислене.
Ако не ви се вярва, че паразитите биха могли да имат някакво влияние върху принципите ви, то помислете за следното: нашите ценности действително се променят, ако в наша близост има някакви инфекциозни причинители. В експеримент, проведен от Симони Шнал, социална психоложка от университета Кеймбридж, студентите са били помолени да направят преценки относно различни видове поведение, които изглеждат съмнителни от морална гледна точка, като например да се лъже в автобиографична справка, да не се върне намерено портмоне или, далеч по-радикално, да се стигне до канибализъм, за да се спаси собствения живот след самолетна катастрофа. Участниците в експеримента са били разположени на различни работни банки, някои от тях оплескани с остатъци от храна и с огризани моливи за писане, а други – без такива „подробности“. Онези, които са се намирали на „оплесканите места“, по правило са преценявали тези простъпки като далеч по-непростими от онези, които са се намирали на чисти банки. При други подобни експерименти участниците, без да го знаят, са били разположени по места, предварително обработени със спрейове с особено неприятна миризма. Резултатите са почти същите както и в първия случай. Предбрачният секс, даването на подкупи, порнографията, неетичната журналистика, женитбите между първи братовчеди – всички тези неща стават далеч по-отблъскващи, когато участниците в експеримента се чувстват погнусени.
Хората, намиращи се в състояние на погнуса, са освен това по-склонни да откриват зли намерения в сравнително безвредни постъпки. В експеримент, проведен от Хайт и неговата асистентка Талия Уитли, участниците са били подложени на хипноза, за да изпитват вълна от погнуса при среща с думите вземам и често. След това им е била дадена за четене история, в която се разказва как Дан, председател на студентски съвет, се опитва да избере теми, които студентите и преподавателите да дискутират. Историята не е имала някакъв специален морален подтекст. Но въпреки това участниците, подложени на хипноза, са били много по-подозрително настроени към мотивите на Дан, в сравнение с останалите. Опитвайки се да обяснят отвращението си към Дан, участниците често са предлагали оправдания от рода на: „Изглежда, че той си има нещо друго на ум“ или „Дан е сноб, който търси популярност“.
Безобидни сексуални актове също могат да придобият подтон на неморалност, ако човек има на ум неща като бацили. Когато на участниците в едно от изследванията на Пизаро бил показан знак, препоръчващ използването на кърпички за ръце, те били много по-строги в съжденията си за мастурбиращо момиче с плюшено мече в ръка или мъж, който прави секс в леглото на баба си, докато се предполага, че пази жилището ѝ.
В тези резултати има сравнително ясна структура на повторения, както показват изследванията на Марк Шалер и Дейман Мъри, психолози от университета в Британска Колумбия. Хората, на които по някакъв начин е припомнено за опасността от заразни заболявания, са по-склонни да се придържат към конвенционални ценности и да изразяват прибързано презрение към всеки, който нарушава обществените норми. Загатванията за болест могат дори да ни направят по-благоразположени към религията. В едно от изследванията участниците, изложени на неприятна миризма, след това са били по-склонни да се съгласяват с библейски мъдрости в сравнение с ония, които не са били подлагани на такива дразнители.
Колкото и интригуващи да изглеждат тези резултати, те все пак трябва да се интерпретират предпазливо. Когато от нас се изискват някакви морални съждения в реалния живот, ние обикновено имаме повече информация, отколкото при лабораторни условия – например какво е поведението на хората, как те се държат по принцип, различни смекчаващи или обясняващи обстоятелства и пр. „Върху моралните съждения оказват влияние множество неща и отвращението е само едно от тях“, подчертава Пизаро. При по-сложните обстоятелства на ежедневието, прибързаните съждения, основаващи се на инстинктивна погнуса, без съмнение по-късно биват донякъде смекчени от логика и размисъл, което ни води до промяна на първоначалната преценка или дори приемане на факта, че те не представляват етическо нарушение. Нещо повече, в реалния живот отвращението въздейства върху една вече добре оформена система от ценности. Една мръсна маса или противна миризма няма да превърнат сексуално свободните хора в превзето-скромни, атеистите в религиозни фанатици или хората със самостоятелно мислене в конформисти. „Промяната на поведението е временна и скромна по размери“, подчертава Пизаро. „Ако бихте искали да повлияете върху поведението на хората, налице са далеч по-мощни начини за това“.
И все пак, да сте гнуслив/а по темперамент е нещо, което може да има значителни, дългосрочни влияния върху нагласите и вярванията ви. Пизаро и други учени са открили, че за гнусливите хора е по-вероятно да поддържат възгледи, характерни за консервативната страна на политическия спектър. Те обикновено са „твърди“ по въпроса за престъпността, противници на свободния секс, абортите и правата на хомосексуалните хора – и по принцип авторитарни като житейска ориентация. По-склонни са да мислят, че децата трябва да се подчиняват на родителите си безпрекословно и поставят по-силен акцент върху социалното сцепление и спазването на конвенциите. Макар и свидетелствата в полза на това да не са толкова силни, има указания дори, че гнусливите хора са и по-силно финансово консервативни (те са против по-високото данъчно облагане и правителствените разходи).
Изследователите са открили една и съща връзка между чувствителността към погнуса и политическата идеология сред 122 нации, разпилени по цялото земно кълбо – по принцип във всички страни, в които е имало достатъчен брой респонденти, за да може да се извърши статистически анализ. В Journal of Social Psychological and Personality Science резултатите се обобщават по следния начин: „Всичко това дава силни основания да се смята, че отношението [между гнусливост и политически консерватизъм] не е продукт на някакви уникални характеристики на САЩ (или, по-широко казано, западните демократични политически системи). Изглежда по-скоро, че чувствителността към погнуса има връзка с консерватизма сред най-различни култури, географски региони и политически системи“.
Тези и други подобни на тях изследвания поставят очевиден въпрос: как паразитите са успели да се промъкнат в моралния ни кодекс? Разбира се, това е трудно да се обясни, но Валери Къртис от Лондонския институт по хигиена и тропическа медицина предлага хипотеза, която – ако и невъзможна за проверяване – ни предоставя възможен сценарий и със сигурност звучи достоверно. Свидетелствата от изследвания на праисторически находища показват, че нашите далечни предци може и да са се грижели за чистота и хигиената си повече, отколкото ние обикновено допускаме. Някои от най-ранните праисторически артефакти включват неща като гребени и специални места за изхвърляне на животински кости, черупки, остатъци от растения, човешки екскременти и други отпадъци, които биха могли да привлекат паразити или хищници. Ранните хора, предполага тя, може би са гледали с подозрение и неодобрение на онези от тях, които не са отстранявали боклука си, извършвали телесните си потребности където им скимне или не са полагали усилия да чистят косите и телата си от въшки. Тези актове на мързел и небрежност, които излагат цялата група на неприятни миризми, телесни отпадъци и опасност от инфекции, са пораждали чувства на отвращение, а по асоциация това се е свързвало и с извършителите им. За да бъдат вразумени, те сигурно са били посрамвани и отделяни от останалите, а в краен случай и прогонвани – което е точно начина, по който и самите ние се държим към потенциални носители на зарази. Ние не искаме да имаме нищо общо с тях.
Преди около 10,000 години някои от номадите започват да експериментират с един радикално нов начин на живот: земеделието. Това води до създаването на първите по-големи селища, но заедно с него и до разпространяването на инфекциозните болести с удивителна, непозната дотогава скорост. Напредъкът на земеделието създава условия и за разпространение на болести, несъществуващи преди това.
За разлика от нас, предците ни не са разполагали със силни и устойчиви имунни системи, така че само най-силните и издръжливите от тях са успявали да оцелеят. Ние сме наследници на изключително корави хора с имунни системи, далеч превъзхождащи ония на съжителите им.[1]
Именно в тази критична фаза от развитието на човечеството предците ни са започнали да практикуват масови религии, чиито богове обещават да наградят добрите и накажат злите. Най-важните изисквания в тези нови религии обикновено са свързани с повели за чистота и поддържане начини на живот, за които ние днес знаем, че играят ключова роля при избягването на заразни болести (като например изискването за ритуално миене преди молитва или употребяване само на чисти, специално приготвени храни).
Религията е идеален разпоредител на обществено здраве, тъй като много от поведенията, най-често водещи до разпространение на болести, се провеждат зад затворени врати. Човек може да се скрие от съжителите си, но не и от всевиждащото око на един всесилен Бог, който ще го накаже за всеки акт на нечистота, включително и духовна.
Разбира се, големите световни религии се отнасят до много повече и по-всеобхватни неща от просто хигиената. Всъщност те са най-загрижени за духовната чистота, свещения дълг и запазването на душата. Но използването на отвращението като средство за наказване на хора с подозрителни здравни навици лесно може да се издигне до ранга на морално възмущение, с цел осъждане на неща като жестокост, алчност и злост. Това пренасочване на емоцията дава на обществото нови ползи, тъй като антисоциалното поведение, за разлика от хигиенните навици, е трудно за сдържане и контролиране без намесата на един всесилен и отмъстителен Бог.
Може да се предполага, следователно, че погнусата е играела силно „развойна“ роля при оформянето на нашите закони, политики и начини на управление. Еволюцията е поставила началото, като е направила предците ни гнусливи към паразитите и онези човешки поведения, които ги излагат на опасност от зараза. Оттам нататък топката е поета от културата, която трансформира хората в супер-кооперативни същества, готови да се подчиняват на споделени кодекси на поведение.
Тази хипотеза относно човешката история е убедителна в най-общи черти, с изключение на една подробност: тя най-вероятно преувеличава ролята на биологията в по-новото развитие на собствения ни вид. За разлика от широко разпространените разбирания, човешкият мозък не е престанал да се развива след като хората са станали „цивилизовани“. Той продължава да се развива – и то може би най-силно именно в онези свои области, свързани с отвращението.
Разбира се, това е само предположение. Но откритията от областта на генетиката изглежда го потвърждават в някаква степен. Едно от най-удивителните открития, свързани с широкото разпространение на технологии за изброяване и класифициране на човешкия геном е, че всъщност човешката еволюция се ускорява все повече. Така например, адаптивните мутации в нашия вид са се увеличили около сто пъти през времето, откак сме започнали да се занимаваме със земеделие и, колкото повече се приближаваме към настоящето, толкова по-бързо се натрупват тези адаптивни мутации. (Това, разбира се, е обяснимо, като се има пред вид, че ходът на цивилизацията непрекъснато ни изправя пред задачи и предизвикателства, липсващи в „голата“ природа).
Но най-бързо променящите се секции от човешкия геном регулират функциите на имунната система и мозъка. Имайки предвид ролята на погнусата при координирането на нашите физически и поведенчески защити срещу инфекции, то не е далеч от мисълта да се допусне, че онези части от мозъка, свързани с тази емоция, може и да са преминали през фази на значително пре-моделиране в хода на цивилизацията.
По тази причина някои от хората, занимаващи се с тези теми, са стигнали до заключението, че на отвращението трябва да се гледа като на „свещен дар“. Така например Леон Кас, председател на Президентския комитет по биоетика по време на управлението на Джордж У. Буш, ни съветва да ценим „мъдростта на отвращението“. Според него този вътрешен глас ни предупреждава когато е прекрачена някоя морална граница.
Едва ли е нужно да се пояснява, че хора като Пизаро съвсем не са очаровани от подобно розово разбиране за ролята на отвращението в социалния живот – и не без причини, разбира се. Както вече видяхме, отвращението лесно може да ни накара да повярваме, че предразсъдъците ни са правилни, тъй като се „потвърждават“ от недвусмислени телесни реакции. С това то става лесна база за оправдаване на всевъзможни стигматизации – на емигранти, хомосексуални или бездомни хора, грозни или такива със свръхнормено тегло, и т. н.
И макар че не може да се очаква от хората да потискат с лекота моралните си усещания, Пизаро би искал да ни накара да подлагаме тези чувства на изпитание, с помощта на здравия разум и логиката. За достигането на нови и непопулярни за времето си етически решения – например човек да се противопостави на робството или да отказва да яде животни по морални причини – може и да е необходимо много дълго време, но в неговия ход, твърди ученият, новите ни ценности могат да станат също толкова автоматични и интуитивни, колкото и старите.
Разбира се, да се смята, че паразитите са онези, които „потайно направляват“ ценностите, около които се въртят някои от най-мощните и най-разделителни дебати на съвременността, е нещо безумно и абсурдно. Абортите може и да изглеждат нещо грозно и противно за хора, склонни към бърза погнуса, но, разбира се, моралният въпрос, около който се върти този спор е дали тук става дума за убийство или не. Противопоставянето срещу гей-правата сигурно е свързано за повечето им противници със загриженост за неща като „необходимостта“ децата да се отглеждат в традиционно семейство, с мама и татко, отколкото с отвращение пред мисълта за анален секс. Враждебността към емигрантите е свързана най-вече със страховете за собственото съществуване, с риска, че те могат да ни отнемат работни места и привилегии, които считаме за собствена, а не тяхна, „социална даденост“ – а не толкова страховете, че те могат да носят зарази. Не всичко на тоя свят се върти около паразитите. Но да се мисли за влиянието на инстинктивните усещания на отвращение и погнуса при някои от привидно ‚рационалните“ ни културни и политически предпочитания без съмнение е нещо, което открива пред нас перспективи, заслужаващи сериозно внимание.
Паразитите (погнусата, отвращението), разбира се, не са всичко, нито дори най-важното нещо на тоя свят – освен при случаите, в които ни карат да „вземаме решения“, от които зависят прекалено много и прекалено важни неща.
[1] Това се потвърждава от вече исторически добре описани случаи на разпространение на заразни болести, непознати преди това в една или друга част на земното кълбо – какъвто е случая например със сифилиса, донесен в Европа от откривателите на Америка. Първите хора, заразени с болестта, са умирали буквално в течение на около три месеца, при ужасяващи телесни увреждания, като отпадане на плътта от костите и пр. Днес, разбира се, имунните ни системи са далеч по-добре въоръжени и заразяването със сифилис съвсем не е чак толкова застрашително за живота, ако и нещо силно неприятно, разбира се. (Бел. пр.)
