(Дипломна работа на Владислава Нинова,
направена под ръководството на проф. Ивайло Дичев,
СУ „Климент Охридски“, специалност Културология)
През последните две години в телевизионното пространство на България осезателно навлязоха турските сериали. Успехът им сред аудиторията надмина и най-смелите очаквания на тези, които са ги закупили. За кратко време гледаемостта им задмина тази на останалите сериали, на реалити шоутата и пр. Ефирните телевизии „бТВ“ и „Нова телевизия“ буквално заляха българските зрители с турски сериали. Със своите 27 закупени турски сериала, България се нарежда на второто място след Казахстан по този показател.[1] „1001 нощи“, „Перла“, „Мелодията на сърцето“, „Сълзи над Босфора“, „Листопад“, „Мечтатели“, „Брак с чужденец“ и „Гордата Аси“ са само някои от турските продукции, които предизвикаха огромна публична дискусия в България. Според информация от пийпълметричните данни на ТВ План/ТНС, разпространени от „бТВ“, един от епизодите на „Перла“ е събрал над 1.99 млн. зрители на възраст над 4 години, което прави сериала най-гледаната за 2010 г. телевизионна продукция. Епизод от „Листопад“, гледан от 1.7 млн. български зрители, се нарежда на петото място.[2]
Заговори се за истински бум на този доскоро непознат за българската аудитория феномен – турският сериал. Този небивал интерес възбуди противоречиви мнения и разпали нови страсти сред българската публика. Журналисти, социолози и коментатори се опитаха да отговорят на въпроса какви са причините за това, а в медийното пространство се появиха множество дебати „за“ и „против“ турските сериали. Общо взето рядко се срещат равнодушни към тези сериали зрители. Отношението към тях варира от силното им харесване до пълното им отрицание. Тези филми успяха да събудят различни и повече или по-малко позадрямали вътрешни емоции и страсти в аудиторията.
Първият турски сериал по българска телевизия, „1001 нощи“, беше излъчван в часови пояс с ниска гледаемост, но бързо се превърна в една от най-гледаните и дискутирани телевизионни продукции. След огромния успех на приказката от „1001 нощи“, „бТВ“ и „Нова телевизия“ започнаха да се надпреварват в закупуването на турски сериали. Обществените дискусии „за“ и „против“ тези сериали заеха все по-големи размери, все повече социолози и журналисти се опитваха да отговорят на въпроса защо толкова много хора са привлечени от този новопоявил се феномен. В центъра за култура и дебат „Червената къща“ се проведе дебат „За“ или „против“ турските сериали“ на 26 април. Сайтовете и форумите в интернет се заляха с коментари по темата. Удивително разнообразна е неговата публика – не само пенсионери, деца и родилки в отпуски по майчинство, но и младежи, както и образовани и интелигентни хора на средна възраст. Особено интересно е и разнопосочното въздействие, което тези сериали оказват – както върху гореизброените, така и върху тези, които ожесточено и разпалено ги заклеймяват. Как се отразява това на българската общественост и какви са резултатите ще разберем, ако разгледаме тези две основни групи, попаднали под влиянието на новия културен феномен.
Хипотези
Предвид настоящето изследване, съставих няколко хипотези, които ще бъдат проверени чрез него в следващите глави. Условно разделих изложението си на две части – относно тези, които харесват турските сериали и относно тези, които ги отричат.
А. Относно хората, харесващи турските сериали:
1. Мнението на хората, харесващи турските сериали, до голяма степен се е оформило от първия сериал, който са изгледали
2. Отвратени са от жестокостите и простотията, които се насаждат от екрана и намират убежище в непорочността на нравите на турските герои. Допада им и възпитателната роля на тези сериали
3. Турските сериали предизвикват у тях носталгия към миналото
4. Хората променят мисленето си за Турция, разчупват предразсъдъците си. Сериалите като мост към една близка, но непозната страна. Поглеждат с други очи на Истанбул, в следствие на което се увеличават екскурзиите до този град
5. Откриват общите битови неща между техните семейства и героите във филмите
Б. Относно хората, отричащи турските сериали:
6. Коментират, без да имат поглед върху тях
7. Имат националистически уклони и трайни и дълбоко насадени предразсъдъци към Турция и всичко турско. Смятат, че да гледаш турски сериал е равносилно на предателство и родоотстъпничество
8. Против големия им брой са
9. Смятат ги за наивни и неотразяващи реалния живот
10. Смятат, че са част от специална програма за турцизация и ислямизация
Базирах изследването си върху интервютата и наблюденията на семейства, върху публикации от различен тип вестници и сайтове, както и върху коментарите и мненията, изразени в интернет пространството. За интервютата си опитах да избера хора от различни възрасти, професии и полове. Целях да намеря хора, гледащи и харесващи турските сериали и такива, които не ги понасят, независимо дали ги гледат или не. Интервюирах хора на възраст от 20 до 75 години – две студентки, няколко пенсионери, художник, инженер-химик, техник, филолог, няколко съвсем обикновени селски хора и др. В семействата, които наблюдавах, имаше теолог, лекари, журналисти и ученик.
За удобство разделих условно втора глава на две части – относно хората, харесващи турските сериали и относно тези, които ги отричат:
А. Относно хората, харесващи турските сериали
Хипотеза 1
„1001 нощи“ ме грабна още с първите серии“
Според първата ми хипотеза има огромно значение кой е първият турски сериал, който човек гледа по телевизията. Смятам, че ако той спечели симпатиите на зрителя, това ще привлече вниманието му и към други турски сериали.
Първият ми респондент е Е. Н., на 46 г. от гр. София, магистър по „Българска филология“. На въпрос кой е първият турски сериал, който е изгледала, Е. Н. казва, че това е бил „1001 нощи“ и продължава, че може би този факт има значение, защото е направен изключително качествено и професионално. „Актьорската игра, сюжета, дори музиката бяха на много високо ниво и, така да се каже, ме грабна още от първите серии. (...) Прекрасната музика е едно от първите неща, които привлякоха вниманието ми... „ След като веднъж „1001 нощи“ я е грабнал, Е. Н. продължила да гледа и други турски сериали – „Мелодията на сърцето“, „Листопад“, малко от „Сълзи над Босфора“ и малко от „Забраненият плод“. Казва, че предлагането по телевизията на турските сериали е достатъчно голямо, за да може да си избира кои точно да гледа, защото, както и сред всички останали, и сред тях има и по-добри, и по-слаби. Впечатлена е, че в повечето случаи са много смислени, че „не са така елементарни като латиноамериканските“, че показват живота какъвто е и че образите на героите в тях са добре изградени и претърпяват развитие. Също така е удивена от това колко различни са по жанр сериалите и въобще колко голямо производство на сериали има Турция – семейни, младежки, полицейски, комедии и т.н. Жената говореше за турските сериали много спокойно и обективно. Също така сподели, че цялото й семейство ги гледа, като всеки си има любими, но вечер задължително всички се събират и гледат вечерния сериал.
Друг човек, когото интервюирах, е С. М., на 20 г., отскоро студентка по архитектура в Оксфорд. Избрах я, защото изглеждаше много запалена по турските сериали, и можеше да ми разкаже интересни неща. Беше силно впечатлена както от това, че Турция произвежда такива стойностни сериали, така и от нещата, които те показват и на които учат. Говореше с въодушевление и неприкрито възхищение към авторите на сериалите. Тя е гледала „1001 нощи“, „Мелодията на сърцето“, „Листопад“, „Брак с чужденец“, „Мечтатели“, който й е любим, „Сълзи над Босфора“, а сега гледа „Златната клетка“ директно от интернет страницата на „бТВ“ и „Езел“, който тегли от интернет. Поради това, че е голяма почитателка на турските сериали, С. М. ми отдели много време и успяхме подробно да ги обсъдим. Първият турски сериал, който е гледала, отново е „1001 нощи“. „Първоначално само баба ми и дядо ми гледаха „Шехерезада“, а аз им се подигравах, защото мислех, че е от сорта на тъпите латино сапунки. Някъде по средата на филма обаче го загледах и разбрах, че баба ми е била права, като ми казваше, че този сериал е на съвсем различно ниво. И играта, и сценария, и музиката, и сюжета, и лентата... Просто беше много силен.“ С. също споделя мнението, че не всички турски сериали, които дават по телевизията, са толкова качествени и изрази съжалението си, че вечер, когато е най-гледаното телевизионно време, дават сериали, които не са от най-добрите. По нейно мнение, и „Перла“, и „Забраненият плод“ са едни от най-слабите турски сериали, давани в България и „ако някой има впечатления само от тях, което е много вероятно, има голяма вероятност да си изгради негативно мнение за турските сериали като цяло, без да гледа други.“ С. М., спечелена още в началото със сериала „1001 нощи“, продължила да гледа и други турски продукции. Още в първите, които изгледала, забелязала факт, който много й допаднал – че са много нестандартни, че нямат добри и лоши герои, че историите, които се разказват, са много смислени и мъдри и краят винаги е неочакван. И наистина в турските сериали, които съм гледала, а те са много, липсва еднотипната схема, която сме свикнали да гледаме в латино сериалите, няма ги стандартните герои и сюжети. С. М. продължава: „Направило ми е впечатление дори, че никога не завършват с „happy end“ – или някой ще умре, или, дори да завърши хубаво, все нещо ще помрачи края – както всъщност е и в самия живот.“ По-нататък пояснява: „Шехерезада“ завърши лошо – в дена на сватбата тя загуби детето си, в „Мелодията на сърцето“ главният герой се самоуби, „Листопад“ ще завърши лошо, доколкото знам, „Мечтатели“ също. Не се сещам за такъв, който да е свършил хубаво. Най-много да са с отворен край.“ Питам я дали сега би била така запалена по турските сериали, ако първият, който беше изгледала, е бил „Забраненият плод“, например, който тя не харесва. „Ами не знам. Може би не. Нали ти казвам – в началото се присмивах.“
Разбира се първото впечатление от дадено нещо винаги е важно. Много хора изразиха впечатлението си, че турците са способни да правят толкова качествени продукции. Може би телевизиите спечелиха много с това, че първият, излъчен по тях турски сериал, беше много качествено и професионално направен. Така успяха да привлекат и задържат по-нататъшното внимание на хората.
Хипотеза 2
„Турските сериали са като някакъв остров на доброто и уважението сред помията от кървища, гадости и простотия „
В днешно време българските зрители са ежедневно заливани от телевизионния екран с кървища, побоища, сцени на насилие и жестокост, цинизъм, размахване на пистолети и бухалки. Филмите, сериалите, риалити шоутата, репортажите по новините и пр. заливат зрителите със зрелища от всякакъв вид. Голяма част от жанровете на филмите и сериалите, които се излъчват днес по телевизията, са екшъни, трилъри, ужаси, фентъзи. В САЩ група ентусиасти се заели да изчислят колко литра кръв се изливат за една минута в телевизионния ефир. Чрез сложна компютърна обработка, те установили, че в праймтайма на най-гледаните телевизии в САЩ във всяка минута се изливат приблизително по 5 литра кръв. В България такова изследване не е правено, но също като американските, родните канали не спират да излъчват продукции, изобилстващи от бруталности, касапски сцени и жестоки герои. Може би публиката им наистина е голяма, но има и много хора, които се отвращават от тези зрелища. Хора, които искат да седнат пред телевизорите си и от там да не ги залее поредната доза кръв. Може би точно това е една от причините турските сериали, в които липсва показването на жестокости, кръв и долни страсти, да се приемат с такъв успех в България.
В много от интервютата, които направих, както и в много от коментарите на харесващи турските сериали зрители, се пролича, че на хората им е много неприятно и дори мъчно, че от телевизионните им екрани се излъчва толкова много престъпност и пошлост. Но изследването на второто семейство, което направих, ме изненада с това, че ми показа различен прочит на турските сериали. Повечето хора, с които говорих, обърнаха внимание на това как турските сериали ги успокояват, показвайки им спокойствие и уют, но мъжът в това семейство изказа друго мнение. Според него драмите и тежките съдби, които се показват в тези сериали, силно натоварват психиката. Въпреки че не съм се замисляла дали този факт допада на зрителите или не, аз също бих се съгласила, че в тези сериали има нещо тягостно. Може би случките, които показват, са много човешки и истински и в своя драматизъм, а може би и „тежката“ музика допринася за това усещане. Интересен беше отговорът на жена му, която каза, че точно това я разтоварвало – „да видиш как това са проблеми, които има в повечето семейства. Че не си единствения, който преживява тежки моменти и проблеми. Или пък, че както те се справят с еди-какви си проблеми, защо и ти да не можеш?“ Въпреки съществуването на подобни мнения, повечето хора споделяха, че турските сериали ги успокояват със своя уют.
Освен, че показват един уютен и спокоен свят, тези сериали могат да действат и много възпитателно. Всъщност в Турция съществува силна цензура върху съдържанието на телевизионните продукции. Турците явно осъзнават влиянието, което оказват филмите и сериалите върху подрастващите, и дори напълно невинни от нашата гледна точка сериали предизвикват дебати на високо ниво. В статия на Зоя Христова от БТА[3], се говори как сериалът „Забраненият плод“ е предизвикал в Турция остри спорове относно това трябва ли да се показват във филмите (и особено в сериалите, тъй като имат най-голямо влияние) секс сцени. Наложило се актрисата, изпълняваща главната роля, да обясни публично, че между нея и партньора й поставяли възглавница по време на любовните сцени. Най-интересното обаче е, че в дебата се намесили и властите. „В дирекцията за семейството и социалните въпроси към премиерството било обсъждано влиянието на популярните сериали върху нарастващия брой разводи, извънбрачните връзки, хомосексуалните отношения. Не е морално турските жени да бъдат поощрявани да напускат мъжете си, да живеят сами с децата си или да правят секс преди брака, било мнението на дирекцията, според медиите.“ Дори министърът на образованието, г-жа Нимет Чабукчу, призовала разпространителите на сериалите да не се ръководят само от рейтинга и печалбата, а да държат сметка за влиянието, което оказват сцените на насилие върху подрастващите, пише в статията. Това вмешателство от страна на властта в кинопродукциите от една страна е донякъде нелепо, но от друга страна фактът, че властта се вълнува за морала на младите хора, е похвален.
Цензурата в турските телевизионни продукции напомня на тази по времето на социализма в България. Тогава по същия начин до екран са били допускани само определени и проверени неща. По този начин българската публика не е познавала кървищата, убийствата, безразборния секс и насилието, за които говоря в тази хипотеза. Било е важно на какво филмите ще научат зрителите и как ще им повлияят. До голяма степен са имали и възпитателна цел. Не мога да дам мнение дали това е полезно или недемократично, но силно ми напомня на това, което се случва с телевизионните продукции в днешна Турция.
Точно тази грижа за зрителите се е харесала на една от респондентките ми, а именно студентката от Оксфорд, която цитирах по-горе. Тя много обстойно и въодушевено ми разказва за възпитателната функция на турските сериали и в частност на сериала „Мечтатели“. Това е сериал, в който главните герои са младежи, но е подходящ да се гледа от цялото семейство. Главните герои са четирима приятели от Урла, селище близо до Измир. Сериалът проследява живота им в продължение на няколко години. Започва от последната им година в училище, абитуриентския им бал, мечтите им за бъдещето, не всички от които се сбъдват, преместването им в Истанбул, сблъсъкът им с реалния живот на възрастните хора и т. н. Проследява техните стремежи, разочарования, любовни отношения, битката им за оцеляване в трудния живот. Интервюираното момиче изрази негодувание, че са давали този сериал от 17ч. и поради това не е имал голяма гледаемост. Тя самата често се е принуждавала да го записва на видео. „Зарежда ме с позитивна енергия! Всеки път като си го пусна, колкото и да ми е гадно и да съм изморена, веднага ми се оправя настроението, много е свеж. (...) Толкова са симпатични героите и истински! Понякога ми се иска да имах такива приятели. Даже ми се е случвало да ги сънувам! Представяш ли си как съм се вживяла?“ (Смее се.) По-нататък продължава: „Освен, че е много истински, че е много сладък, че има приятна музика и че актьорите играят великолепно, много естествено, е и много възпитателен. (...) За самите турци. Пък дори и за нас. (...) Но мисля, че този сериал е създаден главно за турската публика. В него няма лъскави гледки, богати герои, напротив – дори половината му действие се развива на село“, казва тя. След това обяснява тезата си. Според нея цел на сериала е да сближи старото и младото поколение. Да накара младите да уважават възрастните, традициите, но и да покаже на възрастните, че няма нищо страшно в модерния живот и в младите хора. И всичко това – поднесено с леко чувство за хумор. Сред героите присъства персонажа на модерната и разбираща младите баба, както и на закостенелия дядо, чиито разбирания и мерки често предизвикват смях у внуците му. Въпреки нормалните спорове и проблеми между поколенията в сериала, се показват много силни семейни връзки. Младежите и техните родители, баби и дядовци, живеят като едно голямо и задружно семейство. Помагат си, празнуват заедно, споделят един на друг и изобщо се показва как може да съществува приемственост между поколенията. Може би в днешно време екранът е този, който предава на младите житейските послания, които трябва да научат.
„Освен това – продължава момичето – героите, младежите, са представени като много чисти, много свестни деца. Добре, едва ли всички турски младежи са такива. Но не реалността е целта на художествените произведения. Турските сценаристи осъзнават отговорностите, които телевизията носи.“ Тъй като съм изгледала този сериал, мога напълно да се съглася с нейната теза. Всички знаем, че децата подражават на героите от телевизията и е много важно с какво ще бъдат захранени. В Турция този сериал е много популярен и е гледан главно от млади хора. Много турски деца гледат „Мечтатели“ и несъмнено героите им служат като пример за подражание. Но образите не са нереални, изкуствени и недостоверно съвършени, както „добрите“ в латино сериалите. Напротив – изградени са много умело. Всеки от тях е представен със своите недостатъци, прави много грешки. Образите им са много живи – като хора от реалния живот със своите положителни и отрицателни качества. Но това, което ги обединява, е чистотата. Децата, които гледат този сериал, разбират колко ценно нещо е приятелството, колко важно е да бъдеш добър и всеотдаен, да преследваш мечтите си, да си честен и достоен. Разбират, че хората грешат, но важното е, че грешките винаги могат да се поправят и че обичта и приятелството стоят над всичко. Показва им се, и то по един много ненатрапчив и незабележим начин, как може да се живее в уважение и приятелство, как можеш да се радваш на живота и приятелите си и да се веселиш без да е задължително да пушиш, да се напиваш и да прекарваш по-голямата част от времето си в дискотеки. „За сравнение, в България децата вместо на такива герои се учат да подражават на повърхностните и материални Дани и Алекс от Стъклен дом, които, макар и да са реални, не учат на нищо добро“, каза още момичето.
Друго момиче, Н. Й. (студентка по „Минало и съвремие на югоизточна Европа“, на 23 г. от гр. София), гледало „Листопад“, „Перла“ и „Забраненият плод“, също направи сравнение с новите български сериали: „Да – в турските сериали децата ходят на училище, учат си уроците, отговарят с уважение на родителите си. При нас – Дани и компания висят все по баровете, говорят на родителите си на „майка ми, това“ и „баща ми, онова“ и да не продължавам, че така ме е яд. (...) Не че не се радвам, че започна и българското кино да работи, но какво произвежда то е също важен въпрос. Няма качество – единият сериал („Стъклен дом“) ни показва мутренската действителност и какво една проститутка, с извинение, разбира от култура; другият пък („Столичани в повече“) – селянията българска! Но тук филмите и сериалите се опитват да покажат действителността, която е грозна и гадна. А там да я покажат такава, каквато трябва да бъде. (...) Турските сериали са като някакъв остров на доброто и уважението сред помията от кървища, гадости и простотия.“ Момичето изрази много неприятно отношение към българските сериали, и показа одобрението си към турските, които показват морал, обикновени хора и нормални човешки отношения.
В мрежата намерих много коментари, в които авторите им правят съпоставка между американските филми, които изобилстват от грубост и насилие, и турските сериали, които показват един идеал за човешки взаимоотношения, един свят с ценности и семеен уют. Под статия във в. „24 часа“, цитираща австрийския вестник „Der Standard“, се среща следният коментар:
<izborat e tvoy Mariya!: PO DOBRE TURSKI SERIALI,S ISTINSKI CHOVESHKI CHUSTVA I CHOVESHKI PREJIVAVANIYA , OTKOLKOTO GADNI AMERIKANSKI HOLIVUDSKI BOKLUTSI S PORNOGRAFIYA,UBIYSTVA I KUFAR PALEN S DOLARI!>[4]
В друг коментар – под статия от сайта www . e-vestnik . bg, една жена, защитаваща турските сериали, която казва за себе си, че е завършила френска филология, споделя, че я отвращават „лафове от американски филми като „кога ще ме изчукаш“[5]. (Всъщност статията е относно турското кино, но хората коментират наболялата тема, която ги вълнува.) Под същата статия друга жена също коментира американските филми:
<мария проданова: ...Освен бой, кръв и секс друго няма...>
Въпреки че сравняват различни телевизионни жанрове, това, което казват е показателно. Под статия в електронния сайт на списание „Аз – жената“, се срещат следните коментари[6]:
<Светла, 75 г., София: Турските сериали могат да се гледат от деца, защото в тях няма нищо вулгарно, напротив – те са морални...>
<Бонбонка: Обожавам ги!Никога не може душата ти да си отдъхне така с някоя американска боза, пълна с кървища, трупове и самоцелен секс. Чакам с огромно нетърпение всяка серия и изобщо не съм бабичка...
<inj.Andreeva , 60 г.: Много ми харесват.В тях няма кървища и порно.Говори се за обикновените неща от живота на обикновените хора.
Тези думи ме накараха да разтворя произволно телевизионната програма и да видя какво дават по българската телевизия. Срещнах имена като „Престъпни намерения“, „От местопрестъплението“, „Кости“, „Сексът и градът“, „Истинска кръв“ и наистина разбрах защо тези хора, минавайки с дистанционното по различните канали, се спират върху топлия и уютен свят на „Листопад“ или на другите подобни на него турски сериали.
Търсейки статии и коментари в интернет пространството относно турските сериали, намерих един блог, който много ме впечатли. По всичко изглежда, че неговият автор, Огнян Исаев, е от турски или цигански произход. Огнян пише за себе си, че е от с. Върбица, че е учащ и че е журналист. Впечатлих се от интересите, които има, филмите, които гледа, музиката, която слуша и книгите, които чете. Пише много интересни статии, и преди всичко ценни, заради гледната му точка. За някои от тях пише, че са публикувани в известни български вестници. В неговия блог има една статия, наречена „За“ и „Против“ турските сериали“[7], в която разказва за публичния дебат по същата тема в Центъра за култура и дебати „Червената къща“ в гр. София. Много ми беше интересно да разбера неговата гледна точка на човек, израснал с тези сериали. Ето какво пише той: „...аз съм едно селско момче, което е израснало с много турски филми и сериали. Не защото майка ми ме е карала да ги гледам или нещо друго – просто си бяха част от детството ми. И съм щастлив, че съм ги гледал. Защото те показват един идеал за човешки взаимоотношения, които всеки един от нас като види, някак си му става тъжно, мъчно, носталгично. Защото едва ли не днес тези отношения не съществуват. Не съжалявам, че израснах с много турско кино, защото в него има много морални норми за това как да се живее живота, правила за взаимодействие между всички членове на семейството и обществото. Турските сериали не от днес, а от много преди днес показват ролеви модели на междучовешки отношения. Днес предполагам, че съм един добър гражданин за стандартите на България. И до голяма степен това се дължи на турското кино. Защото малко или много телевизията като медия изгражда личността у човека.“
И наистина телевизията притежава много голяма отговорност, тъй като има голямо влияние върху обществото. А влиянието на сериалите, които са най-масовият телевизионен продукт, е огромно. Това има предвид и кинокритикът Вера Найденова, казвайки, че сериалът е „социално-дидактичен жанр“.[8]
Хипотеза 3
„Целият този патриархален аромат носталгично ме връща в миналото. „
Третата ми хипотеза беше, че турските сериали предизвикват носталгия към миналото, патриархалните ценности, потапят зрителя в една атмосфера на спокойствие и уют, която все повече му липсва в съвременния му живот и свят на разрушени ценности. Всъщност това е една от най-обсъжданите теми както в интернет публикациите, така и в интервютата, които проведох, а също и в коментарите в мрежата.
Н. П., пенсиониран инженер, гледал сериалите „1001 нощи“ и „Листопад“ и откъслечни серии от други сериали, казва: „Турските сериали ми напомнят нашия бит от преди повече от половин век, когато съм бил дете. Това да си викаме „кака“, „батко“ – наследили сме го явно от турците. Виждам обичаите, които сме ги имали на село – женитби, празници, уважението на младите към старите, целуването на ръка... Няма го вече това. Много са възпитателни турските сериали. (... ) Не показват разврат, кръв, убийства, каквото е в момента. Съвременната турска действителност сигурно не е такава, те показват как биха изглеждали добрите нрави.“ Направи ми впечатление, че този човек говореше с нескрито умиление за нравите, които вижда на екрана. Личеше си, че му е мъчно за времето, което няма да се върне. От думите му долавям, че, съзнателно или не, прави съпоставка между нравите от неговото детство и нравите днес.
На въпрос какво й харесва в турските сериали, Е. Н. казва, че в турските сериали „има едно спокойствие, приятна атмосфера и когато хората се съберат вечер на масата да вечерят, вместо всякакви брутални новини, риалити шоута със съмнителен характер, е много по-приятно да се потопят в атмосферата на един семеен турски сериал, в който няма насилие, няма бруталност, излъчва едно патриархално спокойствие, връща българския зрител в едно близко минало на семейни ценности и морал, липсващи днес. (... ) Вечер, когато сядаме да вечеряме с моето семейство, най-приятното нещо за гледане са турските сериали. Цялото ми семейство ги гледа. И се чувстваме много приятно в тази атмосфера.“
Друг респондент, В. С. (72 г., гр. София), пенсиониран геолог, казва: „Сюжетите са от реалния живот, не са измишльотини. Възпитават добродетели. Също много ми харесва, нали знаеш една приказка – „По една нация се съди по отношението й към възрастните хора“. А тези филми учат на това. Не на сляпо подчинение, но на уважение. И в това време, в което в България се разпадат, даже не се и създават вече, семейства, те възпитават такова отношение. Разбираш от тези филми, че най-важната ценност е любовта към семейството. (...) Не показват натуралистични сцени, разюздан секс... Като гледам нашите гадости, само просташкия език, който се говори в нашите филми... толкова просташки диалози се водят, крещят, даже нецензурни думи.“ По думите й се проличава колко й е мъчно, че по българските телевизии дават толкова много грозни неща. Говорейки, тя прави сравнение между това, което се показва по телевизията, и българската действителност. Смята, че турските сериали могат да повлияят позитивно на хора, които са загубили семейните ценности.
К. Е., (35 г., гр. София), определящ себе си като „човек на изкуството“, ми каза, че гледайки турските сериали, си припомня старите български филми от 70-те и 80-те години. Приликата според него е в тематиката. Сериалите от времето на социализма, също като турските, показват един идеал за човешки взаимоотношения и поставят като основна ценност семейството и моралните норми. „Харесват ми човечността, отношенията между хората, нравите в обществото, посланията, които отправят. Има призив за човечност, разбирателство между хората, толерантност. Има разглеждане на различните проблеми в човешките отношения от различни страни, не едностранно. Показват, че нещата не са нито черни, нито бели, а изпъстрени с много нюанси. (...) Човек трябва да погледне през очите на другия. Това води до толерантност.“ К. Е. е изгледал „Мелодията на сърцето“, „Листопад“, „1001 нощи“ и „Забраненият плод“. Интересни са думите, които употребява – човечност, толерантност, разглеждане на проблемите от всички страни. Това наистина е характерно за тези сериали, доколкото ги познавам. Темите винаги са много човешки, извадени от реалния живот, а проблемите в отношенията между хората никога не са представяни еднозначно и субективно. Но да се върнем към хипотезата.
В интернет проблемът за носталгията е обстойно коментиран. В статията на Георги Лозанов в „24 часа“ „Ятаганът стана прахосмукачка“[9] авторът също прави сравнение между турската и евро-американската киноиндустрия, казвайки, че американската и европейската драматургия се хранят от „прекрачванията“ на границите и табутата и че вече не е останало нищо за прекрачване – нито в междуполовите отношения, нито във вярата, нито в ценностите и начина на живот. За разлика от това, от турските сериали лъха една атмосфера на морал, семеен ред и патриархалност, която много се харесва на българите, изпитващи носталгия към времето, когато и тук е било така.
В интервю пред пловдивския вестник „Новият глас“ популярната българска психоложка Ани Владимирова отделя много внимание на семейността, която е толкова характерна за турските сериали.[10] Според нея тя много липсва в съвременното българско общество и затова толкова се харесва от зрителите. И за разлика от западните общества, в които връзката между родителите и децата е много слаба, тук има огромна потребност от нея.
За същото говори и друга психоложка – Анна Мария Пеева, в статия за в-к „Труд“. [11] Тя също споделя мнението, че сериалите от южната ни съседка печелят зрителите с чувството за семеен ред, което в последните години се е заличило.
Най-силно тази семейност е застъпена в сериала „Листопад“, създаден по мотиви от едноименния роман от 1930 г. на турския белетрист и драматург Решат Нури Гюнтекин (1889-1956), когото в България познаваме с романа „Чучулигата“. Романът е адаптиран към днешното време и разказва за проблеми, актуални и в модерния свят. В Турция „Листопад“ е спечелил многобройни награди от най-авторитетните телевизионни канали и списания в страната и се смята за най-харесвания от турската публика сериал. Показателен е огромния му успех както в родината му, така и в България. Сериалът проследява живота на едно патриархално семейство. Накратко историята е следната: Али Ръза и Хайрие Текин отглеждат петте си деца в малък провинциален град като ги възпитават в уважение, честност и морал. След приемането на една от дъщерите в истанбулския университет, семейството решава да се премести в старата бащина къща на Али Ръза в Истанбул. Но големият град и модерният начин на живот оказват своето влияние върху младите и въпреки непримиримостта на стожера на семейството Али Ръза, постепенно семейството и моралните устои започват да се разпадат както листата на дървото окапват през есента. Сериалът говори за отношенията в едно най-обикновено и дори бедно турско семейство.
Основното в „Листопад“ е, че обективно представя негативните страни както на модерността, така и на закостенелите турски традиции, показвайки как вторите са несъвместими с живота в 21-ви век и дори могат да бъдат вредни и деструктивни. Примерите за погрешните постъпки на Али Ръза, водещи до нещастието на децата му, са много. Образът му не се идеализира. Често пъти, воден от своя консерватизъм и традиционализъм, взима неблагоприятни за семейството си решения. Сериалът няма за цел да ни убеди, че тези остарели нрави и порядки са правилни и необходими, а сякаш иска да помири двете гледни точки. Според мен „Листопад“ не посочва кое е по-добро и кое – по-лошо – старото възпитание или новите нрави, а просто показва техния сблъсък. Факт е обаче, че в България „Листопад“ се хареса на много зрители именно благодарение на тази забравена вече патриархална структура.
Много хора асоциират „Листопад“ с атмосферата на отминали времена. В статията си за в. „24 часа“, Георги Лозанов пише нещо, за което и аз съм разсъждавала преди да я прочета – че колкото и парадоксално да изглежда, турските сериали връщат на българите възрожденския ценностен уют.[12] В списанието „Аз – жената“ се натъкнах на кратка статия, наречена „Листопад“ прилича на „Гераците“[13], в която, както се вижда по заглавието, се прави сравнение между книгата на Решат Нури (и съответно сериала от 2006 г.) и повестта на Елин Пелин. Авторката Надежда Маринова казва, че сериалът „носи една особена романтика и носталгия по отминалото патриархално време с традиционни добродетели и уважение към по-възрастните.“ Под статията следват 21 коментара, от които 1 в защита на твърдението и 5 против. (Останалите коментари, повечето от които защитават филма, не се отнасят за сравнението.) Ето някои от по-интересните:
<Miteva dima, 55 г.: „ Листопад“ и „ Гераците“ -абсолютно точно- разпада на патриархалното общество и тежестта на тази част от епохалното развитие на човечеството.>
<Tedi: Вие болни ли сте или какво? Как може да сравнявате едно от най-великите български произведения с някакъв турски боклук. 5 века не ви стигнаха та сегаи унижавате българските писатели...срамота. Наречете ме расист, не ми пука, ама според тия порязаните и клането в батак е било само мит.Засрамете се!>
Въпреки, че мнението ми би възмутило автора на втория коментар, не мога да не се съглася с тезата, че двете произведения са много сходни помежду си. Романът „Листопад“ е написан през 1930 г. – в началните години на турската република на Ататюрк. Като във всеки преходен период, тогава навлизат нови отношения и нрави, без да са си отишли старите. Модерният живот постепенно започва да разклаща семейните ценности и устои. Постепенно всеки тръгва по своя път и главата на семейството – Али Ръза започва да губи контрол върху нещата. Неговият образ е основен в повествованието. В повестта „Г ераците“ също се проследява историята на едно семейство. В самото начало Елин Пелин въвежда читателя в спокойния и хармоничен свят на Гераците – подреден, устойчив, затворен в своята цикличност и сигурност. Постепенно тази хармония се разпада, ценностите в семейството се променят, а борът – около който от години се събира семейството и който олицетворява неговото единство, бива отсечен. И в „Гераците“, и в „Листопад“ са използвани едни и същи символи. Докато в „Гераците“ борът, реално съществуващото дърво е символ на семейната стабилност, то в „Листопад“ ролята на дървото е метафорична. Бащата, „главата на семейството“ е „масивният ствол“ на дървото, от което едно след друго се отделят листата. Това е централната метафора на произведението – „листопадът“ в едно семейство. Много умело е подбран и актьорът, изпълняващ ролята му във филма – дори физически излъчва масивност, стабилност и усещане за сигурност.
Любопитно е, че повечето от хората, които интервюирах, посочиха представянето на семейните ценности като една от главните причини да харесват турските сериали и говореха много по този въпрос; в статиите по вестници и в мрежата също това е основна тема, но коментарите в интернет пространството не засягат до такава степен въпроса за патриархалността. Главната причина може би е това, че вероятно повечето от коментарите в интернет се пишат от деца или млади хора, на които патриархалността от тези сериали не им говори или напомня на нищо.
И все пак се срещат коментари като следния:
<Якоруда: Трябва да си признаем, че в сериалите има висок морал и се набляга както върху индивидуалните така и на семейните ценности. Аферим на комшиите!!!>[14]
Има и такива коментиращи в интернет, които не изказват носталгия по нравите, които се показват в турските сериали, но им допада моралът и семейните взаимоотношения, които се показват в тях. Ето някои такива изказвания:
<А уж моите сънародници били втори по интелигентност в света: ...Що се отнася до турските сериали, то това въобще не са сапунки, това е естествено, истинско поведение и чувства, нормални човешки взаимоотношения, които толкова ни липсват в перверзната обстановка, в която живеем тук.>[15]
<orhideq: Чудесни са, смислени ,възпитателни ,романтични и тъжни като действителния живот.>[16]
В коментарите под статията в списанието „Аз – жената“[17], за която стана въпрос по- нагоре, се срещат интересни мнения:
<Веска, 66г., гр. Русе: ...Да, гледам турски сериали, които ми напомнят много за нашето минало. За нашите големи български семейства, с много деца и техния задружен живот, уважението към по-възрастните...
<Светла, 75 г., гр. София: .В него [„Листопад“] виждам много от нещата от моето семейство – снаха ми, баща ми – патриархалното ни семейство. Всеки обед се събирахме около масата, четирите деца чакахме татко да седне, майка ми беше домакиня, тя сервираше и тогава започвахме да ядем. Целият този патриархален аромат носталгично ме връща в миналото.>
<Цветанка Ангелова, 52 г.: Да, хареснат ми и , ако ги няма се чудя след трудния работен ден как ще ми завърши вечерта. (...) сериалите, особено тези като =Перла“, „Листопад“, „Дъждовно време“ и други разтоварващи, са необходими на адтивно работещите от моето поколение, което бленува за тази семейна идилия и което живее вече само със спомени>
<Nadia Georgieva, 60 г.: ... Хареса ми играта на актьорите, хареса ми сюжета, макар и доста сантиментален, но наред с това показва ценности,които ние сме загърбили и смятаме за отживелица-семейството, уважението към родители,подкрепата от най- близките. Същото може да се види и в останалите сериали, от които „Листопад“ е класика в жанра! Браво на съседите!...>
<inj.Andreeva , 60 г.: ...И се третира тежкия проблем на разлагане на патриархалния семеен модел под натиска на тоталитарните общества.>
От направените наблюдения спокойно мога да заключа, че турските сериали предизвикват носталгията на много хора по отминалите времена. Модернизираният българин, жертва на съвременната инвазия на всякакви чужди и далечни нему култури и заливан от бликащото в телевизията (а и в реалния живот) насилие и прекрачване на всякакви граници и табута, като че ли намира някакво спокойствие и душевно убежище в подредения и уютен свят, в който го потапят тези семейни сериали. Хипотезата ми обаче не може да бъде непълно потвърдена, защото сред гледащите турските сериали има много млади хора, чиято възраст изключва възможността да изпитват носталгия по отминали времена.
Хипотеза 4
„Дълги години ни учеха да мразим турците, дълги години ни внушаваха, че са пещерняци. Това което преживяваме сега покрай тези сериали е културен шок.“
Четвъртата ми хипотеза предполага, че турските сериали накараха българите, които ги гледат, да погледнат с други очи на Турция, че ги предизвикаха да разчупят предразсъдъците и стереотипите си.
Разговорите, които проведох, потвърдиха хипотезата ми. Интересно беше, че много хора, говорейки за променените си възгледи, споменаваха сериала „1001 нощи“ като сериалът, който ги е подтикнал да се замислят за другата страна на Турция. Това е един много модерен и красив естетически сериал, в който главните герои са две семейства, съдружници в архитектурна фирма.
Е. Н., (46г., магистър по „Българска филология“), която цитирах по-нагоре, казва: „1001 нощи“ ми въздейства силно с това, че открих за мен непознат до този момент, а всъщност толкова близък до нас свят. Това е един филм, направен с много модерна визия, в която освен всичко друго, по един ненатрапчив и умел начин се показва и самия град Истанбул. По-точно неговият съвременен вид, живота на съвременните, модерните хора в него. Тогава си дадох сметка колко малко знаем за тях.“ Попитах я как си е представяла Истанбул преди, на което тя отговори: „Ами, честно казано, не си представях, че има толкова много лица. И аз, като повечето българи, съм имала известна предубеденост, че това е един ориенталски, изостанал град. До този момент представата ми за турците е била от гастарбайтерите, които срещам по границите и преминавайки през България. Но освен забрадките, консервативността, изостаналостта осъзнаваш, че съществува и друга страна и друга прослойка – интелигентните млади хора. Това е една много контрастна държава.“ Попитах я дали смята, че са част от някакъв проект, а тя отговори, че не вярва, но ако е така, само би поздравила авторите му за гениалната идея. Тя самата даде пример със себе си, че толкова многото турски сериали насочили вниманието й към Истанбул и й се приискало да го види на живо.
С. М. (студентката по архитектура в Оксфорд) подкрепя хипотезата ми: „Допреди тези филми не съм знаела, че Истанбул е толкова красив град. Те ме накараха да вникна в Истанбул, да чета за него, за историята му, за Константинопол... Купих си много книги и албуми, прочетох „Истанбул“ на Орхан Памук и изобщо тези сериали ми помогнаха да отворя очите си за този град.“ Казвайки това, подчертава, че знае, че не всичко в Истанбул е като в „1001 нощи“, и още по-малко си представя цяла Турция така. „Осъзнавам го, но какво лошо има в това да си правят реклама, използвайки сериалите? (...) Бих се радвала, ако и българите правим така.“ – казва тя.
Цитираният по-горе К. Е. казва: „Бил съм в Турция и то скоро. Не мога да кажа, че сериалите са ме накарали да посетя Турция, но може би имат някаква роля. Преди, например, не съм имал много информация за Истанбул, не съм имал ясно изградено мнение. Сериалите ми помогнаха да си съставя такова. (...) Както се показва и в сериалите, турците не са агресивни, нетолерантни, фанатизирани хора, каквото мнение се насажда в обществото. Нито в политически, нито в личен план. Дори когато има консервативност в характера им, пак се основава на здрави морални принципи. (...) Насажда се определено мнение, което е угодно на политиците. (...) Мнения, служещи за политически цели. Затова се радвам, че показват турците от една друга страна.“
В. С. (72 г., пенсиониран геолог), която цитирах в хипотеза №3, е своеобразен рекордьор сред интервюираните от мен хора, тъй като е изгледала почти всички турски сериали: „1001 нощи“, „Мелодията на сърцето“, „Гордата Аси“, „Сълзи над Босфора“, „Мечтатели“, „Листопад“, „Забранения плод“, „Семеен сарай“, „Двама завинаги“, „Изгубени години“ и други, чиито заглавия не можа да си припомни. Тъй като времето на излъчването на някои от тях се застъпвали, защото се давали по различни телевизии, тя си ги записвала на видео касети, за да ги гледа, когато може. Мнението й за турското кино е било оформено от много отдавна, когато в България излъчили два турски филма, показващи живота на гастарбайтерите в Германия, закостенелите турски нрави и „адска простотия“. „Като почнаха да дават „1001 нощи“, изобщо нямах намерение да го гледам – мислех, че е същия като тези, които бях гледала, или че е направен по приказката. Но един ден, както си пусках пералнята, изведнъж буквално ме удари в сърцето една такава хубава музика! Порази ме направо! (...) Музиката ме привлече.“ Заглеждайки се в сериала, изпитала голяма почуда, защото не била познавала това лице на турското кино и дори на Турция. Впечатлила се от всичко – музиката, актьорската игра, операторската работа. Дотогава представата й за турците била оформена от едно пътуване преди повече от 30 години от Белград до София, в което пътувала сама с дъщеря си във влак, идващ от Мюнхен и продължаващ за Истанбул и пълен с „гнусни, мустакати гастарбайтери“, които ги гледали „мазно, с похотливи погледи“. „След това не можех да понасям турската реч!
Свързвах я с нещо лепкаво и гадно! С филма мнението ми претърпя коренна промяна. Диаметрално противоположни впечатления. Даваха красиви хора, с европейско възпитание, но въпреки това, обаче, пак чувстваш мюсюлманството, не го забравяш. Безпрекословното подчинение към възрастните – то се виждаше във филма. (... ) Това ми харесва – че показваха и тяхната традиция и вродена почит към възрастните. Но Онур се противопоставяше на майка си. Виждаше се и новото, и старото. (... ) Беше за мен истинско откритие“.
Не без влиянието на турските сериали, аз също отидох в Истанбул на организирана екскурзия заедно със семейството си. Там, освен че се удивлявах на този наистина уникален град, ми беше много интересно да наблюдавам останалите екскурзианти и да слушам дали екскурзоводите (един главен и двама местни) споменават турските сериали, развеждайки хората из Истанбул. Направи ми впечатление, че и тримата често споменаваха тези сериали, когато минавахме покрай къщи, гледки, болници и дори гробища, показвани в тях. В удобен момент разпитах главната екскурзоводка, която е пътувала много пъти по този маршрут, за впечатленията й от реакциите на хората. Тя ми разказа, че туристите масово се вълнували от това, че виждат познати гледки и къщи. Попитах я дали има бум на желаещите да посетят Истанбул откакто излъчват тези продукции и тя категорично потвърди като добави, че повечето от тях били по-възрастни, но имало и много млади хора. Тъй като туристическата фирма не е от тези, които включват посещения на къщите от сериалите, екскурзоводката каза, че се е случвало туристи да я молят групата да се отклони от програмата, за да посети например къщата от „Перла“ или „Листопад“ или я питали как да стигнат до „Ташхан“ от „1001 нощи“. И наистина, по време на пътуването с корабче по Босфора се чуваха радостни възклицания и засилено щракане с фотоапарати, когато екскурзовода обявяваше по високоговорителя, че в момента минаваме покрай къщата на Перла или тази на майката на Онур. В една статия от в. „Капитал“ шеговито бяха писали: „Така Истанбул вече не е Царицата на градовете, Столица на три империи, Градът на контрастите, Перлата на Ориента. Истанбул не е дори Орхан Памук. Истанбул е Градът на Шехерезада и Онур. (...) Близкият до Истанбул архипелаг Принцовите острови също се е сдобил с ново обяснение – „мястото, където се снима нашумелият турски сериал „Мелодия на сърцето“.[18]
Реших да се възползвам от предоставената възможност да съм сред толкова хора, имащи отношение към Турция, и разпитах някои от тях дали турските сериали са повлияли на решението им да се запишат на тази екскурзия. Както очаквах, много от тях потвърдиха, но имаше и такива, които не бяха запалени по турските сериали или пък такива, които идваха за втори или трети път.
Сред тези, които очевидно се вълнуваха от турските сериали имаше едни баба и дядо, съвсем обикновени хора, които ми разказаха, че много обичат вечер да седнат на масата, да гледат турски сериали и да си спомнят за отминалото време. Децата им ги изпратили на тази екскурзия като подарък, за да видят „този красив град“.
Сред пътешествениците имаше една пенсионирана учителка по трудово обучение от София, пътуваща с внучката си – симпатично модерно момиче, което догодина завършва училище. Заговорих ги и след като насочих темата на разговора към турските сериали, бабата ми сподели как няма търпение да види „тез хубави гледки от сериалите“. Любопитно беше, че момичето каза, че не гледа въпросните сериали, но по време на екскурзията видимо се вълнуваше от къщата на „Перла“.
Интересни бяха отговорите и на друг човек от групата, И. В. – художник от гр. София, който ми каза, че имал „изцяло комерсиално отношение към турските сериали“ и това, което му харесвало в тях не били сюжетите, нито посланията или актьорската игра, а красивите гледки. „Като художник оценявам естетиката в тези сериали. Красивите пейзажи, интериори, дори красивите жени ме привличат всяка вечер пред екрана. (... ) Животът и без това е грозен и труден. Защо да не се наслаждавам на тези красоти?“ След това допълни, че му е ясно, че са направени с „педагогическа, възпитателна и PR цел“. Според него всички те целели да покажат на европейците, че турците са хора като тях и така служели като средство за приближаването им в ЕС. Сериалите, които той е изгледал, са „Перла“, „Забраненият плод“ и „Листопад“.
В коментарите в интернет пространството също се срещат много признания, че турските сериали, излъчвани по българската телевизия, са променили към по-добро отношението на авторите им към Турция. Под статията за златния век на турското кино, която по-горе споменах, потребител споделя:
<К: Едно време имах много ниско мнение за Турция и турците. Сега това си го обяснявам е от незнание и с това, че в историята сме били врагове с Турция. (...) От турските филми които гледам, а и от приятелите турци които имам в чужбина си правя извод че Турция е високо цивилизована страна.>[19]
Малко по-надолу друг потребител казва:
<Обективен: Дълги години ни учеха да мразим турците, дълги години ни внушаваха, че са пещерняци.Това което преживяваме сега покрай тези сериали е културен шок. Просто хората се развиват независимо от това дали ги обичаме или мразим. Имат киноиндустрия за разлика от нас. Имат закони, икономика, държава и държавност за разлика от нас.Култура има в държави, които са икономически стабилни.Едно, че не сме в състояние да съдадем нещо стойностно и второ не искаме да оценим това което другите създават.“[20]
Под статия в електронната версия на в. „Добруджа“ друг потребител говори за същото:
<Алабала&Ники: Ако някой ме беше попитал преди 5-6 години отговора ми щеше да е много по-различен от сегашния. Бих казала, че тогава бях расистка и само името Турция, турчин или мюсюлманство ме караха да изпитвам отвращение. Не го правя, за да защитавам турската култура... както всяка култура така и тази си има позитивни и негативни страни... (... ) Всяка култура е хубава сама по себе си с традиции, история, обичаи и нрави. Когато вникнеш в смисъла на всяко едно нещо откриваш нови и интересни събития и факти, които освен, че обогатяват духовната и познавателната ни култура ни учат на уважение и почит към хората.>[21]
В статията от „24 часа“ Г. Лозанов много добре формулира промяната, която се случва в част от българското общество: „Турските сериали (...) преобръщат представата ни за южната съседка. Досега тя е формирана за масовото съзнание от началното образование, от Вазовите песни и читанките, които я извличат от Средновековието и пряко я асоциират с поробител. (...) Попаднали в български контекст, турските сериали подсказват, че Турция вече не може да бъде четена и разбрана през кода на миналото, че е време да се откажем от него.“[22]
Очевидно много българи са закърмени ако не с неприязън, то поне с лошо отношение (често подсъзнателно) към Турция. Тази нагласа донякъде е разбираема, тъй като е породена от историческите фактори. Представите на тези хора за турчина са главно от народните песни и възрожденската литература. Както се видя от по-горните мнения и коментари, има хора, които честно си признават, че допреди турските сериали не са знаели почти нищо за Истанбул или за турската култура. Гледайки тези сериали, много от българите си дават сметка, че са живели в информационна заблуда за тази страна. Хората, които посещават за първи път Истанбул с екскурзии, също остават много изненадани от това, което виждат там. „Ориенталщината“ съществува като понятие в българския разговорен език като синоним на изостаналост, липса на култура, нецивилизованост, а думата „турчин“ се използва нарицателно за фанатик и деспот в семейството. Не може да се каже по никакъв начин, че в България е позната съвременната турска култура. Тези филми, които започнаха да се дават тук, въпреки че не са с претенциите за високо художествено кино, а са насочени към масовия зрител, успяха, макар и в малка степен, да повдигнат завесата към съвременната турска култура. От една страна показват, че в Турция се правят едни много добри телевизионни продукции. Досега изобщо не сме знаели за тях, а всъщност се оказва, че от 50 години Турция произвежда такъв тип сериали и има огромна кино и телевизионна индустрия. От друга страна този бум постигна още един положителен ефект, който може да се види и в думите на С. М. малко по-горе. След като в България вниманието на зрителите се насочи към турските сериали и изобщо към Турция, книгоразпространителите използваха този факт и на пазара за кратко време се появиха голям брой книги с висока художествена стойност на известни турски писатели. Нещо, което преди това беше абсолютно невъзможно да се види на нашия пазар. Получава се така, че покрай тези обикновени, масови филми човек започва да обръща внимание на сериозната турска литература. Само в книжарница „Хеликон“, например, в момента се продават книги на повече от 20 автора[23], сред които: Орхан Кемал, Муратхан Мунган, Решат Нури, Искендер Паля, Тунджер Джюдженоглу, Солмаз Камуран и др. Хората започват да четат турска литература и да променят представата си за Турция, виждайки колко богата и разнообразна е турската култура.
Хипотеза 5
„Дързост и красота“ се развива от другата страна на земята, а турските сапунки – в съседния двор. „
Петата ми хипотеза предполага, че една от причините, поради които турските сериали са толкова харесвани у нас, е близостта между манталитета, който те показват, и нашия. До голяма степен тя е свързана и с горната хипотеза, защото тези сериали помогнаха на българския зрител да надникне през „завесата“ и да установи, че между неговите съграждани и турците приликите са повече, отколкото различията; че турците са хора близки до неговия манталитет и се вълнуват от същите неща, които вълнуват и него.
Скоро бях в гр. Долни Дъбник, Плевенско, където се натъкнах на интересен възрастен човек, който дойде при мен и ме заприказва. Оказа се, че е от Пазарджик, но дълги години живее в Долни Дъбник. Беше много интересен и симпатичен човек, разсъждаваше много обективно по всякакви въпроси. Но най-интересното беше, че разказвайки за живота си, оплаквайки се от политиката и мързела на българите, сам започна да говори за турските сериали. Подканих го да разкаже подробности и ето какво ми отвърна: „Че що да не ги гледам? Гледам ги най-редовно. Да не съм като оня глупак Волен Сидеров? Тоя не е никакъв политик, аз не го имам и за човек! Тоя е пълна откачалка! Тоя ще съсипе страната!“ Дядото изглеждаше много възмутен и се отклони в политическа посока. Отново го връщам на сериалите като го питам какво харесва в тях. „Ами какво харесвам – актьорската игра е много сполучлива, имат съдържание най-вече. Сега гледам оня полицейския от 17ч., кат прибера животните. После гледам в осем за Аднан и Бихтер като седнем да вечеряме. Синът ми, той от много години е в Германия, ме пита „Татко, кога вечеряте?“. Викам в девет, след сериала!“ (...) Много ми харесва. Гледай какъв морал показват! Ей сега тоя Бешир знае за Бихтер и Бехлюл, обаче не издава нищо! Да беше българин, веднага щяха да го подкупят, да вземе пари.“
Докато разговаряхме, при нас дойде и още един дядо, Ц. Г., който, като разбра за какво си говорим, се включи в разговора: „Мене ми е любим „Листопад“. А па и го даваха точно в осем, кога си седаме с жената вкъщи да си вечеряме. Аз си сипем от моята шльокавата, а Али Ръза си пие анасонлийката. И аз му викам „Наздраве!“, щото всека вечер и ония така си седат и се вечерят на една голема маса. Е, после стана по-малка, ама к’во да се прави – листопад, разпръскват се децата. У нас само двамата с жената останахме. Как да не ги гледам и как да им се не радвам.“[24] „Да, а не като ония американските – само глупости и пукотевици“, намесва се първият дядо.
Двамата дядовци бяха много забавни и ми показаха как се възприемат турските сериали от обикновените български хора от малките градчета и села. Показаха ми и че чувстват много близки и героите от тези сериали, и случките в тях. В думите на втория дядо се вижда как турските сериали показват проблеми, съществуващи във всяко семейство. Усетих, че той самия се идентифицира с героите, сравнява ги със своето семейство, открива аналогични случки в собствения си живот. Може би във всеки зрител е заложена потребността да се идентифицира с героите, които гледа на екрана или с които се среща в книгите.
Първото семейство, което наблюдавах, се състоеше от жена, живееща с възрастните си родители. В това семейство интересното беше, че не жените, а бащата беше този, който следеше телевизионните сериали. Докато гледахме заедно сериала „Забраненият плод“, бащата (на около 70 години) много се забавляваше да коментира случващото се на екрана и да дава съвети на героите. Но най-любопитното беше, когато забеляза, че дома на екранното семейство присъстват вещи, същите като в неговото. Усмихна се, видимо доволен, каза „Виждаш ли тия чаши? Сигурно са на „Пашабахче“. Същите имаме вкъщи!“, след което се обърна към жена си и я попита: „От „Рамстор“ ги взехме, помниш ли?“ Тази случка също показва умилението, което много български зрители изпитват, от близостта между техния бит и този на турските герои. В случая ставаше въпрос за турски продукти, продавани на българския пазар, но е показателен фактът, че зрителите се радват, когато видят нещо, свързващо ги с хората на екрана.
Във връзка с приликите в бита, в интернет попаднах на един блог, в който авторката с никнейм ,^а“ казва така: „Изведнъж жестокостта, отмъстителността и религиозният фанатизъм, обрисуващи турския етнос в българските очи, се преобразява в до болка познати взаимоотношения, характерни за нашия собствен бит. Всичко това не става, като резултат от кампании за преодоляване на етническата враждебност, а идва като лично преживяно и видяно, макар и в сериал. Постигна се едно, макар и въобразено, непредубедено опознаване на индивида от преди напълно непознатата и мразена културна общност. Пред очите на българския зрител недвусмислено се разкри картина, в която не се търси различието с „другия“, а напротив откриват се многобройни прилики.“[25]
В интервюто с психоложката Ани Владимирова пред в. „Нов глас“, тя казва: „Не че не гледаха и латиноамериканските, но в турските по силата на регионалната близост и културните подобия хората по-лесно могат да открият себе си. Вземете дори чисто френологично – физиономиите, маниерите са много по-близки до нашите отколокото в един скандинавски сериал, където хората са съвсем различни.„[26]
И наистина, ако в един латиноамерикански сериал, например, зрителят се пренася в една напълно различна и екзотична атмосфера, то тук всичко е близко, познато, дори като вкусове и усещания. Например екранното семейство сяда около масата, похапва сарми, кюфтета, баници, баклавички, пие айран, боза и т. н. Българският зрител знае вкусът на тези неща, защото дори кухнята му е почти същата. Чува обръщения като „како“ и „батко“, които в нито един друг чужд филм няма да чуе; забавлява се от думи или изрази, навлезли в българския език като турцизми, като „Оф, бе, аман!“ или „Въй, чок калабалък!“, (преведено приблизително като „Колко много хора са се струпали отвън!“). В никакви други сериали не може да види толкова близки елементи в интериора, например покривчици върху телевизора и телефона, гости, които се събуват пред входната врата и т. н. – забавни, донякъде трогателни и умилителни еднаквости. Освен това в България, както и в Турция, все още често се среща да живеят няколко поколения под един покрив, имат традиции и семейни отношения, близки на нашите. Един немски или скандинавски зрител трудно би разбрал тематиката, тъй като там още на 18-годишна възраст децата се отделят от родителите си и отчуждеността между членовете на семейството е нещо естествено. Очевидно, както казва Ани Владимирова, на българския зрител му допада това, че докато сериали като „Дързост и красота“ се развиват от другата страна на земята, то турските се развиват в „съседния двор“.
Турските сериали привличат с това, че са близки и разбираеми. Героите в тях, също като нас, живеят на границата между два културни свята – Изтока и Запада. По време на изследването си, се натъкнах на една много интелигентно и задълбочено написана статия от вестник „Култура“ на Йоана Панкова – главен координатор на Културния център към Софийския университет „Св. Климент Охридски“.[27] В нея авторката казва, че българските зрители припознават себе си и своите проблеми в тези на героите. Много от темите в тези сериали са свързани с отчуждението в големия град, стреса от градския живот и модернизацията. И българите, и турците „трудно уравновесяват негативите и позитивите от двата цивилизационни модела, които на Балканите съществуват почти паралелно. Нашето общество, подобно на турското, страда от синдрома на културното закъснение и усещането за непълноценност“, казва тя.
В предаването на Емил Кошлуков „Уикенд с ТВ7“ кинокритикът Вера Найденова изказва мнението, че турските бит, етнос, култура, традиции са много близки до нашите и затова българите толкова харесват турските сериали. Харесва им и това, че докато българските филми са „затлачили“ в темата за мутрите, турските разказват за любовта, семейните отношения и възпитават традиционни ценности. Опонентът й в спора, политологът Калоян Методиев, изтъкна точно близостта между двата народа като основен проблем. Според него когато нещо ти е толкова близко, започваш да се поддаваш на влиянието му, а това е вредно, защото е време да се отърсим от ориенталското в себе си.[28] Според него обществото ни попивало прекалено много от мюсюлманската култура и съществувала голяма опасност да загубим идентичността си, защото тези сериали са заплаха за европейският път на България. В дебата в „Червената къща“ относно турските сериали, Методиев отново изказва мнението, че те са „геополитически инструмент на страна, която винаги е искала да бъде империя и винаги е гледала към Европа.“[29]
Сред коментарите в интернет следният най-добре обобщава симпатиите на българските зрители, породени от близостта в манталитета:
<Перла: ...Няма да скрия, че този сериал ми отвори очите да видя колко много всъщност си приличаме – и като бит, и като традиции. Най-малкото бабите им ходят със същите плетени елеци като нашите. Да не говорим за манджите им. Никога не съм ходила в Турция, но бих я посетила и сериалът допринесе за това.“>[30]
До голяма степен хипотезата ми се потвърди, тъй като в направените от мен изследвания се пролича, че сходствата между двете култури допадат на голяма част от българите.
Б. Относно хората, отричащи турските сериали
Преди да започна описанието на наблюденията ми върху хората, отричащи турските сериали, искам да поясня някои неща.
Първо, в мрежата споделените мнения относно турските сериали са безброй. Има стотици страници с коментари и разсъждения както на млади хора, така и на по-възрастни. Явно българинът обича да изказва мнението си в публичното пространство. Но забелязах, че изказванията „против“ турските сериали значително надвишават тези „за“. Това би могло да означава няколко неща. Тъй като мрежата използват предимно младежи, може да се направи предположение, че турските сериали не се харесват на младите. Друго възможно предположение би било, че хората, харесващи турските сериали, не са склонни да хабят усилия и време, за да се обосновават или защитават в интернет. Тъй като рядко хората изписват и годините си, когато пишат коментар, а някои от коментарите дори са анонимни, отговор трудно може да се даде. Интересно беше това, което забелязах в резултатите от една анкета в www . news.bg, озаглавена „Гледате ли турски сериали?“[31]:
Гледал съм поне един 1366
Следя редовно поне един 3408
Да, защото няма какво друго да се гледа по телевизията 535
Не, не гледам сериали по принцип 1196
Не, защото са турски 1284
Общо гласували: 7789
Въпреки че хората негледащи турски сериали са малка част от потребителите на сайта (общо 2480), именно те са тези, на които принадлежат повечето коментари под анкетата. Това потвърждава предположението, че гледащите турските сериали пишат много по-малко.
Второ, статиите с отрицателно отношение към турските сериали, които намерих, не бяха много, защото, както казах и в началото на тази глава, преобладават тези с любопитен или обективен характер.
За проверката на следващите хипотези използвах най-вече коментари от интернет (които са многобройни), както и лично проведени интервюта.
Хипотеза 6:
„Покрай баба ми в Пловдив по празниците изгледах един-два епизода на Перла. Все същата сапунка.“
Според тази хипотеза, нехаресването и неодобряването на турските сериали при много хора се дължи на липса на поглед върху повече такива продукции. Причините могат да бъдат различни – от това, че първият сериал, на който са попаднали, е бил по- некачествен или просто не им е харесал, до това, че в най-гледаното телевизионно време дават сериали с по-ниска съдържателна стойност.
Сред турските сериали, както и сред всички други, има и качествени, и по-малко качествени и не бива да се слагат под общ знаменател. Смятам, че мнението на хората, които не харесват турските сериали, до голяма степен се е оформило от първия (и в такива случаи най-често единствен) сериал, на който са попадали. По мое мнение един от сериалите с по-ниска съдържателна стойност е „Перла“, който, може би заради красивите гледки, богаташки къщи и интериори, привличащи окото, беше излъчван в най-гледаното време, а именно от 20 ч. вечерта, когато хората сядат да вечерят и пускат телевизора. Може би много хора имат физическата възможност да гледат само тези сериали, които се излъчват вечер, и мнението им е изградено само върху тях. Разбира се има и хора, на които и тези сериали допадат, но повечето от негледащите тези продукции хора, с които аз разговарях, или чиито коментари четох в интернет, асоциираха турските сериали именно с „Перла“, която е пример за типична сапунка, направена по латиноамерикански модел. Ето някои мнения из мрежата, в които личи тази идея:
<MidwinterSun: Покрай баба ми в Пловдив по празниците изгледах един-два епизода на Перла. Все същата сапунка. Все едно гледам латиноамерикански сериал, само че с по-шашави имена.>[32]
<allshallperish: ...Пък аз говоря от името на човек, който горе-долу знае сюжета в Черната Перла и е гледал един епизод. Еми тъпо е.>[33]
<Dimitar Petrov: Хей, на мен ми писна от тъпотия, чалга и сериали (сапунки) въобще. Техическа е разликата дали са турски или латиноамерикански или индийски или кой знае от коя циганска държава.>[34]
От горните коментари се вижда, че авторите им ги приравняват с нискохудожествените латино сериали, които през миналите години буквално заливаха медийното пространство и доста поомръзнаха на българския зрител. Те се развиваха главно по линията добро – лошо и се характеризираха с елементарни сюжети и липса на нюанси в образите. Главна прилика между турските и латино сериалите е, че и двата вида обикновено са семейни саги и се развиват в голяма къща с много хора и прислуга – в единия случай хасиенда, в другия – конак. Освен това почти винаги имат втора сюжетна линия, която засяга и слугите. Друга прилика е тази, че по някакъв начин и двете общества не са достатъчно еманципирани и развити. Това са страни от третия свят. Но въпреки това, според мен, има значителни разлики между латиноамериканските сериали и тези турски сериали, които на пръв поглед напомнят на тях. Различното е преди всичко качеството на текста. В латино сериалите той е на едно много по-ниско ниво. В повечето случаи латиноамериканските сериали са построени по изключително елементарна схема с лесно предвидим финал. Главните герои са прекрасни, чисти и свестни. Лоши хора и недоразумения ги разделят в продължение на 100-200 серии, но накрая доброто побеждава и последния епизод завършва със сватбата на главните герои. За разлика от тях, турските сериали, дори и тези, които са от този тип (защото те биват много разнообразни), не са така клиширани и елементарно построени. Обикновено в тях нито положителните герои са напълно положителни, нито отрицателните са напълно отрицателни. Образите са изградени много по-сложно и нюансирано. Всеки е представен със своите положителни черти, но и недостатъци. Освен това много от сериалите завършват изключително неочаквано, а много често завършват без „хепи енд“ – нещо, което никога не може да се случи в латино сериал, но в реалния живот често се случва. Именно затова турските сериали са някак по живи, а образите в тях – по-убедителни. Например в момента тече по екраните „Забраненият плод“ (римейк на първия турски сериал от 1975 г., по романа на Халит Зия). Бих казала, че това е пример за сравнително елементарен турски сериал. Главните герои обаче съвсем не са положителни личности. Главната героиня Бихтер лъже и изневерява на съпруга си със собствения му племенник в собствената му къща. Племенникът – известен местен плейбой – е сирак, отгледан от чичо си, но въпреки наличието на неголяма вътрешна борба, прави любов с жена му. Да, сюжетът не е особено дълбокомислен, но героите никога не са идеализирани, а са такива, каквито са в живота. Но може би на пръв поглед тези нюанси не могат да бъдат забелязани и затова много хора се произнасят върху турските сериали, без да имат реална представа от тях или ако имат, тя е изградена от отделен сериал или отделна серия.
В потвърждение на хипотезата, че много хора коментират тези продукции, без да са запознати с тях, намерих две статии относно турските сериали[35],[36]7 на Петър Пламенов – журналист, философ и литературовед. В тях си той показва, че оценява „завидния професионализъм“, с който са направени, но според него съблазняващите окото гледки и красивите, модерни хора са „част от клопката на маркетинга“. По този начин българинът се зашеметява от „видимия просперитет на едно общество, което доскоро е възприемал като не чак до там развито“. Пламенов изказва мнението, че българите, също страдащи от недоразвитост и комплексираност, по някакъв начин разпознават себе си в живота на героите. Пламенов прави заключение, че въпреки че турските сериали ни връщат семейните ценности, те ни „освобождават от необходимостта да търсим приятели, да създаваме преки човешки отношения, да копнеем за дом-крепост. Толкова сме самотни, че превръщаме телевизора в център на битието си“, защото „самите хора не общуват, нито разговарят помежду си, а втренчено се взират в хладните екрани, без да преживеят действителността на собствения си живот“. Пламенов разглежда проблема много философски и дълбоко, но от някои негови думи се проличава, че не е запознат със самите сериали: „Листопад“ разчита на силата на семейната драма и конфликта между положетелен песонаж – Неджля и надъхан протагонист „злодейката“ Фикрет, обичайно облечена в зелено, откъдето очевидно прозира усещането за изконната двойка добро-зло, девойче-магьосница.“ Нито Неджля е типично положителен персонаж, нито в сериала изобщо има такива, нито разумната и улегнала по-голяма сестра в семейството Фикрет е „злодейка“, нито те двете са в центъра на сюжета, нито между тях има специален конфликт. Странно е, че след всички интелигентно и обективно изложени по-горе разсъждения, се появяват и подобни изречения, показващи, че авторът на статията не е гледал филма, който преразказва.
Друго мнение от статия във в. „Новинар“ на студент по журналистика, също показва незадълбочено познание.[37] Авторът пише: „...в една държава, която претендира да е европейска, подобен порой от плоски и лишени от всякакъв смисъл и послание сапунки е меко казано странно. (...) Как биха възприели реалността младите хора, гледащи по цял ден „изпепеляващи любовни страсти“, лъскави къщи и зализани младежи и девойки, които в продължение на 500 епизода разискват екзистенциално значими теми като корема на Инджи, любовните афери на Мехмед или банковата сметка на семейство Кармазъбаджакооглу. Гледат с жадните си за информация очи бутафорна любов и жлъчна, още по-бутафорна омраза.“ Виждаме как авторът искрено се притеснява какво могат да научат младите от „плоските“ и „лишени от всякакъв смисъл“ турски сапунки. Има и качествени, има и не толкова качествени турски сериали, но моето мнение, като на човек, изгледал много такива, е че липсата на смисъл и послание е последното нещо, в което могат да бъдат обвинени. Очевидно познанията на автора са изградени само върху сериала „Перла“, който, макар и не лишен от смисъл, е, както казах, от сериалите с по-ниско качество на съдържание. Освен това споменатата от автора цифра „500“ относно броя на епизодите е силно хиперболизирана, а не мисля, че говоренето на едро е допустимо за уважаващ себе си вестник.
В статията на Йоана Панкова[38], авторката анализира много аспекти на турските сериали и тяхното влияние у нас. Статията доказва, че сред изказващите се по този въпрос има интелигентни хора, които, преди това са си направили труда да се запознаят отблизо с турските сериали. В нея Йоана Панкова говори за професионализма, инвестиран в турските сериали, който „не може да бъде игнориран“. Тя прави сравнение между турските сериали и класическите „сапунени сериали“, като казва, че: „От презумпцията за „сапунка“, режисьорската работа в някои от сериалите е смущаващо грамотна, на моменти може да се види направо учебникарско боравене с възможностите на кадъра и на монтажа. От пръв поглед турските сериали правят впечатление на финансово подплатени: няма я разклащащата доверието още от първия кадър бутафорност на декора, стряскащият анахронизъм на костюмите, мъката от снимането изключително на близки кадри поради ограничения на пространството.“ По-нататък тя пише, че сапунките от САЩ и Латинска Америка се развиват в „една впечатляваща атемпоралност и асоциалност“ и че нищо от реалния външен живот не присъства в сюжета. Нещо повече – „моралните императиви в „Дързост и красота“ са размити до степен на безсмисленост и психопатия – главната героиня Брук е съпруга последователно на всички мъже от фамилията, включително и на доведения си син, но накрая е представена като достойна победителка.“ Може турските и класическите сапунки да имат някои общи жанрови неща от второстепенно значение, но основното, по което се различават е, че турските залагат на дълбок смисъл и предразполагат към разсъждавене. За съжаление много са хората, които си позволяват да дават оценки и мнения, без да вникнат и дори без изобщо да са гледали такъв сериал. Както пише Йоана Панкова, „всеки уважаващ себе си сноб и кандидат-интелектуалец се възползва от възможността да придобие собствена стойност, зачерквайки от полето на културата всичко, което не се числи към високите й етажи.“
(следва продължение :)
[1] България втора по закупени от Турция тв сериали, http://www.sbi-bg.eu/index.php?t=10545■ юни 2011.
[2] пак там
[3] Христова, З. Турските сериали – успешен бизнес или средство в политиката, http://www.dnesbg.com/obshtestvo/tuгskite-seгiali-uspeг.html■ юни 2011.
[4] Der Standard: Сериалите задраскаха турското робство, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=731042. април 2011.
[5] Турското кино преживява Втори Златен век, http ://e-vestnik.b g/8325/turskoto -kino -prezhivyava-vtori-zlaten-vek/, април 2011.
[6] Харесвате ли турските сериали?, http://az-ienata.bg/?pa^e=article&aid=9729■ април 2011.
[7] Исаев, О. „За“ и „Против“ турските сериали, http://ognyanisaev.blogspot.com/2010/04/blog-post 26.html, април 2011.
[8] „За“ и „против“ турските сериали (от телевизионно предаване), 1м:р://1у7.Ь g/news/240942.html■ юни 2011.
[9] Лозанов, Г. Ятаганът стана прахосмукачка, ^l1tp://www.24c^lasa.bg/Artide.asp?ArtideId=246078 , април 2011.
[10] Ани Владимирова, психологът на BIG BROTHER: Ще вземем капка от бозата, в коятоживеем, и ще проучим процесите на ферментация (Интервю), http://prnew.mfo/ani-vladimirova-psihologyt-na-big-brother-shte-vzemem-kapka-ot-bozata-v-koqto-jiveem-i-shte-prouchim-procesite-na-fermentaciq/ , април 2011.
[11] Пеева, А-М. Турските сериали: семеен ред, страсти и разкош, http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=243924, април 2011.
[12] Лозанов, Г. Ятаганът стана прахосмукачка, http://www.24chasa.bg/Artide.asp?ArtideId=246078. април 2011.
[13] Маринова, Н. „Листопад“ прилича на „Гераците“, http ://www.az-j enata.b g/index.php?offset=14&page=article&aid=9643, май 2011.
[14] Методиев, К. Турските сериали са опасни, http://www.frognews.bg/news 31091/К Metodiev Тигекйе seгiali sa opasni/■ май 2011.
[15] Турското кино преживява втори Златен век, http://e-vestnik.bg/8325/turskoto-kino-prezhivyava-vtori-zlaten-уек/, май 2011.
[16] Гледате ли турски сериали? (анкета), http://news.ibox.bg/material/id 1204847899/fpage 1/#с^, май 2011.
[17] Харесвате ли турските сериали?, 1^:/^- enata.b g/?page=article&aid=9729■ юни 2011.
[18] Ценкова, И., Перли и сълзи. За страничните ефекти от турските сериали, http://www.capital.bg/politika i ikonomika/obshtestvo/2009/08/28/775978 регИ i sulzi/■ май 2011.
[19] Турското кино преживява втори Златен век, http://e-vestnik.bg/8325/turskoto-kino-prezhivvava-vtori-zlaten-уек/. април 2011.
[20] пак там
[21] Тотев, Т. „Незабравима“, „Листопад“, „Шехерезада“... – вълшебната стъпка на Турция в Европейския съюз, http://www.dobradia.шfo/?p=1327#comments■ май 2011.
[22] Лозанов, Г. Ятаганът стана прахосмукачка, h1tp://www.24chasa.bg/Artide.asp?ArtideId=246078■ април 2011.
[23] Данните са от 26.06.2011 г.
[24] Опитах се да възпроизведа оригиналния диалект
[25] Турските сериали, http://giasivere.bюgspotcom/2010/01/bюg-post.htmL· април 2011.
[26] Страстта към турските сапунки не зависи от интелекта (интервю), http://www.novglas.com/bg/news/read/3269, април 2011.
[27] Панкова, Й. Страх и омраза заради Босфора, h1tp://www.kшlШra.bg/bg/artirie/view/16193■ юни 2011.
[28] „За“ и „против“ турските сериали (от телевизионно предаване), http ://tv7.b g/news/240942.html, юни 2011.
[29] Георгиева, Т. В очакване на сапунка по Гераците, http://www.kultura.bg/bg/article/view/16991. юни 2011.
[30] Ценкова, И. Перли и сълзи. За страничните ефекти от турските сериали, http://www.capital.bg/politika i ikonomika/obshtestvo/2009/08/28/775978 perli i sulzi/, юни 2011.
[31] Гледате ли турски сериали?“ (анкета), http://news.ibox.bg/material/id 1204847899/fpage 0/#clist , май 2011.
[32] Турски сериали, http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=15&t=16305. май 2011.
[34] Писна ми от простотия и тъпи хора! (тема), http://www.facebook.com/topic.php?uid=185296689369&topic=10931· юни 2011.
[35] Пламенов, П. Изкуството на фалшивите перли, http://www.klassa.bg/news/Read/article/55589 Изкуството+на+фалтивите+перли, юни 2011.
[36] Пламенов, П. Защо перлите са фалшиви, http://www.klassa.bg/news/read/article/58231 Защо+перлите+ся+фялшиви/comment page/5 юни 2011.
[37] Цаков, Ц. ТВ страсти по комшийски или гюмюшевизацията на ефира, 1^://^^^^ g/pгint.php?act=news&act1=det&mateг=MzA4Mzs1&pгint=y■ юни 2011.
[38] Панкова, Й. Страх и омраза заради Босфора, http://www.kultuгa.bg/bg/aгticle/view/16193■ юни 2011.