Дискусии – България

В последните 65 години в масовото съзнание на българското общество все повече и повече се утвърждава схващането, че „за нищо ни не бива“. Днес, изказвания като: Абе ние сме си народ „овчедушен“, „пасивен“, „ленив“, „страхлив“, „предателски“, „мърляв“, „мързелив“, „крадлив“, „прост“ и др. п., са едва ли не в реда на нещата. И минават покрай нас като проста констатация на „факти“. Дори вече се прокрадват твърдения, че май нещо сме и генетично увредени.

И това активно се втълпява в главите на хората от „елита“ на нацията. А една лъжа, изречена хиляда пъти…

Естествено – има един виновник, обясняващ абсолютно всичко: 500-те години. Точка. Просто и ясно.

Проблемът е, че като във всяка социална наука, така и в историята няма чак толкова ясни или пък прости неща. Както и няма обяснения-панацея.

Всъщност, ако се вгледаме в самата ни наука „История“, ще констатираме безспорно два факта:

* Тя не почива на мултидисциплинарен подход.

* Тя е предимно провинциално самозатворена и вторачена в собствения си пъп.

По този начин, чрез факти, извадени от мултидисциплинарен контекст и събития, третирани сами за себе си, а не в един по-широк исторически контекст, може да се докаже практически, каквото Ви хрумне.

И третият – най-сериозен проблем – нашата история е в плен на митове (съзнателно насаждани и несъзнателно поддържани) и романтични представи за онова какво точно представлява историята, характерни за донаучния период на историографията.

Всъщност не бих се занимавал с историята, ако нейното влияние върху националното самосъзнание не беше толкова важно от съвременна гледна точка. И то не за миналото, а за бъдещето на нацията.

Като проблемът е не толкова – и далеч не само – доколко „научни“ са българските исторически изследвания. А каква е имплицитната „засукана с майчиното мляко“ история на страната. Как я усещаме на инстинктивно ниво? Защото именно тя определя с какво се гордее и от какво се страхува една нация. Тази памет е ориентира за днешно поведение и за националното бъдеще.

1. Митът „Батак“ като синтез на имплицитен прочит на историята и истина за състояние на националния дух.

Говорейки за митове, едно от достатъчно прецизните определения е това на Леви Строс в Структурна антропология: „Митът се отнася към минали събития преди сътворяването на света… или през първите години, …във всеки случай, преди дълго време… Но вътрешно присъщата стойност, която отдаваме на мита, произтича от това, че дадени събития определени, че са се случили в един момент от време, също така формират и постоянна структура. Тя се отнася едновременно към миналото, настоящето и бъдещето“.

В този смисъл, не се третира непременно истинността като реалност, а истинността като действаща структура.

В случая с Балева и „Митът Батак“ става въпрос за опит за анализ как едно художествено произведение може да бъде основа за създаване на такава устойчива структура.

От гледна точка на това, че митовете могат да отразяват (със съответните деформации) както реални събития, така и чисто идеологически тези, то проблемът за ставането им е изключително важен.

Т. напр. Балева прави опит, по същество на изследването си, да покаже защо именно клането в Батак придобива такава символна стойност за българите, а не да кажем, подобни събития в подобни мащаби в поне още 10-тина места.Важността на този тип „отвлечени“ изследвания е създаване на инструментариум за анализ на митовете в дадено общество (или глобални).

Непредубедените наблюдатели анализират митовете комплексно и далеч не тръгват априори от мита като фантазъм, дори – лъжа. Напротив, коректното изследване на митовете ни дава репери да диагностицираме сегашно състояние на обществото. И вторият характерен момент - подобни научни методи позволяват де- структуриране на митовете, идентифицирането на историческата истина и контекстуалното й експлициране. Защото с прилагането на подобни методи може да започне демистификация на историята

Така че, в момента, в който едно такова изследване на генезиса на един мит придобие такъв мащаб на съвременна (политическа!) актуалност то означава, че изследователя – воленс-ноленс – e настъпил и „застрашил“ ред други „основополагащи“ митове за обществото.

Подчертавам – митовете се характеризират с това, че имат собствена структура и в настоящето.

А от тази гледна точка, „скандалът“ Батак[1] е твърде показателен в няколко отношения:

* Като цяло се оказа, че българската научна общност няма готовност както да възприеме нови методи на изследване на историята (напр. Балева-Грунбауер подхождат към проблема по-скоро от гледна точка на изкуствоведи) така и изобщо да „позволи“ анализ на историческата ни митология в антропологичен аспект. Нещо повече. Практически над 80% от „научната“ общност застана зад това, че „ изразеното вече възмущение е обяснимо, може би дори необходимо, когато невнимателни ръце пипат светините ни“[2]. За масовото съзнание подобен дискурс може и да изглежда „нормален“, но когато става въпрос за научен изказ, то това е доказателство, че и научният дискурс е в плен на обществените и политически предразсъдъци.

* Обществото – също толкова единодушно – реагира спонтанно: „Не ни пипайте клането!“

Рядко срещаната действително еднозначна реакция на „елити“ и „народ“ в последните 60 години, по същество означаваше, че имплицитното разбиране за историята наложено от елита е станала непреложна „истина“ и за хората.

Важен е Смисълът на „скандала“. Защото той е показателен в какво вярваме днес. Той е и показателен и опасен.

Опасен, защото цялото ни общество (с малки изключения) се нахвърли върху едно научно изследване, което 90% от дискутантите не бяха чели. Което не попречи да се разгърне такъв лов на „вещици“, какъвто българското общество познава само от времената на най-мракобесния социализъм[3]. Опасността бе не в това, че медиите си намериха повод за скандал, а че в скандала напълно добросъвестно се включи почти цялата историческа гилдия, болшинството политици от различни разцветки и почти цялото общество.

При това общият тон бе „не ни пипайте клането“!?!

За обществото като цяло, това означава пълна и почти безрезервна самоидентификация с ролята на жертва. И колкото по-голяма жертва сме, толкова повече черпим някакво духовно утешение. В това, че са ни клали. Просто и ясно. И в този смисъл – безспорно. Достатъчно е да погледнете свободните интернет форуми, за да видите искреността, с която хората се хващаха като удавник за сламка за ролята на ЖЕРТВА! В огромната си част, спорещите се чувстваха искрено засегнати в собственият си национален идентитет на ЖЕРТВА.

Оказа се, че нацията ни черпи своята – някаква – идентичност именно от позициите на губещия, на жертвата. Подчертавам определението – някаква идентичност, защото то е ключово за разбиране на проблема „Прочит на историята – митология – Национален дух“.

За хората макар и бегло запознати със социалната психология, само по себе си това е достатъчно опасно. Но стряскащо опасното е, че за елитите ни, за елитарната интелигенция, това също е „свещена крава“!

За „обществото“, за болшинството хора, е обяснимо – просто така са възпитани, учени в училище от невръстна възраст, чели и слушали.

Проблемът в такива случаи – винаги – е в реакцията на елитите. Но и българският елит – започвайки с Президента на страната, Директора на НИМ, СУ и т.н. – имаше същото отношение: застрашени сме в качеството си на … жертва.

Когато казвам „стряскащо опасно“, дори нямам предвид чисто политически събития, а елементарно битовото поведение на елита – от неговата безусловна вяра в самоналожената манипулация, препращаща директно към едни на пръв поглед отминали времена (напр., че Кока Кола е алкохолно питие[4] – до изказванията в Съюза на българските писатели по повод Архипелаг Гулаг на Солженицин – „Аз не съм го чел, но осъждам…“). В случая поведението на елита е идентично. И докато за онова време можем да намерим извинение в „страха от тоталитарната държава“, то събитията от 2007-8г. не ни оставят тази възможност.

Никакъв безпристрастен, научен анализ, никакви проблеми с методологията, а просто плъзгане по коловозите на „утвърденото“ и „общоприетото“. Било то по привичка или чисто манипулативно.

Когато говоря за стряскащо и опасно поведение на елита, имам предвид, че всеки национален елит черпи своята идентичност и поведение от героиката, успехите, победите на нацията, която представлява, а не от нейните загуби. Просто защото героиката на миналото е залог за успешно преодоляване на настоящи и бъдещи предизвикателства.

2. Прочитът на историята като средство за формиране на Национален дух.

Първото обяснение на феномена за насаждане на национален комплекс за малоценност (а гордост и самоидентифициране с неща като загуби и роля на жертва е именно това) от страна на елитите е: провинциализъм, полуинтелигентност, самоманипулация. Вероятно и тези моменти присъстват, но би било твърде повърхностно да ги приемем като обяснение на този феномен.

Митът по своята същност почива на разказа и интерпретацията. В този смисъл от ключова важност са най-вече думите, а не толкова фактите и документите. Митът е форма на разказ – и като всеки разказ, силата му е в изказа, във вътрешния смисъл, придаван на думите и акцентите, които ще постави разказвачът.

И основният проблем на българския елит е, че с някои малки изключения, той се плъзва по линията на разказа и удобното – в политически аспект – подменяне на смисловото значение на ключови за митологията словосъчетания.

Още от началото на 19-ти век, упорито и целенасочено се разпространява мита за „дядо Иван“ като събирателен образ на Руския Император. Същевременно, практически всеки средно грамотен човек знае, че зад образа на „дядо Иван“ (с целия му имплицитен позитивизъм и доверие) по същество се „крие“ Иван Грозни! По аналогичен начин, примирието от 3.3.1878г. се налага в общественото съзнание като Договор. Още по-любопитно е налагането на едно разделение в българското общество през 80-те години на ХІХ в. на „русофили“ и „русофоби“. Като в определението „русофоби“ попадат практически всички български и революционери и политици – Раковски, З. Стоянов, Стамболов … – които имат най-голям принос за изграждане на Независима Българска Държава! От национална гледна точка това е просто паразитно разделение, защото по съществото си, разликите произтичат във виждането за бъдещето на страната. Едната визия е за Независима България – и тя е естествена от национална гледна точка. Другата предвижда една или друга форма на зависимост от Русия.

За целите на разказа обаче това разделение е достатъчно удачно за Руските имперски интереси, но не и за националната кауза на България. Защото в разказа се подменят акцентите на противоборството, а от тук и самият смисъл на сюжета.

По същия начин през този период започва и подмяна на думичката „османско“ с „турско“. Естествено, има твърде много фактически материал, доказващ еднозначно, че националните ни революционери от 19-ти век призовават на борба с Османската Империя и Султана, а идеалът им е държава, в която всички етно-религиозни групи ще са равни пред закона. Но действията на Руския Царизъм[5] в България през 80-те години на 19-ти век (вж. напр. събитията около Съединението, Сръбско-Българската война и пр.) компрометират достатъчно силно „русофилите“ и акцентът се пренася върху „ТУРКОфобията“. В последствие тази подмяна върви и по линията на „англофобията“ и „германофобията“. Естествено, в разказа не се търсят документални основания, а преподреждане на емоционалните акценти на събития. Но всичките тези „чуждофобии“ не са нищо повече освен другия изказ на „русофилията“.

Още по-любопитна е еволюцията на разбирането „малка България“ (до 9-ти септември) и трансформирането му в „МАЛКА българия“ след това. Привидно словосъчетанието остава, но контекстуалният смисъл е коренно различен. Т. напр., и за нация и за елит „малка България“ е израз на усещането, че България не е в „естествените си граници“[6], че народ и политици са длъжници на сънародниците си, останали извън пределите на Независима България. В този аспект „малка България“ е призив за модернизация, развитие, сила, независимост, работа.

След 9-ти обаче, същото това словосъчетание (та и до днес!) се пълни със съвършено различен смисъл – малки сме, слаби сме, изостанали, заден двор на Европа, сами сме нищо.

Ето я силата на вътрешно присъщото възприятие на словосъчетанията, мястото на акцента и контекста на събитията. В първият случай – едно ускорено, задъхано развитие и огромна самовзискателност, присъщи на елит и народ: да припомня само някои от най-красноречивите факти – към Деня на обявяване независимостта на България през 1908 г., тя вече е първа по равнище на грамотност на Балканите, а към края на 30-те години вече излиза на първо място и по икономическо развитие[7]. И то при положение, че всичките ни съседи се ползват от репарациите, които България изплаща по Ньойския договор!

Във втория случай акцентът върху МАЛКА българия служи за оправдание на елита, предал Независимостта на страната. За да се стигне до „хитрото“ предложение на Живков, да станем 16-та република на СССР.

В първия случай, акцентът де факто е Независимост и Ускорено развитие; във втория – форма на самооправдание на елита за изгубената независимост. Като краен резултат от „МАЛКА българия“ е фактическият отказ от национален суверенитет и независимост: и през 1963 г., и през 1973 г., „МАЛКА България“ е схващането на тогавашния елит формулирано от Т.Живков. Тоест, че „Суверенитета народът го разбира да има за ядене, да живее. Ето това е суверенитетът.“[8] И в този случай най-ясно се откроява цената на подмяната на историческия анализ за сметка на митологичния разказ – 200 години връщане назад във времето на националното самоосъзнаване.

Ако задълбочим анализа, то отново ще констатираме, че и зад мита „МАЛКА българия“ ясно и категорично прозира отново друго име на „русофилията“. Т. е. преклонението на голяма част от българския елит пред интересите на чужда държава. Сам по себе си, дори този факт не е основание за особена тревога. Но утвърждаването на „русофилията“ като едва ли не иманентна даденост на българското общество минава задължително и през национално разделение. Туркофобия, която в днешен социален прочит отделя от националната тъкан хората с ислямско самосъзнание – нещо, от което напълно съзнателно са се пазели особено стриктно национал-революционерите ни от 19-ти век! и най-вече – през сакрализиране на жертвата като основа на националното самосъзнание.

Всъщност, съзнателното налагане на мита за „русофилията“ и насаждането на национален комплекс за малоценност са двете страни на една и съща рубла. Едното просто не може без другото.

За да съществува във въздействащ на обществото вид, „русофилията“ предполага – най-малкото – отсъствие на фактологичен и събитиен анализ и залагане изцяло на митологията и преразказа на събитията, при което вече е възможно преподреждане на акцентите на събитията и разпалване на емоцията за сметка на трезвите оценки.

3. Какво бъдеще?

Историята като наука просто не се вписва в модела, почиващ на емоционален разказ и митологеми.

Всяко реално историческо изследване би посочило, че през ХІХ в. Интересите на Руската Империя[9] са във вътрешно присъщо противоречие с интересите на българските национал-революционери, чиято цел е създаването на Независима и Суверенна българска държава. И тези интереси се сблъскват още по време на борбите за Независимост на БПЦ от Гръцката[10], когато Русия застава изцяло зад интересите на Гръцката Патриаршия.

И през целия този век върви едно непрестанно противоборство на националния български елит както с Османската империя, така и с руските домогвания в България. Митът за „дядо Иван“ е разпространен сред хората, но нашият елит си е дал вече сметка, че „който ни освободи, той ще ни пороби“.

Особено ясно става това противоречие на имплицитни национални интереси между Русия и България през десетилетието 1878-1888г. и след това, по време на балканските войни и ПСВ[11]. Имперското, наказателно, поведение на Русия към България, като към непокорен васал, е достатъчно ясно изразено и във външнополитически план, и в поведението в България. Русия е както против Обединението, така и против обявяването на Независимостта[12].

Именно затова и в този период толкова усилено започва целенасочената подмяна на акценти: „русофили-русофоби“ и „османско идентично с турско“ . Като след 9-ти септември този процес набира огромна скорост и се превръща в окончателната подмяна на историята с митология. И то със силата едновременно на медийните внушения, художествения изказ и социалните науки. Практически, целият елит работи целенасочено за Руските Имперски/Национал-болшевишки интереси. И както видяхме, поради естеството на историческите факти, историята се мистифицира и митологизира до такава степен, че реални исторически факти и събития губят и сила, и смисъл, за сметка на емоцията и (само)манипулацията.

Тази (само) манипулация е толкова мощна, че и днес в масовото съзнание доминира схващането, че България никога не е разработила собствена национална идея (респ. Идея за национална идентичност) по подобие на сръбската идея на Грашанин от 1844 г. и гръцката „мегали идея“ на Колетис от януари 1844 г. Но дори един бегъл прочит на въпросните разработки показва, че става въпрос за етно-териоториална обосновка на Гърция и Сърбия като държавни образувания. По това време България е под властта на Султана и – нормално – подобно ясно разписване на национална идея за идентичност и независимост е политически преждевременно. Но това не пречи на българския елит в Цариград и цяла България да използва всички политически средства за въздействие върху Високата порта, вкл. и на противоречията между Великите сили, за да достигне до султанския Ферман от 1870 г., с който се определят границите на Българската Екзархия.

С него не само са определени границите на Екзархията, но и се допуска след плебисцит, че към нея могат да се присъединят и други епархии, в които две трети от населението би поискало това[13]. В резултат на плебисцита, през 1874 г. към Екзархията се присъединяват и Скопската и Охридската епархии. Така, естествено, българските територии към 1874 г. ВЕЧЕ са определени на практика и то по възможно най-демократичен начин за онова време.

Фактически, още в условията на зависимост от Османската Империя, българският национален елит реализира практически приложението на българската национална идея! При това, за разлика от сръбската и гръцката, които – като чисто теоретични – ползват и спекулативни моменти, за българите това става чрез плебисцит, при независим арбитър! Нещо уникално в световната история. И дълбоко забравено и недооценено от българското общество, особено след 9-ти септември.

Този факт е толкова мощно присъстващ в националното съзнание, че предопределя българската политика за десетилетия напред! Именно защото установяването на естествените граници е резултат на един уникален по демократичността си процес, в който хората от дадена област се самоопределят по етно-религиозен и национален признак! Това е обяснението защо и сръбски и гръцки политици имат впоследствие свободата да „търгуват“ територии, съобразно реалното разположение на силите в даден момент. Те могат да си го позволят, защото границите им са „теоретичен“ продукт, т.е. обект на дискусии във всеки момент. За българските политици това е практически невъзможно, именно защото народа си „знае границите“ на практика още от 1874 г.!

Митологизирането на близкото минало в угода на една чужда велика сила, както видяхме, е неизбежно свързано с практическото отричане на собствените постижения на българския елит и народ. И върви ръка за ръка с изграждане на национално самосъзнание тип „жертва“. Само такова самосъзнание позволява сакрализацаия на Русия и „нейните заслуги към България“, но – като баланс – изисква и тотално демонизация не толкова на Османската Империя, колкото на „турците“! А този двоен процес неминуемо води и до станалото обичайно днес „за нищо не ни бива“ или разбирането на националната история като „България – жертва на обстоятелствата“!

За съжаление този тип прочит на митологеми за историята ни не води до нищо добро за страната. Да отбележим отново, че именно тези трактовки позволяват напълно съзнателно и безнаказано, висшето ръководство на страната да предложи на тепсия Суверинитета и Официалната (поне) Независимост на чужда страна и то без дори те да са я искали?!? Два пъти – през 1963 и 1973 г., Държавният глава и ръководството на управляващата по Конституция Партия РЕШАВАТ да се откажат от нациоинален Суверинитет и Независимост в полза на чужда държава! Нещо, което дори по силата на тогавашните закони може да се квалифицира единствено като държавна измяна.

Сега съпоставете този факт и „Митът Батак“, когато един учен бе фактически разпънат на кръст – еднозначно.От 80% от обществото – и да анализираме ценностите на обществото.

При тази – учебникарски ясна опозиция – става безпощадно ясно, че за нас, днес, най-важното е да не ни пипат „клането“. Т. е. най-важното е да сме ЖЕРТВА! А че тази жертва е елемент на УСПЕХА на Независима България, остава невидим факт. И когато Доброволното предаване на независимост и суверенитет на страната, станали възможни след понякога невероятни усилия, с жертви и победи, е обществен факт и достояние … отминаваме лековато и някак дори не ни прави особено впечатление…

Т. Живков бе съден за „кокошкарски“ истории, но не и затова, че в качеството му на Държавен глава, той е извършил ДВУкратно Държавна Измяна. Документирано. И никой не го съди за това. Общественото мнение много повече се вълнуваше от „раздадените“ апартаменти, отколкото от перспективата офиицално да станем 16-та република.

Именно затова считам, че и днес прочитът на историята далеч не е само работа на историците, а е задължение на цялото гражданско общество.

Това че историци като Пл. Цветков, Везенков, Балева и няколко други си вършат съвестно работата като учени остава и ще остане невидимо за обществото. Ако гражданското общество не си даде сметка за няколко основополагащи неща:

– Няма как да остават и се връщат в страната най-будната част от младите ни хора. Просто защото те имат СИЛА и енергия за постижения. А да ги индоктринираме с това „каква голяма жертва сме“ е просто начин да им кажем – ако имате дух на победители – тук не е за вас.

– Няма как да станем гражданско общество с манталитета на „малки сме“, „слаби сме“, „нищо не зависи от нас“. Дедите ни, извоювали и независимост на БПЦ и Съединението и Независимостта на България, са си давали сметка за тези неща, но са тръгвали – и успявали! – от позицията „Трябва! Кой ако не аз и кога ако не сега“.

– Няма как да живеем по-добре, ако не си дадем сметка, че това зависи от нас. Колкото и критики да изсипем към управляващите, ако ние не си даваме сметка – че независимо от трудностите – всичко зависи от нас, то няма и теоретична дори възможност да успеем. Защото никой сам „не пуска кокала“. Но за държащите кокала най-важното е в националното самосъзнание да домиинра образа на жертвата. На „малки сме“.

Всяко общество има избор. Винаги. Дори при невъзможни условия. За пример – българското общество, при реалния риск да бъде смазано от хитлеристка Германия, предпочита да запази своите сънародници евреи. Това не е решение или подвиг на г-н Пешев или Н.В.Борис ІІІ. Това е решение на българското гражданско общество, черпещо дух и кураж от национал-революционерите от 19-ти век.

Всяко общество има право на избор на националните си светини.

Единият-реализиращ се вариант у нас сега е – ЖЕРТВА. Ние сме жертва. Удобно и лесно, защото не изисква усилия.

Другият е да си припомним и документите и събитията на собствената си история. Не митологеми отпреди 1300 или 3000г., а отпреди 150г.

Да изберем – жертва или КАК УСПЯВАХМЕ?!?

Как успяваха нашите деди и прадеди, а не митове за успехи от незапомнени времена.

Всеки избира.

Моят избор е Невероятният успех Независима БПЦ и Установяване реалните етно-национални граници в условията на чужда владичество. Избирам Успеха на Съединението, Успеха на „капитанчетата“ от Сръбско-Българската война, избирам Независимостта, избирам невероятният икономически растеж от 30-те години.

Избирам турският прочит[14] на „Бай Ганьо“, в когото те виждат синтетичен образ на „балканското парвеню“ и отчитат факта, че нация успяла да създаде такъв писател е отишла доста по-напред в развитието си от балканските си съседи…

Това е. Митологеми, „правещи“ национално самочувствие на ЖЕРТВА или документален, безпристрастен и комплексен прочит на събитията и фактите от близката ни история.

Жертва или пионер правещ историята. Изборът е на всеки от нас.

Да си жертва е лесно, не изисква усилия и твърде познато.

Да си пионер – това изисква работа, риск, но е и залог за успех в бъдещето.

Имаме си митологемите на жертвата.

Остава да видим, дали ще сме в състояние да видим бъдещето си като пионери. Каквито реално са били дедите ни до 9-ти.

Първият избор е лесен. Той е разбираем. Популярен. Чакаме да дойде някой, който ще ни „оправи“.

Вторият е и труден и трънлив и неприятен и непопулярен и … Да станем Граждани. Да станем самовзсикателни. Да разбием приспивните окови на митологията и да имаме куража да изправим глави като дедите ни.

Да се откажем от мързеливо популярната роля на жертва и да станем собственици на съдбата си?

Източник

Иво Димитров е български граждански активист. Повече за него и за водения от него проект можете да узнаете на адрес: http://ideabglab.eu/index.php.