Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 UKR Gissen

 

Украйна – горящото сърце на планетата

Последният шанс на Украйна? – Тимъти Снайдър

Синдромът на оцелелите – Рикардо Дуда

Ювал Ноа Харари: Войната в Украйна може да промени всичко

Европа и Украйна: минало и бъдеще – Тимъти Снайдър

Нахлуването на Русия в Украйна ще промени завинаги облика на Европа – Тимъти Гартън Аш

Неизбежно ли беше всичко това? Кратка история на войната на Русия срещу Украйна – Кийт Гесен

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (1: отговорни са Западът и САЩ)

Кой точно носи отговорността за войната в Украйна? Два възможни отговора (2: отговорни са Путин и Русия)

Украйна и думите, които водят до масови убийства – Ан Епълбаум

Войната в Украйна е колониална война – Тимъти Снайдър

Какво е Украйна? – Джонатан Лител

Как най-големият украински романист се бори за страната си – Джайлс Харви

Другата украинска армия – Ан Епълбаум

В продължение на три месеца всички спореха дали ще има война, дали Владимир Путин блъфира или говори сериозно. Някои от експертите по Русия, които дълго време казваха на хората да не се безпокоят, сега вече им казваха да се притесняват. Други, които отдавна бяха критикували Путин, казваха, че той просто се опитва да привлече вниманието към себе си, че всичко това е за показ. Сред анализаторите имаше дебат между наблюдателите на войските и телевизионните наблюдатели. Онези на войските бяха видели огромното струпване на руски сили по границата и в Крим и предупредиха за инвазия. Телевизионните наблюдатели твърдяха, че руската телевизия не засилва военната истерия, както обикновено се случва преди руска инвазия, и че това означава, че война няма да има.

Въпросът беше решен завинаги в нощта на 24 февруари, когато руски ракети удариха военни обекти и граждански цели в Украйна, а руски бронирани конвои пресякоха границата. Тогава всички започнаха да спорят защо. Луд ли е Путин? Наистина ли е толкова загрижен от разширяването на НАТО? Дали мисли в аморални категории – както предполагаше дългогодишният изследовател на Путин Фиона Хил – които са фундаментално исторически, тоест във времеви рамки, които нямат смисъл за обикновените смъртни? Опитва ли се малко по малко да възстанови Руската империя? Естония ли ще бъде следващата?

През януари пътувах до Москва, за да видя какво мога да науча. Градът изглеждаше красив. По земята лежеше сняг и всички бяха много спокойни. Да, репресиите се засилваха, пространството за политическо изразяване се стесняваше и от Ковид-19 бяха починали много повече хора, отколкото се признаваше официално. И да, говорейки за Ковид, Путин беше параноик по отношение на самия себе си и принуждаваше всеки, който иска да се види лично с него, да се настани под карантина за една седмица предварително в хотела, който Кремъл беше наел за тази цел. Никой не смяташе, че нещата вървят в правилната посока, но никой от хората, с които говорих, някои от тях доста добре осведомени, не смяташе, че инвазията наистина ще се случи.

Те смятаха, че Путин се занимава с насилствена дипломация. Мислеха, че американската разузнавателна общност е загубила ума си. Посещавах приятели, слушах разсъжденията им, обсъждах различни сценарии. Дори и да се случи инвазия – много голяма инвазия – тя ще приключи бързо, съгласявахме се всички. Щеше да е като в Крим: прецизна операция, използване на огромно технологично превъзходство. Путин винаги е бил толкова предпазлив – той е от хората, които никога не започват битка, за която не са сигурни, че ще спечелят. Щеше да е ужасно, но сравнително безболезнено. Това беше погрешно. Всички ние грешахме.

Това, че всички грешаха, не попречи на всички веднага да заявят, че всъщност са били прави. Експертите по Русия, които от години твърдяха, че Путин е кървав тиранин, се втурнаха да търсят оправдание, защото той несъмнено се беше превърнал в онова, което те бяха твърдели през цялото време. Експертите по Русия, които години наред твърдяха, че трябва да се вслушваме в предупрежденията на Путин, също можеха да заявят, че са оправдани (макар и по-тихо), защото Путин най-накрая е действал според тези предупреждения. Както обикновено, по телевизията се появиха официални лица от някогашните президентски администрации на САЩ, които раздаваха мъдрост и не поемаха никаква отговорност, сякаш всички те не бяха допринесли по един или друг начин за катастрофата.

Тази война не беше неизбежна, но ние вървяхме към нея от години: Западът, Русия и Украйна. Самата война не е нова – тя започна, както украинците често ни напомняха през последните две седмици, с руското нахлуване през 2014 г. Но корените ѝ са още по-назад. Ние все още преживяваме предсмъртните гърчове на съветската империя. На Запад също жънем плодовете на провалената си политика в региона след разпадането на Съветския съюз.

Тази война беше решение на един и само един човек – Владимир Путин. Той взе решението в своята ковидова изолация, не успя да организира каквато и да е кампания за набиране на обществена подкрепа и почти не разговаря за него с никого извън най-тесния вътрешен кръг, поради което само няколко седмици преди инвазията никой в Москва не смяташе, че тя ще се случи. Нещо повече, той явно не е разбрал естеството на политическата ситуация в Украйна и остротата на съпротивата, която щеше да срещне. Въпреки това, за да разберем трагедията на войната и какво означава тя за Украйна, Русия и всички нас, си струва да се върнем назад отвъд последните няколко седмици и месеци, и дори отвъд Владимир Путин. Нещата не би трябвало да се развиват по този начин, въпреки че е много по-трудно да се определи къде точно сбъркахме.

Преди тридесет години, когато страните от бившия Съветски съюз обявиха своята независимост, всички въздъхнаха с облекчение, че империята е изчезнала толкова леко. С изключение на неприятния иредентистки конфликт между Армения и Азербайджан за етническия арменски ексклав Нагорни Карабах, насилието беше много малко. Но постепенно, почти незабележимо, в краищата на бившия СССР започнаха да се появяват конфликти.

В Молдова руските войски подкрепиха малко сепаратистко движение на рускоговорящи, които в крайна сметка образуваха малката отцепническа република Приднестровие. В Грузия автономната област Абхазия, също подкрепяна от руски оръжия, води кратка война с централното правителство в Тбилиси, както и Южна Осетия. Чечения, руска република, която през целия XIX в. се е съпротивлявала яростно срещу навлизането на империята и която беше страдала ужасно под съветско управление, обяви желанието си за независимост и беше смазана не в една, а в две жестоки войни. Таджикистан преживя гражданска война, отчасти резултат от гражданската война, която бушуваше в Афганистан, с който граничеше. И още, и още. През 2007 г. Русия предприе кибератака срещу Естония, а през 2008 г. отговори на опита на Грузия да си върне Южна Осетия с масирана контраофанзива. Въпреки всичко това, все още беше обичайно хората да казват, че разпадането на Съветския съюз е било по чудо мирно. И тогава дойде Украйна.

В лабораторията за изграждане на нации, каквато беше бившата империя, Украйна се открояваше със собствени специфики. Някои от бившите съветски републики имаха дългогодишни политически традиции и отличителни езикови, религиозни и културни практики, други – по-малко. Балтийските държави са били независими в продължение на две десетилетия между световните войни. Повечето от останалите републики са имали в най-добрия случай кратък опит за независимост непосредствено след рухването на царизма през 1917 г. За да се усложнят нещата, много от новосъздадените държави имат значително рускоговорящо население, което или не се интересува, или е активно враждебно към новите им национални проекти.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Украйна беше уникална по всички тези причини. Въпреки че в модерните времена и тя е съществувала като независима държава само за няколко кратки години, страната е имала мощно националистическо движение, жив литературен канон и силен спомен за независимото си място в историята на Европа преди Петър Велики. Тя е много голяма – втората по големина държава в Европа след Русия. Тя е индустриализирана, като основен производител на въглища, стомана и хеликоптерни двигатели, а също на зърно и слънчогледови семена. Има високообразовано население. По времето, когато стана независима през 1991 г., населението наброяваше 52 милиона души – второ по големина след Русия сред постсъветските държави. Разположена е стратегически на Черно море и на границата с множество източноевропейски държави и бъдещи членове на НАТО. Разполага(ше) с някогашните най-красиви плажове в СССР на Кримския полуостров, където руските царе са прекарвали лятото си, както и с най-голямото военноморско пристанище на СССР с топла вода – в Севастопол. Севастопол е силно пострадал по време на германското настъпление в Съветския съюз през 1941 г. – от 13‑те „градове герои“ на СССР, наречени така, защото в тях са се водили най-тежките боеве и са оказали най-силна съпротива, четири са в Украйна (Киев, Одеса, Керч и Севастопол). Икономиките на Русия и Украйна са дълбоко преплетени. Украинските заводи в Днепропетровск бяха жизненоважна част от военнопромишления капацитет на СССР, а през Украйна минаваха най-големите газопроводи за износ от Русия. От стратегическа гледна точка, по думите на историка Доминик Ливен, описващ ситуацията около Първата световна война, Украйна не би могла да бъде по-жизненоважна. „Без населението, промишлеността и селското стопанство на Украйна Русия в началото на XX в. щеше да престане да бъде велика сила“. Същото е вярно, или изглежда вярно, и през 1991 г.

Но Украйна беше не само геополитически значима за Русия. Тя е значима и в културен, и в исторически план. Руският и украинският език се разминават някъде през 13 век, а Украйна има отделна и забележителна литература, но двата езика си остават близки – толкова близки, колкото испанският и португалският. Въпреки че по-голямата част от страната е етнически украинска, особено в източната част има голямо етническо руско малцинство. Може би още по-важно е, че макар официалният език да е украински, разговорният език в повечето големи градове е руският. И може би още по-важно от това е, че повечето хора знаят и двата езика. По телевизията често се случваше например журналист да зададе въпрос на руски език и да получи отговор на украински, или пък в експертното жури на предаване за таланти да има двама съдии на руски и двама на украински език. Това беше една наистина двуезична нация – рядко срещано явление.

От гледна точка на руския национализъм това беше проблем. Защо да говориш на два езика, когато можеш да говориш само на един? Крим беше особено болезнено място: огромното мнозинство от населението се определяше като руско. А щом започнете да мислите за Крим, започвате да мислите и за Източна Украйна. Там имаше много руснаци. Със сигурност имаше руснаци и на други места – например в Северен Казахстан и Източна Естония. Имаше иредентистки претенции и към тези области и понякога те се разгаряха. Писателят, превърнал се в политически провокатор, Едуард Лимонов, например, беше арестуван в Москва през 2001 г. за предполагаем заговор за нахлуване в Северен Казахстан и обявяването му за независима етническа руска република. Но никое място не заема толкова централно място в руското историческо въображение, колкото Украйна.

През първите 20 години на независимостта Русия следеше отблизо събитията в Украйна и се намесваше по различни начини, но това е всичко, което може да се каже за нея. Голямото рускоезично население на Украйна гарантираше, или изглеждаше, че гарантира, че страната няма да се отдалечи твърде много от руската сфера на влияние.

В самата Украйна, дори и извън руското присъствие, се случваха родилните мъки на една нация. Много от новите постсъветски държави имаха своите проблеми – корумпирани елити, размирно етническо малцинство, граница с Русия. Украйна имаше всичко това, но и повече. Тъй като беше голяма и индустриализирана, в нея имаше какво да се краде. Тъй като в град Одеса се намираше голямо черноморско пристанище, имаше лесно достъпен морски път, по който да се краде. Както стана ясно през 2014 г., когато дойде време да се използва, голяма част от оборудването на старата украинска армия беше изнесено контрабандно от страната през това пристанище.

Освен това Украйна беше ако не разделена, то със сигурност не беше разпознаваема веднага като единно цяло. Тъй като толкова пъти е била завладявана и разделяна, самата историческа памет на страната е разкъсана. По думите на един историк „различните части на страната имат различно минало“. Още по-лошото е, че един от най-ценните аспекти на политическата култура на Украйна в исторически план – наследството на казашкия хетманат от XVII в. – е анархизмът. Първоначалните казаци са били воини, които са избягали от крепостничеството. Тяхната политическа система е била радикална демокрация. В това е имало нещо прекрасно. Но от гледна точка на изграждането на модерна държава тя е имала своите недостатъци. В един станал вече печално известен анализ на ЦРУ, написан малко след създаването на независима Украйна, се прогнозира, че има голяма вероятност страната да се разпадне.

И все пак в продължение на две десетилетия това не се случи. За добро или за лошо, демокрацията е дълбоко вкоренена в украинската политическа култура и затова, докато в Русия властта никога не беше предавана на опозицията, в Украйна това се случваше отново и отново. През 1994 г. първият президент на Украйна, Леонид Кравчук, беше отстранен от поста си в полза на Леонид Кучма, който обеща по-добри отношения с Русия и равноправен статут на руския език в Украйна. През 2004 г. избраният от него наследник Виктор Янукович, след масови протести срещу фалшифицирани избори, беше отстранен в полза на по-националистическия и проевропейски кандидат Виктор Юшченко. През 2010 г. Юшченко загуби от възкръсналия Янукович. Но Янукович беше свален от власт от революцията на Майдана през 2014 г. Националистическият кандидат и шоколадов милиардер Петро Порошенко стана следващият президент, но през 2019 г. той беше заменен от Володимир Зеленски, рускоговорящ кандидат с програма за мир.

Украинската политика беше изпълнена с конфликти. Юмручните боеве в Радата [парламента] бяха често срещани, а протестите – факт от обикновения живот. Масови протести срещу Кучма имаше например през 2000 г., когато се появи запис, на който той очевидно нарежда убийството на журналиста Георгий Гонгадзе, чието тяло без глава беше намерено в гората край Киев. (Кучма настояваше, че записите са подправени. През 2011 г. той беше обвинен, но обвинението беше прекратено, след като съдът постанови, че записите са недопустими.) Юшченко, кандидатът на опозицията през 2004 г., едва оцеля след отравяне с диоксин, което имаше всички белези на руска специална операция. Първият тур на гласуването през 2004 г. беше белязан от тежки нарушения и явни измами с гласовете на избирателите, каквито дотогава не се бяха появявали в Русия. Наложи се да се проведат масови протести, известни като „Оранжевата революция“, за да се стигне до нов тур на гласуването, на който Юшченко спечели. Впоследствие самият Юшченко ръководи честни избори през 2010 г., които изгуби. И още, и още.

Тези смени на властта бяха колкото бурни, толкова и забавени, но те отразяваха истински различия в мненията на населението за това каква трябва да бъде Украйна. Някои смятаха, че Украйна трябва да се интегрира още повече в Европа, други – че трябва да остане приятелска и тясно свързана с Русия. Културните и историческите различия между различните части на Украйна изплуваха на повърхността по време на кризите.

За рускоговорящите и за оставащото еврейско население на Украйна споменът за Втората световна война, за съпротивата срещу нацисткото нашествие и окупация, си остава важен ориентир. Украинските националисти имаха различен поглед върху тези събития. За някои от тях окупацията на страната им е започнала през 1921 г. (когато болшевиките установяват контрол над Украйна) или 1939 г. (когато Сталин завзема последната част от Западна Украйна като част от пакта Молотов-Рибентроп между Германия и СССР за разпокъсване на Полша), ако ли не и през 1654 г., когато казашкият хетманат търси закрилата на руския цар. Прочутите бойци от военната съпротива, известни като „Украинска въстаническа армия“, които се противопоставят срещу съветската и германската окупация в Западна Украйна и които са смятани от Съветския съюз за фашистки злодеи, в националистическия разказ на украинците са нещо като Джордж Уошингтън на украинската история. За националистите трагедията на ХХ в. не е нацисткото нашествие, а големият глад от 1932-33 г., в който загиват милиони украинци. Той е известен като Голодомор и постоянно се споменава като умишлен акт на Сталин (а оттам и на Русия) за унищожаване на украинската нация.

Всички тези спорове се провеждаха на фона на икономическа стагнация. Икономиката на Украйна неизменно беше една от най-слабите в бившия съветски блок. Корупцията беше ендемична, а жизненият стандарт – нисък. Украйна беше зависима от евтиния газ от Русия, както и от „транзитните такси“, които начисляваше за руския газ, пътуващ към Европа.

Украинците, които живееха в условията на тази променлива политика, преминаваща от надежда към разочарование и обратно, с нещо като постоянен елит, който просто си разменяше президентския пост, имаха чувството, че животът ги подминава. Журналист, когото срещнах в Киев през 2010 г., участвал в протестите, които бяха част от Оранжевата революция, и който след това беше разочарован от президентството на Юшченко, се оплакваше от пропуснатите възможности. „Всичко това се случва, докато времето минава“, каза той. Не можеше да повярва колко малко е направено от 2005, а и от 1991 насам.

Но отминаващото време имаше и друг аспект. Колкото повече време минаваше, толкова повече се сплотяваше крехката украинска държавност. Защото, какво означава да принадлежиш към една нация? Къде, по думите на известната съветска песен, започва родината? Според песента тя започва с картинките в първата книга, която майка ти чете. И от твоите добри и истински приятели от съседния двор. Колкото повече хора се родят в Украйна, а не в СССР, колкото повече хора израснат, мислейки за Киев, а не за Москва като за своя столица, и колкото повече учат украински език и украинска история, толкова по-силна ще стане Украйна. В телевизионното предаване, което го направи известен в Украйна и в крайна сметка го катапултира до президентския пост, Володимир Зеленски играе рускоговорящ гимназиален учител по история, който внезапно става президент. В кратките сцени, в които виждаме героя на Зеленски да преподава, той разпитва учениците си за великия украински национален историк и политик Михаил Грушевски.

Именно яростната руска съпротива срещу членството на Украйна в ЕС ускори в края на 2013 г. революцията на Майдана, която от своя страна ускори руското анексиране на Крим и нахлуването в Източна Украйна. Но след края на Студената война в отношенията между Русия и Запада – отношения, между които Украйна се оказа в капан – най-големият дразнител беше разширяването на НАТО.

Разширяването на НАТО продължи много бавно, а след това сякаш подскочи най-внезапно. Непосредствено след разпадането на Съветския съюз не беше ясно, че НАТО ще се разрасне. Всъщност повечето американски политици и американските военни се противопоставяха на разширяването на алианса. Известно време дори се говореше за разпускане на НАТО. Той беше изпълнил целта си – да сдържа Съветския съюз – и сега всеки можеше да тръгне по своя път.

Това се промени в първите години от управлението на Клинтън. Двигателят на промяната дойде от две посоки. Едната беше група идеалисти в областта на външната политика в Съвета за национална сигурност на Клинтън, а другата – източноевропейските държави.

След 1991 г. посткомунистическите страни от Източна Европа, особено Полша, Унгария и Чехословакия, се оказаха в несигурна среда. Близката Югославия се разпадаше и те имаха свои собствени потенциални гранични спорове. Преди всичко друго обаче, те имаха ярък спомен за руския империализъм. Те не вярваха, че Русия ще остане слаба завинаги, и искаха да се присъединят към НАТО, докато все още можеха. „Ако не ни пуснете в НАТО, ще се сдобием с ядрени оръжия“, заявиха полски представители пред екип от изследователи от тинк-танк през 1993 г. „Ние не вярваме на руснаците.“

При представянето на аргументите им не пречеше фактът, че лидерите на източноевропейските държави имаха голям морален авторитет. Именно след среща с Вацлав Хавел и Лех Валенса в Прага през януари 1994 г. Бил Клинтън обяви, че „въпросът вече не е дали НАТО ще приеме нови членове, а кога“. Тази формулировка – не дали, а кога – се превърна в официална политика на САЩ. Пет години по-късно Чешката република (след като се разведе със Словакия по мирен път), Унгария и Полша бяха приети в НАТО. През следващите години щяха се присъединят още 11 държави, с което общият брой на страните в алианса достигна 30.

По време на неотдавнашната криза някои американски анализатори и политици твърдяха, че Русия не е възразявала срещу НАТО до съвсем скоро, когато е започнала да търси претекст да нахлуе в Украйна. Твърдението е наистина нелепо. Русия протестираше срещу разширяването на НАТО от самото начало. През 1993 г. руският заместник-министър на външните работи каза на главния руски съветник на Клинтън Строуб Талбот, че „НАТО е четирибуквена дума“. На съвместна пресконференция с Клинтън през 1994 г. Борис Елцин, за когото Клинтън беше толкова лоялен съюзник, реагира с ярост, когато разбра, че НАТО всъщност напредва с плановете си да включи източноевропейските държави. Той предрече, че в резултат на това в Европа ще настъпи „студен мир“.

Русия беше твърде слаба и все още твърде зависима от западните заеми, за да направи нещо друго, освен да се оплаква и да наблюдава предпазливо как НАТО увеличава мощта си. Намесата на алианса в Косово през 1999 г. беше особено тревожна за руското ръководство. На първо място, това беше намеса в ситуация, която Русия разглеждаше като вътрешен конфликт. По онова време Косово беше част от Сърбия. След намесата на НАТО то на практика вече не беше част от нея. Междувременно руснаците имаха своя собствена ситуация, подобна на тази в Косово, в Чечения – и изведнъж им се стори, че не е изключено НАТО да се намеси и в тази ситуация. Както ми каза един американски анализатор, който изучаваше руската армия: „Те се уплашиха, защото знаеха какво е състоянието на руските конвенционални сили. Те видяха какво е действителното състояние на конвенционалните сили на САЩ. И видяха, че в същото време, докато те имаха много проблеми в Чечения със собственото си мюсюлманско малцинство, Съединените щати намесиха, за да откъснат Косово от Сърбия.“

През следващата година Русия официално промени военната си доктрина, като заявяи, че при заплаха може да прибегне до използването на тактически ядрени оръжия. Един от авторите на доктрината заяви пред руския военен вестник „Красная звезда“, че разширяването на НАТО на изток е заплаха за Русия и че това е причината за понижаването на прага за използване на ядрени оръжия. Това беше преди 22 години.

Вторият постсъветски кръг на разширяване на НАТО беше най-големият. Договорен през 2002 г. и официално обявен през 2004 г., той включи в алианса България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Почти всички тези държави са били част от съветския блок, а Естония, Латвия и Литва – „Прибалтика“ – някога са били част от Съветския съюз. Сега те бяха се присъединили към Запада.

Докато това се случваше, поредица от събития разтърси руската периферия. „Цветните революции“ – настъпили в бърза последователност в Грузия през 2003 г. (розова), Украйна през 2004 г. (оранжева) и Киргизстан през 2005 г. (лилава) – всички те използваха масови протести, за да отстранят корумпираните проруски управляващи. Тези събития бяха посрещнати с голям ентусиазъм на Запад като събуждане на демокрацията и със скептицизъм и тревога в Кремъл, като посегателство върху руското пространство. В САЩ политиците празнуваха, че свободата е в напредък. В Москва имаше леко параноична загриженост, че цветните революции са дело на западните тайни служби и че Русия е следващата.

Кремъл може и да не беше прав за дългосрочния заговор на Запада, но не грешеше, че Западът никога не го е възприемал като равен, като равностоен. Факт е, че на всяка крачка, при всеки спорен момент, във всяка ситуация Западът, и в частност САЩ, правеше каквото си поискаше. Понякога той беше изключително чувствителен към руските възприятия, а друг път – безцеремонен. Но във всички случаи САЩ просто продължаваха напред. В крайна сметка това се превърна в модус, по който се случваха нещата. Отношенията между двете страни се влошиха, а позициите се втвърдиха. През 2006 г. Дик Чейни произнесе агресивна реч в литовската столица Вилнюс, в която възхваляваше постиженията на балтийските народи. „Системата, която донесе такава голяма надежда на бреговете на Балтийско море, може да донесе същата надежда на далечните брегове на Черно море и отвъд тях“, каза той. „Това, което е вярно във Вилнюс, е вярно и в Тбилиси, и в Киев, и в Минск, и в Москва.“ Както отбелязват Самуел Шарап и Тимъти Колтън в отличната си кратка история на конфликта в Украйна от 2014 г., „Всеки губи“, „човек може само да предполага реакцията на подобни изявления в Кремъл“.

Година по-късно, на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., която се смята за ключов поврат в отношенията между Русия и Запада, Путин даде своя отговор, като нападна САЩ и еднополюсната система за тяхната арогантност, лицемерното погазване на международното право. „Непрекъснато ни учат на демокрация“, каза той за Русия. „Но по някаква причина тези, които ни учат, не искат да се учат сами.“

Предупреждението беше чуто, но не беше взето под внимание. През април 2008 г. в Букурещ страните от НАТО се срещнаха и дадоха обещание, че Грузия и Украйна „ще станат членове на НАТО“. Както мнозина отбелязват оттогава, това беше най-лошото от двата свята: обещание за членство без никакви реални ползи под формата на гаранции за сигурност, които членството би донесло. Няколко месеца по-късно, в най-значимото до този момент военно действие извън границите на страната, Русия победи Грузия в решителна петдневна война.

В ретроспекция може да се твърди, че ако НАТО беше действало по-бързо и беше приело Украйна и Грузия много по-рано, нищо от това, което последва, нямаше да се случи. Този аргумент е подкрепен с примери: Прибалтика влезе в НАТО и въпреки че е бивша съветска република, оттогава е преживяла сравнително малко руски тормоз. Но може също така да се твърди, че пред лицето на нарастващата руска тревога и многократните предупреждения за „червени линии“, НАТО, САЩ и техните съюзници е трябвало да бъдат особено внимателни. Трябваше да вземат предвид спецификата на местата, с които си имат работа, и по-специално на Украйна. Украйна не беше Русия, по известната фраза на Леонид Кучма, но не беше и Полша. Един от проблемите на украинската кандидатура за членство в НАТО през 2008 г., прокарана от приятелски настроената към Запада администрация на Юшченко, беше, че тя беше непопулярна в самата Украйна – до голяма степен защото украинците знаеха какво е отношението на Русия към нея и с право се притесняваха.

Но докато и НАТО, и ЕС се разширяваха все повече на изток, техните представители смятаха, че е въпрос на принцип да не правят компромиси с режим, който според тях се опитваше да изнудва тях и Украйна. И отново, може би са били прави по принцип. На практика Путин предупреждаваше за тази инвазия, под една или друга форма, в продължение на 15 години. Много гласове сега казват, че е трябвало да бъдем много по-строги към Путин много по-рано – че санкциите, които виждаме сега, е трябвало да бъдат въведени след войната в Грузия през 2008 г. или след отравянето на Александър Литвиненко с полоний в Лондон през 2006 г. Но може да се каже също, че трябваше да помислим по-задълбочено как да създадем споразумение за сигурност и икономическо сътрудничество, при което Украйна никога нямаше да бъде изправена пред такъв съдбовен избор.

И все пак в центъра на тази трагедия стои един човек: Владимир Путин. Той започна една убийствена и престъпна война, която изглежда почти сигурно ще бъде оценена като колосална стратегическа грешка – обединяваща Европа, активизираща НАТО, унищожаваща икономиката му и изолираща страната му. Какво точно се случи?

Винаги е имало множество съперничещи си мнения за Путин, които са се различавали по отношение на неговата компетентност, интелигентност и морал. Тоест някои хора, които го смятаха за зъл, го смятаха и за умен, а други, които смятаха, че просто защитава руските интереси, го смятаха и за некомпетентен.

Преди пет години, по време на бума на путинологията, последвал избора на Доналд Тръмп, в този документ изложих тезата, че в руския контекст Путин е по принцип „нормален“ политик. Това не означаваше, че той по някакъв начин заслужава възхищение – начинът, по който беше водил войната в Чечения, която постави началото на президентската му кандидатура, беше достатъчно доказателство за лошите му намерения. Също така не смятах, че е ОК той да хаква имейлите на Хилъри Клинтън. Въпреки това смятах, че предвид историята на Русия, травматичния ѝ опит от постсъветския преход, вътрешната динамика на режима на Елцин и по-широкия геополитически контекст, човекът, който пое властта от Елцин, почти сигурно щеше да бъде националистически авторитарист, независимо дали се казва Владимир Путин или не. Въпросът сякаш беше: дали този друг националистически авторитарист, който не би се казвал Путин, щеше да се държи по различен начин? Имаше някои ограничени исторически доказателства, в лицето на Борис Елцин (автор на първата война в Чечения) и Дмитрий Медведев (автор на войната в Грузия), че не би го направил.

Моментът, поне според мен, в който Путин направи тези въпроси неуместни, беше опитът за отравяне на опозиционера Алексей Навални с нервнопаралитично вещество – опит за убийство, който почти сигурно е трябвало да получи одобрението на Путин. Други политически убийства в Русия ми се струваха по-малко ясни. Имаше сериозни основания да се смята, че журналистката Анна Политковская и политикът Борис Немцов например са били убити по заповед на чеченския военачалник Рамзан Кадиров. И макар Кадиров да беше верен съюзник на Путин, те не бяха едно и също лице. Вероятно това е не особено голяма разлика, но все пак изглежда, че говоренето за диктатура в Русия прикрива факта, че в страната все още има някакво пространство, макар и стесняващо се с всяка година, за политически живот и свобода на мисълта. Сега виждаме как изглежда една истинска руска диктатура: всички остатъци от опозиционни медии са закрити, журналистите са заплашени от 15 години затвор, полицейската агресия е необуздана и не подлежи на отговор. След нахлуването в Украйна вече няма кой да смята, че Путин просто действа като стандартен постсъветски руски политик.

Може ли да се обясни мисловният процес на Путин? Тук има обективни и субективни фактори. От обективна гледна точка той не греши, като смята, че Украйна се интегрира все повече на запад. Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна, на което той така яростно се противопостави през 2013 г., беше подписано през 2014 г. и влезе в сила през 2017 г. НАТО също беше на път да приеме страната като членка. В Украйна вече имаше натовски оръжия и натовски персонал. Опитът на Путин да упражни контрол върху украинската политика чрез създаването на отцепническите републики в Донецк и Луганск се беше провалил. Всъщност той не само се провали, но и даде обратен резултат. Украинците, които се отнасяха хладнокръвно към НАТО, сега подкрепяха присъединяването към него, а мнозина от онези, които имаха проруски настроения, видяха какво правеха руските марионетки в отцепническите републики. През 2021 г. Украйна, една несъвършена демокрация, получи 61 точки по скалата на Freedom House; Донецката и Луганската народна република (състезаващи се под общото название „Източен Донбас“) получиха 4 точки. Никой не искаше това за себе си. Путин беше спечелил Крим и някои територии на изток, но беше загубил Украйна. След избора на Джо Байдън, който сигнализира за подновен американски ангажимент към Европа и НАТО и, наред с другото, към Украйна, нещата все по-малко се развиваха в полза на Путин.

Но той не беше напълно лишен от възможности. През 2015 г. със силата на оръжието той постигна споразумението „Минск-2“ – обременително мирно споразумение, което така и не беше изпълнено от двете страни и което задължаваше Украйна да реинтегрира Донецката и Луганската република във федеративна Украйна, където те по същество щяха да имат право на вето върху външната политика на страната; може би през 2022 г. той щеше да получи и „Минск-3“. А ако преди това беше оставил изпълнението на Минското споразумение на демократично избраното украинско правителство, би могъл да реши да не повтаря тази грешка. Той би могъл да постави в Киев лидер, на когото да има доверие. Месец преди инвазията британското правителство обяви, че разполага с разузнавателна информация, която показва, че Путин планира да направи точно това.

И все пак тук навлизаме в субективни сфери: защо, в ретроспекция, Путин е смятал, че може да извърши тази маневра в страна с размерите на Украйна? Отчасти, разбира се, той е бил окуражен от поредицата си от военни победи – в Чечня, Грузия, Крим, Сирия. Беше постигнал големи успехи, често на сравнително ниска цена, и беше се превърнал в един вид международен разрушител на плановете на Запада в различни части на света.

Сигурно и случилото се в Украйна през 2014 г. му е вдъхнало кураж. Крим се предаде на Русия без нито един изстрел. Няколко седмици по-късно малка група наемници на средна възраст беше успяла да навлезе на 100 мили в Украйна и да превземе малък град, наречен Славянск, с което разпали активната фаза на войната в Източна Украйна. Ако едно парцаливо формирование можеше да направи нещо подобно, то представете си какво би могла да направи една истинска армия.

Съществуваше и важният фактор, че Путин не вярваше, че Украйна е истинска държава. Това не беше характерно само за него – много руснаци, за съжаление, не виждат защо Украйна трябва да бъде независима. Но при Путин това се е превърнало в истинска мания, непроницаема за противоречащи аргументи. Един тип лидер би видял, че Украйна отказва да се подчини на волята му, и би заключил, че тя е независима единица. Но за Путин това можеше да означава единствено, че тя е контролирана от някой друг. В края на краищата, това вече беше така в частите на Украйна, които Путин завладя – там той инсталира марионетки, които да управляват самопровъзгласилите се народни републики в Източна Украйна. Така че може би е било логично да се мисли, че Западът също е инсталирал своя марионетка – Зеленски – която ще избяга при първия проблем.

Почти всички бяха изненадани от яростта на украинската съпротива: Путин, очевидно, но също и западните военни анализатори, които бяха предвидили нахлуването, но неправилно смятаха, че войната ще приключи много бързо. А може би така са мислели дори и някои от самите украинци. Преди войната социолозите, които изследваха Украйна, посочиха доста висока готовност на украинците да се бият за страната си, но едно е да кажеш нещо такова на социолога, а друго е да отидеш и да се биеш. Но сега вече е ясно – украинците са решили да се бият.

Путин явно не е очаквал, че Володимир Зеленски ще се превърне в Уинстън Чърчил. Зеленски беше избран като кандидат за мир през 2019 г. Политически новак от индустриалния югоизток на страната, той спечели впечатляващи 73% от гласовете на втория тур срещу Петро Порошенко. Лозунгът на кампанията на последния беше „Армия! Език! Вяра!“ Зеленски, напротив, беше избран като глътка свеж въздух, като човек, който ще върши нещата по различен начин, а също и като човек, който изрази готовност да се опита да преговаря с Путин за прекратяване на войната. Кампанията на Порошенко предупреждаваше, че Зеленски е подставено лице на Кремъл, което ще продаде страната. Въпреки това хората гласуваха за него.

Към началото на войната Зеленски вече не беше популярен в Украйна. Рейтингът му беше около 20-те процента. Той не успя да намери мирно решение на разрастващия се конфликт в района на Донбас и започна да преследва опонентите си. Виктор Медведчук, близък съюзник на Путин, който беше смятан за негов човек в Украйна, беше поставен под домашен арест, а Порошенко, който все още е основният политически съперник на Зеленски, беше обвинен в държавна измяна заради някои бизнес сделки, които е имал с Медведчук и сепаратистките региони през 2014 г. Пък и тогава, когато започнаха да се струпват облаци от война, Зеленски настояваше, че заплахата не е реална. Той разкритикува администрацията на Байдън за паникьорската ѝ реторика. В нощта преди инвазията той каза на украинците, че тази нощ могат да спят спокойно. Но първите руски ракети удариха целите си преди разсъмване.

Ден по-рано в своя мъчителен призив към руския народ в последната минута Зеленски ясно заяви, че не иска война. Но също така беше ясно, че не разполага с много възможности за компромис. Единственият ясен път към мира – изпълнението на Минските споразумения – с течение на времето бе станал още по-неприемлив за украинците, отколкото при подписването им. В крайна сметка хората не обичат да се чувстват така, сякаш са били принудени от по-големия си и гневен съсед да направят компромис. И повечето наблюдатели отбелязаха, че колкото и да е страшно едно руско нахлуване, компромис от страна на Зеленски, който отстъпва твърде много, вероятно би довел до сваляне на правителството му.

Ако единственият начин да се избегне войната беше чрез безропотна капитулация, тогава щеше да се наложи да се води война. Украйна щеше да се бие. И тя се бие.

Сега, когато руската армия се прегрупира и започва да бомбардира и обстрелва украински градове, правителствата на НАТО са изправени пред мъчителен избор: или да гледат с ужас как невинни украинци биват убивани, или да се намесят допълнително и да рискуват още по-широк конфликт. Не може да се каже докъде ще стигне този процес. Към момента на писане на този текст, когато руското ръководство продължава да поставя максималистични искания, уреждането на конфликта изглежда далеч. А дали, ако руските искания са умерени, Зеленски ще бъде в състояние да приеме руски Крим и Източна Украйна след всичката кръв, която народът му е пролял – и всъщност дали народът ще го приеме – е открит въпрос.

Някой ден войната ще приключи, а след това, макар и вероятно не толкова скоро, колкото може да се надяваме, режимът в Русия ще трябва да се промени. Ще има друга възможност да приемем Русия отново в концерта на нациите. Нашата задача тогава ще бъде да го направим по различен начин, отколкото този път, в постсъветския период. Но това е работа за бъдещето. Засега с мъка и съчувствие наблюдаваме и чакаме.

 

Източник

 

Кийт Гесен е главен редактор на независимото списание за литература, политика и култура n+1, излизащо в Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...

2012 11 Grass

Пътят от Данциг

Тимъти Гартън Аш 01 Ное, 2012 Hits: 45555
Няма съмнение: той е бил член на Waffen-SS.…