През есента на 2001, по време на последната нощ от едно неспокойно авторско пътуване из Германия, през което бях се убедила, че вечер след вечер чета за различни групи от вцепенени каталептици, докарвани с автобуси от местните заведения за умствено болни, седях в един подходящо ексцентричен хотел, разположен по хълмовете високо над Цюрих. Хотелът – основан (или поне така ми казаха) – през миналия век от група смахнати на тема женско въздържание патки, които бяха наредили нещата така, че гостите от 21-ви век все още не можеха да получат нито едно питие, изглеждаше като перфектната кулминация на едно кафкианско пътуване и преживяване. Беше късно. Съпругът ми и аз летяхме на следващата сутрин и не можехме да заспим. Прещраквахме един след друг телевизионните канали – зле дублирани екшън филми със Стивън Сигъл и ултра-скучни френски токшоута, докато накрая намерихме една станция „за възрастни“, излъчваща от Бавария, която изглеждаше малко по-обещаващо.
Първо се появи диашоу от руси жени, с тела като героини на Вагнер, с телефонни номера за ескортни услуги, изпечатани върху грамадните им гърди. След това започна филмов клип, в който две момичета танцуваха в някакъв бар, и двете руси, без блузки, само с мини кожени полички, които повдигаха непрекъснато, докато танцуваха – и под които нямаха нищо. Това продължи доста дълго време – полички нагоре, полички надолу – докато стана също толкова скучно, колкото и френските токшоута, само че по-опърпано и угнетяващо.
Само дето имаше един интересен детайл, един елемент от програмата, който прикова вниманието ни. Във фона, зад музиката на танцуващите момичета, се дочуваше гласът на Мартин Лутър Кинг, изнасящ своята реч „Имам една мечта“.
Беше ли филмът еротичен или порнографски? Самата аз бих казала: нито едното, нито другото. При всички случаи той не отразяваше някакво секси, чувствено преживяване на жизнената сила – и, съвсем откровено, след гледането му, последното нещо, за което би си помислил някой нормален човек (освен може би няколко баварски маниаци), е да прави секс.
Като много други разграничения, границата, разделяща еротичното от порнографското, вече е размита и предефинирана, отново и отново, не от някаква естествена еволюция на културата и езика, а от капиталистическия императив да се помогне на потребителя да открие по възможно най-лесния начин продукта, който иска да си купи. Отвъд всякакво значение, което може да са притежавали някога, както и отвъд конотациите, които все още заслужават разглеждане, думите „еротично“ и „порнографско“ са се превърнали в наши дни в обозначения за продукти от една определена ниша. Те са обозначения, подобни на ония от системата за оценяване на филми, използвани за да се отговори на логичните въпроси, които всеки потенциален клиент би могъл да зададе по разумен начин. Колко голи? Колко дълбоко? Кои телесни отвори? Колко струва? Като най-важно все пак си остава неизказаното запитване, криещо се зад всяко купуваческо решение: Какво разкриват моите желания относно това, кой съм аз?
Еротичното сега обозначава R-степенувано, клонящо към NC-17, докато порнографското намеква за Х[1]. Изтормозеният чиновник, отбиващ се в книжарницата, за да потърси нещо, с което да оживи малко един самотен уикенд, може да се почувства привлечен от някое томче, наречено Най-добрата еротична белетристика от 2008, но да се държи настрана от някоя антология на тазгодишната Най-добра порнографска белетристика, също както и бизнесменът, завръщащ се в хотела си от поредица напрегнати срещи, може да се надява да си поръча някое чисто порно – в противоположност на просто еротично кино – чрез системата за еднократно плащане. Междувременно нюансите, разграничаващи еротичното от порнографското, са смалени до такава степен, че и двата израза не предполагат нищо по-различно от вариращи степени и интензивности на сексуално съдържание и възбуда, също както картинките на малки чушлета върху китайското меню обещават или предупреждават срещу жега и подправки.
Онова, което се е изгубило в процеса, е по-широкото значение на гръцката дума eros и еротично, които винаги са включвали сексуалното, но също така са предполагали мистериозната, дори метафизическа, връзка между секса и живота, секса и удоволствието, произхода на живота и неговата прослава. Ако бих била помолена да оформя програмата по сексуално възпитание на един прогимназиален клас от бъдещето (очевидно, една самозалъгваща се фантазия, изхождаща от мечтата за едно бъдеще, позволяващо сексуално възпитание), то аз бих започнала с това да обясня на студентите контраста – в гръцката култура – между Ерос и Танатос, между сферите на живота и смъртта. Аз бих обяснила, че и двете думи са имена на гръцки богове – богът на любовта и богът на смъртта – и че да се говори за тяхната противоположност означава да се мисли за конфликта между жизнената сила (сексуалност, енергия, жизненост, импулсът за създаване и размножаване) и желанието за смъртта, импулсът, който притегля човечеството, мощно и може би неумолимо, към изчезване, самоубийство, убийство и масово унищожение. Представям си как моите въображаеми студенти задрямват, докато аз им разказвам, че този конфликт представлява един от крайъгълните камъни на фройдистката психология, но може би техният интерес ще се пробуди поне малко, ако им предложа да гледат вечерните новини и да класифицират нещата, които виждат – едно по едно – като принадлежащи към областта или на Ерос, или на Танатос. Очевидно, повечето новини – разкази за бомбени взривове и кръвопролития, истории, предназначени да пробият нашите степени на страх и параноя – са директни комуникации откъм царството на Танатос, но такива са и повечето реклами, насочени към консуматорите на монитори за кръвна захар и лекарства за артрит. Бедният Ерос се появява за кратко само в някоя и друга реклама за коли, в секси-лимузината, подчиняваща се на всяка команда на невидимия водач, докато пътува с опасно висока скорост през някакъв пустинен пейзаж.
Но някои признаци за едно по-широко разбиране на ероса и еротичното са успели, въпреки всичко, да оцелеят. Човек все още би могъл да твърди, че сцената на вечерята от Том Джоунс на Хенри Фийлдинг е еротична в нейното описание на гастрономията като любовна подготовка. Един ресторантски критик може да твърди, че ефектът от рибата, целуната леко от доматено-лакрицовия сос е положително еротичен, без да признава, че би искал да има сношение с калкана, лежащ върху чинията му. Човек би могъл да каже, че топлината на слънцето върху кожата в един хладен есенен ден е еротична, отново извиквайки във въображението атмосферата на секса, но не и неговата механика.
В противоположност на това порнографията се отнася изцяло до механиката, минус мистерията и метафизиката. Порнографията винаги се е отнасяла много по-малко до естетическото съдържание, отколкото до физиологията. Гръцкият произход на думата (съвсем буквално, проститутско писане) очевидно включва един много по-тесен фокус, отколкото една дума, извлечена от бога на страстта и желанието. Еротичната литература или изкуство могат да бъдат преценявани според широк обхват от критерии – Красиво ли е? Вярно ли е? Отразява ли то собствения опит на наблюдателя със секс, любов или удоволствие? Изискванията и стандартите за оценяването на порнографията са по-прости – Успява ли, или не, тя да втвърди аудиторията си?
Както в случаите с всичко, което е отдалечено или директно свързано със секса, най-пуританските и лицемерно-моралистични елементи в нашето общество (една група, която, за съжаление, включва и нашите законодатели) са успели да заобиколят порнографията с такава аура на злина и осъждане, че за мнозина тя се е превърнала в нещо неразривно свързано със сексуалното насилие срещу жените. (Моето собствено усещане, или надежда, е, че порнографията прави малко, за да разпали предполагаемия насилник; напротив, ефективното порно може да попречи на потенциалния нападател да излезе през вратата, за да извърши престъплението си). Лингвистичните последици са, че отрицателната конотация на думата порнографски се е разширила многократно и сега включва воайористкото, агресивното, както и всеки текст или образ, който дава на читателя или зрителя някаква неподходяща възбуда, подозрително любопитство или изкривено задоволяване. Използвала съм думата „порнографски“, за да описвам новинарски фотографии от кланета или сцени на нещастни случаи – картини, в които жертвите нямат избор относно начина, по който биват наблюдавани. Сега съжалявам за това, че съм използвала една едновременно толкова сензационна и приблизителна дума. Не мога да не си желая да бях използвала нещо по-прецизно и по-малко натоварено. Завръщайки се обратно към нейния произход, порнографията е станала нещо, широко асоциирано с експлоатация, също както и един свободно използван синоним за всичко отвратително, противно или неприятно. Също както еротиката, тя бива използвана и за обозначаване на храна, която е ексцесивна по количество и сложност, като например: „Онази табла с агнешки езичета на банкета беше позитивно-порнографска.“
Според това определение, въпреки това, че беше сексуално скучен, филмът с двете баварски момичета, танцуващи под думите на Мартин Лутър Кинг, беше порнографски до крайност.
Когато бях дете, женените двойки по телевизията – Ози и Хариет, Деси и Люси – спяха в отделни единични легла. Днес всяко хлапе може да включи следобедните сапунени опери и да гледа полуголи, спортно изглеждащи любовници, които правят любов под, или дори върху, чаршафите. Ако, както някои твърдят, порнографията била дрога, то може би ще се окаже, че – имайки пред вид нашата все по-сексуализирана култура – за постигането на необходимата възбуда, или дори за да бъдат квалифицирани като порнография, ще бъдат необходими все по- и по-големи дози от картинен секс. Докато някои творби на еротичното изкуство от миналото (индийски миниатюри, японски дърворезби) все още лесно биха спечели една оценка „R“, то други (Одисей на Джеймс Джойс, Олимпия на Едуард Мане) изглеждат сега – за да разширим метафората за порното като фармацевтично средство – лекички като бебешки аспирин. Като се има пред вид как нашето усещане за еротичното и порнографското се е променило през последния половин век, би било интересно да се разгледа едно произведение, Лолита на Владимир Набоков, за което се е смятало, че е крайно порнографско, по времето на появяването си, за да видим как то изглежда за нас в светлината на промените, случили се оттогава насам в нашата култура.
В своето есе За книгата, наречена Лолита, написано през 1956, малко след публикацията на романа, Набоков предлага едно изключително проницателно и полезно описание на порнографската белетристика:
… В модерните времена понятието „порнография“ обозначава посредственост, комерсиализъм и определени стриктни наративни правила. Циничността може да бъде обединена с баналността, защото всеки вид естетическо наслаждение трябва да бъде заместено от сексуална стимулация, която изисква традиционната дума за директно действие върху пациента … По такъв начин, в порнографските романи, действието трябва да бъде ограничено до копулация на клишета. Стилът, структурата, образността, никога не бива да разсейват читателя в неговата хладка страст. Романът трябва да се състои от поредица от сексуални сцени. Пасажите между тях трябва да бъдат ограничени до шевове на смисъл, логически мостове от най-прост дизайн, кратки експозиции и обяснения, които читателят най-вероятно ще прескочи, но трябва да знае, че съществуват, за да не се чувства измамен … нещо повече, сексуалните сцени в книгата трябва да следват една линия на кресчендо, с нови вариации, нови комбинации, нови полове и постоянно увеличаване на броя на участниците (в една пиеса на Сад те викат на помощ градинаря), а следователно краят на книгата трябва да бъде по-препълнен с похотливо познание, отколкото са първите глави …
Беше нещо характерно за Набоков да желае да дефинира условията на разговора, актуален тогава, относно неговия роман – особено относно това дали Лолита е или не е, порнография. Без съмнение има учени общества, отдадени на детайлите на сексуалния живот на Лолита и Хумберт Хумберт, академични конференции, призвани да слушат Лаканови четения на нещата, които бягащата двойка е правила или не, зад затворените врати на мотелите, в които те намират подслон по време на епическото си пътуване през страната. Но, доколкото знам, въпросът за статуса на романа като порнография не се дискутира днес особено много, макар че мога да си представя, че книгата е по всяка вероятност забранена в онези обществени библиотеки, патрулирани от бдителни родители, които са открили, че книгите могат да бъдат забранени (без разправиите и неприятностите на един формален процес), като просто бъдат заемани и не връщани обратно, докато екземплярите престанат да бъдат обновявани.
Не само, че вече сме се научили на това-онова. Книгата е литература, а да се говори за порнографско съдържание в литературата е равносилно на това човек да обяви себе си за необразован. Освен това ние можем да бъдем доста сигурни, че действителното сексуално съдържание на книгата вероятно изглежда доста меко в сравнение с онова, което може да се намери „там навън“. То вероятно не би получило дори NC-17-статус. От друга страна, нейната истинска тема (педофилията на Хумберт Хумберт) е днес все още също толкова противоречива, колкото е била и през четиридесетте и петдесетте години, а може би и още повече, тъй като това е първото нещо, за което мислим, когато видим расото на някой свещеник, свирката на някой треньор или изпълнените със значки гърди на някой водач на бой-скаути.
Във всеки случай, остава си факт, че повечето читатели – или поне аз бих се обзаложила така – не си спомнят „мръсните части“ от Лолита. По каквито и да било причини, първите пробни опипвания и тършувания, както и сцените, в които Хумберт притежава своята обожавана Ло, не са нещата, които остават в паметта ни.
Чела съм романа няколко пъти. Спомням си любовните истории от детството на Хумберт, срещата му с Лолита, флирта му с майка й Шарлот Хейз, както и пътуването на Ло и Хумберт през страната, ускорено от смъртта на Шарлот. Спомням си как Лолита зарязва Хумберт заради мистериозния Клер Килти, лумпенизираното въплъщение на любимия, когото Хумберт проследява до подходящо нареченото градче Коулмонт, където я открива бременна и живееща в мизерия заедно със съпруга си. Едва ли бих могла да забравя хаотичната и бавна сцена, в която Хумберт убива Килти – един пасаж, който – когато бях долу-горе на годините на Лолита – слушах сам Набоков да чете по радиото, по време, когато не знаех от каква книга иде той и кой е авторът й, но въпреки това по някакъв начин разбирах, че тя е нещо изключително. Спомням си също и една глава, която трябваше да чета на глас по време на едно маратонско четене на Лолита – смешното приемно интервю за училището, в което Хумберт, който разбира се спи със своята уж-дъщеря, бива поучаван от „прогресивната“ директорка, която вярва, че притежава най-либералните, дори революционни, идеи относно момичетата, секса и така нататък.
Спомням си, че двойката правеше секс – Хумберт винаги знае колко точно легла има във всяка мотелска стая – но просто не мога да си спомня никакви сцени, в които те го правят. Когато споменах това пред един приятел, той каза: „Ти какво, шегуваш ли се? Провери онази част, още в началото, в която Ло е кръстосала краката си около кръста на Хумберт.“ В тази сцена, която не си спомнях, Хумберт съумява да пее някаква популярна песен, докато натискът на краката на Ло срещу слабините му (тя гризе ябълка) го възбужда:
По това време аз се намирах в състояние на възбуда, граничещо с безумие, но също притежавах и хитростта на безумния … Изправен на ръба на тази сластна пропаст (всъщност само една изящна дреболия на физиологическо равновесие, сравнена с определени техники от областта на изкуствата), аз продължавах да повтарям случайни думи след нея – барман, алармен, шармантен, моя Кармен, амин, ахахамин – като човек, който говори и се смее в съня си, докато щастливата ми ръка се катереше по загорелия й от слънцето крак толкова надалеч, колкото го позволяваше претенцията за приличие … и поради нейното много небрежно бельо, изглежда нямаше нищо, което да попречи на мускулестия ми палец да достигне горещата празнота на нейното лоно – просто така, както човек може да гъделичка и милва едно хихикащо дете – просто така – и: „О, това не е нищо“, изкрещя тя изведнъж, с една внезапна писклива нота в гласа, и се загърчи, заизвива, и отхвърли глава назад, зъбите й почиващи върху блестящата долна устна, докато се поизвърна настрана, и моята охкаща уста, господа съдебни заседатели, почти достигна голия й врат, докато сплесках срещу лявата половина на задничето й последната тръпка от най-дългия екстаз, който някога е бил достиган от мъж или чудовище.
Еротичен ли е този момент? Очевидно, силата на Ерос е онова, което вдъхновява и възнаграждава срещата на Хумберт с Ло. Сцената едновременно прославя и илюстрира всички ония аспекти на Ерос – енергия, страст, живост, хумор – които включват и отиват отвъд просто сексуалното. Набоков се позовава на сцените от началото на неговия роман като „еротични“ – пасажи, които убедиха някои в последствие разочаровани читатели, че „това ще е една похотлива книга“. Но отива ли то отвъд еротичното? Порнографско ли е то? Господа съдебни заседатели, аз бих твърдяла, че пасажът е прекалено разсъдъчен, прекалено хумористичен, прекалено ироничен, и – над всичко друго – прекалено шеметно-празнословен, за да върши работата на порнографията. Блясъкът на езика ни отвлича от концентрацията, която сексуалната възбуда изисква и доставя. Това е също като да имаме сексуален партньор, който започва да бърбори, по средата на любовния акт, за времето или борсата, или недовършената домакинска работа. Трудно е да си представим един читател, чиято сексуална възбуда би останала незасегната от фрази като „скритият тумор на една неизразима страст“ или „клетките на Краузе навлизаха във фазата на полудата.“
Съществува и сцената, в която Хумберт за пръв път прави секс с Ло. Още от самото начало на тяхното пътуване малко след смъртта на Шарлот Хейз, Хумберт е планирал да упои Лолита с някакъв вид хапчета за сън. Но – както често се случва – нещата се получават доста по-различно от онова, което нашият злощастен разказвач си представя: „Мислех си, че ще изминат месеци, може би години, докато се осмеля да се разкрия пред Долорес Хейз, но в шест часа сутринта тя беше напълно будна, а в шест и петнадесет ние вече бяхме, технически погледнато, любовници. Ще ви кажа нещо много странно: тя ме прелъсти …“ Хумберт продължава: „Моят живот беше взет в ръце от малката Ло по един енергичен, прозаичен начин, сякаш той беше някакво безчувствено приспособление, несвъразно с мен … Но всъщност това са неща без значение; аз изобщо не се интересувам от така наречения „секс“. Всеки може да си представи тези елементи на скотщина. Съблазнява ме едно много по-възвишено начинание: да уловя веднъж завинаги убийствената магия на малката нимфа.“
Ако ограничим нашата дефиниция за порнография до онова, което води повече или по-малко до сексуална възбуда, то ще се намерят, надявам се, само малко читатели, за които тези сцени ще функционират като порнография – кой би изпитвал напора на желанието в отговор на един тягостно-ироничен разказ за един отвратник на средна възраст (колкото и чаровен да е иначе), опитващ се да упои и изнасили едно дете? Предполагам, че същото се отнася и до следващия пасаж, в който Хумберт опипва Ло, докато тя си чопли носа и чете комикси, както и стенографията, с която по-късно Набоков описва любовните актове на незаконната двойка: „Венера дойде и си отиде.“
Защищавайки романа си срещу обвиненията, че е порнографски, Набоков се съсредоточава върху неговата форма, върху начините, по които структурата на романа се различава от онази на конвенционалния порнографски наратив. Лолита не се „състои просто от изреждане на сексуални сцени“ или пък следва „една линия на кресчендо“, включваща „все по-нови вариации, нови комбинации, нови полове.“ Но също толкова важен, разбира се, е и въпросът за съдържанието.
Защищавайки Лолита като изкуство – еротично, със сигурност, в началните си глави, а след това все по-малко такова, докато Хумберт бива все повече доведен до отчаяние и себеотвращение – нека се обърнем за момент към по-широкия начин, по който порнографията бива понастоящем дефинирана: воайористка, експлоататорска, декадентска. Спомням си как използвах думата, за да опиша популярната телевизионна серия Да хванеш хищник, в която очевидно болни сексуални посегатели бяха примамени, чрез интернетски чат-форуми, да объркат фантазиите си с реалността – а именно, че онази тринадесетгодишна от мечтите им наистина ги желае! Тя е сама вкъщи, очаква ги, точно сега! След това те бяха разкривани и разпердушинени от някой добре изглеждащ журналист, хванати, проснати на земята и оковани в белезници, обикновено на затревената площ пред къщата, в която се случваше измамата.
Трудно е да си представим кой може да е намирал един такъв спектакъл привлекателен. Но, колкото и тъжно да е, човек много лесно може да си представи една публика, която се чувства съзнателно или несъзнателно възбудена от тези мачове между полицай и перверзник, както и от насилието, което те представят. Бих предпочела да не вярвам, че живея в една култура, в която телевизионните зрители получават реални ерекции, гледайки срамната и садистична борба, завършваща с овързването на посегателя като прасе, с лице в тревата. Но сексуалността е мистерия, също толкова индивидуална, колкото и нашите отпечатъци от пръсти, така че как бих могла да зная дали задоволството, което моите американски сънародници извличат от тези изпълнения, е било наказателно „морално“, физиологическо, или и двете неща заедно?
Сред качествата – красота, интелигентност, грация, сложност, лекота на езика, остроумие; сред безбройните други литературни достойнства, които изтъкват Лолита като произведение на изкуството, е и фактът, че тя функционира като противоположност и противоотрова на програми като Да хванеш хищник. Лолита задълбочава нашето разбиране за състрадание и симпатия, независимо от това дали я харесваме или не. Хищникът е хванат, но преди това романът на Набоков очарова и не оставя на мира, доставя удоволствие и дразни, позволявайки ни да видим света през очите на посегателя. Почти чудотворното деяние ни напомня за нещо друго, което е също така почти чудотворно – фактът, че изкуството успява да просъществува в същия свят, в който, в едно студио някъде в Бавария, един оператор заснема метраж за две злочести наркоманки – забравих да спомена обезпокоителните едри планове на следите от убождания по краката на момичетата – въртящи се под звуците на техно-поп, след което някой прибавя на аудио злата шега, че тия две момичета са мечтата на Марин Лутър Кинг.
Ако Ерос е силата на живота, то тогава Лолита е – при всичката й иронична дистанция и трагично отчаяние – Ерос между кориците, смахнатият, неприятен, прославящ, неприятен човешки глас на Хумберт Хумберт, изскачащ като човече на пружинка всеки път, когато отваряме книгата, дори и сега, особено сега, в този момент от нашата история, когато се случва толкова често, че Танатос приковава Ерос до стената, също като онези сексуални посегатели там отвън, на затревената площ.
[1] R, NC-17 и X са различните степени на забрана за посещение на филми от страна на юноши и девойки. Бел. пр.
