Жената на тигъра
Автор: Теа Обрет
Random House, 338 стр.
Жената на тигъра, написан от една двадесет и пет годишна сръбкиня, дошла в САЩ през 1997 на дванадесет годишна възраст, е хвален – с право, по мое мнение – като забележителен първи роман. Теа Обрет е изключително талантлива писателка, умееща да комбинира различни типове повествования – от обективни описания на събития до истории, смесващи в едно фантастичното и реалното – по начин, който напомня за романите на Михаил Булгаков, Габриел Гарсия Маркес и Милорад Павич, сръбският автор на Хазарски речник.
Онова, което прави Жената на тигъра толкова специална книга е, че тя няма нищо общо с типичния емигрантски мемоар или леко завоалирания автобиографичен роман. Обрет, която е била на седем години, когато през 1992 е напуснала Белград с майка си, баба си и дядо си, за да избяга от Югославските войни, и е живяла в Кипър и Кайро преди да пристигне в САЩ, пише за неща, които никога не е могла да преживее лично, като създава цял набор от измислени герои. Романът й се развива в една неназована страна на Балканите, в градове и села, чиито имена не могат да бъдат намерени на никоя карта, с толкова объркана география, че дори хора, живеещи в региона сигурно ще имат трудности, ако се опитат да уточнят къде точно се случват основните събития. Предполагам, че такива са трудностите, които чехите изпитват когато четат неразбираемите алюзии за страната си в романите и разказите на Кафка.
И все пак е ясно, че Обрет пише за Югославия преди и след войните от 1990-те години, които разкъсаха страната на няколко независими държави. Когато книгата бъде преведена в родната й страна, аз очаквам читателите да бъдат на много различни мнения относно решението й да се въздържи от уточняване имената на етническите групи, национални лидери и добре известни военнопрестъпници, чиито действия бяха решаващи в конфликта. Най-вероятно тя е решила, че това е материал, който изисква множество обяснения, които ще препъват разказа и няма да й позволят да напише романа, който е искала. Правейки неясна географията на региона и позовавайки се на историческите събития само косвено, Жената на тигъра съзнателно размива разграничението между реално и въображаемо. Балансирайки между реалността и мита, книгата използва две различни разказни техники – тази на романа и на народната приказка, едната потопена в историческото време, другата непринадлежаща на което и да е време.
В най-конкретната си форма романът разказва историята на млада лекарка, Наталия Стефанович, която, заедно с друга една лекарка, приятелката й Зора, тръгва на доброволна мисия от столицата на безименната страна към един дом за сираци, намиращ се от другата страна на границата, в малко крайморско градче, където те ще ваксинират децата, превърнати в сираци по време на войната. По телефона тя научава от баба си, че обичният й дядо е починал по мистериозен начин в някаква клиника недалеч именно от мястото, към което тя се отправя заедно с приятелката си.
Как той се е оказал на такова странно място никой не може да каже, макар че внучката вече е знаела, че от известно време насам той боледува от рак и че е избрал да не казва на семейството си за това. Високоуважаван лекар, който е служил в националната армия в продължение на години и е работил в прочута университетска клиника в това, което Обрет предпочита да нарича Града (без съмнение Белград), той е бил принуден да се пенсионира рано, поради все по-засилващия се етнически национализъм на 1990-те, тъй като е продължил да гледа на себе си като на югославянин. „През целия си живот“, казва тя за дядо си, „той е бил част от цялото – не просто част, но и нещо, създадено от това цяло. Той е роден тук, получил е образование тук. Името му говори за едно място, акцентът му – за друго.“ С други думи, като милиони други хора, той е видял как изчезва страната, с която се е идентифицирал.
По време на дългото пътуване със Зора, Наталия е измъчвана от спомени за дядо си, особено за техните ритуални посещения в зоопарка когато тя е била дете, и историите, които той е разказвал за израстването си като сирак в едно малко, блокирано от снегове селце някъде далеч в планините. В един от най-ранните й спомени, те двамата отиват да видят тигрите. Белградският зоопарк се намира в стара турска крепост, намираща се над мястото, където река Сава се влива в Дунава.
Дядото разказва на внучката си, че някога е познавал млада жена, която е обичала тигрите толкова много, че почти се е превърнала в тигър, и малката Наталия смята, че той й разказва някаква приказка. Но тогава се случва нещо ужасно: докато минават покрай клетката, един от тигрите сграбчва и откъсва ръката на служителя, който мете отвън и е имал глупостта да протегне ръка през решетките, за да го погали. Това внезапно, яростно действие, описано в живи, реалистични детайли, предвещава една от основните фабулни линии в книгата – историята на един друг тигър и жената, която тайно се е сприятелила с него.
Този друг тигър е избягал от същия зоопарк по време на нацистките бомбардировки на Белград през април 1941. […] Хората в града може би са го видели след бомбардировката, мисли си Наталия, но за тях той сигурно е изглеждал като моментна халюцинация. Хранейки се от телата на мъртвите, той постепенно стига до селцето в планините, където дядото – по онова време все още малко момче – живее при местната акушерка, след като майка му е умряла по време на раждането, а баща му – малко по-късно. Измъчван от глада, тигърът довежда до ужас местните хора, а нощно време се прокрадва в сайванта за опушване на месо, където глухонямата жена на месаря тайно му дава храна и се сприятелява с него.
Историята за селото, жената и тигъра е изпълнена с множество перипетии, като много от тях са великолепна смесица от реално и фантастично. Дядото, който притежава оръфано издание на Книга за джунглата, е онзи, през чиито очи ние проследяваме развитието на тази трагична история. Също като глухонямата жена и тигъра, той се намира на място, към което всъщност не принадлежи.
За разлика от историите на Киплинг, тази приказка не е за деца. Тя се случва сред хора, за които войните и съпътстващите ги жестокости са били постоянна реалност в продължение на векове, и притежава мрачни, безжалостни черти, без да предлага щастлив завършек или вълнуващи морални поуки. Някой беше казал, че за разлика от една играчка в магазина, чието действие може да се обясни на детето, народната приказка не се нуждае от обяснения. Тя изисква само човек да се потопи в разказваната история и да извърши пътешествието, което понякога може да го отведе до най-мрачните места, породени някога от човешкото въображение.
Допълнителните герои и епизоди в историята на Обрет са като пъстър гоблен, окачен в някакво въображаемо място. Не всички са се получили достатъчно добре, по мое мнение. Дългите отклонения, разказващи историите на месаря или ловеца на мечки, който идва в селото, за да убие тигъра, както и онази на местния аптекар с таен живот, са прекалено дълги и на места изглеждат противоречиви.
Проблемът е най-вече в това, че цялата история е издържана в една изключително объркваща времева рамка. Например, в един от епизодите, месарят Лука се среща с Вук Караджич, известния сръбски събирач на народни песни от началото на деветнадесети век. Аз не знам какво да мисля за това. Все едно човек да чете история, в която Марк Твен се среща с Алън Гинзбърг, за да го интервюира за San Francisco Examiner.
Далеч по-добре измислена и разказана според мен е историята на човека, който не може да бъде убит, и който е една от основните фигури в живота на дядото. В поредица от срещи, разделени една от друга чрез множество години, дядото разбира, че това е човек, който, макар и сам лишен от смърт, може да предсказва смъртите на другите хора – и всъщност се появява там, където предстои нечия смърт. Тази история се развива в продължение на четиридесет години и е наистина очарователна. Фигурата на не-смъртния (deathless) човек, позната от балканските народни приказки за вампири, е трансформирана от Обрет в странно, но достоверно присъствие на вълшебното в една страна, която е познала толкова много насилие и смърт в историята си.
Когато в края на краищата Наталия открива клиниката, където е починал дядо й, тя разбира защо мястото не може да бъде намерено на никоя карта. Всъщност това е един вид бидонвил, място, изградено от подръчни материали, където живеят ветерани и инвалиди от Босненската война. Дядо й е дошъл тук не само за да предложи медицинска помощ на инвалидите, но и за да се срещне с не-смъртния човек и да проведе собствения си последен разговор с него.
В една от най-силните сцени в книгата, Обрет описва как Наталия открива не-смъртния човек, след като го е чакала цяла нощ в едно гробище, а след това го е проследила – през едно минно поле – до скривалището му в гората.
Човек постепенно разбира, че Жената на тигъра, с множеството си истории, е роман с огромна сложност. Подобно на 1001 нощ, това е книга за изкуството на разказа и неговата сила да отблъсква смъртта и да отлага неизбежното.
„Когато се сблъскат с крайностите на живота, добри или лоши“, пише Обрет, „хората първо се обръщат към суеверието в опитите си да открият някакво значение, да свържат едни с други несвързаните събития, за да разберат какво се е случило.“ Не само за да разберат, бих казал аз, но и да преживеят чистата красота на добре разказаната приказка, както самата Обрет ни напомня, отново и отново, в нейния наистина удивителен и забележителен първи роман.
