Съвсем отскоро държа в ръцете си ръкописа на новата поетична книга на Румен Леонидов „Покаяние Господне“, последно издание, „Факел“, 2020 г.
Състои се от няколко цикъла, Просъници, Бдения и Сънописи. Терминът Бдение е с църковния смисъл. Още Христос се е молел нощно време. Бдението е обичаен обряд в манастирите или в черквите особено в навечерието на празници. Целта е уединението и бодърстването на душата, будното (в смисъл на ускорено и активно възприемане) състояние на духа за посрещането на Второто пришествие и за среша с Бог. Другите цикли на книгата са описани като просъници – унес предшестващ истинския сън, в който все пак има някакви видения, и истинските сънища, чиито описания авторът нарича Сънописи.
Можем да се досетим за темата и защо точно тя е вдъхновила автора. Напоследък доста автори пишат поезия на религиозна тема. Повечето от тях са израснали в годините на тоталитаризма. Сега, почти трийсет години след това е интересно какво ги е развълнувало и вдъхновило. Трябва да поясня, че и в други бивши соц. страни има подем на тази тема. Обясненията са лесни, търсенето на идейни и нравствени опори, на философия даваща смисъл на битието и т.н. Не знам как е в Полша, където на времето католическата църква е била основен пилон на опозицията и дали поляците и сега намират във вярата теми за творчеството си.
В Гърция почти никой на пише на религиозни теми. Явно в момента те не вълнуват автори и читатели, дори се считат за проява на закостенелост и реакционност. Интересното е обаче, че пишещите на тази тема в бившите соц страни, успяват да създадат качествени произведения, явно продиктувани от личните им духовни търсения, а не водени от конформизъм. Най-често са отражение на различните празници и чествания, тяхната фолклорна изява, спомени за родови тържества и посрещания. На времето са ставали скришом от официалните нрави или завоалирани по някакъв начин, като отзвук на традицията. Религиозното чувство се е предавало от уста на уста, най-често от баба на внуче, тайно дори от родителите на детето или с тяхното мълчаливо съгласие, а кръщенетата са били приемани с разбиране в рамките на толерантността към отживелиците и предразсъдъците на предишните поколения.
При Румен, имайки зад гърба си стихосбирката „Сляпа неделя“, в която експериментира с народната песен, религиозното не винаги е пряко свързано с фолклора. В „Покаяние Господне“ водещото е друго, търсенето на нови форми, желанието му е да проумее по своему нещата и да ги опише както ги е почувствал и прозрял. Прозрението и възприемането им са както в състояние на бдение – с повишено усещане за метафизичното, така и в състояние на сън, с видения изпращани, може би от самото провидение.
Първият цикъл започва със стихотворение – поема, състоящо се от 15 други по-малки, това е „Възкресение на третия ден“. Авторът иска сам да осмисли всичко. Преди да стигне до самото възкресение, пише за смъртта, защото през нея и страданието минава трудния път до възкресението. Дава (на Смъртта) различни наименования и определения, някои от които съвсем странни: „най-личното откритие, най-последното събитие“, „момиче, което тича по земните поляни да събира букет от паднали души“, „двойствено число“ и др. Разговаря със Смъртта, кани я на гости, иска от нея милост за всички болни, като не се уточнява дали самата смърт ще е тяхната утеха или желанието тя да бъде с по-малко страдание. Жали Смъртта, счита, че е „Самотно същество, без род, без Библия, без знаме“, „няма кой къшей хляб да ѝ даде“, кани я на гости, тук римите съзнателно са със „залоствам“ – алюзия с „Прощално“ на Вапцаров, приема я като жена в празната си стая: „ти вместо мен кандилото духни, кажи: „Добрите – още по-добри, а лошите – по-малко лоши“, „И поспи… Поспи. Поспи“ …
Мъртвите са „поднебесни зидари“ без зид – и са увиснали като отвеси, като обесени, с език изплезен, безглаголни“. Завижда на смъртта: „Блазе на всяка смърт, която не съществува извън безсмъртието“. Рисува апокалиптични картини – в това е много силен. Няма нужда да ползва старите образци, Румен създава нови. В предишната ми рецензия за „Сяпа неделя“ бях сравнил образите му с картини на Йеронимус Бош – толкова драматични, с трудно спотаен ужас, сега бих искал да ги сравня с етюдите на Гоя, с тяхната гротескност и жестокост. Смъртта е дори „любов, осъдена на безлюбов“, „сестрица милосърдна“, която авторът зове: „Ела, душичко, ела да те прегърна…“
Според Буда човек трябва да обикне смъртта, за да престане да се бои от нея. Тук се преминава в друго състояние, сравнява се със своего рода възкресение: „Но щом животът има край, и черната ти участ, знам, не е безкрайна“. (Реплика на Иван Радоев – бел.ред). Има обаче и скрит укор. Споменавайки за починало дете, за което не е станало чудото, поетът мрачно подхвърля: „Христос возкресе. С него не успя.“
Следва цикълът „Просъници в Йерусалим“. Вече съзнанието е в състояние на летаргия, неговите функции са намалени, но се още не е изключено съвсем. Тук душата на автора се движи като сомнамбул или прелита над покривите на непознат град, има и образи от предишния цикъл – носи на лявото си рамо дете – любим образ на Румен. В следващото стихотворение се издига – възнася. Имаме апокалиптични и сюрреалистични видения, стига се до раздвояване на живата и неживата душа / на самотата, „която винаги е придружавана от някого“ и стигаме до: „едното ми същество се събужда, другото продължава да бъде непробудно.“ Непрекъснато ни следват изящни, но всяващи страх образи: „Между взаимната ни въздушност зъзне майчиното ми мляко /ята от пеещи риби, / розовеят в мъглата, къпят се в нея /пасажи от подводни птици“.
Продължава летежът на душата, тя е споходена от видения. Тук вече има свръх образи, апокалипсис е слаба дума. Не става въпрос за авторовата фантазия, това са може би видения от други измерения, в които понякога странства и приживе духът. Това е тънкият момент, метафизичното е представено със сюрреалистични образи, но и с голяма, ослепителна простота.
Докато другите пишещи на религиозни теми преразказват или тълкуват дадените от първоизточника образи, Румен създава свои, той се съревновава с първоизточника, рисува картини преведени на езика на нашия съвременник, за това е и много по-убедителен спрямо първоначалния библейски текст. За това говори за отвъдни измерения. Той не се изживява в ролята на Йоан – автора на „Апокалипсиса“, или в ролята на библейски пророк, той наистина има видения – художествени образи, нашепвани от ангел или може би от злощастния паднал ангел на поетичното вдъхновение. Това, че някои го възприемат като демон е просто другото аз на творението, или може би на Твореца, и нека ми бъде простено, ако богохулствам, на неговото шизоидно раздвоение. Това е нулата от двойственото число, както сполучливо нарича смъртта, за да бъде понятна на нашия съвременник.
Изкушавам се да предложа и малко физиология на съня. Сънуваме докато трае фазата REM (rapid eye movement). Мозъчната активност в REM наподобява много тази в будно състояние активността на мозъка е висока – около 80% от будната. По време на REM съня, дихателните ни движения стават по-бързи, нередовни и повърхностни; очите ни трептят бързо в различни посоки, а мускулатурата ни е временно парализирана. Сърдечният ритъм се повишава, кръвното налягане също и мъжете получават ерекция. Хората са склонни да имат ясни сънища по време на тази фаза от съня.
За щастие или нещастие, сънищата са болезнената реалност на поетите, тяхното мъчително битие, в което се сблъскват и намират отговори, но не на въпросите от всекидневието, а на тези дошли, от броденията им из мрачния свят на сенките, или на чистилището, от летежа им над Йерусалим или над пустините на Стария завет, от прескачанията им до другите измерения или от пребиваването им в зоната на „Безвремието“, както пише Румен и предполагам, че става въпрос за онова архегонно правреме, преди появата на Бог и на материята, когато време и пространството са едно. В тези си поетични странствания поетът разговаря на сън с Преподобна Стойна, среща със Свети Георги, вижда самия Христос…
За Бога! Не става въпрос за фантасмагории или за бръщолевене на изпаднал в транс юродив. Това е изповед и художествена форма, душевна агония и страдание, стремеж за познание и прозрение. Събрани са на куп въпросите на всички смъртни, вълненията и екстаза на вярващите, както и съмненията на безбожниците. Защото, както се казва: „Съмнението е сянката на вярата“
Каква е истината за този свят, за нашето битие и съществуване, и ако е възможно да има повече милосърдие за страдащите. Това е темата на тази книга!
За себе си Румен е намерил отговор във вярата. За това и финалът на книгата е за Светлината. Последният цикъл се казва „Дневности“. Няма вече видения и бълнуване: „Така навярно всяка жива Светлина, без никакво усилие се превръща в святост“ и продължава: „Защото в Началото не бе Словото./ А Светлината, която сподели/ Словото с Човека“. Човекът, който: „е Чистилище./ Между себе си и срещу себе си./ Той е дъх на сърна. / Той е звяр, ридаещ за разбиране“.
Разбира се, авторът би изменил на себе си, ако до последно не се измъчва от въпроси, въпреки че знае техните отговори, или поне на повечето от тях: „Къде е Божието?/ Къде е човещината в Бог?/ Къде са чедата на човеците/ и синовете Божии?/.
И няколко думи за художествената форма в стихосбирката. Имаме редуване на нови стихове с непубликувани такива, а между тях и няколко по-известни – „Ако Лазар“, „Псалм“, „Бъдни вечер се отлага“, „Матер Божия“ и „Свети Дух“, обединени в цикъла „Бдения“… Новите са в бели стихове, а някои в проза, с повествователен тон, но са представени като стихове с по 11 до 14 срички. Има и няколко римувани, в които е използвал фолклорни образи и форми /“Свети Дух“ /– повторения, както характерни думи и изрази, в които е явна алюзията с Ботев:
Идат отдолу косачи, двама по двама
настъпват, гарвани грачат ли, грачат,
тръните тръпнат, изтръпват. Голи
русалки надзъртат, шипките шипове голят…
Леонидов винаги е бил автор изграждащ неповторими образи. С удоволствие представям някои примери, но редното е да се прочете цялата стихосбирка, просто читателят би бил ощетен, ако се задоволи само с няколко избрани цитати. И така имаме:
Горящи букви
Вдигам ръка и започвам да ги гася
с два пръста като черковни свещици,
а те отново и отново припламват…
Или:
Погребение на мъртвородените
Виждам железен клин,
с метална халка…
––Не е забит случайно
в това гробище
за мъртвородени думи.
Сигурно те се улавят за него, когато
вампирясват и с мъка се измъкват
от пъкъла на некръстените…
В тези два примера придава такава силна образна конкретност на две абстрактни понятия – думи и букви. Следват още:
Ще те изгорим
върху кладата на твоите сънища…
И тук абстрактното става видимо. Следва шеметното:
Върху стената на дървена барака,
в която нощуват
каталясалите кентаври на светиите.
На лирически подаряват новородено конче,
което прилича на конете на Салвадор Дали –
Предните му нозе
са отрязани до коленете.
И удължени с дървени чукани.
Авторът е неудържим в „Йерусалим“:
Над нас звъни червеният конец,
опънат между световете.
И малко по-надолу:
Часът е три.
Гетсиманската градина прелита
ниско над града, откъм Синайската пустиня
избухва опалната къпина,
от кръвта на Богочовека бликват
сини извори.
А също:
Спящите рибари изтеглят тежкия си улов,
в мрежите им от меридиани се мята
Умъртвеното море, изтичат му околоплодните
води, предстои да се самороди отново…
Или в „Псалм“:
И в яйцето на съня ни съска.
И крилата ни в зародиш къса.
Смуче от жълтъка ни без свян.
Срещаме и изненадващи метаморфози:
Черната Богородица лети.
Черният Иисус прелита.
Пада черен сняг.
Черното конче лежи
в краката ми и побелява.
Превръща се в белият кон, който срещаме и в друго стихотворение от същия цикъл. В книгата често става такова преминаване на образите от едно стихотворение в друго. Това е всъщност конят на Св. Георги – конят на Св. Димитър е червен.
Срещаме и така характерните за Румен изрази и похвати – донякъде словотворене, и заиграване с приличащи си по звучене думи /“Покаяниe Господне“/:
И стори ги Господ себеподобни,
но не и богосъщни…
Създаде ги със същата външност,
но отвътре с греховна същност…
И още /“Възкрeсение на третия ден“/:
Смъртта за смъртния е ужас, страх, чистилище.
А за безсмъртния е изход и спасение.
И входилище.
Или:
Блажени са не нищите,
а висшите.
И ти си пратена от тях –
калта без дух разпада се на прах.
И пак /“Йерусалим“/:
Свирукат, гукат и писукат,
цвърчат, подвикват и се надвикват
надуват гушки, грачат, плачат, пеят и чирикат,
чуруликат, чуруликат, чуруликат…
Но моментът, в който аворът определено ме изненада е онова Фройдисткопросветление,
когато освободеното от контрола на мозъка подсъзнание бълнува в транс:
Казвам си: „Това е жребецът
на брате Светлий, идва си у дома,
Стойничка е сестрица на Светеца,
и конят очаква някой да му отвори.“
Гледам го – голям, едър, бял.
Открехвам черковната порта,
навежда се като човек и влиза.
Намирам го на пода – до моята постелка,
полегнал като мен на една страна.
В тъмното членът му започва да възлиза,
възлиза, възлиза, стига почти до ръката ми,
която съм свил под главата за възглаве,
още миг – ще ме докосне, скачам
като ужилен.
В заключение ще кажа, че основна идея на книгата е търсенето на Божественото. Това, че тематиката ѝ може да се възприеме като религиозна съвсем не означава, че читателят ще изпадне в умиление, както се полага на всеки добър християнин. Или че нечия ръка ще го погали милозливо по главицата и ако слушка ще го изпрати в рая. Няма такова нещо! Това е изстрадана книга с болезнени въпроси за Първичното и Преди това, за духа и битието, за борбата между Бога и демона, за божественото в човека и човечното в Бога.
Вярващите могат и да намерят отговори на тези въпроси в религиите си. Останалите ще горят во веки в преизподнята на съмнението.
