1
Наказателната представа за болестта има дълга история и особено се активизира при рака. Говорим за „борба“, за „кръстоносен поход“ срещу рака; ракът е „убиец“; раковоболните са „жертви на рака“. На пръв поглед обвиняемият е самата болест. Но болният също се изкарва виновен. Общоприетите психологически теории за болестта прехвърлят крайната отговорност както за заболяването, така и за подобряването, върху нещастния болен. А практиките за лекуване на рака не като просто болест, а като дяволски враг, го превръщат в не само смъртоносно, но и срамно заболяване. В зенита си проказата също буди подобен прекомерен ужас. През средновековието прокаженият е свидетелство за социалната корупция, илюстрация, емблема на упадъка. Няма нищо по-наказателно от това болестта да се натовари със смисъл – неминуемо морализаторски. Всяка по-значителна болест, чиято причина е неизяснена и за която няма ефикасно лечение, обикновено е удавена в многозначителност. Първо, с болестта се отъждествяват всякакви ужасии (поквара, упадък, осквернение, аномалии, неблагополучия). Самата болест се превръща в метафора. Второ, в името на болестта (като се използва за метафора) този ужас се прехвърля върху други неща. Болестта се превръща в един вид прилагателно. За нещо се казва, че е болестоподобно, което означава, че то е гнусно, отвратително. На френски lépreuse (прокажен) се употребява за олющена фасада.
Епидемиите са обичайно сравнение за обществен безпорядък. От „pestilence“ (чума, мор) идва pestilent (смъртоносен, гибелен), което според Оксфордския речник на английския език в преносен смисъл е „вреден, оскърбителен за вярата, нравите или обществения мир – 1513“; и pestilential (заразен, чумав) което е „вреден, пагубен за морала – 1531). Представите за злото се проектират върху болестта. А болестта (така смислово натоварена) се проектира върху света.
В миналото подобни бомбастични представи неизменно съпровождат епидемиите – болестите, които са колективно бедствие. През последните два века болестите, най-често използваните като метафора за злото, са сифилисът, туберкулозата и ракът – тоест тези, които се възприемат най-вече като индивидуални. Сифилисът се смята на само за ужасна, но за унизителна, просташка болест. Антидемократите я използват, за да обозначат светотатствата на егалитарната епоха. Бодлер пише в една бележка от недовършената си книга за Белгия:
„Републиканският дух тече във вените ни, както сифилисът в костите: ние се демократизираме и се венеризираме.“
В смисъла на зараза, която морално опорочава и физически омаломощава, сифилисът става стандартен образ в антисемитските полемики от края на XIX и началото на XX век. През 1933 г. Вилхелм Райх сочи, че „ирационалният страх от сифилиса е измежду главните източници на националсоциалистическите политически възгледи и техния антисемитизъм“. Но макар да е доловил проектирането на сексуалните и политически фобии върху болестта в зловещите разпявки на „Моята борба“, Райх така и не се досеща как се проектира собствената му натраплива употреба на рака като метафора за злините на модерната епоха. Е, ракът като метафора може да покрие много повече от сифилиса.
Сифилисът е ограничен като метафора, защото самата болест не се схваща като мистериозна, а само е ужасна. Белязаната наследственост („Призраци“ на Ибсен), опасностите на секса („Бюбю от Монпарнас“ на Шарл-Луи Филип, „Доктор Фаустус“ на Ман) – предостатъчно ужас има в сифилиса. Но не и мистерия. Причината му е ясна и се приема за единствена. Сифилисът е най-зловещият дар, „предаван“ или „пренасян“ от най-често несведущ изпращач до неподозиращ получател. За разлика от него туберкулозата се смята за тайнствена зараза и болест с безброй причинители – също както днес, когато всеки знае, че ракът е неразрешима загадка, но и че зависи от много фактори – ракообразуващи вещества (карциногени) в околната среда, генетична предразположеност, понижени защитни сили на организма (поради предишно заболяване или емоционална травма), характерологична склонност. Мнозина изследователи пък смятат, че ракът е не само една, а над сто клинично обособени болести, че всеки рак трябва да се проучва сам за себе си и с времето вероятно ще се разработят куп лекарства, по едно за всеки отделен вид рак.
Сходството между днешните идеи за множеството причинители на рака и дълготрайните, но днес дискредитирани схващания за туберкулозата навежда на предположението, че в крайна сметка ракът може да е една-единствена болест и може да се окаже, както при туберкулозата, че има някакъв основен причинител и той ще бъде овладян с определена програма на лечение. Всъщност, както отбелязва Луис Томас, изяснява се, че всички болести, чиито причинители са установени и които могат да бъдат предотвратени или излекувани, имат чисто физическа причина – като пневмококите за пневмонията, туберкулозният бацил за туберкулозата, витаминодефицитът за пелаграта – и едва ли е чак толкова невероятно нещо подобно да бъде изолирано някога и за рака. Идеята, че дадена болест може (а се обясни само с множество причини, е характерна именно за болести с неизяснен причинител. А именно такива болести (тоест тайнствени) дават най-широки възможности като метафори за всячески социални и морални злини.
Туберкулозата и ракът са използвани да изразят не само груби представи за оскверняване като сифилиса, но също и доста сложни чувства, свързани със силата и слабостта, с енергията. Над век и половина туберкулозата е метафорично равносилна на изтънченост, чувствителност, тъга, безсилие; докато всичко смятано за грубо, неумолимо, хищно може да се аналогизира само с рака. (Бодлер пише в есето си „Езическото училище“ От 1852 г.: „Влудяващата страст към изкуството е рак, който поглъща всичко останало…“) Туберкулозата е двусмислена метафора – едновременно бич и емблема за изисканост. Но на рака никога не се е гледало другояче освен като на бич; в метафоричен смисъл той е варваринът вътре в нас. Докато за сифилиса се смяташе, че се придобива по пасивен начин – изцяло нежелана болест, – за туберкулозата някога, а и за рака днес се смята, че са вид патология на енергията, болести на волята. И на двете болести се приписват отговорности за енергията и чувствата, страхове от поразиите, които причиняват. Да хванеш туберкулоза е равносилно на дефектна или пропиляна жизненост. В „Домби и Син“ Дикенс пише за малкия Пол, „че му липсвала виталност… и имал голяма телесна отпадналост“. Викторианското схващане за туберкулозата като болест на слабата енергия (и повишената чувственост) намира точното си допълнение в идеята на Райх за рака като болест на внезапната енергия (и притъпените чувства). По време, когато като че няма пречки човек да бъде продуктивен, хората се угрижват при недостиг на енергия. В нашия век на разрушителното свръхпроизводство в икономиката и на все по-нарастващите бюрократически спънки за индивида сме в страх от прекомерната енергия и в тревогата за енергията, която няма отдушник.
Подобно на теорията на Фройд за измеримата енергия (вложението) представите за туберкулозата, възникнали през миналия век (и продължили доста и в нашия) преповтарят схващанията за първоначалното натрупване на капитала. Човек има ограничен обем енергия, която трябва да бъде правилно изразходвана. (Да стигнеш до оргазъм в английския от XIX век е наречено не „да се получи“, а „да се свърши“.) Аналогично със спестяванията енергията може да се изтощи, да се изчерпи, да се изразходва, ако се пилее безразсъдно. Организмът започва „да се самоизяжда“, жертвата „се топи“. В картината на рака обаче се използва езикът на друга икономическа катастрофа: този на нерегулирания, противоестествен, хаотичен растеж. Туморът има енергия, а не болният; „то“ е извън контрол. Според описанията в учебниците раковите клетки са клетки, отхвърлили механизма, който „обуздава“ растежа. (Растежът на нормалните клетки е под „самоконтрол“ благодарение на механизъм, който се нарича „контактно ограничение“.) Клетките без ограничения, раковите, растат неправилно, раковите разраствания разрушават нормалните клетки в организма, строежа и функциите.
Ранният капитализъм приема необходимостта от регулирания разход, спестяването, отчетността, дисциплината – стопанисване с рационално ограничаване на желанието. Туберкулозата се представя с образност, която сумира негативното повеление на homoeconomicus на XIX век: унищожение; изтляване; похабяване на жизнеността. Напредналият капитализъм се нуждае от експанзия, спекулация, създаване на нови необходимости и (проблемът за задоволяването и незадоволяването); купуване па кредит; раздвиженост – стопанисване с ирационално угаждане на желанието. Ракът се представя с образност, която сумира негативното поведение на homo economicus на XX век: Противоестествен растеж; потискане на енергията, тоест отказ от потребление или изразходване.
Туберкулозата, както и лудостта, се възприема като вид едностранчивост: или пълна безволевост, или свръхнапрежение. Колкото и да е ужасна, туберкулозата винаги носи и патос. Подобно на днешния душевноболен туберкулозният се смята за човек с присъща уязвимост и пълен със саморазрушителни приумици. Лекарите от XIX и началото на XX век се мъчат да примамват туберкулозните си пациенти обратно към здравето. Предписанията са досущ като за душевноболните: приятна среда, опазване от стреса и домочадието, здравословна диета, упражнения, почивка.
Схващанията за рака предлагат съвсем различни, отявлено груби идеи за лечение. (Едно обичайно остроумие от раковите болници, изричано толкова често от лекарите, колкото и от пациентите, гласи: „Лечението е по-ужасно от болестта“.) И дума не може да става за глезене на пациента. След като се приеме, че организмът е „нападнат“ от рак единственото лечение е контранападението.
Господстващите метафори в описанието на рака всъщност идват не от икономиката, а от военния език: всеки лекар и всеки внимателен пациент поне познава, ако не е вече и свикнал с тази военна терминология. Така, раковите клетки не просто се множат; те атакуват съответните органи. (Както се казва в един учебник, „злокачествените тумори рушат органите дори когато растат съвсем бавно“.) Раковите клетки метастазират от първоначалния тумор до най-отдалечени органи, като първо разполагат миниатюрни аванпостове („микрометастази“), както се предполага, макар и да са неоткриваеми. „Защитните сили“ на организма рядко са достатъчно мощни да унищожат тумора, който си е осигурил собствена хранителна база от кръвоносни съдове и наброява милиарди разрушителни клетки. Колкото и „радикална“ да е хирургическата намеса, колкото и да е „сканиран“ организмът, повечето подобрения са временни; перспективите са, че „туморната инвазия“ ще продължи или че изродените клетки в края на краищата ще се прегрупират и ще предприемат нов щурм срещу организма.
Лечението също е с бойни алюзии. Лъчетерапията използва метафори от въздушните битки; пациентите се „бомбардират“ с опасни лъчи. А химиотерапията е химическа война, която борави с отрови[1]. Лечението има за цел „да убие“ клетки (без, предполага се, да убие пациента). Набляга се, дори твърде много се набляга на неприятните странични ефекти. („Агонията на химиотерапията“ е стандартен израз.) Невъзможно е да се избегне увреждането или унищожаването на здрави клетки (даже някои методи за лечение на рака могат да причинят рак), но се смята, че почти всички нанесени увреждания в организма на пациента са оправдани, ако спасят живота му. Разбира се, често това не сполучва. (Както: „Трябваше да разрушим Бен Сук, за да го спасим.“) Взима се предвид всичко освен организма.
Военните метафори се използват нашироко в медицината най-напред през осемдесетте години на XIX век, когато се отриват бактериите като болестотворни агенти – те „нахлуват“, „проникват“ в организма. Но сега, при рака, употребата на термини от областта на обсадата и битката за описание на болестта придоби поразителна буквалност и достоверност. И не само що се отнася до клиничния развой на болестта и нейното лечение – самата болест се възприема като враг, срещу който се води обществена война. В още по-ново време битката срещу рака вече звучи като колониална война – със съответните огромни инвестиции на правителствени пари – и в десетилетие, кога го колониалните войни ме се развиват твърде успешно, това военизирано красноречие като че ли си връща с обратен резултат. Въпреки големия напредък в химиотерапията и имунотерапията, постигнат до 1970 г., песимизмът сред лекарите относно ефикасността на лечението нараства. Журналистите, които отразяват „борбата срещу рака“ често предупреждават аудиторията да прави разлика между официалните илюзии и горчивите факт; преди няколко години един научен публицист откри съобщения на Американското онкологично дружество, че ракът се лекува и в тази област е постигнат прогрес, „който напомня оптимизма отпреди краха във Виетнам“. Все пак едно е да сме скептични за сладкодумието, свързано с рака, съвсем друго – да поддържаме многото неинформирани лекари, които настояват, че не бил отбелязал никакъв напредък в лечението му и че наистина е неизлечим. Баналностите на американските противоракови институции, които неуморно приветстват предстоящата победа над рака, както и професионалният песимизъм на мнозина онколози, които говорят като капнали от битки офицери, затънали в безкрайна колониална война – това са огледалните деформации на милитаристическата реторика, свързани с рака.
С разширяване на раковата образност в грандиозни военни схеми идват други деформации.. Обратно на туберкулозата, която се представя като одухотворяване на съзнанието, ракът се възприема като разрушаване или смазване на съзнанието (от безсъзнателното). При туберкулозата човек се „самоизяжда“, пречиства се, постига същността си, истинското си „аз“. При рака неразумните („примитивни“, „ембрионални“, „атавистични ) клетки се размножават и азът се изтласква от не-аза. Имунолозите дефинират раковите клетки, като „трансформирани“.
Заслужава да се отбележи, че Райх, който има най-голям принос за насаждането на психологическата теория за рака, намира нещо равнозначно на рака в биосферата:
„Съществува смъртоносна оргонна енергия. Тя е в атмосферата. Може да се долови чрез прибори от типа на гайгеровия брояч. Тя е като тресавище… Застояла, смъртоносна вода, която не тече, която е безжизнена. Ракът също се дължи на застоялия приток на жизнена енергия в организма.[2]“
Езикът на Райх се разгръща неподражаемо. Все повече и повече – с нарастване достоверността на метафорите му – човек си представя рака точно като него: космическа болест, олицетворение на всички разрушителни враждебни сили, на които е подложен организмът.
Туберкулозата беше болестта на болната същност, ракът е болестта на другото „аз“. Ракът напредва като по научнофантастичен сценарий: „враждебни“ или „мутантни“ клетки, по-силни от нормалните, завземат организма („Нападение на телесните хищници“, „Невероятният стопяващ се човек“, „Отокът“, „Нещото“). Обичаен сюжет в научната фантастика е мутацията; мутантите или пристигат от космоса, или са резултат случайно отклонение сред хората. Ракът може да се представи като триумфална мутация и мутацията е най-вече представата за рака. Като теория за психологическия генезис на рака образът на Райх за блокираната енергия, която не намира излаз навън и се обръща навътре към себе си, изпълвайки клетките с дива ярост, е вече готова научна фантастика. А идеята му за рака като смърт във въздуха – онази смъртоносна енергия, която може да се регистрира с гайгеровия брояч – доказва до каква степен в образността от научната фантастика, приложена към рака (болест, идваща от смъртоносни лъчения и лекувана със смъртоносни лъчи), властва всемирният кошмар. Първоначално страхът от атомната радиация идваше от генетичните деформации в следващото поколение; по-късно го измести друг – когато статистиката започна да показва колко по-голям е процентът на раковоболните сред оцелелите от Хирошима и Нагазаки и тяхното потомство.
Ракът е метафора за бурните енергии; а тези енергии са крайна заплаха за естествения ред. В един научнофантастичен разказ от Томазо Ландолфи космическият кораб се нарича „Крал Рак“. (Едва ли обхватът на туберкулозната метафорика би позволил на някой писател да си представи устремен кораб, който да се нарича „Кралица Туберкулоза“). Когато не се обяснява като нещо психологическо, скрито в дълбините на човешката същност, ракът се увеличава и проектира в метафора като най-върлия враг, крайната цел. Така, за да не падне по-долу от Кенеди, който обеща на американците да ги качи на Луната, Никсън ги зарадва с равностойно обещание: победа над рака. И двете дръзновения са от областта на научната фантастика. Като еквивалент на узаконяването на космическата програма се появи Националният закон за рака от 1971 г., който изобщо не предвиждаше по-леснодостъпни разрешения като например контрол над замърсяващата индустрия, а само крайната цел – лекарството.
Туберкулозата беше болест, която обслужваше романтичното светоусещане. Днес ракът е в услуга на опростенческия мироглед, който може да се превърне в налудност. Ракът често се възприема като един вид демоничен плен – туморите са „злокачествени“ или „доброкачествени“ като тайните сили – и много подплашени раковоболни са склонни да търсят врачки и народни лечители. Главната организирана подкрепа на такива опасни церове като лаертила идва от разни крайно десни групировки, чиято фантазия за чудотворния цяр против рака е благодатна прибавка към параноичната им политика, както и вярата в летящите чинии. (Обществото „Джон Бърч“ разпространява едно 45-минутно филмче, озаглавено „Свят без рак“.) За по-просветените ракът олицетворява бунта на увредената екосфера: природата си отмъщава на злосторния технократски свят. Много фалшиви надежди и примитивни страхове се пораждат от разни нескопосани статистики, стъкмени за широката публика, като например, че 90% от всички ракови заболявания са „причинени от околната среда“ или че само нездравословната храна и тютюнът причиняват 75% от всички смъртни случаи от рак. Като допълнение към тези цифрови игри (как може да бъде достоверна статистика, която борави с „всички заболявания от рак“ или „всички смъртни случаи от рак“) се установява, че все по-нарастващ списък от неща, с които сме свикнали, причиняват рак: цигарите, боите за коса, беконът, захаринът, бройлерите, пестицидите, лошокачествените въглища. Рентгеновите лъчи предизвикват рак (лечението чрез убиване); също и излъчванията от телевизора и микровълновата фурна, светещият циферблат на часовника. Както при сифилиса: някое днес невинно или обичайно действие – или подлагане на такова действие – в далечното бъдеще може да има пагубни последици. Знае се също, че сред работниците в много видове производства има висок процент раковоболни. И макар че точният начин на причиняването на болестта, скрит зад статистиките, остава неизвестен, изглежда съвсем ясно, че много случаи на рак е могло да бъдат предотвратени. Но ракът не е само болест, въведена от индустриалната революция (в Аркадия също е имало рак) и със сигурност е нещо повече от грях на капитализма (с много по-ограничения си промишлен капацитет руснаците замърсяват много повече от нас). Всеобщото схващане за рака като болест на индустриализацията е също толкова необосновано, колкото и фантазията на десницата за „свят без рак“ (като свят без гибелни сили). И двете почиват на погрешното мнение, че ракът е типична „съвременна“ болест.
Средновековното схващане за чумата е здраво свързано с идеята за морална нечистота и винаги се търси някаква „изкупителна жертва“ извън поразената общност. (Навсякъде в Европа по време на чумата от 1347-1348 г. стават масови убийства на евреи, които приключват с отминаването на епидемията.)
При модерните болести е трудно да се отдели „изкупителната жертва“ от самия болен. Но колкото и да са индивидуални, тези болести също поемат някои от метафорите на епидемиите. (Болести, за които е установено, че са чисто епидемични, стават по-неупотребими метафори, както личи от почти напълно забравената ужасна грипна пандемия от 1918-1919 г., взела повече жертви от четирите години на Първата световна война.) Сега същото клише да се казва, че ракът се причинява „от околната среда“, както по-рано – а и днес – да се казва, че става от неовладени емоции. Туберкулозата се свързва със замърсяване (за Флорънс Найтингейл[3] „идва от мръсния домашен въздух“), а ракът днес се смята за болест на световната зараза. Туберкулозата беше „бялата чума“. Откакто се обърна внимание на замърсяването на околната среда, се заговори за ракова „епидемия“ или „чума“.
2
Болестите винаги са били използвани като метафори за онагледяване на обвинения, че дадено общество е корумпирано или несправедливо. Традиционните болестови метафори са просто начин да се покаже съпричастност; в сравнение със съвременните метафори те са почти безсъдържателни. Шекспир си играе с една стандартна форма – рани в „тялото на държавата“, – без да прави разлика между зараза, възпаление, рана, абсцес, язва или това, което днес наричаме тумор. Като средство за нападки болестите са само два вида: болезнена, но излечима, и вероятно фатална. Специфичните болести фигурират като примери за двата най-общи вида; никоя болест няма своя отличителна логика. Болестовата асоциация идва да изрази загриженост за социалния ред – за здравето се приема, че всички знаят какво е. Подобни метафори не въплъщават съвременната идея за специфичната основна болест, при която предмет на спор е самото здраве.
Основните болести като туберкулозата и рака са по-специфично полемични. Те се използват, за да създадат нови, критически модели на индивидуалното здраве и да изразят чувството на недоволство от самото общество. За разлика от метафорите па елизабетинската епоха – които оплакват някакво генерално отклонение в общественото бедствие, разпръснато в крайна сметка по разни индивиди – съвременните метафори предполагат дълбоко неравновесие между индивида и обществото, при което обществото се възприема като противник на индивида. Метафорите на болестите се използват, за да се осъди обществото не като неуравновесено, а като потискащо. Те често се появяват в реториката на романтизма, където се противопоставят главата и сърцето, спонтанността и разумът, естественото и изкуственото, селото и градът.
Когато в началото на XIX век като лечение за туберкулозата се въвеждат пътувания за по-добър климат, започват да се предлагат най-различни места. Югът, планината, пустинята, островите – самото им разнообразие вече подсеща какво е общото между всички тях: отхвърлянето на града. В „Травиата“, щом Алфредо спечелва любовта на Виолета, двамата се махат от нездравословния порочен Париж в благотворната провинция: Виолета бързо се възстановява. А отказът й от щастието означава да напусне провинцията и да се върне в града – където участта й е неизбежна, туберкулозата я надвива и тя умира.
Метафората за рака разширява още повече темата за отхвърлянето на града. Преди още да започне да се схваща като буквален причинител на рака (канцерогенна среда), градът е видян като самия рак – място на ненормалния , неестествен растеж. В „Живият град“ (1958) Франк Лойд Райт сравнява по-раншния град, един здрав организъм („Градът тогава не беше злокачествен“), със съвременния. „Да разглеждаш карта с уличната мрежа на който и да е голям град е все едно да съзерцаваш тумор в разрез.[4]“
През XIX век метафориката на болестите става по-жлъчна, нелепа, демагогска. Появяват се тенденции да се нарича болестна всяка ситуация, която не се одобрява. Болестта, която може да се приеме за част от природата също както и здравето, става синоним на всичко „неестествено“. Юго пише в „Клетниците“:
„Монашеството, с крайностите, които са съществували в Испания и които все още съществуват в Тибет, е един вид охтика за човечеството. То е направо спирачка за живота. Чисто и просто обезлюдява. Отшелничеството е равносилно на кастриране. То беше същинско бедствие за Европа.“
Биша през 1800 г. определя живота като „съвкупност от функции, които се противопоставят на смъртта“. Това противопоставяне между живота и смъртта прераства в противопоставяне между живота и болестта. Болестта (вече приравнена със смъртта) е онова, което противостои на живота.
През 1916 г. Грамши в „Социализъм и култура“ изобличава „навика да се мисли, че културата представлява енциклопедично познание… Тази форма на културата служи за създаването па онзи безцветен и задушаващ интелектуализъм… който роди цяла тълпа самохвалковци и мечтатели, по-вредни за здравословния обществен живот, отколкото са микробите на туберкулозата или сифилиса за красотата на тялото и здравето“.
През 1919 г. Манделщам отдава почит на Пастернак по следния начин: ,Да четеш стиховете на Пастернак е все едно да си прочистиш гърлото, да си укрепиш дишането, да си оздравиш дробовете; тези стихове сигурно са лек за туберкулоза. Днес нямаме по-здравословна поезия. Тя е като кумис след американското мляко.“ [5]
А през 1920 г. Маринети заклеймява комунизма така: „Комунизмът е най-лошата форма на бюрократичния рак, който винаги е разяждал човечеството. Германски рак, продукт на типично германския педантизъм. Всяка педантична подготовка е античовешка…“
Заради един и същ порок профашистки настроеният италиански писател се нахвърля върху комунизма, а бъдещият основател на Италианската комунистическа партия атакува поредната буржоазна идея за културата („наистина болестотворна, особено за пролетариата“, твърди Грамши) – изкуственост, педантичност, закостенялост, безжизненост. Туберкулозата и ракът редовно се споменават, когато трябва да бъде заклеймена определена репресивна практика и идеал – репресията, схващана като околна среда, която те лишава от сили (туберкулозата) или от подвижност и спонтанност (ракът). Модерните метафори на болестта изграждат специфичен идеал за общественото благосъстояние, аналогичен на физическото здраве, който е колкото антиполитичен, толкова и призив за нов политически ред.
Най-старият проблем на политическата философия е редът и ако е приемливо сравнението на град с организъм, то е приемливо да сравним държавното безредие с болест. Класическите формулировки, сравняващи политическото безредие с болест – от Платон, да речем, до Хобс, – се основават върху класическата медицинска (и политическа) идея за равновесието. Болестта се дължи на някакво неравновесие. Лечението цели да възстанови правилния баланс – казано на политически език, правилната йерархия. Прогнозата по принцип е винаги оптимистична. Обществото по определение никога не хваща фатална болест.
Когато Макиавели използва образа на болестта, той приема, че тя ще бъде излекувана. „Туберкулозата – пише той – в началото е лесна за лечение и трудна за разбиране; но когато не е била нито открита навреме, нито лекувана както трябва, тя става лесна за разбиране и трудна за излекуване. Същото е и с държавните работи, когато се предвиждат отрано -както умеят талантливите хора, – тогава и злините, които може да се появят, лесно се лекуват; но когато от липсата на прозорливост се разраснат дотолкова, че стават видими за всеки, тогава вече няма лек.“
Макиавели споменава туберкулозата като болест, чийто развой може да бъде спрян, ако се установи в ранен стадий (още когато симптомите й едва се забелязват). При правилното предвиждане ходът на болестта не е необратим; същото важи и за държавата. Макиавели употребява метафора, която не се отнася толкова до обществото, колкото до държавните дела (разглеждани като лечителско изкуство): както благоразумието е необходимо за овладяването на сериозната болест, така предвидливост е нужна за овладяване на социалните кризи. Това е метафора за предвидливостта и призив към предвидливост.
В голямата традиция на политическата философия аналогията между болестта и държавното безредие цели подтикване на управниците към провеждане на по-рационална политика. „Макар че нищо сторено от смъртния не е безсмъртно – пише Хобс, – все пак, ако хората използваха разума така, както претендират, че го използват, техните общности щяха да бъдат осигурени поне срещу гибелта вследствие вътрешните болести… Затова, когато те се разпадат не поради външно насилие, ч поради вътрешно безредие, вината не е в хората като материя, а като нейни създатели и уредници.“
Становището на Хобс в никакъв случай не е фаталистично. Управниците имат отговорността и възможността (посредством разума) да контролират безредието. За Хобс убийството („външното насилие“) е единственият „естествен“ начин да загине едно общество или институция. Но да загине поради вътрешна неразбория – аналогично на болестта – е равносилно на самоубийство, нещо напълно предотвратимо; акт на воля или по-скоро на безволието (тоест на разума).
Макиавели и Хобс наблягат върху тази страна на медицинската мъдрост: колко е важно сериозната болест да се оперира рано, докато все още може да се овладее. Но болестовата метафора може да бъде използвана също така за подтикване на управниците към друг вид предугаждане. През 1708 г. лорд Шафтсбъри пише:
„У човека има такава течност, която по необходимост трябва да намери излаз. Човешкият ум и човешкото тяло по природа са склонни към смутове… както в кръвта има странни ферменти, които в много тела пораждат невероятен взрив и разтоварване… Ако лекарите се опитат да укротят тези ферменти в организма и се намесят в течностите, които излизат наяве в такива изблици, възможно е вместо да излекуват болния, да стигнат дотам, че да пламне чума и да превърнат пролетната треска или есенното преяждане в епидемия на тежка злокачествена треска. Точно толкова лоши, както тези лекари в политиката на организма са и онези целители, които непременно искат да се намесят в умствените разтоварвания и под благовидния предлог, че ще излекуват самата язва на суеверието и ще спасяват душите от заразата на ентусиазма, ще обърнат цялата природа надолу с главата и ще превърнат няколкото невинни цирея във възпаление и смъртоносна гангрена.“[6]
Позицията на Шафтсбъри е, че е рационално да се търпи известна доза ирационалност („суеверие“, „ентусиазъм“) и че строгите репресивни мерки по-скоро биха утежнили безредието, отколкото да го изцелят, като превърнат една малка досада в бедствие. Телесната политика не бива да се свръхмедицинизира; не за всяко нарушение трябва да се търси лек.
За Макиавели – предвиждането; за Хобс – разума; за Шафтсбъри – толерантността – са все идеи как точното държавническо управление, изразено с медицинска аналогия, може да предотврати фаталното безредие. Приема се, че обществото фактически е здраво; болестта (безредието) по принцип винаги може да се усмири.
В по-ново време използването на болестовата образност в политическата реторика има други, по-немилостиви предпоставки. Съвременно понятие за революцията, базирано върху преценката за постоянния мрак на съществуващото политическо положение, разклати старата, оптимистична употреба на болестовите метафори. Ето какво пише Джон Адамс[7] в своя дневник през декември 1772 г.:
„Перспективата пред мен… е доста мрачни. Страната ми е в дълбоко нещастие и почти няма основание за надежди… Тялото на народа сякаш се е изхабило от бедствията и продажността, сервилността и проституцията изяждат всичко и се разрастват като рак.“
Става всеобща практика политическите събития да се определят като безпрецедентни, радикални, а впоследствие и двете граждански вълнения започват да се схващат всъщност като революции. Напълно в реда на очакванията болестните метафори в модерния смисъл на думата излизат на сцената не с Американската, а с френската революция – особено в консервативната реакция на последната. В „Размишления за революцията във Франция“ Едмънд Бърк[8] я сравнява с войните и гражданските безредици от миналото, за да стигне до извода, че тази е с изцяло нов характер. Преди, независимо от размерите на бедствието, „органите… на държавата, макар и съсипани, продължават да съществуват“. Но, обръща се той към французите, „вашите сегашни смутове са сковали като паралич извора на самия живот“.
Както класическите теории за полиса са минавали през теориите за четирите телесни течности, така и тази модерна представа за политиката се допълва с модерна представа за заболяването. Болестта е равна на смърт. Бърк се позовава на паралича (и „живата язва на разядената памет“). Ударението скоро ще бъде поставено върху заболяванията, които са отблъскващи и фатални. Такива болести не можеш да обуздаеш, камо ли да лекуваш – те трябва да бъдат атакувани. В романа на Юго за Френската революция „Деветдесет и трета година“ (1874) революционерът Говен, осъден на гилотина, все пак е склонен да прости на революцията въпреки всичките й кръвопролития, включително и собствената му предстояща екзекуция:
„Защото е буря. Бурята винаги знае какво прави… Цивилизацията боледуваше от чума, този могъщ вятър я лекува от нея. Може би не е внимателен в избора. Но може ли иначе? Пада му се толкова много да измете! Пред опасността от миазмите аз си обяснявам яростта на бурята.“[9]
Това определено няма да е последният път, когато революционното насилие е било оправдавано под предлог, че обществото страда от вродена ужасна болест. В модерния политически дискурс мелодраматичността на болестовата метафора придобива осъдителни нотки: болестта вече не е наказание, а признак за зло, нещо, което трябва да получи своето възмездие.
Модерните тоталитарни системи, без значение дали леви или десни, изпитват особена – и красноречива – склонност да си служат с образите на болестта. Нацистите обявяват, че всички хора от смесен „расов“ произход са като сифилитиците. Еврейството в Европа постоянно е оприличавано на сифилис или рак, който трябва да се изкорени. Метафорите на болестта са крайъгълен камък и в болшевишката полемика, а Троцки, най-даровитият представител на комунистическата полемика, ги използва и най-разточително – особено след изгонването му от Съветския съюз през 1929 г. Сталинизмът е наречен холера, сифилис, рак[10]. Когато в политическата реторика се използват само фатални заболявания, метафората придобива много по-голяма агресивност. Да оприличаваш дадено политическо събитие или ситуация с болест вече означава, че вменяваш вина, настояваш за възмездие.
Горното важи с особена сила, когато за метафора се използва ракът. Това преди всичко означава да кажеш, че нещата са се влошили по неописуем и необратим начин. Винаги се получава изключително силна реакция. Хитлер в първия си политически памфлет, антисемитска филипика, писана още през септември 1919 г., обвинява евреите, че са причинители на „расова туберкулоза сред народите“[11]. Туберкулозата все още е запазила престижа си на съдбовната и заслужваща порицание болест на XIX век. (Да си припомним как Юго сравнява монашеството с охтика.) Но нацистите бързо модернизират реториката си, а и в интерес на истината ракът е много по-подходящ за техните цели. Когато в речите през 30-те години непрестанно се повтаря, че „еврейският въпрос“ трябва да се третира като рак, човек трябва много да внимава с чисто медицинските конотации. При нацистите раковата символика неизменно предполага „радикално“ лечение за разлика от по-“деликатното“, което се е смятало подходящо за туберкулозата – това е разликата между санаториума (тоест изгнанието) и операционната (тоест крематориума). (Евреите също така са отъждествявани с градския живот и се превръщат в негова метафора – в случая нацистката реторика повтаря всички клишета на романтизма за града като омаломощаваща, чисто церебрална, морално разлагаща, нездравословна среда.)
Да описваш явление като рака е равнозначно на подбуждане към насилие. Използването на рака в политическия дебат насърчава фатализма и оправдава „суровите“ мерки – както и укрепва широко разпространената представа, че самото заболяване е задължително фатално. Представата за болестта никога не е безобидна. Но би могло да се спори дали раковите метафори сами по себе си са непременно геноцидни. Нито един конкретен политически възглед не е успял да установи монопол върху тази метафора. Троцки нарича сталинизма „рак на марксизма“. Миналата година (1976) Бандата на четиримата се оказа покрай всичко друго и „ракът на Китай“. Джон Дийн обяснява Уотъргейт на Никсън по следния начин: „Вътре в нас има раков тумор – близо до Президентството – който нараства.“ Стандартната метафора на арабската полемика, която израелците ежедневно чуват по радиото от двадесет години насам, е, че Израел е „рак в сърцето на арабския свят“ или „ракът на Близкия изток“, а един офицер от ливанските християнски десни сили, които обсадиха палестинския лагер в Тал Заатар през август 1976 г., нарече самия лагер „рак в ливанското тяло“. Изглежда, че никой не може да устои пред раковата метафора, когато иска да даде ефектен израз на възмущението си. Затова и Нийл Ашърсън писа през 1969 г., че аферата Слански била „огромен рак в тялото на чехословашката държава и нация“, Саймън Лийс в „Китайски сенки“ говори за „маоисткия рак, оглозгал лицето на Китай“; Д. Х. Лорънс нарече мастурбацията „най-дълбокия и най-опасен рак на нашата цивилизация“, а и аз самата веднъж писах в прилив на отчаяние заради войната, че „бялата раса е ракът на човешката история“.
Но как да бъдеш строг моралист в края на XX век? Как, когато са толкова много нещата за порицание; как, когато имаме усет за злото, но не и предишния религиозен или философски език, за да говорим интелигентно за злото. Когато се опитваме да представим „радикалното“ или „абсолютно“ зло, ние търсим адекватни метафори. Но модерните метафори за болестта до една са изтъркани от употреба. Хората, които страдат от истинската болест, едва ли ще почувстват някакво облекчение, когато постоянно чуват да се повтаря наименованието на тяхното заболяване като олицетворение на злото. Историческо събитие или проблем може да се оприличи на болест само в крайно стеснен смисъл на думата. А раковата метафора е особено примитивна. Тя неизбежно води до опростяване на сложното, както и до самооправдание, ако не и фанатизъм.
Поучително е да се сравни представата за рака с представата за гангрената. Тя има някои от свойствата на рака: започва от нищо; разраства се; гнусна е – сякаш носи всичко, което може да си пожелае полемистът. И наистина беше използвана в една важна морална полемика – срещу прилаганите мъчения от французите в Алжир през петдесетте години; прочутата книга, изобличаваща тези мъчения, беше озаглавена „Гангрената“. Но между раковите и гангренните метафори има голяма разлика. Първо, при гангрената причината е ясна. Тя е външна (гангрената може да се развие от драскотина); ракът се приема за тайнствена болест с множество причини, и вътрешни, и външни. Второ, гангрената не е всеобхватно бедствие. Често води до ампутация, по-рядко до смърт; ракът в повечето случаи завършва със смърт. Така че не гангрената – и не чумата (въпреки забележителните опити на такива различни автори като Арто, Райх и Камю да наложат чумата като метафора за мрака и нещастието), – а ракът си остава най-радикалната от тези метафори. И тъкмо защото е толкова радикална, тя е особено тенденциозна – добра метафора за умопобърканите, за онези, които искат да превърнат своите кампании в кръстоносни походи, за фаталистите (рак = смърт) и за омагьосаните от историческия революционен оптимизъм (идеята, че само най-радикалните промени са желателни). Откакто описанието и лечението на рака се забули в такова милитаристично хиперболизиране, той стана съвсем неприемлива метафора за миролюбците.
Разбира се, вероятно е в следващите години езикът, който се използва за рака, да се развие. Той с положителност ще се промени, когато болестта най-накрая бъде разбрана и процентът на излекуване се повиши. Той дори вече се променя с въвеждането на нови форми на лечение. Както химиотерапията все повече измества облъчването при лечението на раковоболните, изглежда вероятно да се намери ефикасна форма на лечение в някакъв вид имунотерапия (тя вече е въведена като допълнително лечение с доказан ефект). Нови идеи се раждат в някои медицински кръгове, в които лекарите наблягат върху рязкото засилване на имунната реакция на организма срещу рака. С развитието на езика на лечението от военните метафори на агресивната битка към метафорите, изтъкващи „естествените защитни сили“ на организма (така наречената „имунозащитна система“ може също – ако ще късаме напълно с военните метафори – да се нарече „имуноспособност“), ракът ще бъде отчасти демитологизиран; и може би тогава ще стане достъпно нещо да се сравни с рака, без сравнението да включва непременно нито фатална диагноза, нито призив за борба с всякакви средства срещу някакъв смъртен, коварен враг. Може би едва тогава вече ще е морално допустимо – за разлика от сега – да се използва ракът като метафора.
Но тогава вероятно никой няма да иска да сравнява нещо ужасно с рака. Защото смисълът на тази метафора е именно, че се отнася за болест, така преситена с представи за неизбежна фаталност. Защото схващанията ни за рака и метафорите, които сме му наложили, са до голяма степен изразно средство за големите недостатъци на нашата култура, за повърхностното ни отношение към смъртта, за страха ни от чувствата, за безразсъдното и нехайно отношение към истинските ни „проблеми на растежа“, за неспособността ни да изградим модерно индустриално общество, което правилно да регулира консумативността, а и за оправдания ни страх от все по-бурния ход на историята. Бих предрекла, че метафорите на рака ще бъдат вече отживелица много преди да се разрешат проблемите, на които са тъй убедително отражение.
Превод: Христина Кочемидова
Текстът е част от:
„Болестта като метафора. Спин и неговите метафори“, Изд. „Златорогъ“, 1999 г.
[1] Първото поколение противосредства срещу рака са препарати от азотен тип като циклофосфамида. Идеята за тяхното приложение – при левкемията (която се характеризира с патологично увеличение на незрелите бели кръвни телца, а по-късни и при други форми на рака – възниква вследствие на инцидент поради небрежност с химическо оръжие към края на Втората световна война, когато американски кораб с иприт избухва в неаполското пристанище и много от моряците умират от фатално ниско ниво на кръвни телца и тромбоцити (разрушаване на костния Мозък), а не от изгарянията и нагълтаната морска вода.
Химиотерапията и производството на бойна техника сякаш вървят ръка за ръка, ако ще и само в представите ни. Първият успех на модерната химиотерапия е при сифилиса: през 1910 Паул Ерлих въвежда използването на един арсенов продукт (Салварсан), наречен „магически куршум“. – Б.а.
Подобен пример с обгазяване през Първата световна война с горчичния газ иприт дава в книгата си „Какво наистина трябва да знаем за рака“ д-р Р. Бъкман („Ciela“, 1998), който впрочем упоменава и „Болестта като метафора“ на Зонтаг. – Б.р.
[2] През 1939 г. Райх започва проучвания върху оргона, или космическата витална енергия, чието отлагане в организма смята за причина на психичните и соматичните разстройства като рака. Обвинен в мошеничество, понеже комерсиализира акумулатори на оргон, влиза в затвор, а продажбата на книгите му е забранена. – Б.р.
[3] Английската медицинска сестра и благотворителка (1820-1910). Организаторка на санитарен отряд през Кримската война 1853-56. Създава система за подготовка на мед.персонал във Великобритания. – Б.р.
[4] Социологът Хърбърт Ганс привлече вниманието ми към значението на туберкулозата и въображаемата или истинска заплаха от нея в кампаниите за събаряне на бедняшките квартали в края на XIX и началото на XX век, смятани за „развъдници“ на туберкулозата. Някъде към 50-те години на нашия век става замяната на туберкулозата с рака в градоустройствената и архитектурната реторика. „Бордеите“ (основен синоним на бедняшките квартали) са като ракови разсейки и използването на термина „нахлуване“ за настаняването на цветнокожи и бедни в кварталите на средните класи е като метафора, взета колкото от рака, толкова и от военните: двете области се покриват. – Б.а.
[5] Превод Лилия Сталева (II, 7, III). – Б.р. Заметки о поезии, 1923, 1927. – Б.р.
[6] „Писмо за ентусиазма“ (А Letter concerning Enthusiasm). -Б.р.
[7] Вторият президент на САЩ (1735-1826). – Б.р.
[8] Английски публицист и философ (1729-1797), един от лидерите на вигите, автор на памфлети срещу френската революция. - Б.р.
[9] Превод Никола Шивачев. – Б.р.
[10] Айзък Дойчър, Прокуденият пророк: Троцки 1829-1940 (1963): „Едни са мерките, пише Троцки на Филип Рав на 21 март 1938 г., които са необходими за борба с неправилна теория, и съвсем други – за борба с холерна епидемия. Сталин стои несравнимо по-близо до холерата, отколкото до фалшивата теория. Борбата трябва да бъде напрегната, ожесточена, безмилостна. Елементът „фанатизъм“... е добре дошъл.“ И още; „Троцки говореше са „сифилиса на сталинизма“ и „рака, който трябва да бъде изгорен от тялото на работническото движение С нажежено желязо.“ Струва си да се отбележи, че в „Ракова болница“ на Солженицин самият рак изобщо не се използва като метафора – за сталинизма или каквото и да било. Солженицин ни най-малко не изопачава смисъла ни своя роман, когато през 1967 г., все още с надеждата, че ще го публикуват в Съветския съюз, заявява пред ръководството на Съюза на писателите, че заглавието не е „никакъв символ“ и творбата му описва рака в най-конкретния и буквален смисъл на думата. – Б.а.
[11] „Властта на евреина е власт на парите, която под формата на интерес безпрепятствено и непрестанно се мултиплицира в ръцете му и налага на народите най-страшното иго… Всичко, което кара хората да се стремят към по-възвишени неща, независимо дали религия, социализъм или демокрация, за него е само средство за постигането на една-единствена цел – да утоли жаждата си за пари и да доминира. Неговите действия предизвикват расова туберкулоза сред народите... „ Един от предшествениците на нацистката идеология от края на XIX век Юлиус Лангбен нарича евреите „просто преминаваща напаст и холера“. Но в изградения от Хитлер образ на туберкулозата вече има нещо, което може лесно да се пренесе върху рака: идеята, че еврейската власт „безпрепятствено и непрестанно се мултиплицира“. – Б.а.
