Тази зима е третата годишнина от чикагската премиера на Стъклената менажерия – едно събитие, с което завърши една част от живота ми и започна друга – толкова различна по отношение на всички външни обстоятелства, колкото човек може да си представи. Бях изтръгнат от буквална забрава и захвърлен във внезапна известност – и от несигурното наемателство на мебелирани стаи, разпилени из цялата страна, най-внезапно бях поставен в апартамент в първокласен манхатънски хотел. Преживяванията ми не бяха уникални. Успехът често е идвал също толкова внезапно в живота на различни американци. Приказката за Пепеляшка е нашит любим национален мит, крайъгълният камък на филмовата индустрия, ако не и на самата демокрация. Виждал съм го толкова често поставен на сцената, че вече бях склонен да се прозявам, не толкова с неверие, колкото с мисълта „кой ли му пука?“ Всеки човек с толкова хубави зъби и коса като екранната героиня на една такава история с неизбежност трябва да достигне успеха по един или друг начин – и човек би могъл да се обзаложи на последния си долар или на всичкия чай в Китай, че такъв човек с неизбежност ще присъства на всяко събрание, посветено на обществената съвест.
Не, личният ми опит в никакъв случай не беше уникален, но пък и не беше обичаен – и ако бихте се съгласили да приемете малко еклектичното твърдение, че аз не съм писал в очакване на някакъв подобен опит, но и че много хора не са съгласни да вярват, че един драматург може да се интересува от нещо друго освен публичен успех, то може би си струва да се сравнят едно с друго двете положения.
Животът, който бях имал преди този популярен успех, изискваше издръжливост, това беше живот на вкопчване с нокти и драскане по стръмна повърхност, здраво стискане с голи пръсти на всяко парче скала, намиращо се малко по-високо от онази, за която съм се държал допреди малко – и все пак това беше добър живот, защото това беше онзи вид живот, за който е създаден човешкият организъм.
Не бях осъзнавал колко много жизнена енергия е отивала за тази борба, докато тя внезапно изчезна. Оказах се на равно плато, а ръцете ми все още се бореха и дробовете ми все още жадно поемаха въздуха, който вече не се съпротивяваше. Това най-после беше сигурност.
Седнах, огледах се наоколо и внезапно се почувствах силно потиснат. Помислих си: това е просто период на адаптация. Утре сутринта ще се пробудя в този първокласен хотелски апартамент, разположен над дискретното бучене на булевард Ийст сайд; ще оценя елегантността му, ще се наслаждавам на комфорта му и ще знам, че най-после съм пристигнал в нашия американски план за Олимп. Утре сутринта, когато погледна към зеленото атлазено канапе, ще се влюбя в него. Само сега, само в този момент, зеленият атлаз ми изглежда като слуз върху застояла вода.
Но на сутринта безобидното зелено канапе изглеждаше още по-отвратително, отколкото предишната нощ, а самият аз вече започвах да ставам все по-дебел за модерния апартамент за 125 долара, който една модна позната беше избрала за мен. Нещата в апартамента започнаха да се чупят като по случайност. Канапето изгуби една от облегалките си. По полираната повърхност на мебелите започнаха да се появяват дупки от цигари. Прозорците бяха оставени отворени и апартаментът се наводни от проливен дъжд. Но камериерката винаги го привеждаше в ред, а търпението на управата беше неизчерпаемо. Гуляите до късно през нощта не можеха да ги подразнят сериозно. Както изглеждаше, нищо друго освен разрушителна бомба не беше в състояние да наруши спокойствието на съседите ми.
Живеех от хотелско обслужване. Но и в това, оказа се, имало някакво разочарование. Понякога, в промеждутъка от време, изминаващ между поръчката на вечеря по телефона и момента, в който тя беше донасяна в стаята ми като труп на количка с гумени колелца, аз вече бях изгубил всякакъв интерес към нея. Веднъж си поръчах говежда пържола и шоколадова мелба, но всичко по масичката беше така умело маскирано, че аз взех шоколадовия крем за сос към печеното и полях пържолата с него.
Разбира се, всичко това бяха по-тривиални аспекти на духовното разстройство, което скоро започна да се проявява по далеч по-обезпокоителни начини. Скоро открих, че хората ми стават безразлични. Вътре в мен заблика извор от цинизъм. Всички разговори зазвучаха така, сякаш са били записани преди години и сега се изпълняват от грамофонен запис. Искреността и добрината сякаш бяха изчезнали от гласовете на приятелите ми. Започнах да ги подозирам в лицемерие. Престанах да им се обаждам, да ги виждам. Бях изпълнен с нетърпимост към онова, което ми се привиждаше като празно ласкателство.
Толкова беше ми омръзнало да слушам как хората казват „обожавам пиесата ви“, че вече не бях в състояние да им кажа „благодаря ви“. Задушавах се от тези думи и се извръщах грубо от обикновено искрения човек. Вече не изпитвах каквато и да е гордост от пиесата, а започнах да я ненавиждам, може би защото се чувствах твърде безжизнен отвътре, за да бъда в състояние някога да създам нова. Разхождах се наоколо, мъртъв в обувките си, и го знаех, но по онова време нямах приятели, на които да се доверя достатъчно, за да ги дръпна настрана и да им обясня какво се случва.
Това любопитно състояние продължи около три месеца, до късна пролет, когато реших да се подложа на още една очна операция, най-вече защото това ми позволяваше да се скрия от света зад маска от марля. Това беше четвъртата ми очна операция и може би тук трябва да обясня, че вече в продължение на пет години страдах от перде на лявото око, което изискваше серия от операции, провеждани с игли, завършили с операция на очния мускул. (Окото все още е в главата ми. Толкова за това).
Е добре, маската служеше за определена цел. Докато почивах в болницата, приятелите, които бях пренебрегвал или с които се бях скарал по един или друг начин, започнаха да ме посещават и сега, когато ме измъчваха болки и тъмнина, неприятните мутации, които бях подозирал по-рано, някак започнаха да изчезват и приятелите отново започваха да ми звучат по начина, по който бяха го правили в жалните дни преди моето затъмнение. Това отново бяха искрени и добри гласове с привкус на истина и онова качество на разбираемост, което винаги бях търсил у тях.
Що се отнася до физическото ми зрение, тази последна операция се оказа само частично успешна (макар и след нея да разполагах с ясна черна зеница, стояща на правилното място, или почти), но в един друг, фигуративен смисъл, тя беше постигнала едно друго, много по-дълбоко въздействие.
Когато маската беше отстранена, аз се оказах в един променен свят. Напуснах красивия, първокласен хотелски апартамент, събрах ръкописите си плюс няколко случайни лични вещи и заминах за Мексико – една първична страна, където човек бързо може да забрави фалшивите почести и надутости, наложени от успеха; една страна, където скитници, невинни като деца, спят по паважите, а човешките гласове, особено когато езикът им е непонятен за ухото, са нежни като птича песен. Моята публична личност, тази джунджурия, направена от огледала, не съществуваше тук и по този начин естественото ми съществуване беше възстановено.
И тогава, като окончателен акт на възстановяване, се установих за известно време в Чапала[1], за да работя над една пиеса на име Нощта на покера, която по-късно стана Трамвай желание. Единствено в работата си един артист може да намери реалност и удовлетворение, защото реалният свят е по-малко интензивен от света, който той си е измислил сам, а оттук и животът му, без прибягване към насилствени безредици, не изглежда особено значителен. Правилното за него състояние е онова, в което работата му е не само подходяща, но и неизбежна.
За мен мястото, удобно за работа, е някакво отдалечено място сред непознати, където може да се плува добре. Животът трябва да изисква някакво минимално усилие. Не трябва да ви прислужват прекалено много хора, вие трябва да извършвате повечето работи сам. Хотелското обслужване е нещо много притеснително. Камериерки, келнери, прислужници, портиери и т. н. са най-притесняващите хора на този свят, защото те непрекъснато ви напомнят за неравенствата, които ние приемаме като нещо естествено. Гледката на възрастна жена, пъшкаща и охкаща докато влачи тежка кофа с вода по някакъв хотелски коридор, за да избърше мръсотията, останала след някой свръхпривилегирован гост е нещо, което отвращава и тежи на сърцето, натоварвайки го със срам заради един свят, в който тази гледка е не само толерирана, но и разглеждана като положително доказателство за това, че колелата на Демокрацията функционират както трябва и без намеса отгоре или отдолу. Никой не би трябвало да чисти нечия чужда мръсотия в този свят. Това е нещо ужасно лошо и за двете страни, но може би по-лошо за страната, приемаща услугата.
Аз съм корумпиран също толкова, колкото всички останали, от огромния брой прислужнически услуги, които нашето общество е започнало да очаква и дори да зависи от тях. Би трябвало ние сами да се грижим за себе си или да оставяме машините да се грижат за нас – великолепните машинарии, от които се очаква да бъдат новата светлина на света. Ние сме като човек, който си е купил всичко необходимо за лагеруване на палатка, който вече има кануто и палатката, рибарските принадлежности, брадвата и оръжията, покривалата и одеялата, но който сега, когато цялата подготовка е завършена и провизиите са експертно опаковани, внезапно се чувства твърде боязлив, за да се отправи на пътешествие и си остава там, където е бил вчера и онзи ден, гледайки подозрително през дантелените завеси към ясното небе, на което не се доверява. Нашата велика технология е даденият ни от Бога шанс за приключения и прогрес, който се страхуваме да опитаме. Нашите идеи и идеали си остават точно същите, каквито са били и точно там, където са били преди три столетия. Не. Моля ви. Вече не е много сигурно дори те да бъдат произнасяни!
Това е дълго отклонение от една малка към друга, голяма тема, което не възнамерявах да правя, така че позволете ми да се завърна към онова, което говорех преди това.
Опростих нещата прекалено много. Човек не може да избяга така лесно от изкушението на един празен начин на живот. Не можете просто да си кажете, няма да продължавам живота си по същия начин, какъвто той беше преди да ми се случи това нещо, Успехът. Но щом само веднъж сте осъзнали празнотата на един живот без борба, вие вече разполагате с основните средства за спасение. Щом само веднъж разберете, че сърцето на един мъж, неговото тяло и мозък, са изковани в нажежена до бяло пещ за целите на конфликта (борбата за творчество), че с премахването на конфликта мъжът се превръща в меч, режещ маргаритки, че не лишенията, а луксът е вълкът на вратата, и че зъбите на този вълк са всички дребни суети, самомнения и разпуснатости, на които Успехът е пряк наследник – е, с това познание вие вече поне знаете къде е скрита заплахата.
Тогава вече знаете, че публичният Някой, в когото се превръщате когато „станете име“ е фикция, създадена от огледала и че единственият някой, който си струва да бъдете, е самотният и невидян от никого вие, който е съществувал от времето на първия ви дъх, и който е сумата от вашите действия, чрез което постоянно се намира в опасност да бъде профаниран от самия вас – и, знаейки тия неща, вие дори можете да преживеете катастрофата на Успеха!
Никога не е прекалено късно, освен ако не сте прегърнали с две ръце Богинята-Кучка, както я нарича Уилям Джеймс, и намирате в нейните удушаващи ласки точно онова, което самотното малко момче вътре във вас винаги е желало – абсолютната закрила и окончателната леснота. Сигурността е един вид смърт, струва ми се – и тя може да ви застигне под формата на буря от чекове за хонорари някъде до плувния басейн в Бевърли Хилс или на което и да е място, което ви отдалечава от условията, които са ви направили артист, ако това е нещото, което сте били или възнамерявате да бъдете. Попитайте всеки, който е преживял онзи вид успех, за който говоря тук – Какво му е доброто? Може би, за да получите честен отговор ще ви се наложи да му направите инжекция със серум на истината, но думата, която той в края на краищата ще промърмори, е неподходяща за широка публикация.
Но какво тогава е добро?
Завладяващият интерес към човешките дела, плюс известно количество състрадание и морално убеждение, които първи са създали някакъв вид преживяване, което трябва да бъде превърнато в краски или музика, или телесни движения, или поезия, или проза, или каквото и да е нещо, което е достатъчно динамично и изразително – ето това е добро за вас, ако изобщо се отнасяте сериозно към целите си. Уилям Сароян е написал великолепна пиеса на тази тема – че чистотата на сърцето е единственият успех, който си струва да бъде постигнат. „Във времето на живота си – живейте!“ Това време е кратко и то никога не се връща назад. То се изплъзва докато аз пиша всичко това и докато вие го четете, а едносричната думичка на часовника гласи Loss, loss, loss[2], освен ако посветите сърцето си на нейната противоположност.
