По средата на замъка Храдчани в Прага стои катедралата Свети Вит. Строежът й е започнал през 1344г., завършена е през 1929г. Близо шест века кралете на Бохемия и техните приемници са строили това готическо чудо. Архитектите започвали работа на катедралата като младежи, след тяхната смърт ги наследявали учениците им, после – децата на учениците… Всеки достроявал, довършвал, прибавял елементи. Нямало е общ план, но внимавали да не се наруши красотата, общата композиция, хармонията на сградата. Никому, дори през ум не е минавало да събори направеното преди него и да започне наново… Какво би било, ако тази катедрала беше започната в обладаните от страстта на отрицанието наши земи?…Тази мисъл ми се въртеше из главата преди много години, докато чаках да се появи иззад мъглата пражкото слънце, да освети витража на Алфонс Муха, за да го снимам с моя „Зенит“.
Стената в Берлин изненадващо за нас падна. И докато чехите се прегръщаха на Вацлавския площад, у нас се развихри геният на разрушението. Саморазрушихме се.
Нов прочит на историята. Даже няма нужда да я четем, ще си я напишем наново. Ботев е типичен терорист, завзел австрийски кораб. Да не мислите, че Левски е бил безгрешен? Турците само са присъствали у нас. Баташкото клане е измислено от комунистите. Как не ги е срам тези некрофили да показват черепи и кости! Не сме си спасили евреите, откраднали сме им имотите. Историята ни е пълна с митове и измишльотини, даже нямаме история.
Нов прочит на християнството. Дънов е прероденият Христос. Академик Нурбеков е казал всичко. Ванга е предсказала останалото. Половината сме православни богомили, останалите – мормони и бахайци. Харе Кришна.
Нов прочит на литературата. Вазов е банален текстописец, можем и без него. Далчев и Лилиев са лигльовци. Останалите са пролетарски поети, алкохолици и комунисти. Ходили са на лов с Тодор Живков – емилиян станевци и левчевци. Хайтов е преписвал, а Радичков е разказвач на селски простотии, при това на диалект. Преди нас нищо не е имало. Хайкуто стартира след 10 ноември.
„Поезията на Христо Фотев бъка от клишета. Но истината е, че клишетата (или пословиците, или общите места) са изрази на общи убеждения. Клишетата са и форма на цитиране на един валиден език. Езикът, който Фотев рециклира е анахронична смес от пролетарската поезия на Смирненски и любовните излияния на старата градска песен.“
„Христо Фотев не се гнуси от подобни сълзливи лексиконни стихове. Неговото разбиране за поезия обаче включва деавтоматизиране и затова подобни ужасяващи с близостта си до девическата графомания пасажи са разчупени от неочаквани метафори, нетипични за този вид графоманско писмо.“
„Венецианска нощ“ е типично за Фотев – искейпистко стихотворение, чиито розов цвят може да се хареса главно на романтичните читателки на любовен кич, за които социалистическото исо е като неизбежния шум на влака, тъй като квартирата им се е случила досами гарата.“
„За нас е важно, че извън стихотворенията по поръчка Христо Фотев пише винаги потенциално политически… Свободата в поемата на Фотев е изписана с главна буква и с това комунистическата алегория е вече поставена като основа, от която се изтласква целият идеологически пласт на творбата.“
Цитатите са от студията „Връзката интимна на шепота с барабаните на химна – Христо Фотев в новоисторически прочит“ на Йордан Ефтимов – Доктор по история на литературата, преподавател в Нов Български Университет.
С книгата си „Поетика на съгласието и несъгласието“ (изд. НБУ 2013г.) авторът дава ключ към нов прочит на литературата. Убеден е, че това е истината и го е написал. Сигурно го преподава и на студентите си. Е, всеки е свободен да пише и се изразява според убежденията си.
Д-р Йордан Ефтимов е прибавил към успехите си и Наградата от Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ за 2014 г., присъдена му от авторитетно жури в Бургас.
Не ми допадат голяма част от съжденията на Й. Ефтимов, а поезията му е доста встрани от естетическите ми критерии. Но това си е мой проблем. Всеки има своя камбанария, от която гледа света. Лошото е, когато искаш да сринеш чуждата, за да остане твоята по-висока. Литературата не е състезателна дисциплина и класациите за поезия са субективно безмислени. В Олимпийските игри няма фигурно пързаляне със стихове, надскачане с разкази и дълго бягане с поеми. Но това си е мое убеждение.
Иде реч за друго: Ако аз бях написал подобни анализи за Христо Фотев, щеше да ми е малко неудобно да представям своя книга в конкурс на неговото име.
Какви ли метаморфози трябва да са се случили в съзнанието на този автор, че да се снима щастлив и високо вдигнал наградата „Христо Фотев“? И кой реши, че я заслужава?
Има една стара дума, с която хората наричат липсата на срам. Дебелоочие.
В интервю (в. Черноморски фар /1.04.2014г.) със заглавие „Не съм наричал Фотев комунистически поет“, Й. Ефтимов заявява: „Фотев би бил не по-малко сконфузен от срещата с мен.“
Не съм виждал Христо сконфузен, може би щеше да му е за първи път…
През лятото на 1989 седяхме под асмата в Равадиново. Някой беше убил смока, който от години живеел в къщата. Христо се чудеше, как може да има такива хора, да посегнат на животното, че и на оградата го провесили. Сега къщата ще се напълни с мишки. На масата имаше един нахалник, който ни доливаше чашите. Дошъл бил от София и си донесъл тетрадката със стихове, да чуе мнението на Фотев. А Фотев мълчеше и не си даваше мнението вече втори ден. Стояхме и гледахме към созополското шосе, по което се виеше керванът на изселниците. Тогава онзи, с тетрадката каза: „Да се махат турчулята, да си отиват, че да си останем чиста държава!“ Христо го погледна, стана и му посочи улицата: „Няма място на масата ми за тебе! Омраза имаш в главата си! И стихове писал на всичкото отгоре! Поет! Мишка!“
Мисля си, може да е бил Йордан Ефтимов… Не, невъзможно! Той е бил още в гимназията…Едва ли ще го пуснат от къщи чак до Равадиново… Друг известен поет ще да е бил…Тогава всички се покланяха на Христо. Изповядваха му се. Като в катедрала.
Защо ли пиша всичко това? Най-вероятно някой ще ми се обиди. Друг ще ми каже – кой си ти бе, мълчи си, като не разбираш от новоисторически прочити и постмодернизъм. И защо ли се заяждам с Ефтимов? Пише си, преподава си, явява се на конкурси, печели ги… Лудият ли е виновен или този, който му дава баницата?
Но как да изтрия юлския следобед, в който кучето ръмжеше към провесения на оградата смок, а мишките в мазето потриваха доволно ръце… Точно заради онзи следобед или заради това, че на 25 март Христо щеше да навърши 80 години искам да кажа:
„Станете от масата на Христо Фотев, г-н Ефтимов… Няма място за Вас… Христо Фотев е Катедрала в Поезията, а в храмовете се влиза с чисто сърце.“
Само мишките ровят из мазето…