(Интервю на вестник „Култура“ с френския историк и журналист Жан-Арно Деран).
Да започнем този разговор за днешна Сърбия с неизбежния въпрос за ареста на Ратко Младич – най-издирваният човек след края на „юговойната“. От години Трибуналът в Хага упрекваше властите в Белград, че не вземат мерки за залавянето на Младич. И ето че най-ненадейно той бе арестуван и е вече подсъдим в Хага. За какво става дума – за мизансцен на един политически жест, за някаква случайност? Или пък за реално желание на Белград най-сетне да сложи кръст на пост-югославското минало?
Има различни хипотези и не всичко е ясно. Известно е, че след 1995 г., когато бе издадена първата заповед за арест срещу него, Младич е останал три години в Босна. И макар да е било възможно, той не е бил арестуван от международния контингент на ЕСФОР. След което се е прехвърлил в Сърбия и цели десет години – в периода 1998-2008 г. – се е намирал под закрилата на кръгове, близки до армията. Знае се, че в този период той е използвал различни скривалища в района на Белград, където има много казарми още от времето на югоармията. Със сигурност това е ставало със знанието и одобрението на властта, най-напред на Милошевич (до края на 2000 г.), а сетне и на новите демократични управляващи, които не са били в състояние да се противопоставят на могъщите кръгове в армията и във военното разузнаване. Мисля, че е имало фигури като Зоран Джинджич, например, които са искали да арестуват Младич, но не са успели. Други важни действащи лица в сръбската политика, като Воислав Кощуница, например, обаче не са желаели неговия арест. Нещата радикално се промениха след 2008 г. През май 2008 г. Проевропейската коалиция, обединена около Демократическата партия на президента Борис Тадич, спечели извънредните избори и заяви намерението си да бъдат задържани двамата най-издирвани бегълци – Радован Караджич и Ратко Младич. Спомнете си, че Караджич беше арестуван два месеца по-късно, на 22 юли 2008 г., малко след като новото правителство дойде на власт. Вярно е, че мрежата за закрила на Караджич е била доста по-различна от тази на Младич – става дума за цивилни, а не за военни кръгове. Мисля, че случаят с Младич е далеч по-сложен, защото военните кръгове са много по-автономни. Ето защо дори и през 2008 г. сръбските власти да са имали желанието да арестуват Младич, те едва ли са били в състояние да го сторят, а и не са знаели къде се намира. Но 2008 г. беше преломна година в сръбската политика, защото тя намали влиянието на тези военни кръгове и значително ограничи техните финансови ресурси. Но за да се постигне успех в случая с Младич, трябваше да минат цели три години. Убеден съм, че са се водили преговори между Младич и сръбските власти, което не означава, че властите са знаели къде се крие той. Просто, доколкото влиянието на кръговете около генерала е намалявало, а неговото здравословно състояние се е влошавало, се е стигнало до идеята Младич да се предаде. Условията на преговорите са горе-долу известни: видяхме, че в ареста на Младич нямаше нищо унизително, той беше третиран с уважение; знаем, че е имал възможността да се види със семейството си, преди да го отведат в Хага. Сръбските власти успяха да убедят Младич, че е по-добре да замине за Хага с чест, запазвайки пред голяма част от обществото ореола си на герой, отколкото да бъде заловен и третиран като престъпник. Младич беше заявил, че никога няма да се предаде жив, че ще се бие до смърт или ще се самоубие. А ето че сега, по време на ареста, е предложил на полицаите кафе и кротко се е съгласил да тръгне с тях. Не всички детайли по сценария на този арест са известни, но това, което ми се струва най-правдоподобно, е, че споразумението е било постигнато поне преди няколко месеца, след което той е отишъл в село Лазарево, където е имал роднини и познати. Установил се е там поне 48 часа преди събитията в очакване да бъде потърсен. Повече от сигурно е, че Младич никога не се е крил в това село. Там живеят негови четирима братовчеди и това е последното място, където би му хрумнало да се крие. Бих казал, че нещата бяха разиграни от властите с безспорен успех. Но беше малко прекалено арестът да бъде извършен в деня, в който Катрин Аштън пристигна в Белград. Може би нещата биха изглеждали не толкова театрално, ако Ратко Младич бе задържан поне седмица по-рано.
След този арест може ли да се твърди, че вече нищо не пречи на членството на Сърбия в ЕС? Или перспективата е нереалистична – вратите на Съюза са вече притворени, освен за Хърватия?
Първо, поне a priori, има още една пречка пред Сърбия – Горан Хаджич, издирваният бивш президент на т. нар. Сръбска Крайна. Холандското правителство най- категорично настоява за неговия арест. Знаем, че основно изискване по пътя на евроинтеграцията на Сърбия е сътрудничеството с Трибунала в Хага. Ето защо всички настояват – Холандия само добавя своя бемол – че след ареста на Младич, Сърбия трябва да предаде и Хаджич, което може да изглежда донякъде странно, защото Горан Хаджич не е чак толкова важна личност. Иначе има широк консенсус сред европейците, че няма други пречки пред започване на преговори със Сърбия. И много вероятно е Сърбия да получи статут на страна-кандидат за ЕС в края на годината. Разбира се, този статут има само символично значение, доколкото самият процес на разширяване изглежда блокиран за години напред. Освен това, има два други основни проблема. Първият е Косово. Нека припомня, че Косово не е официално условие за европейската интеграция на Сърбия, защото сред самите европейски страни няма пълен консенсус по отношение на Косово. Пет страни-членки на Съюза не признават независимостта на Косово. Ето защо няма как ЕС да поиска от Сърбия да признае Косово заради своето европейско членство. Това би било нелогично. Неотдавна Бундестагът, обаче, излезе с резолюция, че въпросът трябва да бъде уреден преди европейското членство на Сърбия. Във всеки случай е ясно, че не би могло да се интегрира Сърбия, без да се знае къде свършват нейните граници. Дори и днес сръбският преговарящ в Брюксел продължава да си дава вид, че води преговорите по интеграцията на една страна, включваща и Косово. ЕС вече е имал проблеми с интеграцията на страни с неустановени граници. Случаите са два. Единият е Словения (заради границата с Хърватия, но случаят е маргинален). А другият, далеч по-сложен, е гръцки Кипър, където обстоятелствата са добре известни и където до последния момент на членството нещата претърпяха обрат. Съвсем нормално е ЕС да не иска „кипърският сценарий“ да се възпроизвежда. Затова се търси и някакъв консенсус по Косово, без още да е ясно неговото естество. Изходната точка, която се споделя от почти всички, е, че е малко невероятно Сърбия да признае Косово в близките години. А това предполага намирането на сложна компромисна формула, която да е задоволителна и за двете страни: да позволява интеграцията на Сърбия, без да прегражда една бъдеща интеграция на Косово. Такава формула не е на дневен ред, щом 5 европейски държави все още не признават независимостта на Косово. Второто обстоятелство е вътрешната ситуация в самия Европейски съюз. Въпросът е: има ли ЕС достатъчен капацитет и възможност да присъедини към себе си нови страни-членки? Случаят на Хърватия е ясен. Има ясно изразена политическа воля и решение на Европейския съвет, че Хърватия може да се присъедини към ЕС на 1 юли 2013 г. Други страни от бивша Югославия, например Македония, която има статут на кандидат-член от 2005 г., или Черна Гора, която също има статут на кандидат от ноември 2006 г., обаче нямат ясно изразена перспектива. Мисля, че политическото решение е в рамките на самия ЕС. Съюзът, независимо от известен привиден оптимизъм, не съумява да излезе от състоянието си на институционална криза, както и от глобалната икономическа криза. Ето защо е много трудно да се прогнозира евроинтеграцията на Балканите. Все пак, има една ясно изразена позиция, формулирана още през 2003 г. по време на срещата на върха в Солун. И тя гласи, че всички страни от Западните Балкани са поканени да се присъединят към ЕС, което е ясен политически ангажимент, който трябва да се спази, ако, разбира се, ЕС продължи да съществува. Как и кога това ще стане, не е ясно. Въпросът е от прерогативите на самите членове на Съюза, а не е в полето на балканските държави. Единственото, което е от сферата на възможностите на балканските страни, е те да подобрят регионалните си отношения. Лично аз смятам, че въпросът за евроинтеграцията на Западните Балкани първо трябва да се дефинира на локално равнище и да се подкрепи от останалите страни в региона. Защото изгубените години в интеграцията на Сърбия, Черна гора, Босна и Македония са всъщност пропиляно време за целия регион.
И като споменахме Косово, поднови ли се в днешна Сърбия, покрай ареста на Младич, дебатът за справедливостта и паметта за случилото се след разпада на Югославия? Тези теми вълнуват ли хората и кого най-вече? Привържениците на крайната десница? Обикновените хора? Живее ли днешна Сърбия все още с бляновете по миналото югославско величие?
Има нещо, което е очевидно. Мнозина смятаха, че арестът на Ратко Младич ще предизвика сериозни протести. Вечерта след ареста на Младич не се случи почти нищо: тридесетина гамени изпочупиха няколко витрини по белградските улици. По-сериозна демонстрация имаше едва четири дни по-късно, на която излязоха около 1000 души. Имаше известни сблъсъци, но за два часа полицията разчисти всичко. Което показва, че голяма част от сърбите нямат никакво отношение към ареста на Младич. Една историческа епоха приключи. Тя е вече зад гърба на сърбите, за добро или за зло. Добрата новина е, че Сърбия обърна страницата на ултранационализма. Лошото е, че вместо да има дебат за миналото, се възцари по-скоро забравата. Въпросът за миналото се заобикаля. Сърбите предпочитат да не говорят за това и минават към въпроса за европейската интеграция. Дебатът за миналото е винаги труден дебат. Ред е на историците да извлекат историческа равносметка от решенията на Трибунала в Хага за престъпленията в бивша Югославия. Винаги има дебат между правосъдието и историята. Смятам, че това не е едно и също. Съдиите не пишат историята. Това не е тяхна работа. Струва ми се, че работата на Трибунала в Хага бе зле възприета и превратно разбрана от бившите югославски граждани. Всички са недоволни. Семействата на жертвите със сигурност са недоволни, защото наказателната политика на Трибунала е непонятна в техните очи. Да не говорим за обвиняемите. Работата на Трибунала в Хага има своите пасиви и тепърва трябва да се разяснява. На второ място, има и други инициативи. Множество неправителствени организации от всички републики в бивша Югославия излязоха с регионалната инициатива за създаването на комисия „Истина и помирение“. Инициативата набра сила през април т.г. и за броени дни бяха събрани десетки хиляди подписи с настояването правителствата на отделните държави да създадат такава комисия. В края на юни това искане ще бъде подновено на официален форум на тези организации, които се надяват комисията да стане факт до няколко месеца. Мисля, че инициативата е много важна, защото тя напуска плана на правосъдието, предполагащо осъждането на определени личности заради тяхната лична отговорност, а търси разбиране и помирение. Нещо необходимо за всички страни от региона – от Босна до Сърбия.
Отвъд миналото, как живеят сърбите в настоящето? Какви са техните доходи, конкретни грижи? В каква степен Сърбия е засегната от икономическата криза?
Сърбия имаше силен икономически напредък до 2009 г. Доходите се увеличаваха, редовно се изплащаха заплатите на държавните служители, пенсиите и т.н. Наново възкръсна средната класа. Хората имаха достъп до кредити. Голяма част от населението отново можеше да живее нормално със заплатата си, нещо невъзможно предишното десетилетие. Едно обикновено семейство с две заплати живееше нормално: хората можеха да си купят нова кола (разбира се, на кредит), да отидат на почивка и т.н. Икономическата криза, от 2009 г. насам, се усети много, много остро в Сърбия, поставяйки под съмнение тези извоювани придобивки. Днес Сърбия отново е в доста тежко социално положение, което през последните три години допълнително увеличи социалните неравенства. Вярно е, че част от новата средна класа се справя по-скоро успешно с кризата и успява да се измъкне от нея. Някои икономисти дори твърдят, колкото и тяхното схващане да е твърде либерално, че кризата не е поразила Сърбия в най-лошия момент от нейното икономическо развитие. И че това е добрият момент, за да се оздрави сръбската икономика. Тази нова средна класа е гръбнакът на сръбското предприемачество. И обратното, голяма част от сърбите са силно засегнати от кризата, най-вече тези, които работят в публичния сектор или в предприятия от приватизационния списък, където има масови съкращения. За момента няма достатъчно достоверни данни за безработицата в страната, но е ясно, че положението е много тежко, което води до съществено социално разслоение.
А как оцеляват интелектуалците?
Държавният бюджет, разбира се, отделя средства за изкуство и наука. Бюджетът на Сърбия, обаче, е под стриктния контрол на МВФ. Известно е какво означава това – бюджетът е драстично свит във всички сфери на обществения сектор. Що се отнася до сръбските интелектуалци, бих казал, че голяма част от тях добре се справят със собствени сили. Сърбия има силен „интелектуален експорт“, имам предвид художници, актьори, писатели… Става дума дори за не толкова известни имена. В Сърбия се снимат много чуждестранни филми, сръбските творци са постоянни участници на престижни международни фестивали и биеналета. Сръбската интелигенция се справя по-добре, докато за друга част от обществото ситуацията е далеч по-тежка.
Има, обаче, немалко вътрешни напрежения, невралгични точки вътре в самата Сърбия – например Санджак, този регион на страната, населен от босненски мюсюлмани, където икономическата криза със сигурност задълбочава политическите и религиозните различия. Как Белград се справя там в този контекст?
Санджак е еквивалентът на Кърджали за България. Историята на двата региона е сходна, има много прилики. Областта не е голяма. Наистина, Санджак е засегнат от кризата, както впрочем и други области на страната – текстилната промишленост затвори врати. По принцип, историята на тези текстилни предприятия е много интересна. В края на 90-те години те направиха много пари, защото произвеждаха дрехи-ментета – реплики на облекла на големи световни марки. И тази индустрия можа да се развие благодарение на икономическите санкции, наложени на Сърбия. Щом има ембарго, падат всички ограничения. Тогава и производството на копия на известни световни марки няма как да бъде инкриминирано, то не е престъпление. В края на 90-те текстилът на Санджак (Нови пазар) се продаваше наистина добре. Вдигането на санкциите и нормализирането на икономическата ситуация в Сърбия, обаче, нанесе сериозен удар върху текстила. Всъщност, така нареченият „босненски въпрос“ и проблемът с мюсюлманите в Санджак винаги е бил манипулиран от властите в Белград. Санджак е нещо като „резервното Косово“ на сръбската политика. Милошевич ясно съзнаваше, че винаги е добре да има резервен сюжет, способен да мобилизира общественото мнение, да сплоти националното съгласие около една националистическа кауза. Затова и Санджак винаги е бил „джокер“, резервно Косово. Проблемът е, че дори след падането на Милошевич не се промени съществено политиката към Санджак. На всеки избори в Сърбия се вдига тревога около някой босненски лидер от Санджак. Нека поясня, че цялото населението на Санджак не надхвърля 300 000 души, от които бошняците са не повече от 160 000 души, което е пренебрежимо малко. Местният политически вот е невероятно раздробен и е винаги силно манипулиран от големите политически партии и от властите в Белград. Мюсюлманите са разделени. През последните две години има две паралелни мюсюлмански общности, които имат своите лидери. Едната е „Мюсюлманската общност на Сърбия“, а другата – „Мюсюлманската общност в Сърбия“. „Мюсюлманската общност на Сърбия“ е под влиянието на Белград, а другата – „Мюсюлманската общност в Сърбия“, е ръководена от Муамер Цукорлич, който има за свой духовен наставник главния мюфтия на Сараево Мустафа Церич. Ясно е, че умишлено се насажда разделението, за да може областта да се владее по-добре. Лично аз не бих прогнозирал, че ситуацията в Санджак значително ще се влоши. Мисля, че днес Белград не е заинтересован да разиграва картата на Санджак. Стремежът е по-скоро да се потушат съществуващите напрежения, разпалени през годините, в следствие на всички тези игри и манипулации.
Крайно дясната и екстремистка организация „Национални строй“ на Горан Давидович, наричан „Фюрерът“, неотдавна беше забранена от сръбското правосъдие. Какво е влиянието на крайната десница в Сърбия? В сръбската преса се появиха съобщения, че предстои да бъдат забранени и други екстремистки групировки, които неотдавна провокираха сериозни сблъсъци по улиците на Белград?
Има три-четири крайно радикални групировки в сръбския политически спектър. Освен „Национални строй“, бих споменал и групировката „Образ“. Това са нацистки групировки с малки разлики между тях. „Национални строй“ е чисто нацистка групировка, докато „Образ“ е по-скоро крайно националистическа. Влиянието на тези групи е крайно ограничено. Те наподобяват екстремистките групировки, каквито имаме във всички европейски страни, включително във Франция и Великобритания. Френският паралел обаче не е „Националният фронт“ на Льо Пен, а групировки, много по-вдясно от него. Проблемът е, че макар и малобройни, тези групи имат много вредно влияние, особено в съчетание с агитките на футболните хулигани. Освен това, те разполагат с добро финансиране, чиито източници наистина е важно да се изяснят, тъй като то може да идва от някои сектори на държавата. Но пак повтарям, реалното влияние на тези групи е много ограничено. Аз съм много доволен от забраната на „Национални строй“, единствено съм учуден от факта, че пет години бяха необходими на сръбското правосъдие, за да вземе това решение. Вярно е, че забраната на подобни групи не носи особена полза: забраняваш една група, на чието място тутакси възникват нови. Смятам, обаче, че освен периодичните сблъсъци, които тези групировки организират по белградските улици – както стана по време на гей-парада или на някои футболни мачове – те наистина не се ползват с особено влияние. Става дума за групировки от няколкостотин младежи, които нямат обществена подкрепа. Ала има и друга крайна десница в Сърбия – парламентарно представената крайна десница – сръбската Радикална партия, ръководена от килията в Хага от Воислав Шешел. Част от тази партия се отцепи и сега се нарича Сръбска прогресивна партия, ръководена от Томислав Николич и Александър Вучич, които днес се представят дори за проевропейски ориентирани консерватори. Николич даже заяви, че неговата партия подкрепя европейската интеграция на Сърбия, което е доста забавно. Ако се вгледате по-внимателно в най-новата сръбска история, ще забележите, че всички партии, ръководили войните в Босна, Косово и т.н., са се кичели с наименованието „демократични“. Днес пък всички партии в Сърбия, дори най-реакционните, носят етикета „европейски“. Просто през 90-те години демокрацията беше на мода, а сега – европейската идея. Може и наименованието „европейска“ да не означава нищо, но е вярно, че Прогресивната партия на Вучич и Николич претърпя значителна еволюция. И все пак, крайна десница в Сърбия съществува, въпросът е какво е реалното й влияние. Протестът след ареста на Младич в Белград беше организиран от Радикалната партия, но бяха докарани хора с автобуси от провинцията. Това показва, че доверието в партията е доста спаднало. Според последните социологически сондажи, Радикалната партия би събрала около 5-10% от гласовете. Би имало проблем, разбира се, при евентуалното освобождаване на Шешел от Хага. Ако той се върне, благодарение на своя опит и политически нерв, вероятно би могъл да увеличи влиянието на партията си и да я изведе до това, което в момента има „Националният фронт“ във Франция, например. Ала все пак смятам, че тази страница от историята е затворена.
В писмо до сръбското правителство, оповестено на 17 юни т.г., ЕС настоява Сърбия да превърне в свой приоритет борбата с корупцията по високите етажи на властта. Корупцията винаги е била сериозен проблем на Балканите. Какви са днешните нива на корупция в Сърбия?
Проблемът с корупцията става все по-сериозен. Смятам, че проевропейското правителство, което е на власт от 2008 г., е най-корумпираното правителство в сръбската история, поне в най-новата сръбска история. Обяснението е, че правителството беше сформирано на основата на един доста противоестествен съюз – между бившите социалисти на Милошевич и демократите на Борис Тадич, нещо, което французите наричат „брак между шарана и заека“. Този съюз стана възможен, защото се оказа, че има общи и споделими интереси. Правителството получи подкрепата на Европейския съюз, но всъщност беше спазарено от големите олигарси. Става дума за тези големи олигарси, които натрупаха състояние през 90-те години на ХХ в., тоест, през ерата Милошевич. Те проумяха, че в техен интерес е да се превърнат в легални ръководители на корпорации в страна, която се нормализира, която става част от ЕС. Хора като Милан Беко и Мирослав Мишкович добре разбраха, че в техен интерес е огромните им състояния, натрупани най-вече в периода на изолацията и на югосанкциите, да се легализират в една нормализираща се Сърбия, която с бързи стъпки се интегрира в Европа. А иначе сегашното сръбско правителство е невероятно корумпирано и то наистина трудно би могло да се бори с корупцията, вилнееща сред основните кадри на управлението на държавата. Трудно ми е да прогнозирам как нещата ще продължат да се развиват. Със сигурност ще има избори през пролетта на 2012 г. Ще видим какви ще са резултатите от тях, но смятам, че процесът на нормализиране ще продължи паралелно на легализирането на натрупаните състояния.
И накрая, в огледалото за обратното виждане, каква е равносметката едно десетилетие след ерата Милошевич? Реална или въображаема е „европеизацията“ на Западните Балкани? Хърватският локомотив набира сила към Брюксел, но какво да кажем за Сърбия, Черна Гора, Македония и Босна?
Не обичам термина „европеизация“ и тук съм напълно съгласен с проф. Мария Тодорова. Струва ми се, че той произтича от определена колониална логика, от визия, предполагаща, че всички балкански страни трябва да изминат определен път, минавайки през едни и същи етапи. Не смятам, че е така. Сърбия и останалите страни от Западните Балкани имат своя собствена история, тя предполага интеграция в Европейския съюз, ала отказвам да приема, че има някаква предзададена рамка. Смятам, че Македония и Черна гора, както и Босна и Херцеговина, днес са изправени пред много и най-различни проблеми. В Македония, например, има много силен отзвук от финансовия трус в Гърция, който е недоловим в Босна, и т.н. Ясно е, че бъдещето на региона зависи от Европейския съюз, но не по-малко важна е рамката на регионалното сътрудничество. Само по този начин страните от бивша Югославия могат да получат реална перспектива за европейска интеграция.
Разговаря Тони Николов