Малко за протестите. Прекрасно разбирам, че има за какво да се протестира и подкрепям всеки протест за някакво право, за някаква нужда (е, може би не всеки), но не го подкрепям чак толкова, когато целта е възцаряването на Морала (чрез оставката на едно правителство! – де да беше толкова лесно…), цел, толкова обща, че губи смисъла си. Подкрепям протестиращите, студенти или не, защото знам, че това е част от демокрацията и че няма начин нечий протест да не създаде затруднения на някого (пък било и на тези, срещу които се протестира). Но все ми се щеше да бяха се формулирали някакви конкретни искания. В този смисъл подкрепата ми не е безусловна.
В същото време никак не мога да подкрепя и смълчаното правителство с неговото убеждение в правотата си? вяра в патриотичната си мисия? магарешки инат? жажда за власт? (Между другото – само една констатация, – ако Реформаторският блок, при цялата си гнусливост, не се обедини с ГЕРБ, след извинението на Станишев за смяната на имената на българските турци и реакцията на Лютви Местан, които бетонираха съюза между БСП и ДПС – и след формирането на още един десен блок – тези две партии като нищо ще ни управляват оттук до края на света.)
Освен това, все във връзка с протестите, никога не съм смятала, че добрата цел трябва да се постига със средство като извиването на ръце. И не приемам доводи от сорта на: „Като не разбират от друго…“ Ще ми се да живея в общество, което да е подчинено на Конституцията и законите Си и в което да не дебна продавача на пазара дали не ме удря в кантара. (Няма нищо общо ли? Има.) И ми се ще това да не се постига с всеобщо изнудване и повсеместно дебнене. Ако добавя и че не смятам за проява за гражданска доблест да се обаждам в полицията, когато на тротоара под прозореца ми е паркирал автомобил, както и че гражданското неподчинение не ми е по вкуса (и по морала) – още помня с недобро чувство гладната стачка на българските депутати от Великото народно събрание, помня и онзи депутат (демократично избран!), който поиска политическо убежище в САЩ… От друга страна, и до ден-днешен смятам, че Андрешко е пример за човешка солидарност и че ако се оставим на държавата, дори когато действа „законно“, тя ще ни стъпи на врата, без да й мигне окото. Несвързано ли звучи?
Както и да е. Всичко казано дотук за съжаление не е особено важно на фона на онова, което се надига от доста време, и то не неусетно и тайно, а съвършено открито и добре толерирано. На всички равнища. Професор Божидар Димитров в предаването „История Бг“ направи всичко възможно да омаловажи проявите на ксенофобия – били „единични случаи“. Кеворк Кеворкян в две последователни „всеки недели“ се постара да бъде „обективен“ и да прояви разбиране към аргументите и на двете страни, приемайки ги радушно. (Хубаво, и двете страни винаги имат аргументи, но важното е да се знае кои натежават повече – кои ще доведат до проява на човещина и кои до саморазправа.) Красимир Каракачанов обяви защитаваните от Хелзинкския комитет за „роми и гейове“, с което даде точна дефиниция на това, срещу което се бори национализмът му. Е, прибави и сепаратисти, където и да му се привиждат. В „Референдум“ представителят на новата националистическа партия блесна в цялото си неофашистко великолепие. Добре, че съществуват хора като професор Антоний Тодоров и Марчела Абрашева, да са живи и здрави. От своя страна Миролюба Бенатова почти разплакано обяви, че основателите на същата нова националсоциалистическа партия, в чийто речник освен гейове, роми и бежанци, победоносно нахлу и Хитлер, „не са виновни и няма да бъдат виновни“. И изтъкна основателни причини. Наистина основателни. Но има неща, които не могат да се оправдаят с никакви причини. (Надявам се да е ясно, че нямам предвид хората от Телиш и други като тях, с чиито атавистични страхове „момчетата“ злоупотребяват.) Защото да се търсят причините за ксенофобията и за фашизма е все едно да се търсят причините за престъпленията, за да се оправдаят, вместо да се наказват. Други журналисти – Анна Цолова и не само тя – уточняваха, че скинарите, пребили Метин, го били взели за нелегален емигрант, добавяйки: „не че това има значение“. Обаче се подразбира, че има значение, нали така? Иначе защо ще го казват. Чест прави на журналистите от националните електронни медии, че до един заеха отчетлива антиксенофобска позиция. А със самотния си глас Петър Волгин предизвиква всичките ми адмирации, дори ако малко се поизхвърля – в края на краищата според мен се изхвърля в правилната посока.
Междувременно по софийските улици се движат родолюбиви „патрули“. Лица като Джамбазки и Расате се готвят за бой. Полицията се прави на разсеяна – а иначе се появява в домовете на протестиращи в ранните часове на деня (това да ви напомня нещо?). Народното събрание е на път да приеме (à дано да не го приеме) закона за МВР, в който предвижда създаването на нещо като доброволни отряди. Прокуратурата не можела да спре регистрацията на новата нацистка партия. Не й било в прерогативите. А да е чувала за самосезиране? Щото ако основателите й премахнат от устава си някоя и друга издайническа думичка, съдът ще ги регистрира, без много да му мисли.
Въпросните патрули и техните идеолози са изчерпателно представяни по медиите. За разлика от първото противодействие срещу тях, организирано пред църквата „Света Неделя“ и отразено с по един кратък репортаж. Е, второто, пред НДК, предизвика малко по-голям отзвук. Ама малко.
Истината е, че това, което правителствата, които и да са те, са длъжни да направят, освен всичко, свързано с организацията по приемането на бежанците, е да не проявяват НИКАКВО снизхождение към проявите на войнстваща ксенофобия. А това, което народните представители са длъжни да направят, е да приемат закон, предвиждащ СТРОГИ наказания не само срещу действията, но и срещу думите на омразата. Ако го сторят, току-виж съм станала контрапротестър.
Колкото до журналистите, политиците, обществениците и подобни, съвсем открито ги призовавам към автоцензура. Не онази, към която ни принуждават властите или идеологията, а наложената от чувството ни за отговорност. Защото всичко е език. Защото има случаи, в които трябва да си държим езика зад зъбите. Защото не винаги е нужно да даваме трибуна на всекиго. Колкото и зрители или читатели да ни носи това. Защото нещата придобиват още по-истински живот, когато се назоват. И защото най-важно е уродливите явления да се унищожават в зародиш. Е, зародишът май сме го изтървали.
(Знам, че не казвам нищо ново. Но точно това е идеята – по този въпрос колкото се може повече хора да казваме едно и също.)
