Дискусии – Политика

 

 

След Втората световна война разделянето въз основа на етническо прочистване е предпочитано решение на възприетите проблеми, свързани с етнически конфликти. Еднодържавното решение на проблема с апартейда в Южна Африка е изключение, което е в разрез с логиката на съюзниците в следвоенна Европа и разделението на Кипър, Индийския субконтинент и Судан.

Южна Африка предлага особено осветляващо сравнение, когато се разглежда случаят Израел/Палестина. Южноафриканският момент оспори предположението, че културните различия трябва да се превърнат в политически, а културната идентичност – в политическа. За разлика от това целта на ционизма е да направи именно този превод: да превърне екзистенциалния опит да бъдеш евреин – исторически въпрос на религиозна практика, възпитание и родословие – в национален, а заедно с това да обвърже тази нация с държава. Основният принцип на политическата модерност, възникнала в Европа, е, че държавата съществува, за да защитава и подпомага интересите на нацията; в Израел държавата съществува, за да защитава и подпомага интересите на еврейската нация, която представлява постоянната идентичност на мнозинството в Израел.

Ционизмът вероятно е най-съвършеният израз на европейската политическа модерност в колониален контекст. Той е едновременно продукт на потисничеството на евреите в условията на европейската модерност и ревностно въплъщение на европейската модерност в колониални условия. Национализмът превръща европейския евреин в невъзможно присъствие в Европа, но пропити точно от същата идеология, която ги е лишавала от достойнство и равенство в Европа, ционистите решават, че единствената възможност за евреите е собствена държава, затова отиват другаде, за да я изградят. Но когато го правят, самите те се превръщат в потисник, тъй като в националната държава човек може да бъде само потисник или потиснат, мнозинство или малцинство, нация или друг.

През цялата си история ционизмът се е борил да се справи с колониалната си същност. От самото си създаване израелската държава изповядва неутралитет по отношение на религиозните, етническите и националните различия, като твърди, че гарантира гражданските права на всички на територията на държавата. Като светска, демократична държава, основана на върховенството на закона, Израел се задължава да защитава еднакво всички граждани. В края на краищата това са наследства от европейския държавен модел, на който основателите на Израел съзнателно са подражавали. Въпреки това Израел е и еврейска държава, което на практика означава, че тя не е нито демократична, нито светска, нито защитава равните права на своите жители. Нееврейските граждани в Израел са второкласни граждани по закон, официално им се отказват държавни услуги и са обречени на изселване.

Ето какво е да си неевреин в еврейската национална родина. Ципи Ливни, видна израелска либерална политичка, казва това по следния начин: „Бих искала Държавата Израел да бъде дом за израелските араби, но тя не може да бъде техен национален дом.“ Същинският Израел, с изключение на Западния бряг и Газа, действително е дом и на палестинци, почти 2 милиона от тях. Но тъй като Израел не е техен национален дом, те не упражняват суверенитет в него. Законът гарантира, че те нямат възможност да влияят върху действията на държавата или да отправят петиции към нея, за да осигури интересите им. Макар че всеки евреин е автоматично гражданин на Израел, неевреите, които имат дългогодишни връзки със земята, са изправени пред огромни пречки за получаване на гражданство. Докато държавата, в сътрудничество с квазидържавни институции като Еврейския национален фонд и Еврейската агенция, осигурява на евреите достъп до земя, на която да строят и да се занимават със земеделие, земята на неевреите е конфискувана, забранено им е да развиват градовете си и са редовни жертви на разрушаване на домове, извършвано от израелския апарат за сигурност. Палестинските израелци са наблюдавани от израелски агенти по сигурността в техните училища и общности, не могат да участват във въоръжените сили и не могат да получават многобройни държавни помощи, които се полагат за такава служба. Могат да гласуват и да се кандидатират за постове, но при силно ограничени условия. Дори и простото изразяване на желание за равни права може да доведе до забрана да се кандидатират, а всеки служител, който поставя под въпрос фаворизирането на Израел спрямо евреите, може да бъде отстранен от поста си.

Израелските закони отразяват непрекъснатия стремеж към ционизация, при който държавата се създава и преработва, за да служи на еврейската нация, като изключва останалите. Но ционизацията е нещо повече от въпрос на закон. Като проект за национална държава тя включва и преливането на държавата и обществото в едно цяло. Да бъдеш ционист не означава просто да вярваш, че Израел трябва да бъде еврейският национален дом; това означава да отъждествяваш еврейския народ с държавата Израел. От тази гледна точка защитата на правата на евреите по света да изповядват религията си (или да изберат да не я изповядват), да притежават и използват собственост и като цяло да следват стремежите си в условията на свобода и сигурност изисква съществуването на държава, която сама по себе си е еврейска. Запазването на еврейското общество означава запазване на еврейската държава. Това е темата на първия раздел тук.

Както и при другите национални държави, поддържането на нацията е както правно, така и социално начинание, тъй като защитеното общество не съществува в природата. То трябва да бъде създадено по образ и подобие на нацията, което означава, че трябва да бъде премахнато неговото разнообразие. Неевреите трябва да бъдат изхвърлени, а неконформистките евреи да бъдат накарани да се приспособят, така че всички хора там да отразяват еврейския идеал, представян от националното мнозинство. Наричам този процес юдаизация и го описвам във втория раздел.

Изхвърлянето на неевреите се извършва под формите на етническо прочистване, изземване, сегрегация, фрагментация, апартейд и отричане на идентичността. По време на войната за независимост през 1948 г. еврейските войници активно прогонват нееврейските палестинци от техните общности. Прогонени са около 750 000 души, а десетки хиляди други са вътрешно разселени. Всички са загубили земите и домовете си, които са били „изкупени“ от новите им еврейски собственици. Междувременно онези нееврейски палестинци, които остават в Израел, са концентрирани в зони на военна окупация в продължение на две десетилетия. В годините след това техните градове и домове са обявени за незаконни, така че те нямат право на обезщетение, когато държавата ги конфискува или унищожи. Палестинските граждани на Израел са представени като вътрешен враг. Тяхното законно лишаване от права има за цел да довършат задачата, започната през 1948 г.

Ако Израел иска да бъде държава само за евреи, той трябва да отговори на въпроса кой е евреин. Отговорът не може да избегне приравняването на многообразието на световното еврейство към санкционираното от нацията еврейство. Това е другата страна на юдаизацията: елиминиране не само на неевреите, но и на неприемливите форми на еврейство. Приемливата форма се свързва с ашкеназите, които водят началото си от говорещите идиш части на Европа. Ашкеназите са основателите на държавата, които приемат ролята на цивилизатори, които привеждат другите евреи в съответствие с националния идеал. По-специално ашкеназите са се стремили да цивилизоват Мизрахим, арабските евреи. Арабските евреи представляват специално предизвикателство за ционизма, тъй като той предполага, че арабската и еврейската идентичност са несъвместими и неизменно враждебни една към друга – в противен случай не би имало нужда от еврейска държава в историческа Палестина. Но какво се случва, когато арабинът е и евреин? Арабският евреин става обект на цивилизационната мисия на модерността. Мизрахим са деарабизирани чрез потискането на арабския език и свързаната с него култура в Израел. С течение на времето Мизрахим реагират на юдаизацията почти точно по предназначение, тъй като много от тях прегръщат направлението на твърдия религиозен юдаизъм, посветено на разширяването на Израел чрез заселване. Колонизирани от ашкенази, те надминават своя цивилизатор, като се отказват от неговия секуларизъм и се превръщат в острието на израелското копие.

Разпадането на държавата и обществото и съпътстващите ги проекти за ционизация и юдаизация не са историческа необходимост. Еврейският народ може да живее в свобода и сигурност в държави, които нямат еврейски характер, държави, в които той може да упражнява суверенитет, като заема ефективна роля в демократичната политика. Признавайки това, голям брой евреи са напуснали Израел и са се насочили към неционистки държави, които не поддържат еврейските привилегии. Всъщност еврейско общество в Палестина е можело да има и в отсъствието на еврейска държава – в отсъствието дори на усилия за изграждане на такава държава. Именно оттук започва същинският разказ – от евреите, които са живели в Османска Палестина и са мигрирали в нея, за да осъществят духовното си начинание в Светите земи.

Евреите, които са извършвали поклоннически пътувания до Палестина, не са били заселници. Те са били имигранти. Те са избрали да станат членове на вече съществуваща местна политическа общност, а не да създадат своя собствена. Това е ключът към разграничаването на ционизма от по-ранното еврейско присъствие в Палестина. Имигрантите са невъоръжени, а заселниците идват снабдени както с оръжие, така и с националистическа програма. Имигрантите идват в търсене на родина, а не на държава; за заселниците не може да има родина без държава. За имигрантите родината може да бъде споделена, а за заселниците страната трябва да бъде национална държава, запазена територия на нацията, в която всички останали са най-много толерирани гости.

Това разграничение между заселник и имигрант е ключово за нашето мислене, тъй като в противен случай се затвърждават две сериозни интелектуални грешки. Първата е да се твърди, че религията е без значение за ционизма – твърдение, основано на рязкото разграничаване на трайното религиозно еврейско присъствие в Палестина от по-скорошното светско присъствие. Другата грешка, обратната страна на първата, определя ционистите като евреи, което прави противопоставянето срещу техния проект антисемитско. Първата грешка прави ционизма и ционизацията непоследователни; втората създава впечатление, че конфликтът в Израел/Палестина е между евреите и онези, които ги мразят, а не между заселниците и общността, която те са лишили от собственост.

Не е вярно, че религията е била без значение за ционистите. Въпреки че основателите на ционизма в Израел често са били атеисти и желанието им за национална държава е било вдъхновено от модерността, а не от миленаризма^[1], тяхната представа за политическа общност е била в основата си религиозна. Те си представят събирането на евреите в библейската Ерец Израел – земята на Израел. Този библейски разказ има отражение върху динамиката между заселниците и местните жители. В Израел неевреинът престава да бъде истински местен жител, независимо от това колко дълго той и неговите предци са били на тази територия. Вместо това истински местен е евреинът, който е напуснал родината или е бил принуден да я напусне, дори и преди хилядолетия. В ционисткия светоглед палестинците са ханаанци, които никога не са напускали дома си; те са самонастанили се, а не местни жители. Със завръщането на местното население, самонастанилият се трябва да се махне от пътя, за да освободи място.

Следователно не имиграцията на евреи в Палестина отприщва антагонистичната диалектика между евреите и неевреите, а по-скоро презумпцията сред евреите, че те имат изключителни права върху земята. Преди да има държава, ционистите създават еврейска национална идентичност в Палестина, подкрепена от изключително еврейски институции, което предизвиква напрежение с местните жители. След създаването на държавата този антагонизъм се задълбочава в хода на по-нататъшното заселване на Израел. Ционистите смятат, че споразумението на ООН за разделяне на родината създава временно разминаване между Ерец Израел и Държавата Израел, разминаване, което трябва да бъде преодоляно чрез по-нататъшно завземане на територии и чрез юдаизиране на обществото в рамките на цялата територия, за която претендира Израел.

Третият раздел на текста е посветен на конкретен елемент от юдаизацията и ционизацията: деарабизацията на Мизрахим и тяхното инструментализиране за целите на заселването. Мизрахим днес са се превърнали в основна част от военната машина и гражданската администрация в окупираните територии. Тук показвам как усилията на официалния ционизъм да юдаизира Мизрахим едновременно подкопават светското наследство на ционизма – като по този начин дават санкция на екстремистките религиозни тенденции както в общността на Мизрахим, така и в други – и засилват усещането за палестинско национално съзнание, като вкарват религиозност в заселването и заселници в окупираните територии.

Окупацията след 1967 г. довежда до близък контакт на израелските евреи с палестинците. В същото време палестинците в Израел получават нови възможности за участие в гражданския живот на Израел. Победата през 1967 г. и разрастването на селищата на Западния бряг повишават самочувствието на Израел, като насърчават по-голямата откритост към интеграцията на палестинските граждани. След две десетилетия пленничество под военен режим израелските палестинци започват да се борят за индивидуално равенство. Когато те се присъединиха към окупираните палестинци [тоест онези от Газа и Западния бряг] в Първата и Втората интифада, тази борба отстъпи място на усилията за групово признаване: Палестинската нация. Това отбеляза промяна в палестинското освободително движение. Вместо към въоръжена борба, Първата и Втората интифада и последвалата мобилизация на палестинците в Израел и окупираните територии са насочени предимно към политическа промяна. Целта е да се премахне еврейската държава и да се замени с „държава на всички нейни граждани“.

Текстът завършва с обсъждане на възможните бъдещи перспективи, които те сочат. Възможността за двудържавно решение приключи със споразуменията от Осло от средата на 1990-те години, при които представители на палестинците предадоха на Израел суверенитета над желаната от тях бъдеща държава. Това доведе до нарастване на интереса към редица възможности за единна държава, включително бинационализъм – идея, която предшества създаването на държавата.

Вместо тези идеи аз посочвам деционизацията, която би откъснала държавата от нацията. Сърцевината на деционизацията е осъзнаването на Израел като държава за всички свои граждани. Гледам на южноафриканския момент като на модел за деционизация. В Южна Африка расовите идентичности бяха деполитизирани, така че вече да няма постоянно национално мнозинство заедно с постоянно малцинство. Деционизацията би включвала деполитизиране на еврейската и палестинската идентичност, за да може Израел да бъде демокрация, защитаваща правата на всички свои граждани, а не слуга на постоянно национално мнозинство. Тази евентуалност, ако някога настъпи, не е близка. Израелските заселници запазват инициативата в усилията си да запазят постоянното национално мнозинство. Засега промяната в Израел зависи от бавна работа по промяна на перспективите и изграждане на асоциации в съответствие с тях – епистемична революция, при която израелските евреи преосмислят политическата си идентичност като историческа, а не като естествена.

Ционизация: Създаването на държава на заселниците

В основата на политическия ционизъм лежи усилието да се изгради не просто еврейска религиозна общност в Светите земи, а еврейска държава. Това е съществено разграничение, чието заличаване стига до същността на въпроса: сливането на общество с държава е в основата на националната държава и нейната програма за управление от постоянно национално мнозинство. Националната държава е такава, чиито закони определят кои жители се включват в националното мнозинство и чиито закони и институции дават приоритет на интересите на това мнозинство. Националната държава може да нарича себе си демокрация, както го прави Израел, но всъщност мнозинството не се определя чрез политическо състезание. По-скоро мнозинството се определя предварително политически, както и самата нация.

В Израел контурите на националното мнозинство са едновременно очевидни и неуловими. От една страна, националното мнозинство са евреите. От друга страна, кой е евреин? Евреин ли е всяко лице, което изповядва убеждения и практикува практики, съответстващи на еврейската теология и религиозния закон (халаха)? Дали „евреин“ е етнически етикет, който се вписва в зависимост от произхода и културата? Определя ли това политическа група, която се обединява около историята на изгнание в диаспората? В тези въпроси се съдържа още един: Кой решава – държавните институции, които прилагат гражданските закони, или равините, които прилагат халахата?

Еврейското общество, за разлика от еврейската държава, не трябва да се тревожи за тези въпроси, тъй като то не се занимава със създаването на граждани или с разпределянето на обществени блага. Еврейският характер на едно общество произтича от идентификацията и практиките на неговите членове. Еврейският характер на една държава идва от нейните закони и политики и именно тук възникват въпросите, неяснотите и противоречията.

Като държава Израел на практика се основава на тези неясноти и противоречия. Той е суверенна държава без определени граници. Тя твърди, че се ръководи от универсалистични правни принципи и върховенство на закона, но няма конституция, а законите ѝ са изрично дискриминационни. Той не е нито светска държава, нито теокрация. Тя е дом на всички евреи, но евреите в нея са подредени йерархично. Ашкеназите съставляват „цивилизования“ политически и икономически елит, докато другите – сефардите, потомците на иберийските евреи, етиопските евреи, емигрантите от бившия Съветски съюз и Мизрахим, или арабските евреи – са низвергнати.

Ционисткият проект започва в началото на ХХ век, няколко десетилетия преди основаването на държавата Израел. Това са обединени усилия на европейските евреи, до голяма степен светски, и на един могъщ покровител: Британската империя. Тези евреи не са избрали да се заселят в Палестина, защото са изпълнили духовния си копнеж по Светите земи. Други евреи са изпитвали този копнеж и затова са имигрирали в Палестина, за да основат и да се присъединят към религиозни общности, които съжителстват с нееврейски общности.

Политическите ционисти, напротив, идват в Палестина, за да изградят държава. Те правят това, защото еврейският въпрос прави живота в Европа несъстоятелен и защото, като обърнати към политическата модерност хора те разбират, че единственото решение на проблема с тяхното малцинство в европейските национални държави е собствена национална държава на друго място.

Три алии^[2]

Първата вълна на организирана еврейска имиграция в Палестина започва през 1882 г. Според Барух Кимерлинг целта на мигрантите е била да създадат „религиозно-морални общности в ‚земята на Израел’ и да ‚почитат Господа’, докато обработват земята“. Те описват преместването си в Палестина като алия (pl. aliyot) – термин, отнасящ се до поклонничество до Храма на израилтяните. Тези „много набожни, съвременни ортодоксални евреи“, много от които от Русия и Румъния, са били „сравнително заможни, семейно ориентирани, аполитични“. Повечето от тях се погрижват да дойдат с трима професионалисти: „равин, ритуален обрязвач и агроном“. Още преди да построят къщи и да създадат стопанства, „те издигат синагога и ритуална баня (миква) за общността“.

Имигрантите от първата алия се смесват в едно мултирелигиозно общество, включващо мюсюлмани, християни и евреи от така наречения Стар Ишув. Тези общности изграждат живота си първо под османска, а след това под британска власт. Най-точната оценка на населението на Палестина в навечерието на британската колонизация, непосредствено преди Първата световна война, е около 720 000 души. Между 60 000 и 85 000 от тях са били евреи. Отразявайки духовната им привързаност към региона, голямото мнозинство живее в четирите „свещени града“ – Йерусалим, Хеброн, Сафед и Тивериада, като само в Йерусалим те са между 25 000 и 30 000 души.

За евреите, водени от религиозни чувства, Палестина е дом, но не е непременно техен дом. Те са готови да я споделят с други и да оставят политическото ръководство на тогавашните империи. Животът под властта на османците и британците е приемлив вариант, стига да имат свободата да изповядват вярата си. Техните наследници, втората алия, вече виждат нещата по различен начин. За тях алията не се отнася до поклонничеството, а до „сферата на гражданството и националната идентичност“. Членовете на втората алия са „водени от ангажимент, който е повече политически, отколкото религиозен“. Те са по-млади и по-малко семейно ориентирани. Ръководят се от „светски-националистически-социалистически“ идеали, които контрастират с „религиозния юдаизъм на поколението на техните родители“.

Втората алия започва след началото на века и достига своя връх между 1919 и 1923 г. Тези дати не са случайни: те отбелязват първите години на британското управление в Палестина. Преди Първата световна война еврейските националисти отправят прошения към османския султан, но получават отказ. По време на и след войната те намират съюзник в лицето на британския империализъм. Европейските сили се стремят да покровителстват зараждащите се национални движения в незападния свят, поне когато това отговаря на стратегическите им интереси. Британците виждат в ционисткото движение средство за дестабилизиране на османската власт в Близкия изток, за да могат да нахлуят и да завземат владения там. В същия дух през 1916 г. британците насърчават бунта срещу османското управление на Шариф Хусейн ибн Али, наследствения владетел на Мека. Сър Хенри Макмахон, британският върховен комисар в Египет, обещава на Хусейн, че Великобритания ще подкрепи арабската независимост, дори когато британците и французите разработват отделни планове за територията, обещана на арабите съгласно споразумението Сайкс-Пико, постигнато по-рано същата година. По същия начин британците твърдят, че са защитници на друзите в Палестина – друга група, която се надяват да настроят срещу османското управление.

Великобритания се присъединява към политическия, а не към религиозния ционизъм. (Оттук нататък ще използвам думата „ционизъм“ като съкращение на „политически ционизъм“, тъй като именно последният поема управлението в Палестина след втората алия.) Тази ориентация е изразена най-влиятелно в Балфурската декларация от 1917 г., която обявява, че „правителството на Негово Величество гледа благосклонно на създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи всички усилия, за да улесни постигането на тази цел“. С тази декларацията британците обвързват интересите си не с поданиците на Османската империя като цяло, а конкретно с евреите в Палестина. „Няма да се предприема нищо, което да накърнява гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина“, гласи декларацията, като изрично посочва палестинските мюсюлмани и християни като „нееврейски“ остатък и ограничава легитимните им права до „граждански и религиозни“ – но не и политически.

След приемането на декларацията Великобритания подкрепя ционисткия проект с голямо усърдие. През 1918 г. правителството насърчава Ционистката комисия, ръководена от Хаим Вайцман, да замине за Палестина и да положи основите на създаването на еврейски национален дом. Наред с други неща, комисията препоръчва създаването на милиция за защита на еврейските заселници, с което британците се съгласяват. През юли 1920 г. британското правителство назначава сър Робърт Самуел, изявен ционист, за върховен комисар на Палестина. През 1922 г. Балфурската декларация става основа на Мандата на Лигата на нациите за Палестина, който признава британската власт над територията. Формулировката на Мандата посочва, че британските власти ще си сътрудничат с ционистите за постигане на „създаването на еврейския национален дом и интересите на еврейското население в Палестина“, и се задължава задължителната администрация „да улеснява еврейската имиграция … и да насърчава … близкото заселване на евреите на земята“.

Великобритания прилага три критични мерки, за да осигури тези цели. Първо, тя приема Наредба за имиграцията, която има за цел да насърчи еврейската имиграция. Второ, тя приема Наредбата за земята, която благоприятства придобиването на земя от евреите, като същевременно ограничава притежаването на собственост от арабите. И накрая, на дружествата, собственост на евреи, са предоставени „концесии“ върху държавните и природните ресурси в Палестина. „Тези мерки подпомагат рязкото увеличаване на еврейското население в мандатна Палестина от по-малко от 10% през 1920 г. до близо 20% през 1922 г. и близо 33% през 1947 г.“ Наредбите се запазват до арабското въстание от 1936-1939 г.^[3], след което британците налагат ограничения върху еврейската имиграция и придобиването на земя.

Втората алия създава специално еврейски институции, чиито възможности нарастват под британска закрила. Техният „сепаратистки начин на чисто заселване стъпва на два крака“: Еврейския национален фонд, който се стреми да „откупи“ земята, като я предаде в еврейски ръце, и Хистадрут – профсъюз на селскостопанските работници, отворен само за евреи. Основният принцип е валоризирането на „чистия еврейски труд“, което означава създаване на национално-расово-сегрегиран пазар на труда, който да изолира еврейските работници от конкуренцията с арабските селяни, чиято работна ръка е по-евтина. (Приблизително по същото време бурите в Южна Африка създават подобен сегрегиран пазар на труда, за да изолират белите от по-евтината черна работна ръка). Същите ционисти са отговорни за огромния ръст на кибуците, изключително еврейските общински земеделски селища. С течение на времето Хистадрут се превръща във всеобхватен профсъюз със собствени здравни каси, училища, банка, издателство, вестници и периодични издания и дори столови за работници и безработни. Всички тези промени са в полза единствено на евреите, за да се насърчат националистическите цели на заселниците.

С увеличаването на броя на еврейските селища възникват и конфликти с арабите. Проблемът не е в това, че арабите изпитват враждебност към евреите или че виждат в тях нашественици на територия, която по принцип е арабска. Както показва Рашид Халиди в изследването си за произхода на палестинския национализъм, борбите между арабските селяни и еврейските заселници отдавна предшестват тези между палестинската националистическа интелигенция и заселническото движение. Това, от което палестинските араби се възмущават, са евреите, които се опитват да упражняват суверенитет чрез своите изключителни национални институции и, във връзка с това, чрез политиката си по отношение на земята. За разлика от предишните собственици, които са се задоволявали да събират рента от арендаторите, еврейските заселници премахват арендаторите и влизат в пряко владение. Това поражда недоволство, тъй като арабските селяни не признават изселването като едно от правата на земевладелеца. Първите сериозни сблъсъци, довели до смъртта на двама араби и двама евреи през април 1909 г., довеждат до формирането на първата еврейска милиция в Палестина. Еврейските милиции се радват на култ към милитаризма и саможертвата. Една от по-късните милиционерски групи, Лехи, обобщава това усърдие под лозунга „само смъртта ще ни освободи от редиците“.

Ако втората алия създава основите на отделна нация, то третата (1923-30 г.) започва сериозно проекта за присъединяване на нацията към държавата. Докато по-ранните ционисти като Вайцман са разчитали, че британците и други международни играчи един ден ще осигурят еврейска държава, третата алия поема този проект самостоятелно въз основа на още по-голяма еврейска имиграция, труд и войнственост. Една от ключовите институции през този период е Еврейската агенция, основана през 1929 г. под егидата на Световната ционистка организация, която агресивно преследва заселването, като насърчава еврейската имиграция и създава градове за настаняване на заселниците.

Може би най-способният и вдъхновяващ лидер на агенцията е Давид Бен-Гурион. Под ръководството на Бен-Гурион агенцията изгражда протодържава, чиито структури и хора впоследствие основават държавата Израел и служат като нейни функционери. Самият Бен-Гурион обявява независимостта на Израел и става негов първи министър-председател. Бен-Гурион е лицето на най-голямото ционистко течение в Израел по време на втората алия: работническия [трудов] ционизъм. Работническият ционизъм е заложен в Еврейската агенция, Хистадрут и други еврейски национални институции, които стават стълбове на държавата. Трудовите ционисти развиват едно от формиращите противоречия на Израел – идеята за хипернационалистическа, еврейска и колективистична държава, която по някакъв начин е ангажирана и с универсалната свобода. Както казва Бен-Гурион през 1935 г,

Аз принадлежа към ционисткото крило, което вярва в необходимостта от власт и максимална, безусловна национална власт. Национална власт над труда, национална власт над собствеността, дори национална власт над живота – при условията на човешката свобода и ценността на човешкия живот. Всичко трябва да бъде подчинено на властта на нацията. Тази национална власт се нарича социализъм и аз и моите другари сме готови да приемем националната власт… Това е целта на еврейската държава, в която еврейският народ ще контролира интересите на отделния човек.

Това, което трудовите ционисти не признават открито, е, че социализмът, „условията на човешката свобода и ценността на човешкия живот“ са само за евреите. Други ционисти са по-малко срамежливи. Ревизионисткият ционизъм, под ръководството на Владимир Жаботински, е съзнателно несоциалистически и нелиберален, поставяйки ционизма точно в традициите на съвременния светски расизъм и заселническия колониализъм. През 1925 г. Жаботински основава Ревизионистката партия (Хатзохар) с цел изграждане на държава на апартейда. Европейската расова теория е в центъра на неговата платформа. Както сам той пише в есето За расата от 1913 г:

В този смисъл терминът „раса“ придобива най-определен и научен смисъл… Същността на нацията, алфата и омегата на уникалността на нейния характер – всичко това е въплътено в специфичното физическо качество, в компонента на нейния расов състав.

Жаботински обича да казва на глас онова, за което инак се шепне. Например той открито сравнява ционисткото начинание в Палестина с търсенето на бели заселници в колониална Кения в контекста на искането си британското мандатно правителство да уважи правото му да организира своята заселническа милиция Иргун. „Ние казахме [на правителството]: „Не забравяйте, че имаме деца и съпруги; узаконете нашата самозащита, както го правите в Кения“. В Кения доскоро всеки европеец беше задължен да се обучава за Силите за защита на заселниците. Защо евреите в Палестина трябва да бъдат принуждавани да се подготвят за самоотбрана подмолно, сякаш извършват престъпление?“

По-нататък Жаботински признава, че местните жители не биха могли да се примирят с политическия проект на заселниците и че този проект ще бъде осъществен чрез насилие.

Всеки местен народ – все едно дали е цивилизован, или дивашки – гледа на страната си като на свой национален дом, на който винаги ще бъде пълен господар. Те няма да допуснат доброволно, дори не нов господар, а дори нов партньор. Така е и при арабите… В културно отношение те са 500 години зад нас, в духовно нямат нашата издръжливост или нашата сила на волята, но това изчерпва всички вътрешни различия… Те гледат на Палестина със същата инстинктивна любов и истински плам, с който всеки ацтек е гледал на своето Мексико или всеки сиукс е гледал на своята прерия. Ционистката колонизация, дори и най-ограничената, трябва или да бъде прекратена, или да се извърши в разрез с волята на местното население. Следователно тази колонизация може да продължи и да се развива само под защитата на сила, независима от местното население – желязна стена, която местното население не може да пробие.

Ционистката „колонизация – заключава Жаботински – се подразбира от само себе си и това, което тя предполага, е напълно разбираемо за всеки разумен евреин и арабин. Колонизацията може да има само една цел. За арабите в страната тази цел по същество е неприемлива. Това е естествена реакция и нищо няма да я промени.“

Жаботински едва ли е бил единственият, който е признавал, че заселването е непременно насилствено начинание. Трудовите ционисти също признават това, дори когато Бен-Гурион говори за стойността на човешкия живот. Моше Даян, израелски генерал, който се присъединява към партията „Мапай“ на Бен-Гурион и служи като един от министрите в неговия кабинет, обяснява, че да бъдеш заселник означава да бъдеш въоръжен.

Ние сме поколение заселници, но без каска или цев на пистолет няма да можем да засадим и едно дърво, нито пък да построим къща. Нека не се страхуваме да възприемаме враждата, която поглъща живота на стотици хиляди араби около нас. Нека не отвръщаме поглед, защото това ще отслаби ръцете ни. Това е съдбата на нашето поколение. Единственият избор, който имаме, е да бъдем въоръжени, силни и решителни, в противен случай мечът ще падне от ръцете ни и нишката на живота ни ще бъде прекъсната.

Откровено политическите и националистически цели на третата алия ускоряват развитието на палестинския национализъм. Сблъсъците стават неизбежни и в средата на 1930-те години нещата стигат до разгара си. Арабското въстание от 1936-1939 г. започва с шестмесечна обща стачка. Халиди я описва като „най-дългата антиколониална стачка от този вид до този момент в историята, а може би и най-дългата в историята“. През септември 1937 г. стачките преминават във въоръжено въстание. Според британския военен командир в Палестина „британските сили губят контрол над голяма част от селските райони заради въоръжени банди и за кратко са принудени да се изтеглят от няколко от големите градове“. Гражданската администрация „на практика не съществува“. Бунтът е потушен, но не и преди да посее семената на съмненията сред британските имперски кръгове. „Британците започнаха да поставят под въпрос дългогодишния си ангажимент към ционизма“, пише Халиди.

След насилието британската комисия Пийл препоръчва земята да бъде разделена, което предизвиква още по-голям арабски бунт и недоволство на заселниците. Сред ционистите става ясно, че британската концепция за еврейски национален дом предполага подялба на свещената земя, което съвсем не е нещото, което заселниците имат предвид. Те започват да възприемат своя национализъм като един от „двата съперничещи си“ в Палестина, както се изразява Исаак Дойчър; чувстват се притиснати между колониалната власт, от една страна, и местните жители, от друга. В това отношение те много приличат на английските и другите европейски заселници в Северна Америка и на бурите в Южна Африка. Те възприемат себе си като обсадена група, която се бори с игото и жадува за национална държава, която им се полага.

Втората световна война дава шанса, който ционистите чакат. Тъй като британските войски са изтеглени в Европа, местното поле е оставено на милициите на заселниците, които набират сила. До декември 1947 г. те са достатъчно силни, за да започнат да прогонват арабите от земята. Силата на заселниците отразява както идеологията, така и числеността им. Самостоятелно подбрана и политически ангажирана група, още от самото начало заселниците са организирани като бойна машина. И макар че в края на 1940-те години то съставлява само около една трета от общото население на Палестина, „има около 1,5 към 1 предимство пред палестинското население в решаващата възрастова група на мъжете от 20 до 45 години“. Резултатът е известен в съвременния палестински дискурс като Накба – катастрофата. Както се изразяват Лайла Абу-Лугод и Ахмад Х. Са’ди: „Едно общество се разпадна, един народ се разпръсна и един сложен и исторически променящ се, но приеман за даденост общностен живот беше насилствено прекратен“.

Имигранти или заселници?

Стандартните израелски разкази за еврейската миграция в Палестина размиват разликата между имигрант и заселник, като се преструват, че Ишув винаги е бил ционистки. Този разказ включва две смесвания. Първо, той смесва първата алия със Стария Ишув. Второ, разказът смесва духовните цели на първата алия с политическите цели на втората и третата. Старият Ишув е бил местен, първите алиахи са били имигранти, а вторите и третите – заселници.

Хора като Жаботински, Бен-Гурион и Даян са били слепи за разликата между себе си и еврейските имигранти, които не са заселници. Те приемат, че да си еврейски имигрант в Палестина означава да си ционист. За разлика от евреите от първата алия, те не разглеждат възможността една политическа общност на територията на Палестина да приеме евреи неционисти. Освен това не изглежда възможно един евреин в Палестина да бъде нещо друго освен ционист.

От гледната точка на това мислене Холокостът се очертава като критична възможност за консолидиране на ционистките усилия. След Холокоста вече може да е достатъчно просто да се защитават евреите – да се гарантира, че бежанците ще имат домове, ще бъдат обгрижвани и ще се ползват с права. Но за ционистите не е достатъчно да спасят и запазят живота на евреите: трябва да има еврейска държава, а оцелелите от Холокоста могат да осигурят численото превъзходство, необходимо за осъществяването ѝ. Затова ционистите се обръщат целево към намиращите се в криза европейските евреи за имиграция в Палестина, въпреки че тези евреи може би са предпочитали да отидат другаде. Ционистите работят усилено, за да предотвратят следвоенната еврейска имиграция по места, различни от Палестина, по-специално като подкопават усилията на САЩ за координиране на съвместен западен план за установяване на квоти за приемане на бежанци в европейските страни. Ционистите твърдят, че убежище за евреите трябва да бъде Палестина, а европейците, като минимум, подкрепят това искане с готовност. Това означава, че геноцидът срещу евреите ще бъде платен от палестинските араби – хора, които са далеч и не носят никаква отговорност за него. По думите на философа Гил Аниджар Европа, с помощта и насърчението на ционистите, „изнася“ еврейския въпрос в Палестина. През 1948 г. европейските бежанци съставляват повече от половината от еврейското население в Палестина.

Идеята за еврейска държава би била необичайна за тези бежанци. Приемането на тази визия изисква радикална промяна в еврейското въображение за себе си. Евреите, оцелели след Холокоста, са част от глобално разпръсната духовна общност, формирана от изгнанието. Те вече са отхвърлили идеята, че тяхната националност е светска, свързана с идеята за родина, тъй като тази идея е въведена в Европа в края на XIX в. от Теодор Херцел и други основатели на ционисткото движение.

Сред ционистите е широко разпространено мнението, че еврейската държава се е наложила поради Холокоста, но това твърдение има смисъл само ако приемем логиката на заселници, а не на имигранти. Докато имигрантът се присъединява към съществуващо общество, заселникът не е в състояние да разграничи обществото от държавата. От гледна точка на имигранта – а всъщност и на местния жител – Палестина би могла да бъде убежище за оцелелите от Холокоста и без ционизма; там би могло да има еврейско общество, еврейско население, без еврейска държава. Както се изразява палестинско-израелският теоретик на правото Раеф Зрейк: „Въпреки убедителността на необходимостта обаче палестинските либерали биха могли [да твърдят], че … има разлика между спасяването на живота на евреите и наличието на еврейска държава“.

Съществува течение на ционизма отпреди 1948 г., което мисли по начин, съвместим с този палестински либерализъм. Това е реформисткият ционизъм. Тази тенденция е силно свързана с германските еврейски интелектуалци, сред които са някои от най-изтъкнатите еврейски мислители на ХХ век: Юда Магнес, Гершом Шолем, Мартин Бубер, Ханс Кон, Хуго Бергман, Ернст Симон и Хана Аренд. Магнес е ректорът-основател на Еврейския университет, създаден през 1925 г. През следващата година той и други хора основават малка организация, наречена Брит Шалом (Завет на мира), която призовава към „създаване на двунационална държава в Палестина, основана на равни права и партньорство между евреи и араби“. Тези реформатори безспорно са ционисти, в смисъл че смятат евреите за хора с особена политическа идентичност. Но те се противопоставят на идеята, че държавата на еврейската нация ще бъде и еврейска държава. Вместо това тя ще бъде двунационална – едновременно еврейска и арабска. Подобна концепция е немислима за работниците и ревизионистите ционисти, които са изградили държавата.

(Сдържаният) идеализъм на „Брит Шалом“ се разбива на дъното на демографската реалност. Те не успяват да убедят колегите си националисти, че евреите, които при основаването на Брит Шалом са само 20% от населението на Палестина, ще могат да гарантират интересите си в една двунационална държава. Какво ще ги предпази от това да бъдат завладени от арабите? Брит Шалом се опитва да докаже, че евреите ще станат мнозинство, но това е трудно да се продаде в условията на равенство. Както видяхме, другите ционисти осъзнават, че превръщането в мнозинство ще изисква сила, която Брит Шалом не желае да използва.

Ето защо реформаторите се оказват политически парализирани, неспособни да определят пътя напред. Но макар че на практика имат слабо влияние, тяхната мисъл остава богат източник за размисъл. В известен смисъл тя може да се разглежда като вид по-обещаващ ционизъм, който е бил изгубен. Но погледнат от друг ъгъл реформисткият ционизъм само изкристализира проблемите, присъщи на национализма. Дори Брит Шалом не е в състояние да мисли за евреина като за имигрант. Защо вторият и третият алиот, да не говорим за евреите след Холокоста, не са в състояние да мислят идеята, че евреите могат да бъдат имигранти, а не заселници? Че могат да живеят в държава, която не е техен национален дом? Никой не се е замислял за държава без нация. След първата алия еврейският имигрант в Палестина определено е мъртъв, заменен от заселника.

Евреите като местни жители: Гражданство и закон за завръщането

В ционистката визия е важно не само да има еврейски дом, но и да бъде той в Израел – място, където евреите могат да бъдат „завръщащи се местни жители“. „За разлика от колониалните сили – пише израелската юристка Рут Гависън, – евреите са били народ в изгнание, чужденци, където и да отидат; навсякъде са били малцинство, а на някои места са били преследвани безмилостно; и никога не са притежавали национален суверенитет върху друга земя, освен земята на Израел.“ Тази формулировка е вярна дотолкова, доколкото е възможна – израелските евреи могат да се считат за завръщащи се местни жители, дори ако завръщането им идва след две хилядолетия. Но ако евреите са завръщащи се местни жители, то палестинците са местни жители, които никога не са напускали, които могат да проследят връзката си със земята през същите две хилядолетия, ако не и по-дълго.

Когато мислим за евреите като завръщащи се коренни жители, най-яркият паралел е с освободените африкански роби от Съединените щати, които са напуснали, за да създадат дом и суверенитет в Либерия. Подобно на евреите в Палестина, те твърдят, че се завръщат. Подобно на ционистите, които се стремят да създадат еврейска държава в националния дом, те отказват да споделят националния дом с местните жители, които никога не са го напускали. И двете завръщащи се групи, африканците и евреите, съчетават историческия дискурс на завръщащия се местен човек с цивилизационен дискурс, който оценява периода на изгнание (диаспора) като време, което е цивилизовало напусналия човек – така че завръщащият се местен човек може да цивилизова както земята, така и местния човек, който е бил там през цялото време.

Еврейското коренно население в Израел е въплътено в Закона за завръщането, който Кнесетът приема единодушно през 1950 г. Съгласно Закона за завръщането всеки евреин има право на гражданство при влизане на територията. Не е необходимо въпросното лице да е стъпвало там преди това; на практика то е местно лице от раждането си по силата на това, че е евреин/еврейка. За разлика от него палестинският арабин, дори и роден в Израел от предци, които никога не са напускали територията, не се счита за местен. За да бъдат считани за граждани, арабите трябва да отговарят на правните изисквания, посочени в Закона за влизане в Израел от 1952 г. Според закона те трябва да са били жители на Палестина в рамките на Мандата и да са били регистрирани като такива до 1 март 1952 г. Освен това те трябва да са били в Израел през първите години на държавността – т.е. да са пребивавали „в Израел или в област, която е станала израелска територия след създаването на държавата, от деня на създаването на държавата до деня на влизането в сила на този закон, или да са влезли в Израел законно през този период“.

Не е изненадващо, че много от тях не са регистрирани. Тези араби, въпреки че са жители на територията, която се превръща в Израел, по-късно са наречени „настоящи отсъстващи“ – категория, която запечатва съдбата им: държавата експроприира собствеността им, особено земята. Тези настоящи отсъстващи, или вътрешни бежанци, съставляват около 20% от арабското население в Израел след 1948 г. Най-накрая през 1980 г. те получават гражданство. Дори след регистрирането много от тях не успяват да докажат непрекъснато присъствие в продължение на четири години. През 1952 г. само 40% от палестинците, останали в Израел, получават незабавно гражданство. Очевидно целта на отказа за предоставяне на гражданство е да се насърчат тези араби да напуснат Израел доброволно. Както при американските индианци, получили американско гражданство през 20-те години на ХХ век, палестинците не са могли да придобият гражданство по произход; те са могли да го направят само чрез натурализация.

В изказване пред Кнесета през 1950 г. Бен-Гурион излага основанията, залегнали в Закона за завръщането и други закони, уреждащи израелското гражданство:

Законът за завръщането и Законът за гражданството, представени пред вас, имат взаимна връзка и общ идеологически източник, който произтича от историческата уникалност на държавата Израел… Това не е еврейска държава само защото евреите са мнозинството от нейното население. Това е държава за евреите навсякъде и за всеки евреин, който я иска. Законът за завръщането … въплъщава основната цел на нашата държава, целта на събирането на изгнаниците. Този закон гласи, че не тази държава предоставя на евреите от чужбина правото да се заселят в нея, а че това право е присъщо по силата на това, че човек е евреин, ако желае да се засели в страната.

В държавата Израел евреите нямат привилегии, които да са отказани на нееврейските граждани. Държавата Израел се основава на пълното равенство на правата и задълженията на всички свои граждани. Този принцип е посочен и в Декларацията за независимост: „Държавата Израел ще поддържа пълното социално и политическо равенство на всички свои граждани без разлика на религия, раса или пол“. Но не държавата е тази, която предоставя на евреите от диаспората правото на завръщане. Това право предхожда държавата Израел и именно то изгради държавата Израел.

В края на речта си Бен-Гурион поставя фин акцент върху философията, залегнала в основата на закона. „Законът за завръщането няма нищо общо с имиграционните закони“, каза той. „Това е закон за вечността на еврейската история“.

Законът за завръщането, както и еврейската родина, която той предполага, се превръщат в ключ към мащабната еврейска имиграция след създаването на държавата Израел. По-специално той улеснява имиграцията на неевропейски евреи. Имиграцията на евреите ашкенази се оказва разочароваща преди края на Втората световна война. Затова в началото на 40-те години ционистите се обръщат към арабските евреи като „резервоар“ за имиграция. По-късно Израел официално класифицира тази група като мизрахим. Изтъкнати арабски еврейски учени като Ела Шохат и Йехуда Шенхав сега определят Мизрахим като евреи от ислямските страни, а не само като арабски евреи.

Шенхав разказва за забележките на Бен-Гурион на среща на експерти и еврейски лидери през 1942 г., в които се очертава план за привличане на един милион евреи в Палестина, главно от мюсюлманските страни: „Нашата ционистка политика сега трябва да обърне специално внимание на еврейските групи от населението в арабските страни“, казва Бен-Гурион.

Ако има диаспори, които сме длъжни да ликвидираме с възможно най-голяма спешност, като доведем тези евреи в родината, това са арабските: Йемен, Ирак, Сирия, Египет и Северна Африка, както и евреите от Персия и Турция. Това, което преживява европейското еврейство в момента, ни задължава да бъдем особено загрижени за съдбата на диаспорите в Близкия изток. Тези еврейски групи са заложници на ционизма… пътищата на имиграцията от Европа сега са опустошени… Белег за голям провал на ционизма е, че все още не сме ликвидирали йеменското изгнание [т.е. диаспората]. Ако не ликвидираме иракското изгнание с ционистки средства, има опасност то да бъде ликвидирано с хитлеристки.

Представата, че тези евреи не се намират в сигурност в арабските земи, включва известна доза изобретателност. Исторически погледнато, Мизрахим свидетелстват както за плурализма на своите предимно мюсюлмански общества на произход, така и за богатото наследство в тези общества на еврейския културен и религиозен живот. По време на османското владичество те са считани за дими – защитено малцинство, и са процъфтявали не по-малко от другите групи. През 20-те години на ХХ век, след края на османското владичество, евреите продължават да заемат високи държавни постове в Ирак и Египет. Евреите в арабската диаспора са в много по-добро положение от онези в европейската, както подсказва ционисткият призив за преместване на иракските евреи. Този апел е отправен след фархуд – погром през юни 1941 г. Това наистина е трагично, кърваво дело, в което „са били убити 160 евреи и неизвестен брой мюсюлмани“. Но това е и „единственото по рода си събитие в историята на иракските евреи“. Не е имало и голяма вероятност иракските евреи да бъдат подложени на „хитлеристки методи“. Шенхав, който сам е иракски евреин, посочва, че фархудът „се е ограничил изключително до Багдад и не се е разпространил в други градове“ и макар извършителите да са иракчани, британците, които по това време нахлуват в Багдад, позволяват погрома чрез бездействието си. „Пронацисткият министър-председател Рашид Али ал-Килани е избягал от страната“ преди пристигането на британците. „По неясни причини – пише Шенхав – британците забавят влизането си в града с 48 часа“ – периодът, в който започва погромът. Той продължава два дни, през които, „според някои свидетелства, [британците] не са положили никакви усилия да успокоят надигащите се страсти в града и да предотвратят сблъсъка между евреи и мюсюлмани“. Нищо от това не означава, че иракските араби не са отговорни за убийствата на евреи в Багдад, но представата, че иракските евреи са били на прага на ликвидирането им от нацисти, е много пресилена. В най-лошия случай те биха били подложени на британски колониален контрол, както по това време са Бен-Гурион и неговите колеги евреи в Палестина.

Във всеки случай около 700 000 Мизрахим, предимно от бившите османски територии, имигрират в Израел между 1948 и 1951 г., удвоявайки еврейското му население. Мизрахим напускат Йемен през 1949 г., Ирак през 1950-1951 г. и Египет през 1956 г. През 2006 г. се твърди, че Мизрахим съставляват „около 45%“ от израелското население и мнозинство от израелските евреи.

Последната голяма имигрантска вълна, която Законът за завръщането позволява, идва в края на 1980-те години, когато евреите напускат разпадащия се Съветски съюз. За да ги канализира в желаната посока, израелското правителство използва изпитана тактика: затваря пътищата за имиграция, като настоява Съединените щати да откажат на съветските еврейски емигранти статут на бежанци с мотива, че те имат право да имигрират в Израел. Лоурънс Силберщайн описва как израелците са притискали Съвместния комитет за разпределение и Еврейското дружество за подпомагане на подслоняването и имиграцията – две организации за презаселване на бежанци, които са работили с Държавния департамент на САЩ, „да престанат да помагат на съветските еврейски емигранти в Европа, за да ги принудят да емигрират в Израел“. Вместо да разшири възможностите за избор на евреите в диаспората, ционисткото ръководство превръща Закона за завръщането в тясна врата, в принуда за преместване в Израел. Годишната имиграция достига своя връх през 1990 г., когато се преселват 199 516 души, предимно източноевропейски евреи. Между 1948 г. и 2011 г. Законът за завръщането, съвместно с Еврейската агенция и други ционистки структури, улеснява имиграцията на повече от 3 милиона евреи в Израел.

Присъствието в Израел на различни кохорти от евреи предизвиква значително вътрешно напрежение. Съществуват дългогодишни търкания между ашкеназите, които съставляват елита, и Мизрахим, сефардите и етиопските евреи. Въпреки че Мизрахим съставляват мнозинството от израелските евреи, в исторически план тяхното влияние в политиката е сведено до минимум. Както обсъждам по-нататък в тази глава, това се е променило след 1967 г. Докато първоначално Мизрахим са презряни мишени на цивилизационна мисия, която цели да ги отърве от арабизма им – в реч пред висши офицери от армията министър-председателят Бен-Гурион говори за Мизрахим с нескрито презрение, заявявайки: „Голяма част от имигрантите са неграмотни и не показват никакви признаци на еврейска или човешка култура“ – днес те са доказали стойността си за държавата, превръщайки се в острието на копието на заселническото движение в окупираните територии. Въпреки това Мизрахим продължават да представляват своеобразна долна класа, подложена на расистки стереотипи и обременена с по-ниски доходи и образователни постижения от ашкеназите. Днес владеенето на арабски език ги прави полезни, но в миналото държавата се е опитвала да им попречи да го говорят или да практикуват други елементи на арабската култура. Такива напрежения разкриват критичното значение на политизирането на еврейската идентичност, която служи за обединяване на иначе различни народи под една и съща националистическа перспектива.

Еврейска демокрация: продуктивни противоречия

Когато наблюдаваме как израелското правителство ентусиазирано внася евреи, а след това ги презира и цивилизова, имаме възможност да видим едно от многото продуктивни противоречия, присъщи на еврейската държавност. Едва ли еврейска държава, ангажирана със защитата на еврейския национален дом, може да отхвърли евреите, които желаят да живеят там. И все пак точно това направи израелското правителство, когато принуди Мизрахим да станат евреи по начина на официалния юдаизъм, предпочитан от държавата. Противоречието – да приемаш евреи, но да ги презираш, да защитаваш евреите, но да премахваш тяхната култура – се оказва продуктивно, тъй като Мизрахим се оказват в отлична позиция да ръководят израелското заселническо нахлуване в Западния бряг.

Друго основополагащо противоречие на Израел е противоречието между светскостта и теокрацията. Това противоречие е заложено в ционисткото движение още от самото начало. Първоначалната политическа програма на Световната ционистка организация, формулирана на Първия ционистки конгрес в Базел през 1897 г., обещава „да създаде дом за еврейския народ в Палестина“ чрез „организиране и обединяване на цялото еврейство с помощта на подходящи институции“. Но тя не казва почти нищо за естеството на тези институции. Оттогава насам ционистите спорят дали еврейската национална структура в Палестина, а след това и в Израел, ще има светски или религиозен характер.

Условията на официалния компромис са изработени между Бен-Гурион, представляващ протодържавата, и делегация от ортодоксални евреи. Те се срещат в навечерието на конвенцията на ООН през юни 1947 г., която изготвя плана за разделяне. Страните решават, че бъдещата държава ще се ангажира с прилагането на съботата като законен ден за почивка и че във всяка държавна кухня, предназначена за евреи, храната ще бъде кашерна. Договорено е също така религиозните училища да имат пълна автономия, а халахата да има юрисдикция по въпросите на личния статус: в Израел няма да има граждански брак или развод и единствената власт да се решават тези въпроси ще бъде предоставена на религиозните съдилища. Освен това новата държава ще включи в официалната си иконография еврейски символи. В същото време е постигнато съгласие, че халахата няма да осигури конституцията на еврейската държава. В споразумението се посочват две причини за това решение: първо, ООН не би приела създаването на изцяло теократична държава; второ, необходимо е да се осигурят равни права на нееврейските граждани, което на практика не се е случило.

Както казва историкът Том Сегев, споразумението е сключено, „за да се предотврати разцепването на дома на Израел“. Въпреки това условията на компромиса се превръщат в център на постоянни спорове, тъй като Израел се бори да осмисли особеното си положение. Непрекъснато се възникват базисни въпроси. Трябва ли правителството да има право да издава закони, които противоречат на законите, съдържащи се в Тората? Трябва ли правителството да освобождава светските евреи от задълженията, произтичащи от еврейския закон? В края на краищата то освобождава спазващите законите евреи от държавни изисквания. Например мъжете, записани в йешива, могат да бъдат освободени от служба във въоръжените сили. Въпросите на семейното право представляват особена борба, като Върховният съд на Израел изрязва вратички, за да позволи сключването на граждански бракове извън равинските порядки, а гражданските съдилища изпълняват решенията на равинските съдилища по отношение на разводите, дори под заплахата от лишаване от свобода на непокорни съпрузи.

Резултатът е, че Израел си остава квазирелигиозна държава, която се е ангажирала да поддържа официален юдаизъм. Подобно на напрежението между ашкенази и други, това между религиозни и светски евреи се дължи на една всеобхватна пукнатина: онази между колонизатора, наричащ себе си коренно население, и подвластното население от палестински араби. По същия начин и борбата между секуларизма и официалната религия може да бъде продуктивна. Теологията е в основата на държавния проект. Не би имал смисъл от съществуването на Израел, ако той не беше еврейска държава. А държавата използва религиозния ентусиазъм на Мизрахим и ортодоксалните евреи, за да продължи да се разширява. И все пак, поддържайки формален секуларизъм, Израел запазва реторичното покритие за постоянното си твърдение, че е „единствената демокрация в Близкия изток“, и е в състояние да привлече на своя страна по-широк кръг евреи, както „завърнали се“, така и като поддръжници в диаспората.

Квазирелигиозният характер на Израел дава възможност за още едно продуктивно противоречие: неспособността му, въпреки че е суверенна държава, да очертае фиксирани граници, които да определят външните очертания на територията му. Това решение е библейски санкционирано по причини, разгледани по-долу, но е взето по причини на реалната политика. Очертаването на граници при основаването на Израел би означавало да се приемат ограничения за неговото разширяване. А като отказва да го направи, държавата затвърждава у населението си съзнанието за заселници, тъй като оставя отворена възможността за безкрайна по-нататъшна колонизация.

Сегев цитира разговор между Бен-Гурион и Пинхас Розен, който ще стане първият министър на правосъдието на Израел, по време на изготвянето на Декларацията за независимост на Израел.

Розен: Има въпрос за границите и той не може да бъде пренебрегнат.

Бен-Гурион: Всичко е възможно. Ако тук решим, че не трябва да се споменават границите, тогава няма да ги споменаваме. Нищо не е априори [предварително определено].

Розен: Не е априори, но е правен въпрос.

Бен-Гурион: Законът е такъв, какъвто го определи народът.

Меир Вилнер, водач на Комунистическата партия в новата държава и човек, подписал Декларацията за независимост, предлага палестинските араби също да получат право на независима държава, но и неговото предложение е отхвърлено във връзка с териториалните въпроси. Утвърждаването на палестинското право на самоопределение би означавало да се приемат границите, предложени от плана на ООН.

Бен-Гурион може да намери подкрепа за своята позиция в немалка степен и поради факта, че Ерец Израел, земята на Израел, е пространство, свободно замислено в свещените текстове. Всъщност тя може да се разтегне, за да побере всичко, което израелската сила може да обхване. Барух Кимерлинг обяснява:

Идеалът за Ерец Израел се тълкува от гледна точка на библейското „обещание“ на Йехова към Мойсей, легендарния баща-основател на нацията, че тя се простира „от река Ефрат до реката на Египет“ (вероятно се има предвид малка река в източната част на Синайския полуостров, но има и по-широки тълкувания). Днес за отправна точка се приемат границите на колониална Британска Палестина. От по-прагматична гледна точка обаче границите се променят в зависимост от политическата и военната способност за задържането им. Както се изразява една от централните равински фигури, Абрахам Шапиро: „Навсякъде, където присъстват [Израелските сили за отбрана], е Земята на Израел; всяко място извън управлението на Израелските сили за отбрана е земята на неевреите“.

Това библейско наследство може да се схване и като пространството на целия свят. „Потомството“ на израилтяните, за което се говори в Битие, включва всички араби – евреи, християни или мюсюлмани, тъй като те са потомци на Исмаил, който е син на Авраам от наложницата му Агар.

Освен от нежеланието да се определят граници, обществото на заселниците е допълнително подкрепено от липсата на конституция, която би поставила ограничения върху дейностите на държавата в името на нацията. Редно е една държава, изповядваща защитата на равните права, да има някакви такива граници, така че политическото мнозинство да не може да използва властта си, за да лиши политическите си опоненти от права. Този избор също отразява експанзивните амбиции на Израел като квазирелигиозна държава, претендираща да бъде родина на широка международна общност. Меир Давид Левинщайн – чиято партия, Обединеният религиозен фронт, събира под един покрив първите израелски религиозни партии – излага аргументите срещу конституцията. „Само писаната Библия и традиционните анотации имат суверенна власт в еврейския живот“, обяснява той. „Затова в Израел няма място за никаква конституция, създадена от човека… Библията на Израел е конституцията на Израел.“ Не само това, но и Кнесетът не е в състояние да създаде конституция, защото не представлява всички евреи: „Какъв е моралният авторитет на жителите на нашата държава, които съставляват само 7% от нашата нация, и какъв е авторитетът на този Кнесет, избран от 5% от нашата нация, да създава конституция за отечеството и цялата нация?“, пита той. Създаването на конституция би било скъпо от гледна точка на уреждането на въпроса, твърди той. „Една светска конституция дълбоко ще навреди на славата на нашата държава в диаспората. Тя ще отслаби ентусиазма към държавата и ще намали желанието за имиграция.“ Днес Израел разполага с развиващ се набор от основни закони, но опозицията срещу конституцията надделява.

В много отношения именно отказът да се отговори на трудните въпроси за това какво е Израел – дали е светски или теократичен, къде са географските му граници, дали гарантира равни права или не – позволява на националното мнозинство да избягва да се съобразява със статута си на заселник, въпреки че този статут е очевиден в историята на основаването на Израел и в законите за гражданството му. Отказът спомага за сублимирането на статута на заселник, превръщайки го в невидима основа на държавата и позволявайки заселването да продължава, въпреки че Израел се обявява за демокрация, защитаваща правата на човека.

Кой е евреин?

Най-основният въпрос, на който Израел няма отговор, е кой е евреин. Това е въпрос, който затруднява израелските власти още от приемането на Закона за завръщането през 1950 г. Дали евреинът се определя от религията или от етническата принадлежност? Членове на религиозна общност ли са евреите или на националност? Или и на двете? В знак на това, че идентичността не е чисто светска, през октомври 1958 г. министър-председателят Бен-Гурион отказва да предостави тези въпроси на Кнесета, като вместо това се консултира с религиозен орган – Четиридесет и петте мъдреци на Израел. Тридесет и седем от тях отговарят и само трима предлагат да се разделят една от друга религията и националността. Въпреки това министърът на вътрешните работи Израел Бар-Йехуда предлага светска практика: евреин е всеки, който в рамките на разумното се обявява за евреин. Неговият наследник Х. М. Шапиро задава през 1960 г. различни насоки: като евреин може да бъде регистрирано само лице, което е родено от майка еврейка или е приело юдаизма в съответствие с халахата. Освен това никой не може да твърди, че е евреин, докато изповядва нееврейска религия. Дефиницията на Шапиро превръща еврейската идентичност във въпрос както на наследство, така и на религия, макар и да изключва само други религиозни практики. Според тази система човек може да бъде евреин и атеист, както правят много израелци, но не и евреин и християнин.

Последното указание изглежда пригодено да отговори на един практически казус, който привлича вниманието на обществеността към този въпрос в средата на 1950-те. Това е молбата за връщане на Освалд Руфайзен. Руфайзен е роден в еврейско семейство, но в хода на оцеляването си от Холокоста е приел католицизма и е станал монах. Но той настоява, че е евреин по националност, макар и католик по религия, и следователно има право на завръщане. Израелското правителство отказва да го признае за евреин и Върховният съд потвърждава този отказ, докато религиозните власти се чудят защо светският съд има право на глас по въпроса.

Случаят Руфайзен сякаш потвърждава, че „евреин“ е религиозна идентичност, а не националност. Изглежда, че ционизмът „е успял да създаде светска еврейска държава само за да открие, че се е придържал към определение за еврейство, основано на религията“. Нещата се обръщат отново през 1968 г., когато някой си Бенджамин Шалит подава молба да регистрира децата си като евреи. В делото „Шалит срещу министъра на вътрешните работи“ (1968 г.) Върховният съд се произнася в полза на Шалит и постановява, че регистраторът няма правомощия да отменя добросъвестното деклариране на лицата като членове на дадена нация. В становището на мнозинството съдия Цви Беренсон подчертава светската перспектива: „На понятието ‚националност‘ трябва да се придаде значение, съответстващо на духа на времето и отразяващо мнението, приемливо за просветената част от жителите на страната.“ По-нататък той обяснява: „В понятието за националност, което според признанието на повечето човешки същества е отделно от религията, не бива да се вкарват строгите изисквания на еврейската халаха… становището на халахата по въпроса за националността на жител на страната не може да служи за основа на решение на гражданските съдилища в държавата Израел.“ Мнението на малцинството е изразено от двама съдии. Съдия Моше Зилберг заяви: „Еврейският национализъм не трябва да се отделя от религиозните си основи. Еврейската религиозна принадлежност е необходима за еврейския национализъм. Все още не съществува израелски еврейски национализъм, а ако съществува, той не е непременно светски.“ Съдия Шимон Агранат отива още по-далеч: „В историята на еврейския народ расово-националният принцип се е съчетал с религиозната уникалност и между тези два принципа се е образувала връзка, която не може да бъде прекъсната.“

След присъдата по делото Шалит под натиска на религиозните партии е въведено законово определение на понятието „евреин“. В резултат на това евреинът е определен като лице, родено от майка еврейка, или такова, което се е обърнало към юдаизма и не принадлежи към друга религия. Отпада изискването за преминаване към еврейство „в съответствие с халахата“. Освен това Законът за завръщането се тълкува така, че да включва членовете на семейството, включително деца, внуци, съпрузи, както и съпрузи на деца и внуци. В резултат на това държавата Израел вече разполага с две правни определения за това кой е евреин: тясното определение, предвидено в халахата, което израелското законодателство прилага в сферата на личните дела, и широкото определение в изменения Закон за завръщането. Това означава, че сред израелските граждани винаги има група, която се счита за евреи според Закона за завръщането, но не и според халахата. Ето как се стига дотам, че една четвърт от имигрантите от Съветския съюз – обозначени там като евреи – се оказват обозначени като неевреи в Израел, в сферата на личните дела.

Както подсказва случаят със съветските евреи, тези въпроси за светската и религиозната идентичност са се запазили през цялата история на Израел до наши дни, възниквайки отново, сякаш за да ни напомнят за спираловидните абсурди на законното еврейство. Такъв е случаят с Абдала Зелдин Александър Циорулин, който емигрира от Русия в Израел през 1992 г. заедно с втората си съпруга. Въпреки че самият той не е евреин, той е класифициран като такъв, тъй като е женен за еврейка и получава израелско гражданство като завърнал се. Няколко години по-късно обаче той приема исляма и мюсюлманско име. Вследствие на това Министерството на вътрешните работи променя официалната му националност от еврейска на арабска.

Ционизмът не може да избяга от присъщите му противоречия. И защо да го прави? Те са в основата на еврейската държава. Разрешаването на напреженията, присъщи на ционизма, би било гибел за Израел. Ако искаме да разберем как Израел може да бъде светска, демократична, защитаваща правата еврейска държава, трябва да се обърнем към идеологическата основа на ционизма, която не е юдаизмът, а модерността. Всичко, което Израел прави и е, добива смисъл, когато допуснем, че ционизмът е израз на една агресивно колониална модерност.

Тези различни противоречия насърчават пространство на правна двусмисленост, продуктивна по всички споменати начини. В това пространство процъфтява друг проект: Юдаизация. Засегнах го накратко, но сега ще се спра подробно на него. Юдаизацията е създаването на еврейско национално мнозинство в рамките на държавата. За да се осъществи тази цел, е необходимо разтваряне на арабския елемент – неговото числено намаляване и премахване на политическия му глас. Ционистката държава дава възможност за това, като превръща арабите или във второкласни граждани, както е при израелските араби, или в извънправни, както е при палестинците в окупираните територии и в чужбина.

Юдаизация: Етническо прочистване, социален апартейд и създаване на постоянно еврейско мнозинство

В Израел обществото е трябвало да се превърне в еврейско. По време на обявяването на независимостта евреите нямат ясно изразено числено предимство на територията. През 1947 г. не по-малко от 45% от населението в зоната, определена за еврейската държава, е палестинско, според Специалния комитет на ООН за Палестина. Как евреите биха могли да установят и запазят статута си на национално мнозинство – т.е. на нацията, покровителствана от националната държава – ако съставляват само половината от населението? Това е проблем на икономическата и военната мощ, но също и на политическата легитимност. Критичните международни покровители едва ли биха могли да се съгласят, че еврейската държава управлява от името на народа, когато половината от народа не са евреи. Това противоречие може да се окаже несъстоятелно и у дома.

Ето защо юдаизацията е постоянен проект още от създаването на държавата. Той започва с етническото прочистване през 1947-1948 г., което намалява арабското население на територията, превърнала се в Израел. Общоприето е, че около 750 000 палестинци са били разселени по време на накба, макар че някои определят цифрата по-висока. За онези, които са останали, проектът продължава с апартейда – прилагането спрямо националното мнозинство и малцинство на отделен закон, предназначен да даде права на мнозинството за сметка на малцинството. По-конкретно, арабите са подчинени на военната власт, докато еврейското население живее съгласно гражданското право. Въпреки че арабите са концентрирани пространствено – както за да бъдат по-лесно управлявани, така и за да им бъде отнета земята, която след това е разпределена между евреите – това различие в правните режими не е териториално. Юрисдикцията на военната власт се отнася до арабите, а не до зоните, в които те са концентрирани. Този подход съответства точно на онзи на американското индианско право и южноафриканския апартейд.

Подобно на Южна Африка по време на апартейда, Израел непрекъснато разработва и коригира своите закони и политики, за да обуздае и предотврати кризите на местния контрол. По-специално Израел многократно е актуализирал законите си за земята, за да увеличи максимално лишаването от собственост на нееврейското население, включително палестинските араби и бедуините. Тези правни изобретения включват „отписване“, при което населените места с палестинско мнозинство се превръщат в извънзаконни: тъй като не са признати от държавата, те не могат законно да разширяват или модернизират инфраструктурата, което ограничава населението и прави живота в тях неприемлив. Освен това държавата е разработила закони, за да сведе до минимум политическата власт, която съпътства собствеността върху земята, като фрагментира палестинските общности. Стратегическото раздробяване гарантира, че дори там, където по-голямата част от земята е собственост на палестинци, повечето места в местните управителни съвети се заемат от евреи. Заедно с това Израел използва образователната си система, армията и квазидържавните еврейски национални институции, за да изолира неевреите в социално и икономическо отношение, като дава повече права на евреите и намалява перспективите за живот на арабите и всички други, считани за неевреи.

Тази програма е изключително успешна. Към май 2016 г. еврейското население на Израел е приблизително 6,37 милиона души (74,8%), докато арабското население е 1,77 милиона души (20,8%). Тези цифри включват палестинците от Източен Йерусалим и сирийското население на Голанските възвишения, които са окупирани територии. Въпреки това официалният израелски дискурс твърди, че процентът на палестинците в населението се е увеличил от около 12 процента през 1948 г., след войната. Израелското правителство твърди, че увеличението е резултат от по-високата раждаемост сред палестинците, отколкото сред евреите, като се пренебрегва възможността процентът на емиграция сред израелските евреи да е по-висок от този сред палестинските израелци.

Както обяснява министър-председателят Бенямин Нетаняху, заплахата от присъствието на палестинците – араби, в частност – е екзистенциална от гледна точка на еврейската държава:

В Декларацията за независимост заявихме, че Израел ще бъде еврейска и демократична държава, и за да сме сигурни, че демокрацията няма да отмени еврейския аспект, трябва да осигурим еврейско мнозинство. По отношение на отношенията ни с арабското малцинство… Ако се интегрират, добре, но броят им ще достигне 35 или 40 процента и тогава еврейската държава ще е в края си. Ако броят им намалее, но отношенията са насилствени и лоши, това ще се отрази на демократичната структура. Така че се нуждаем от политика, която да балансира между двете потребности, но която преди всичко да гарантира еврейско мнозинство в страната.

Нетаняху повтаря Бен-Гурион, който през 1947 г. съветва, че „само държава с поне 80 процента евреи е жизнеспособна и стабилна“.

Коментарът на Нетаняху е показателен по начина, по който руши обществото и държавата. Демографският страх се основава на твърдението, че общество с еврейско мнозинство изисква институционално и идеологически еврейска държава. Гависън, юрист от Еврейския университет, прави подобна забележка в началото на своята полемика Правото на евреите на държавност: Една защита. Твърде много хора, твърди се там, „пренебрегват легитимните екзистенциални нужди на еврейската държава, като например запазването на еврейското мнозинство в нейните граници и развитието на динамичен еврейски културен живот“.

Отказът да се прави разлика между държава и общество е заложен в основата на националната държава. Модерността – в Европа, нейните колонии и нейните аватари, един от които е Израел – предполага, че държавата и нацията трябва да са едно цяло. Ционизацията и юдаизацията действат съгласувано за постигането на тази цел. Ако обаче излезем извън идеологическите граници на колониалната модерност, можем ясно да видим, че не е необходимо да има еврейска държава, за да има общество с еврейско мнозинство. Общество с еврейско мнозинство и с еврейски характер може да има в еврейска, двунационална или ненационална държава. Общество с еврейски характер може да има дори в национална държава, в която нацията не е еврейска. Пример за това са ортодоксалните еврейски общности в Ню Йорк и други части на щата Ню Йорк. Въпреки че евреите са членове на заселническото население на САЩ, заселническата нация няма еврейски характер. Въпреки това в Съединените щати съществуват изцяло еврейски общества. Аргументът на Гависън би звучал съвсем различно, ако започваше не с „екзистенциалните нужди на еврейската държава“, а с тези на еврейския народ. Екзистенциалните нужди на еврейския народ очевидно могат да бъдат задоволени и при липсата на еврейска държава.

Гависън може би е прав, като твърди, че „стабилно и значително мнозинство от гражданите на [Израел] иска държавата да бъде еврейска“ – аргумент, който привидно изглажда противоречието между демократична и еврейска държава. Но неадресираното усложнение е, че това „стабилно и значително мнозинство“ е създадено чрез етническо прочистване на нееврейските палестинци и продължаващото производство на еврейско демографско мнозинство с политизирана еврейска идентичност. Тази идентичност по никакъв начин не е присъща на това да бъдеш евреин. Евреите от диаспората не я избират, а онези, които са напуснали Израел, активно я отхвърлят. При други обстоятелства Израел би могъл да има еврейско социално мнозинство и политическо мнозинство, включващо евреи и неевреи. Очевидно демократичното желание за еврейска държавност е продукт не на непринудените предпочитания на жителите на Израел, а на европейския политически модернизъм, пречупен през юдаизацията.

Етническото прочистване от 1948 г.

През 1948 г. съществуват 526 отделни палестински общности. Четири години по-късно 418 от тях са или унищожени, или са останали непокътнати, но са присвоени за други цели. Някои разрушени места са превърнати в гори; само останките от светите места и историческите сгради са оцелели като отличителни знаци сред дърветата. Други са оградени и превърнати в ранчота. Останалата инфраструктура може да бъде заселена с евреи, може би включена в градски квартал. Някои от тези, които остават непокътнати, се превръщат в „артистични колонии, изложби, музеи и туристически атракции“ (например Ейн Худ, Кесария, старото пристанище на Сафад, Ез-Зиб, части от Яфа и Акра) или обществени паркове (например Яло, Имвас, Кабри, Лубия, Далатех, Кула, Музейра). Хадеел Асали, палестински антрополог, пише за пристанището на Яффа, „където старите палестински домове и сгради са превърнати в модерни художествени галерии“: „На пешеходните пътеки около пристанището са поставени табели за туристите, които обясняват историята на района, като напълно отписват палестинците от нея. Това не е град-призрак, но палестинците със сигурност са призраци.“ И накрая, няколко непокътнати общини са използвани за преселване на араби, които са били разселени от домовете си на други места в новата държава Израел.

Сред онези 750 000 или повече палестинци, принудени да напуснат държавата с еврейско мнозинство, има не само араби, но и друзи и бедуини. Лана Татур пише: „Бедуините – подобно на по-голямата част от палестинското население – са подложени от ционистките сили на насилствено прехвърляне и изселване. Дотогава регионът Накаб [Негев] е бил дом на между 75 000 и 90 000 бедуини, принадлежащи към 95 племена. След войната от 1948 г. остават само 11 000 бедуини, принадлежащи към 19 племена.“ Планът за разделяне предвижда разделяне на Палестина на две държави: една, в която почти няма еврейски жители, и друга с 55% еврейско мнозинство. Това не е достатъчно за ционистите, които се стремят към по-голямо демографско превъзходство в определения им регион и прогонват и от него неевреите.

В израелското еврейско общество това твърдение за умишлено етническо прочистване е спорно. Макар че малцина не биха се съгласили, че палестинските араби са напуснали Израел в голям брой, мнозина са доволни от мнението, че етническото прочистване не е било резултат от стратегия, ръководена от ционисткото централно командване – че по-скоро е било несъзнателен, дори непреднамерен резултат от некоординирани събития. Въпросите за намеренията движат научните изследвания за 1948 г. в продължение на десетилетия, като много от първите израелски историци омаловажават насилието.

По-късните израелски учени, група, известна като „новите историци“, са откровени по отношение на насилието при изграждането на израелската държава. В техните изследвания се описват стотици случаи на принудително изселване, засегнали хиляди и хиляди палестинци. Но въпросът за намерението си остава. Бени Морис, един от най-изтъкнатите нови историци, твърди, че палестинското изселване е породено от „непреодолими военни условия“, а не от замисъл. Според този възглед изселването на палестински цивилни граждани – а в някои случаи и избиването им – е било неизбежно предвид фактите от разгръщането на конфликта през 1948 г.

Други историци, като палестинецът Нур Масалха, възприемат различен подход. Масалха не се присъединява към други, които търсят план за израелските действия през 1948 г., и след като не успяват да го открият, заключават, че етническото прочистване е било непреднамерено. По-скоро той изтъква, че изселването е било присъщо на ционисткия проект. През цялото време ционистките лидери са реагирали на проблема с местните жители – или, ако щете, на проблема със самонастанилите се – като са предполагали, че той няма да бъде решен чрез взаимно приспособяване, а ще бъде премахнат в служба на еврейското господство. Първоначалната ционистка позиция по въпроса за коренното население е, че Палестина е „земя без народ“, което Масалха разбира като твърдение, че палестинците са предмодерна реликва без значима „цивилизация“, с която следователно може да се постъпва така, сякаш не съществува. Уинстън Чърчил, привърженик на еврейската държавност, изказва подобна позиция, когато сравнява палестинските араби с „куче в ясла“, изказвайки мнение, че арабите имат не по-голямо право върху земята, отколкото кучето ‚има окончателно право върху яслата, макар че може и да е лежало там много дълго време‘“.

Ангажиментът за елиминиране на арабите само се засилва с наближаването на независимостта. Хана Аренд отбелязва, че резолюцията на Американската еврейска конференция в Атлантик Сити от 1944 г., приета по-късно от Световната ционистка организация, не оставя място за арабски права в Израел, докато дори две години по-рано конференцията в Билтмор – която сама по себе си бележи ръст на еврейския ексклузионизъм – поне допуска възможността за права на малцинствата. „Арабите просто не бяха споменати в резолюцията“, посочва Аренд. Това, че те са изчезнали от ционисткото планиране, предполага, че е било предвидено да изчезнат от ционистката държава.

Масалха отбелязва още, че ционистите не просто говорят така, сякаш етническото прочистване е неизбежно; заедно с това те предприемат политики, изрично насочени към прогонването на арабите. Така например след върховия момент на палестинската съпротива през 1936 г. Еврейската агенция създава Комитет за прехвърляне на населението. Следвайки директивите на двадесетото заседание на Ционисткия съвет през август 1937 г., комитетът се опитва да подкупи арабските държави да приемат палестинците. Сред предпочитаните дестинации са Ирак, Сирийската пустиня, Саудитска Арабия и Йордания. Плановете рядко са обявявани открито от страх да не се разгневи британското обществено мнение и обикновено са прокарвани чрез трети страни: планът за Саудитска Арабия – чрез британския ориенталист Хари Сейнт Джон Филби, планът за Йордания – чрез комисията Пийл през 1937 г., а планът за Ирак – чрез американския план Хувър от 1945 г. Прехвърлянето остава официална цел и след възникването на Израел. На 28 май 1948 г., две седмици след обявяването на независимостта на Израел, министърът на външните работи Моше Шарет назначава временен комитет за прехвърляне, който работи за обезлюдяване на палестинските общности. По-късно Бен-Гурион превръща комитета в постоянен правителствен орган. В дневниците си той нарича комитета „Ваадат ‘Акира Вегеруш“ – буквално Комитет за изкореняване и изселване. Следователно изглежда неоспоримо, че етническото прочистване от 1948 г. е извършено умишлено, ако не и с режисирани заповеди. Не е било необходимо еврейските войници да получават такива заповеди; те са знаели за какво се сражават в светлината на десетилетията реторика и политика, които са установили и приложили идеологията, която са били научени да споделят.

Допълнително доказателство за намерението се крие в съгласуваните усилия да се попречи на завръщането на бежанците. Илан Папе, друг нов историк, документира 286 палестински арабски села, разрушени до август 1948 г. – независимо дали са били враждебни или приятелски – чието население е било възпрепятствано да се завърне по домовете си след войната. Освен това Папе привежда доказателства, че Бен-Гурион е знаел за етническото прочистване и го е одобрявал, както и че той и малка група помощници са наблюдавали усилията. Отново думите на самия Бен-Гурион говорят силно. Както той обяснява на помощниците си през 1949 г.: „Преди основаването на държавата, в навечерието на нейното създаване, нашият основен интерес беше самозащитата… Но сега въпросът е завладяването, а не самозащитата.“

Етническото прочистване на палестинците продължава с месеци, но така и не е завършено. Повече от 150 000 души или остават на територията на Израел, или успяват да се завърнат. Около половината от този брой са „присъстващи отсъстващи“, чиято земя и друга собственост е експроприирана. От гледна точка на ционистката управа това остатъчно арабско население е факт, за който трябва да се съжалява. Ицхак Бен-Цви, който ще стане вторият президент на Израел, отбелязва, че „има твърде много араби, които са останали в страната“. Елиаху Кармели, член на Кнесета (МК), заявява: „Не съм готов да приема нито един арабин и не само арабин, но и всеки неевреин. Искам държавата Израел да бъде изцяло еврейска“. Йехиел Дувдевани, МК от партията на Бен-Гурион „Мапай“, добавя: „Ако има някакъв начин да се реши проблемът чрез прехвърляне на останалите 170 000 араби, би трябвало да го направим.“ (Съществуват спорове за това колко точно са били арабите в Израел след насилието през 1948 г.) Зеев Он, друг лидер на „Мапай“, коментира: „Пейзажът е по-красив – наслаждавам му се, особено когато пътувам между Хайфа и Тел Авив, и не се вижда нито един арабин.“ Но там, където се виждат араби, трябва да се направи нещо. И това нещо е апартейдът.

Апартейд

В основата на институцията апартейд е заложено отделното управление на националното мнозинство и малцинство. В Израел това е постигнато първоначално чрез военно управление и специални правителствени служби. Докато еврейските граждани се ръководят от гражданското право и могат да се обръщат към държавата въз основа на това право – включително към законодателите, които ги представляват в Кнесета – неевреите се ръководят от постановленията на военните служители и бюрократите. Те могат да се обръщат към офицери и агенции, но не и към законодатели.

Тази система продължава почти две десетилетия – от 1948 г. до 1966 г. В рамките на тази структура палестинците в Израел на практика са пленници на военна диктатура, установена въз основа на наследените от британците Наредби за (извънредно) положение в областта на отбраната от 1945 г. Правилникът включва сериозно ограничаване на гражданските свободи, включително на свободата на придвижване. Първият Кнесет се опитва да отмени извънредните закони, които някои израелски политици правилно разглеждат като противоречащи на основните принципи на демокрацията. Но министър-председателят Бен-Гурион настоява извънредните правомощия да бъдат запазени и прилагани – с един обрат. Докато британците са прилагали разпоредбите както срещу евреи, така и срещу неевреи, в Израел те щя се прилагат само към нееврейските палестинци, независимо дали са жители или граждани. Следователно тези разпоредби са прибавени към законите за гражданството, създавайки две категории граждани, всяка от които с различен коефициент на права.

Веднага след завладяването на дадена палестинска общност Израел използва извънредните разпоредби, за да наложи на палестинците там комендантски час и изискване за разрешение за пътуване. Разрешението за пътуване е израелският вариант на американската и южноафриканската система за пропуск. В резултат на това концентрацията на арабско население се раздробява на няколко зони за сигурност, еквивалентни на отечествата [homelands] в други колонии. Съществуват три такива зони – северна, централна и южна – всяка от които се командва от служител, назначен от началник-щаба на армията и отговорен единствено пред него. Всеки от регионалните военни губернатори е подобен на автократ. Правилникът го оправомощава да задържа всяко лице в рамките на своята зона, да депортира жителите, да конфискува земя и къщи и да разрушава „всяка къща, постройка или земя“. Разбира се, тъй като законите за извънредна отбрана се прилагат само по отношение на палестинците, а не на евреите, те ограничават само първите, като същевременно дават на евреите картбланш да окупират земите, от които палестинците са лишени от достъп. Затварянето на палестинските райони означава да се попречи на палестинците (както на завръщащите се бежанци, така и на вътрешно разселените лица), да заемат отново домовете си. Но евреите могат да се заселят в тях и да ги превземат. Когато министър-председателят Бен-Гурион оправдава тази практика пред Кнесета, той заявява, че военното правителство „е възникнало, за да защити правото на еврейско заселване във всички части на държавата“. Дори когато военното управление приключва официално през 1966 г., Правилникът за отбраната (при извънредно положение) от 1945 г. остава в сила.

Целите и методите на израелския апартейд се променят заедно с променящите се реалности на място. Първоначално целта е да се осигури окупация на еврейската земя. Но когато животът се утвърждава в следвоенно състояние, идеята за прехвърляне на палестинците от техните земи става все по-трудна за преглъщане. Прехвърлянето на население изглежда като нещо, което се е случило по време на Втората световна война и непосредствено след нея. Новата политика, разработена от Комитета по арабските въпроси на партията „Мапай“ през 1958 г., вместо това набляга върху контрола и наблюдението на арабите в Израел. Интеграцията на палестинците като равноправни граждани се приема за невъзможна, но при достатъчна сигурност може да се направи опит за частичното им приобщаване. Заедно с военното правителство, Шин Бет (службата за вътрешна сигурност) и Матам (специалната полиция) са натоварени да отговарят за ежедневието на палестинците.

Критична област на наблюдение и контрол е арабското образование. Докато всяко религиозно течение в еврейската общност има право на автономна образователна система – например ортодоксалните евреи могат да получат държавно финансиране за религиозни училища по свой дизайн – учебната програма в арабските училища се изготвя от държавното министерство на образованието. Освен това министерството проверява всички назначения на учители в училищата – правомощие, което то използва, за да отхвърля арабски учители. Не е необходимо министерството да обяснява мотивите си. Окончателното одобрение е в ръцете на заместник-директора по арабското образование, който в продължение на много години е бил агент на Шин Бет. Израелското правителство никога не е потвърждавало това, но през 2001 г. вестник Ha’aretz съобщава, че поне през предходните десет години агентът „Ицхак Коен – арабинът“ е ръководил арабското образование в Израел. Ha’aretz цитира бивш високопоставен служител на Шин Бет, според когото министерството „не само определяло и се намесвало в назначаването на директори и учители, но дори определяло кой да бъде пазач, да се занимава с поддръжката и да чисти тоалетните в арабските училища“. На всичкото отгоре на палестинското малцинство е отказано разрешение да построи един-единствен университет. През 2004 г. Ha’aretz съобщава, че правилата за прием в университетите са били преразгледани, за да се придаде по-голяма тежест на „интервютата“, така че израелските образователни власти да имат повече свобода на действие, за да предотвратят голяма концентрация на палестински студенти в области, считани за чувствителни от гледна точка на сигурността.

Регистрация на самоличността

Важен инструмент на апартейда и на юдаизацията като цяло е регистрацията на националността и религията. Всеки жител е длъжен да се регистрира в държавата, въпреки че при някои обстоятелства жителите могат да оспорят това изискване. Тази регистрация едновременно налага санкционираната от държавата идентичност – например гарантира, че евреите се разбират като членове на еврейската нация – и се използва за насочване на обществените помощи. Само регистрираните като евреи имат право да се възползват от предимствата на апартейда, докато неговите недостатъци са за хората, регистрирани като араби.

Регистърът на населението е още един пренос от империята. По време на османското владичество Палестина се е управлявала по системата на миллета, при която империята официално санкционира религиозните идентичности и признава техните лидери. След това всеки поданик е бил групиран под един или друг милет. Британският мандат запазва наследството на системата на милета по силата на Наредбата за религиозните общности (организация) от 1926 г. Върховният комисар е упълномощен да издава наредби, определящи начина на организиране на официално признатите религиозни общности, и може да ги упълномощава да събират данъци от членовете на общността. По този начин официално признатата религиозна общност се превръща в единица на местното самоуправление, като ръководството ѝ се назначава от държавен служител. За разлика от системата на милета обаче участието в нея е доброволно; религиозните общности не са задължени да получат държавно признание. Единствената религиозна общност в рамките на Мандата, която се интересува от официалното признаване и свързаните с него правомощия, е еврейската. Точно както общността има право на избор относно официалното включване, в рамките на Мандата отделният човек също можеше да реши дали да се подчини на юрисдикцията на религиозните съдилища. Когато става въпрос за семейно право, жителите могат да избират дали да търсят произнасяне по казуса им в граждански или религиозни съдилища.

След 1948 г. тази възможност е отменена от израелската държава, като по този начин всеки гражданин и жител на Израел е задължен да се идентифицира като член на официално призната религиозна група. Действащият в момента закон е Законът за регистъра на населението от 1965 г., който изисква от всички жители да удостоверят своята националност и религия, а от всички жители над шестнадесетгодишна възраст – да носят лична карта, в която тази информация е посочена. Законът за регистъра на населението не дава определение на понятието „националност“ и не посочва кои националности и религии признава държавата, като оставя на държавните органи и съдилищата да определят кои националности са приемливи.

В хода на годините изискванията за регистрация нерядко са били оспорвани от израелските жители. През 1969 г. и отново през 1972 г. Върховният съд постановява, че регистраторът не може да събира информация против волята на регистрираното лице и че никой не е длъжен да регистрира своята националност или религия и може да избере да остави една от (или и двете) позиции празни. Все пак регистрация на самоличността се извършва и тя може да бъде задължителна. Главният служител по регистрацията може да се обърне към съда с молба за издаване на декларативно решение относно религията или националността на дадено лице, за да се регистрират тези данни. Освен това Върховният съд постановява по делото Tamarin v. State of Israel (1970 г.), че правото да не се регистрират тези данни не е абсолютно.

Самоличностите, с които разполагат регистрираните лица, се определят от държавата, а не от субективните решения на лицата. По делото Tamarin евреин се опитва да регистрира своята националност като израелска, но Върховният съд отказва с мотива, че регистраторът, а не регистрираните, решава кои нации съществуват. В самия Израел израелскостта не е националност – израелската нация е еврейска. Освен това човек не може да се регистрира като палестинец, въпреки че може да се регистрира като арабин. Да се регистрираш като арабски евреин е немислимо. Нито един неевреин не може да се регистрира като евреин; това би означавало незаконно да се сдобие с права и привилегии, които са отказани на нееврейските граждани на Израел.

Държавата не само ограничава самоличностите, които жителите могат да избират, но има и изключителното право да добавя опции към списъка – решение, което води до политически последици. Показателен пример е общността на друзите, която не е била призната нито от османците, нито от британците. С признаването на друзите през 1957 г. Израел ги разграничава юридически от арабите, което допълнително изолира арабите. В резултат на това друзите също имат достъп до предимства, които са отказани на арабите. Например, за разлика от арабите, друзите могат да се присъединят към въоръжените сили, което им дава достъп до обществени облаги и уважението на нацията. През 2001 г. Ha’aretz съобщава, че от шестдесет и осемте общини в процес на изграждане в Израел, седем са предназначени за друзите и нито една за арабите.

Пространствен контрол: Разпореждане, непризнаване и разделяне

Когато войната през 1948 г. приключва, държавата Израел контролира площ от около 5 милиона хектара, или 78% от Британския мандат Палестина. Но само около 13,5% от израелската територия е държавна или еврейска собственост. Еврейската държава е установила суверенитет над земята, но еврейският народ не я притежава. Разривът между суверенитет и владение, както и използването на суверенитета за установяване на владение, изяснява връзката между взаимосвързаните процеси на ционизация на държавата и юдаизация на обществото. Държавата може да бъде ционизирана чрез закон и този закон може да бъде използван като инструмент за осъществяване на разпореждане, чиято цел е юдаизация на земята и следователно на обществото.

Лишаването от собственост на прогонените и вътрешно разселените през 1948 г. започва още по време на бягството им. Лишаването от собственост на вътрешно разселените лица е узаконено със задна дата със Закона за собствеността на отсъстващите, приет през 1950 г. Законът на практика поставя собствеността на тези „присъстващи отсъстващи“ на търг, стига купувачите да са евреи. Габриел Питерберг обяснява:

Една слабо прикрита официална структура, наречена „Попечител“, е упълномощена да продава земите на отсъстващите … на Агенцията за развитие – държавен орган, създаден специално за придобиването им. След това агенцията я продава на Еврейския национален фонд (ЕНФ). В края на веригата тези земи са частно обработвани само от евреи (това бееше процесуалното значение на ЕНФ) и постепенно де факто се превръщат в частна собственост, като де юре остават в ръцете на държавата.

За конфискацията на отсъстващите земи няма ограничение във времето. Дори и днес, десетилетия след постигането на израелската независимост, палестинските арабски граждани на Израел получават известия за конфискация. Например, ако палестински собственик на земя почине и един от неговите наследници е бежанец, законът дава право на попечителя да претендира за този дял. Непредаването на отсъстващата собственост на попечителя е криминално престъпление. За разлика от това, попечителят не носи отговорност. Докато попечителят се разпорежда с имуществото „добросъвестно“, прехвърлянето е валидно, дори и ако се докаже, че имуществото не е принадлежало на отсъстващи. Има само един успешен опит за оспорване на прехвърлянето – през 1993 г.

Освен индивидуално притежавани земи, израелската държава присвоява под попечителство и общински земи, известни на арабски език като вакъф. Вакъфите в Османската и Мандатната Палестина са били добре обезпечени и са включвали не само джамии, гробища и свети места, но и жилищни, земеделски и търговски имоти, държани за благотворителни цели. Смята се, че вакъфските институции са притежавали до 20% от обработваемата площ на Мандатна Палестина. Цели 85% от вакъфската собственост е прехвърлена на попечители. Компенсациите, изплащани за вакъфските имоти, отиват в Министерството по религиозните въпроси, а не в самите израелски мюсюлмански общности. На нито една от другите установени религиозни общности в Израел – еврейска, християнска, друзска и бахайска – не е наложена конфискация на земите им.

В основата на експроприацията стои законовият отказ да се признаят правата на местните жители върху земята. В това отношение Израел отново черпи от британския колониален наръчник. Мандатът е разработил интелигентна система за превръщане на земеделската земя в държавна собственост. Той прави това, като преобръща османското законодателство. По време на османското управление всяко лице, което съживява „мъртва“ или „пустееща“ земя – независимо дали го прави със или без официално разрешение – незабавно придобива право на собственост върху нея. Британците обаче решават, че всяко лице, което придобива право на собственост по този начин, всъщност е нарушител. Няма значение колко дълго е обработвало въпросната земя.

Александър Кедар, юрист в университета в Хайфа, показва как Израел адаптира тази система, за да лиши от собственост палестинците и по този начин да създаде „израелска земя“ – т.е. да прехвърли земята, обработвана от арабите, на държавата Израел, която да я продаде на еврейски заселници. Особено важно е изискването палестинците, които претендират за земеделска земя, да докажат собственост от времето на Османската империя. Това излага огромното мнозинство от обработващите земя на лишаване от собственост, тъй като „само около 5% от земята в Палестина е била официално регистрирана в края на османския период“. Всяка нерегистрирана земя автоматично се предава на израелската държава с мотива, че тя няма собственик – че дори дългогодишните арабски обработватели всъщност са нарушители.

Когато арабите претендират за регистрация, процесът на доказване на собствеността им е толкова утежнен, че 85% от делата им се решават в полза на Израелската поземлена администрация – правителствената агенция, която отговаря за управлението на собствеността върху земята. Правната работа се извършва от израелския Върховен съд, който тълкува и променя османското поземлено право. Османците признават два вида обработваема земя: меват (мъртва или пустееща) земя, която се намира на не повече от километър и половина извън признатите граници на селото, и мири земя, която се намира в самото село. Всяка друга земя не е обект на собственост. Когато става въпрос за меват, Върховният съд на Израел изисква от ищците да докажат – десетилетия след това – че земята е била регистрирана в османски или британски регистри преди 18 април 1921 г. След това ищецът трябва да докаже, че земята е била непрекъснато обработвана след датата на регистрация. Само онези, които могат да докажат, че са поддържали непрекъснато посеви през целия този период, известен като период на давност, се признават като собственици, а не нарушители. За разлика от това османското право не налага давностен срок за мевата. Човек е трябвало само да докаже, че е обработвал земята, за да претендира за собственост.

Колкото и обременително да е израелското изискване, Върховният е направил практически изпълнението му невъзможно, дори за тези, които са водили отлична документация. Данъчните документи, показващи, че са платени земеделски данъци, са отхвърлени като доказателство, че земята е била обработвана. Вместо това съдът изисква „обективни“ доказателства, показващи, че собственикът е обработвал поне 50% от притежаваната от него земя, независимо от естеството на почвата или засадената култура. Кедар отбелязва, че държавата редовно се е позовавала на британски аерофотоснимки от 1945 г., „за да докаже с относителна лекота, че собствениците на значителен брой парцели в скалистата, планинска Галилея не са обработвали поне 50% от земята си през целия период на давност“. Освен това Върховният съд решава, че земята, обработвана от номади, в повечето случаи не подлежи на претенции. В края на XIX и началото на XX век номадите започват да се преместват в постоянни жилища, но османската държава не признава техните селища за села или градове, което означава, че обработваните от тях земи не са нито меват, нито мири. Тъй като тези земи не са обект на собственост по османското право, не е имало процедура за предявяване на претенции по израелското право и земята е незабавно регистрирана в полза на израелската държава и в крайна сметка продадена на заселници.

Що се отнася до мири – земи, обработвани в рамките на признати местности – Върховният съд отново добавя пречки, надхвърлящи онези на османското право. Османският закон установява десетгодишен давностен срок за мири, което означава, че ако обработващият може да докаже, че е обработвал земята в продължение на десет години, държавата ще предостави права на собственост. На практика при тези условия не е било трудно да се докаже собственост, тъй като османското право е имало много слаби правила за това какво представлява обработката. Задължителните закони са били малко по-строги, но все още са позволявали тълкуване. За разлика от тях израелският съд прилага строгия си праг от 50% непрекъсната обработка и удължава давностния срок със задна дата до петнадесет, а в някои случаи и до двадесет години. Резултатът не е изненадващ: държавата получава по-голямата част от земята, а ищците са обявени за нарушители – върху земя, която техните семейства са обработвали в продължение на поколения.

Правните техники, разработени за улесняване на присвояването на арабска земя в самия Израел, са използвани и в окупираните територии след войната от 1967 г. През 1968-1979 г. основното оправдание за изземването на „почти 47 000 дунама“ (почти 12 000 акра) за изграждане на селища „е, че селищата изпълняват отбранителни и военни функции“. Същото оправдание е използвано и след споразуменията от Осло за „изграждане на мрежа от обходни пътища, свързващи селищата с израелските градски центрове вътре“ в границата отпреди 1967 г. Когато Върховният съд отхвърля тази обосновка, правителството обявява желаните райони за държавна земя и по този начин за обект на по-ранния закон за отчуждаване. Между 1972 г. и 1992 г. Израел построява на Западния бряг и в Източен Йерусалим 132 селища, в които живеят 231 200 израелци, и още 16 селища, в които живеят 4 800 израелци – в Газа.

Израел използва закона за земята също и за да фрагментира палестинското население там, където то съставлява мнозинство. Юдаизацията на Галилея например включва насилствено присвояване на земя от палестински общности за изграждане на нови еврейски общности в Горния Назарет и Кармиел. Това усилие, започнало през 1950-те години, до голяма степен е военно. През 1970-те години в региона са създадени наблюдателни селища (мицпим), които да защитават държавната земя от „неразрешена арабска селскостопанска, жилищна и пасищна дейност и да наблюдават незаконното използване на земята от страна на палестинските араби“. През 1976 г., когато в Галилея са насочени допълнителни земи, за да се освободи място за двадесет нови еврейски селища и разширяване на съществуващите еврейски градове, палестинската общност създава Комитет за защита на арабската земя. Комитетът свиква обща стачка и организира демонстрации на 30 март същата година; държавата отговаря със смъртоносна сила, убивайки шестима палестинци и ранявайки стотици. Този ден сега се отбелязва ежегодно от палестинците като Ден на земята.

Като стратегия за раздробяване на палестинските общности на райони, които могат да бъдат обградени и на които може да се попречи да се разраснат, юдаизацията напомня за създаването на резервати в САЩ и на бантустани в Южна Африка по време на апартейда. Въпреки че 72% от населението в Галилея е палестинско, 63% от земята е под контрола на регионални съвети с мнозинство от ашкенази, които съставляват едва 6% от населението на района. Други 21% от земята са под контрола на съвети с мнозинство от мизрахим; Мизрахим съставляват 22% от населението. Регионалните съвети с палестинско мнозинство са оставени да управляват само 16 процента от земята.

Друга цел на фрагментацията е да се осигури еврейско мнозинство не само в израелската земя като цяло, но и във възможно най-много отделни населени места. Така например, когато е министър на жилищното строителство през 1990-те години, Ариел Шарон разработва политика, призоваваща към създаване на еврейски селища като буфери между палестинските общности, за да се предотврати тяхното разширяване и обединяване в съседни райони с преобладаващо палестинско население. Политиката е прилагана на различни места – от бедуинските райони до планината Гилбоа и селищата „Седемте звезди“, които се простират покрай „зелената линия“, разделяща Израел и Западния бряг.

Жертви на юдаизацията са не само арабите, но и бедуините. През 70-те години бедуините съставляват почти 90% от населението на Накаб, или Негев, сухия юг на Израел. Целта на юдаизацията в Накаб е бедуинските общности да бъдат концентрирани в седем жилищни района, за да може останалата земя да бъде прехвърлена на еврейски заселници. На бедуините е предложена скромна компенсация – между 2 и 15% от тази, която е предложена на еврейските заселници, евакуирани от Синай. Когато почти половината от бедуините отказват, държавните власти обявяват техните петдесет и осем села за „непризнати“. Този статут прави развитието на селата много по-трудно, в опит да се доведат жителите им до нищета. В крайна сметка големи площи от исторически бедуински земи са отнети и определени за военни нужди. Две извънредни заповеди, издадени през май 2001 г., пренасочват 72 000 дунама (около 17 800 акра) за военни цели. Изграждането на новите съоръжения започва с разрушаване на бедуинските домове в пет общини. Както обяснява Татур, логиката на лишаването от собственост на бедуините е, че те „са номадско население, което няма право на земя. Наративът за номадизма е централен за позиционирането на бедуините като хора извън модерността и либералния режим на собственост“.

През последните няколко десетилетия отказът от признаване се превърна в ключова технология на юдаизацията. На практика статутът поставя общностите извън обсега на законността. Схемата е създадена със Закона за планиране и строителство от 1965 г. Законът концентрира правомощията за планиране в ръцете на държавен орган, който използва административни правомощия за изпълнение на заповеди за събаряне и изселване и увеличава тежестта на финансовите санкции за собствениците на жилища, чиято дейност е забранена от отмяната на признаването. По това време правителството признава само 123 палестински села, включително 108-те, които са оцелели след войната, както и онези бедуински райони, които израелците се надяват да превърнат в точки за концентрация на населението. Тези общности могат да продължат да се развиват, но непризнатите населени места ще бъдат изключени от всички планове, което прави всяко тяхно разширяване незаконно.

С изменение на закона от 1981 г. се добавят нови лостове за принуда, като се забранява подаването на електричество, вода и телефонни линии към нелицензирани сгради. На непризнатите селища е забранено да изграждат инфраструктура, като например асфалтирани пътища и канализационни системи, както и да строят или ремонтират жилища. Съществуващите сгради подлежат на събаряне по всяко време. Когато селяните продължават да строят незаконно, правителството прибягва до разрушавания. До 1998 г. съдилищата са одобрили 12 000 заповеди за събаряне на къщи само в Галилея. Местен вестник на арабски език описва как „събарянето се извършва безмилостно, като се използва силно полицейско присъствие“:

В понеделник сутринта в 7 часа специалните части на полицията пристигнаха в къщите на Мамод Амон и Махмон Таха без никакво предварително уведомление и започнаха разрушаването. Амон беше притиснат към земята от полицейските сили, докато те не приключат работата си. Амон и Таха живеят при много лоши условия. Амон е баща на четири деца, които живеят в една малка стая. Той се е опитвал многократно да получи разрешително за строеж, но не успява, затова през май миналата година решава да построи малка къща… Халил Асаф, адвокат на Таха и Амон, заяви: „Преговарях с Израелската поземлена служба, за да прехвърля правото на собственост върху земята на моите клиенти, когато бяхме изненадани от събарянето на двете къщи, особено след като съдът трябваше да разгледа искането ни през ноември следващата година.“

Израел използва отказа за признаване, за да осигури застой в нееврейските общности. Единственото значително подобрение на държавните услуги за непризнатите общности след приемането на Закона за планиране и строителство от 1965 г. настъпва през 1992 г., когато Международният трибунал по водите уважава иска на палестинска неправителствена организация, че недоставянето на вода на непризнатите села е дискриминационно. Тогава израелското правителство се съгласява да прокара водопровод до всяка непризната общност. От време на време се стига и до разширяване на признаването. Между декември 1994 г. и септември 1998 г. са признати девет преди това непризнати села.

Последното измерение на пространствената юдаизация е физическото разделяне на еврейските и арабските населени места. Най-значима е стената, която понастоящем разделя израелските заселници от палестинските араби в окупираните територии. Но стени има и в самия Израел. Феноменът се развива, след като министър-председателят Шарон представя идеята за стена на Западния бряг: Еврейските общности започват да искат свои собствени стени, за да държат настрана съседните израелски араби. Една от стените е построена през май 2003 г. – гигантска линия от пръст, висока шест метра и дълга един километър, която отделя Джиср аз-Зарка, едно от най-бедните арабски села в Израел, от Кесария, един от най-богатите еврейски квартали в страната. Стената е оправдана като мярка срещу шума. Според строителя жителите на Кесария се дразнели от мюсюлманския призив за молитва, силната музика, изстрелите и фойерверките. Жителите на Джиср аз-Зарка твърдят, че истинската причина е расизъм: „не искат да ни виждат, защото сме араби“. Няколко месеца по-късно, през юли, община Лида започва процес на изграждане на друга стена, висока четири метра и дълга километър и половина, за да отдели Пардес Снир, палестинско-арабски квартал, от еврейския град Нир Цви. Тази стена също е оправдана като средство за ограничаване на шумовото замърсяване.

Еврейски национални институции

Макар да се твърди, че Старият завет е вдъхновение за юдаизацията, той не може да предостави нищо повече от оправдателен език. Това, което задвижва юдаизацията, е законът и еврейските национални институции, които имат власт над достъпа до държавна земя и обществени услуги – достъп, който е отказан на палестинските граждани на Израел и на палестинците в окупираните територии. Светската обосновка, стояща в основата на това положение на нещата, е проста: еврейската държава трябва да предоставя преференциално третиране на евреите.

Ключов институционален участник е Еврейският национален фонд (ЕНФ), създаден през 1901 г., за да придобива земя за еврейско заселване в Палестина. ЕНФ прави първите си покупки през 1910 г. и оттогава се разраства. Според разбирането на фонда, закупуването на земя от неевреи означава нейното „изкупуване“ и веднъж изкупена, тя никога не може да бъде прехвърлена на неевреи. Освен това фондът осъжда използването на „арабски труд“ върху такава земя. Още през 1930 г. британски служител отбелязва, че „резултатът от закупуването на земя от Еврейския национален фонд е, че земята е екстериториализирана. Тя престава да бъде земя, от която арабите могат да извлекат каквато и да е полза, както сега, така и по всяко време в бъдеще“.

ЕНФ не отрича обвиненията в дискриминация, а ги приема. Изправена пред такива обвинения през 2004 г., организацията отговаря, че не е длъжна да третира еднакво всички граждани на Израел. „ЕНФ не е лоялна към израелската общественост“, обяснява тя. „Нейната вярност е към еврейския народ – в изгнание и в Израел.“ И наистина, „предаването на земята на всички граждани на държавата е в пряко противоречие с целите на ЕНФ…. ЕНФ, като частен собственик и попечител на еврейския народ, не е длъжен да третира еднакво всички граждани на държавата, когато разпределя земята.“

Други ключови, дългогодишни институции включват Световната ционистка организация (СЦО) и Еврейската агенция (ЕА), които през 1952 г. са определени като съвместно отговорни за „проектите за заселване в държавата“ съгласно законодателството на Кнесета. Ръководителите на СЦО и ЕА официално получават статут, равен на този на членовете на правителството: председателите на организациите се нареждат „непосредствено след членовете на кабинета“, а статутът на другите им ръководители е „равен на този на членовете на Кнесета“. Задълбочаването на участието на СЦО и ЕА в заселническата дейност в окупираните територии след войната от 1967 г. повдига въпроси за законността в страната и в чужбина, тъй като организациите имат статут на освободени от данъци в страните от диаспората. През 1971 г. организациите са възстановени с ясно разделение на труда между ЕА, освободена от данъци организация, която отговаря за дейностите в Израел, и СЦО, политическа организация, която отговаря за дейностите сред диаспората. Сега ЕА „отговаря за развитието на инфраструктурата в новите селски селища“ и „финансира цял набор от строителни работи, включително обществени сгради … и такива основни услуги като канализационни и водоснабдителни системи и свързване към националната водоснабдителна и електрическа мрежа“. Като се има предвид, че арабските граждани на Израел са изключени от процеса на заселване, не е изненадващо, че „от независимостта насам в Израел не е създадено нито едно ново арабско селскостопанско селище“ и че „основните услуги в арабските селища изостават значително от тези във всички нови селища…. Повечето арабски селища все още нямат подходящи съоръжения за отвеждане на отпадните води“.

Как трябва да разбираме тези институции? Те систематично предоставят на евреите законово санкционирани привилегии и също толкова систематично дискриминират неевреите. Ако са обществени организации, от тях трябва да се изисква да спазват принципите на израелското административно право, които включват ангажименти за равенство и недискриминация. Ако са частни организации, те не са обвързани с ангажименти за борба с дискриминацията – но не могат да бъдат частни, тъй като не плащат данъци. Преференциалното правно третиране, с което се ползват, също е недостъпно за частните организации. Ето как Бен-Гурион описва СЦО, докато предлага закона от 1952 г:

Законът, предложен тук, не е обикновен закон, а по-скоро е един от централните закони, характеризиращи тази държава като държава, създадена да служи като инструмент и наковалня в изкуплението на Израел. Следователно Законът включва принципни положения, които … предоставят на Световната ционистка организация суверенни права [Zekhuyot Mamlakhtiyot] вътре в Държавата Израел с цел заселване и развитие на страната, приемане на еврейските имигранти от тяхното разпръскване и координиране на дейностите на институциите и организациите, действащи в тези области вътре в Държавата Израел.

Организациите значи не са нито публични, нито частни, а суверенни. Това е забележително понятие, говорещо за правната изобретателност, залегнала в основата на юдаизацията, и за креативността, възможна при липсата на ограничения.

Друга ключова еврейска институция е армията. Военните – и културата на милитаризма – са дълбоко гравирани в мисленето на Израел, защото заселниците идват въоръжени. Още през 1907 г. ционистите от втората алия тайно сформират милиция – Бар-Гиора. Наречена на името на легендарен герой от еврейското въстание срещу римляните, милицията действа под лозунга: „В огън и кръв Юдея падна; в огън и кръв Юдея ще възкръсне.“ Целта ѝ е да охранява еврейските селища и тя се превръща в ядрото на военната сила, необходима за завладяването на земята. Наследството на Бар-Гьора продължава и днес. При липсата на мирно решение на палестинския въпрос Израел се е превърнал в държава и общество, които постоянно се подготвят за война. Военните не доминират в гражданските институции, но въпреки това Израел е милитаристично общество, тъй като военният етос прониква навсякъде в гражданския живот. Разбира се, има и места на съпротива срещу този широко разпространен милитаризъм, като например ядрените физици от Еврейския университет, които в средата на 50-те години отказват да участват в програмата за разработване на ядрени оръжия. Държавата намира други сътрудници, главно от университета в Тел Авив.

Ако един от източниците на милитаризъм е продължаващата динамика между заселник и местен жител – местният жител е сянката, която никога не напуска страната на заселника – то другият е основополагащата травма на Холокоста. Държавата увековечава тази травма ежедневно и ежечасно, за да не избягат уроците от нея от съзнанието на всеки евреин, израелски или не. Какви са тези уроци? Норман Финкелщайн, американският еврейски критик на ционизма, разглежда думите на Михал Волфсон, убеден германски еврейски поддръжник на Израел и професор в Университета на германските въоръжени сили. В хода на защитата на използването на изтезания от Израел срещу хора, които той смята за терористи, Волфсон обяснява, че урокът от Холокоста за евреите е „никога повече да не бъдат жертви“, което, по думите на Финкелщайн, „означава, че в името на самозащитата е легитимно всяко средство“. С други думи, „докато Холокостът забранява на германците (и на всички останали) да бъдат извършители, той дава право на евреите да правят каквото си поискат.“ Милитаризмът в Израел е рационализиран като създаване на „нормален евреин“, но всъщност той е мощна пречка пред нормализацията.

Арабите са изключени от участие в армията, което се превръща в скрито оправдание за дискриминация, тъй като много облаги в Израел са достъпни само за тези, които са служили. Например съгласно Наредбата за отпускане на помощи на войниците и техните семейства от 1970 г. на войниците с три или повече деца се изплащат по-високи помощи, отколкото на лицата със същия брой деца, които не са нито войници, нито членове на семействата на войници. По подобен начин, съгласно насоките, установени от Министерството на строителството и жилищното настаняване и администрирани от банките, двойките, в които поне единият партньор е служил, имат право на жилищни ипотеки, равни на 150% от тези, които са на разположение на двойките, в които нито един от партньорите не е служил. Финансова помощ за закупуване на апартаменти или къщи в райони с ново строителство – помощ, която може да покрие до 95% от разходите – може да получи само „лице, което е служило или чийто баща, майка, брат, сестра, син или дъщеря са служили в Израелските сили за отбрана, полицията или затворите“. Бившите военнослужещи имат специален достъп до субсидии за университетско образование. Тъй като почти всички светски израелски евреи служат, (макар че значителен процент от ортодоксалните евреи не го правят), тези помощи се предоставят често, поне на евреите.

Окупацията като юдаизация

През 1967 г. Израел завладява Западния бряг, Ивицата Газа, Синайския полуостров и Голанските възвишения в хода на това, което е известно на ционистите като Шестдневна война. Този термин е дълбоко подвеждащ. Кинетичните военни действия от 1967 г. може и да са достигнали своя връх в рамките на няколко дни, но те са дълбоко свързани с онези от 1948 г. и с действията на еврейските милиции на Ишув. Политическият проект е един и същ: завземане на територия, обявена за библейско наследство на евреите, и установяване в нея на еврейска държава и общество. Така Голанските възвишения са етнически прочистени от палестинското арабско население и са присъединени към Израел през 1981 г. В Синай този проект се оказва неосъществим по дипломатически причини и регионът е върнат на Египет през 1982 г. В Газа досега палестинските арабски националисти успешно се противопоставят на юдаизацията, като принуждават Израел да изтегли гражданската си администрация през 2005 г. Израелските военни продължават да упражняват контрол над Газа, като насищат периметъра ѝ с войници, контролно-пропускателни пунктове и бодлива тел; стриктно регулират потоците от хора и стоки от първа необходимост през границата; накрая, те периодично атакуват както бойци, така и невъоръжени цивилни в нея.

Западният бряг все още е под окупация и е подложен на активно заселване от страна на евреи. За разлика от Газа, вътрешността на Западния бряг е пълна с израелски еврейски заселници и войници. Движеща сила на тяхното присъствие е юдаизацията на евреите: по-конкретно Мизрахим и други фундаменталисти. Арабският евреин, когото ашкеназите едновременно са желаели и презирали, е бил ефективно юдаизиран – цивилизован – и сега изпълнява техните заповеди. Патернализмът на ашкеназите създава в израелското общество нова заселническа сила, състояща се от евреи, които от десетилетия са колонизирани в границите на Израел.

Мизрахим са евреите, които са били деарабизирани. Юдаизирането на израелското общество означава не само да се изгонят палестинските араби, мюсюлманите и християните, да се предаде тяхната собственост на евреите и да се понижи статутът на палестинския арабски остатък до второ качество. Евреите Мизрахим също е трябвало да бъдат деарабизирани, за да се осъществи ционистката визия за еврейско общество, защитено, издигнато и възвеличено от еврейска държава. Усилията за юдаизиране на Мизрахим – да се премахне арабинът-евреин, чието съществуване е предизвикателство към ционизма, демонстрирайки възможността за плурализъм – приемат формата на агресивна и изрично расистка цивилизационна мисия, осъществявана от ашкеназкия елит. От друга страна, Мизрахим са се превърнали в едни от най-радикалните ционисти в Израел. В стремежа си да се защитят от насилието на ашкеназката държава и да докажат, че са достойни евреи, голям брой Мизрахим възприемат религиозна ционистка тенденция, която настоява за еврейско заселване на Западния бряг.

Религиозните заселници на Западния бряг се стремят да разрешат една от ирониите на 1948 г.: държавата Израел е създадена не в сърцето на библейски Израел, а в неговата периферия. Юдея и Самария от библейското въображение, в които се намират свещените градове Йерусалим и Хеброн, са оставени извън Израел. Едно до голяма степен светско заселническо движение може да приеме такъв резултат, оставяйки по-пълното заселване на Светите земи за по-късно. Но религиозните ционисти са по-малко търпеливи. Те са в центъра на съвременното заселническо движение.

Създаване на мизрахимски и религиозни заселнически сили

Като арабски евреи Мизрахим представляват предизвикателство за ционисткия мироглед на ашкеназкия естаблишмънт. Вместо да затвърждават бинарното разделение между евреи и араби, те заемат средна позиция, невъзможна в ционисткото расово въображение: народ, който е едновременно културно арабски и религиозно еврейски. Освен това Мизрахим нарушават разказа за еврейската жертва в диаспората, който е от съществено значение за обосноваването на ционистката идеология. Както беше отбелязано по-горе, в османските земи Мизрахим са били защитено малцинство и са имали там история на процъфтяване. Това не означава, че животът винаги е бил лесен, но еврейският въпрос несъмнено е бил по-сериозен проблем в Европа, отколкото в районите, където са живели Мизрахим.

С оглед на заплахата, която са представлявали за самата същност на новата държава и общество, Мизрахим са се сблъскали с открита враждебност още от момента на пристигането си в Израел – враждебност, изразена в цивилизационни термини. В изказване пред комисия на Кнесета Бен-Гурион нарича мароканските евреи „диваци“. В статия, озаглавена „Славата на Израел“, той изразява съжаление, че „божественото присъствие е изчезнало от ориенталските еврейски етнически групи“ и хвали европейските евреи за това, че „са повели нашия народ както в количествено, така и в качествено отношение“. Голда Меир се пита: „Ще успеем ли да издигнем тези имигранти до подходящо цивилизационно ниво?“. Карл Франкенщайн, професор по образование в Еврейския университет, пише: „Трябва да признаем примитивния манталитет на много от имигрантите, идещи от изостанали страни“ и сравнява поведението на имигрантите, които не са ашкенази, с „примитивното изражение на децата, изостаналите или умствено разстроените“. Расизмът на ашкеназите надхвърля границите на Мизрахим. В книгата Ашкеназката революция на Калман Кацнелсон от 1964 г. се утвърждава „съществената, необратима генетична непълноценност на сефардите“ и се предупреждава „срещу смесените бракове като накърняващи ашкеназката раса“. Той призовава ашкеназите да защитят интересите си срещу разрастващото се сефарадско мнозинство“.

Същите аргументи, които европейските християни изтъкват срещу евреите през XVIII в., са обърнати от ашкеназите срещу „ориенталските евреи“, под които се разбират както сефардите, така и Мизрахим. На тях се гледа като на хора, които съществуват „извън историята“, и целта е да бъдат въведени в нея. Израелският теоретик Амнон Раз-Кракоцин пише: „За да се представи еврейската история като европейски национализъм“, както правят основните ционисти, „трябваше да се приеме триумфалният разказ за западния прогрес, който игнорира потисничеството на евреите, наред с други, и се основава на отричането и отхвърлянето на всичко, което се определя като ‚нецивилизовано‘ или, с други думи, неевропейско.“

Ционистките елити са решени да цивилизоват Мизрахим чрез официална кампания за деарабизация. Както казва израелският дипломат и политик Аба Ебан, „целта трябва да бъде да се влее“ в сефардите и Мизрахим „западен дух, а не да им се позволи да ни въвлекат в един неестествен ориентализъм“. Тази цивилизационна мисия включва образование само на иврит, което лишава Мизрахим от „всякаква връзка с майчиния им език“, пишат Ноам Чомски и Илан Папе. В по-общ план Мизрахим са насърчавани „активно“ да показват „колко неарабски са, като ежедневно изразяват своята самоомраза … към всичко, което е арабско“. Властите стигат до наистина скандални крайности, като например кражба на новородени от родители мизрахим и предаването им в ръцете на осиновители ашкенази:

Лекари, медицински сестри и социални работници, повечето от които на държавна заплата, … участваха в предоставянето на йеменски бебета за осиновяване от родители ашкенази, предимно в Израел и Съединените щати, като същевременно казваха на биологичните родители, че бебетата са починали. Конспирацията е била достатъчно мащабна, за да включва системно издаване на фалшиви смъртни актове за осиновените бебета, а понякога дори фалшиви места за погребение на бебета, за които се твърди, че са починали – въпреки че на родителите никога не е било представено доказателство за това… В продължение на няколко десетилетия исканията на мизрахим за разследване са били премълчавани, а информацията е била скривана и манипулирана от държавните бюра. Актът на отвличане не е просто резултат от финансови интереси за увеличаване на приходите на държавата, той е и резултат от дълбоко вкорененото убеждение за непълноценността на евреите от арабските и мюсюлманските страни, разглеждани като безгрижни разплодници, притежаващи слабо чувство за отговорност към собствените си деца.

Днес могат да се открият организирани гласове на Мизрахим, които оспорват ционистката идеология и настояват за по-добро отношение. Диапазонът на гледните точки на Мизрахим варира – от неспокойно примирение до остра критика. Кешет, „младото двегодишно движение на [Мизрахим] интелектуалци“, има „двусмислено“ отношение към ционистката държава. Вляво от тях са Черните пантери – група Мизрахим младежи от „квартал Мусрара в Йерусалим, [които] започнаха силно видими протести, за да се противопоставят на ‚социалната пропаст‘ между Мизрахим и ашкенази в Израел“.

Въпреки това Мизрахим също са се насочили към десницата, присъединявайки се към партията Ликуд и религиозната партия Шас, която „се опира предимно на Мизрахим избиратели от по-ниските класи и може да се похвали с впечатляваща алтернативна Мизрахим образователна система, която се простира от детски градини до йешиви“, пише Пнина Моцафи-Халер. Резкият завой надясно в израелската политика през последните над двадесет години не може да бъде разбран без позоваване на тази мизрахийска тенденция. Както се изразява един коментатор: „Всички врати се затръшнаха пред Мизрахим. Само вратата на синагогата беше оставена отворена.“ Раеф Зрейк проницателно отбелязва това развитие: „Колониалното отношение се практикуваше и срещу евреина Мизрахим. В културно отношение те бяха третирани дори по-зле от палестинците. Това породи гняв срещу елита, който създаде държавата: [светското] работническо движение… Работниците, светските хора, колонизаторът, ашкеназите бяха едно цяло“. С други думи, в името на юдаизацията ашкеназите са научили Мизрахим да презират арабите – т.е. самите себе си – и Мизрахим са започнали да презират не само себе си, но и секуларизма и ашкеназкото общество. „Оттук – пише Зрейк – идва омразата на евреите Мизрахим към палестинците и към ашкеназите“.

Мизрахим, наред с други, намират убежище при теологията на равин Авраам Исаак Кук. Кук е трансформираща фигура в историята на ционизма. Започвайки от 20-те години на ХХ в., той на практика дава възможност на религиозните евреи да изоставят скептицизма си към ционизма и да обединят сили със секуларистите, начело с него. Кук твърди, че в юдаизма религията и националността са неразделни. Ционистките организации може и да са били формално атеистични, но в крайна сметка движението не е можело да не бъде еврейско, нито пък част от Божия план. Атеистичните ционисти или ще се опомнят, или ще бъдат изместени от богобоязливи. Следователно тази теология разрешава сътрудничеството на религиозните евреи в изграждането на еврейска държава и общество тук и сега и осигурява идеологическа основа, на която религиозните евреи могат да се борят за лидерство в ционисткото движение. Религиозните ционисти биха могли да представят „евреите-социалистически пионери“ като несъзнателни „инструменти“ на божествения проект за изкупление, който ще бъде завършен от онези, които най-добре разбират Божията воля за евреите.

Войната от 1967 г. дава възможност на израелските евреи от арабски произход – които по това време са около един милион – да приложат на практика кукистката теология. По-специално, като отваря за израелските селища пространства, обитавани от араби, войната създава възможност за арабскоговорящите евреи да поемат водеща роля в националния проект. Както казва Йехуда Шенхав, политически теоретик в университета в Тел Авив: „Войната от 1967 г. даде независимост, статут и повишение на цяло поколение арабски евреи, които празнуваха повторното отваряне на пространството. Тя даде възможност за предефиниране на идентичността на Мизрахим в Израел, но не като пряка антитеза на ашкеназката идентичност, а като възможност за интеграция в новооткритото пространство.“ По-конкретно, 1967 г. открива възможности за професионален, социален и културен просперитет. Това са учителите по арабски език, преводачите, военните и служителите на Гражданската администрация, офицерите от организациите за сигурност – особено от разузнавателния корпус или Мосад – инспекторите по учебните програми в Министерството на образованието, банкерите, адвокатите, съветниците по земеделие и арабскоговорящите служители на радиоразпръсквателната служба и Израелското радио … [те] стават „експерти“ по арабските въпроси.

Подобна промяна се наблюдава и в армията: „Мъжете от средната класа и елита, светски настроените евреи ашкенази, които някога са били самото ядро на бойните части, освободиха това място в полза на евреите Мизрахим“ и други религиозни ционисти. В окупираните територии арабските евреи се завръщат по домовете си. И не само това – сега те са господари.

Религиозният ентусиазъм за заселване от страна на Мизрахим и други се канализира отчасти чрез Гуш Емуним – войнствено движение, възникнало след войната Йом Кипур през 1973 г. Войната поставя под въпрос военното превъзходство на Израел, което прави работата на Гуш спешна. Гуш издава генерален план за внасяне на стотици хиляди еврейски заселници на Западния бряг и колонизиране на стратегическите му планински крепости. От 1974 г. до 1977 г. Гуш се концентрира върху създаването на селища без одобрението на правителството, твърдейки, че държавната забрана за създаване на селища е нелегитимна. Близо 20 000 въоръжени евреи участват в „пикник“ на Западния бряг в Деня на независимостта на Израел през 1976 г., като маршируват от една част на Самария до друга.

През 1977 г. Ликуд идва на власт, отменя забраната за заселване и започва мащабна инициатива за преместване на един милион евреи на Западния бряг в рамките на двадесет години. „Мизрахим, ултраортодоксални евреи и имигранти се преместват в селищата, много от тях, за да подобрят икономическото си положение.“ Приблизително 20% от заселниците на Западния бряг са членове на Гуш и те неизбежно играят ключови роли в местното управление, което им позволява значителна автономия и власт. От 1978 г. всяко селище е превърнато в паравоенна общност, тъй като стотици заселници са освободени от редовните армейски части, снабдени са с модерно оръжие и оборудване и са натоварени да охраняват районите си. Година по-късно селищата на Западния бряг имат собствена структура на местно самоуправление с пълен персонал, състояща се от пет регионални съвета с правомощия да събират данъци и да предоставят услуги.

От самото начало Гуш отказва всякакви преговори за съдбата на окупираните територии. През 1978 г., когато Израел евакуира синайското селище Ямит в съответствие със споразуменията от Кемп Дейвид, Моше Левингер, лидер на Гуш и бивш ученик на Кук, обявява, че ционизмът е заразен от „вируса на мира“, и повежда хиляди заселници обратно към Ямит. Освен това Гуш приема тероризма. На 27 април 1984 г. двадесет и пет негови членове са арестувани и обвинени в опити да взривят шест автобуса, пълни с палестински пътници. Последвалият съдебен процес разкрива още подробности за терористичната кампания на Гуш в окупираните територии: опит за убийство на трима палестински кметове през юни 1980 г., заложени експлозиви в джамии в района на Хеброн, нападение срещу мюсюлманския колеж в Хеброн през юли 1983 г., при което загиват трима студенти и са ранени много други, и накрая – мисия за взривяване на джамията в Купола на скалата.

Разкриването на насилието от страна на Гуш е удар за организацията; движението се разделя по въпроса дали трябва да заеме по-умерени позиции и се разпада до изборите през 1992 г. Влиянието му обаче се запазва и все още има хиляди Мизрахим и все повече имигранти от бившия Съветски съюз, които търсят възможности да си пробият път на границата и да заслужат мястото си в израелското общество, като вършат работата на Бога и държавата. Населението от заселници в окупираните територии се разраства. През 1984 г. броят им се оценява на 46 000 души; през 1993 г. той нараства до около 200 000, а през 2002 г. те са вече почти 400 000. Към този момент около 42% от земята на Западния бряг, с изключение на палестинския Източен Йерусалим, е под контрола на заселниците. Към декември 2015 г. над 800 000 израелски евреи живеят отвъд линиите на примирие от 1949 г., включително в кварталите на Източен Йерусалим, което представлява приблизително 13% от еврейското население на Израел. Коалиция от арабски и руски евреи, много от които са ревностно религиозни, а други се интересуват предимно от достъпа до земя и икономическите ползи, които държавата предлага на заселниците, придобива глас в израелската политика чрез заселването, като спомага за осигуряване на постоянната власт на Ликуд и Шас – десни партии, ангажирани с продължаването на съществуването на Израел като еврейска държава, ако не и като демократична.

Оспорване на националната държава

Със създаването на държавата Израел през 1948 г. започва процес, който разделя палестинския народ на три групи, на които са необходими десетилетия, за да признаят своя колективен интерес да оспорват израелския режим. Една от тези групи се превръща в бежанци извън историческа Палестина. Втората включва онези, които остават в границите на новата държава Израел и стават нейни граждани втора категория. Третата група – жителите на Западния бряг и Газа – през 1948 г. стават граждани на Йордания и Египет. През 1967 г. те са колонизирани от Израел и оттогава живеят под окупация.

Няма единна и общоприета политическа терминология за идентифициране на тези три групи – една изгонена, една инкорпорирана, една колонизирана и окупирана. Осъзнах това за първи път, когато посетих окупираните територии и Израел през май 2006 г. Срещите лице в лице ми дадоха политически урок: не само че палестинците често използват идентичности, различни от тези, използвани от държавите и официалните агенции, но и различните групи палестинци невинаги са съгласни как да се идентифицират помежду си. Най-оспорваната група са палестинците, които са останали в границите на държавата Израел през 1948 г. и са станали нейни граждани. Докато израелската официална власт и израелските евреи ги наричат арабски израелци или израелски араби, повечето от тези, с които се срещнах в Хайфа, наричаха себе си палестински граждани на Израел.

Разликата е доказателство за изкореняването на палестинското самосъзнание в Израел и последвалото му възраждане. От гледна точка на държавата не съществува такова нещо като палестинец – човек не може да се регистрира като член на палестинската нация, също както не може и израелецът. И наистина, такова нещо не е имало, докато еврейските заселници не внасят в региона собствените си изключващи политизирани идентичности в началото на ХХ век.

Развитието на палестинско съзнание, което се простира между тези три групи, е резултат от продължителен процес, чиито фокус и център на тежестта се променят радикално с течение на времето: от изгнание към дом и от искане за разпадане на Израел към искане за участие в израелския политически процес. В организационно отношение това включва троен преход. Първоначално разселените палестинци очакват от арабските „фронтови“ държави да бъдат техни защитници и освободители. След като тези арабски държави са разгромени през 1967 г., палестинците се обръщат към зараждащата се и ръководена в изгнание Организация за освобождение на Палестина (ООП) – въоръжено съпротивително движение. След като Израел смазва ООП в хода на Ливанската война през 1982 г., палестинците най-накрая поглеждат навътре.

Първата интифада (въстание) в края на 1980-те години затвърди интернализацията на палестинското ръководство и отрази окончателното отхвърляне на неуспешната въоръжена съпротива, за която външното ръководство обичаше да говори. Втората интифада, започнала през 2000 г., обединява палестинците в Израел и окупираните територии в едно движение. И двете интифади са отговор на неуспехите на официалното палестинско освободително движение под егидата на Организацията за освобождение на Палестина. Втората, по-специално, отразява разочарованието от капитулацията на ООП пред ционизма по време на споразуменията от Осло през 1993 г. и последвалия ги наплив от заселници.

Осло изясни обстоятелствата, в които се намират палестинците. Вече не съществува възможност за решение, основано на съществуването на две държави, и Втората интифада ясно показа, че палестинците признават това, независимо дали се намират в Израел или в окупираните територии. Тяхната коалиция отразява чувството, че и двете групи са поели ролята на национално малцинство. След Втората интифада палестинските активисти подложиха на атаки ционизма, изисквайки от еврейската държава да отговори на демократичния си образ. Това ново реформаторско движение не се опитва да изтрие Израел от картата, както правят някои други палестински движения. То иска от Израел да се придържа към собствените си принципи – да бъде демокрация, да се откаже от националната държава като основна догма на политическата модерност и да се превърне в държава, ангажирана с всички свои граждани.

Първата интифада и бантустанизацията в Осло

През 1982 г. Израел започва война в Ливан, чиято цел всъщност е тотална война срещу палестинците. Войната в Ливан е идея на Ариел Шарон, тогавашен министър на отбраната. Според Рашид Халиди непосредствената цел на Шарон е „да изгони ООП и сирийските сили от Ливан и да създаде податливо съюзническо правителство в Бейрут“. Но стратегическата цел е по-голяма. Шарон смята, че като „унищожи ООП във военно отношение и елиминира властта ѝ в Ливан“, той „ще сложи край и на силата на палестинския национализъм в окупирания Западен бряг, ивицата Газа и Източен Йерусалим“. За тази цел израелската армия разгръща „доста над 120 000 войници“ в продължение на повече от десет седмици. Това е „най-голямата мобилизация в страната след войната от 1973 г.“. Превъзхождана военно, ООП се оттегли в Тунис.

Но докато ООП беше разгромена, стратегическата цел на Шарон не беше осъществена. Вместо това войната, целяща да потисне палестинския национализъм, само го разпали още повече. А след като въоръжената съпротива в изгнание бе разбита, назрява моментът за политическа мобилизация у дома. Той настъпва на 9 декември 1987 г. с началото на Първата интифада. Като народно въстание срещу ционисткото заселване, Интифадата бързо се разпространява от Газа до Западния бряг. Първата интифада има много общи черти с въстанието в Совето [Южна Африка] от 1976 г. И в двата случая протестират предимно млади мъже и жени, които изразяват недоверие към поколението на своите родители, което изглежда съчетава предимно риторичните призиви за въоръжена борба с ежедневното примирение пред режима на апартейд и окупация. Както и в Южна Африка, в окупирана Палестина протестиращите хвърлят камъни по въоръжената полиция, агентите по сигурността и войниците. Подобно на южноафриканските войски през 1980-те години, израелските войски отговарят с прекомерна сила, като бият, чупят кости и стрелят с бойни и гумени патрони, които също се оказават смъртоносни. И в двата случая е наложено колективно наказание – от комендантски час до разрушаване на домове и задържане на хиляди хора без съдебна процедура. Друг паралел се крие в отношенията между активистите на терен и организираното освободително движение. Интифадата довежда до появата на единно вътрешно ръководство, което се консултира с ръководството в изгнание, но взема собствени решения, които след това са „ратифицирани“ от лидерите отвън.

Един от израелците, отговорни за реакцията срещу на Първата интифада, е Ицхак Рабин. Като министър на отбраната той разработва така наречената „политика на чупене на кости“, целяща насилствено потушаване на въстанието. През 1993 г., като министър-председател, Рабин сяда срещу лидера на ООП Ясир Арафат по време на преговорите в Осло. По това време Рабин вече е загубил в Израел репутацията си на твърд полицай, главно защото предишната година се е споразумял с палестинските партии в Израел, за да състави правителство. Това е по-скоро прагматичен, отколкото идеалистичен ход; въпреки че палестинците влизат в правителството на Рабин, той не кани нито един палестински член на Кнесета (МК) в кабинета си. За първи път израелско правителство разчита на подкрепата на палестинските представители, за да сформира управляваща коалиция, и израелската десница реагира остро, като определя правителството на Рабин като нелегитимно правителство на „малцинството“. Макар че палестинците имат право да гласуват и да се кандидатират за постове, израелският истаблишмънт никога не е смятал за легитимно те да участват във властта. Убийството на Рабин, извършено от млад еврейски религиозен националист на 4 ноември 1995 г., идва след месеци на публични кампании на религиозни групи, включително влиятелни равини, които лично проклинат Рабин заедно с ръководеното от него правителство и обсъждат необходимостта от осъждането му на смърт съгласно халахичното право.

„Престъплението“ на Рабин трябва да е било простото разчитане на палестинците, защото работата му с окупираните територии не се различава много от тази на предшествениците му от Ликуд. В Осло Рабин отказва да се ангажира, че няма да има повече изграждане на селища, което е отражение на двустранния консенсус в Израел. След Осло и лейбъристките, и ликудските правителства продължават с изграждането на нови селища и разширяване на съществуващите.

Първата интифада научава Рабин и хората около него, че не могат да управляват окупираните територии без гъвкав посредник. В Осло това се оказва Арафат. Двете страни подписват Декларация за принципите, която предвижда, по думите на Халиди, „силно ограничена форма на самоуправление в една част от окупираните територии и без контрол върху земята, водата, границите или много други неща“. Това е „леко модифицирана версия на … плана за автономия“, който израелският министър-председател Менахем Бегин предложи в края на 1970-те години, но без резултат. Вместо да осигури автономия, споразумението гарантира „загубата на земя, ресурси и свобода на придвижване, понесена от палестинците от 1993 г. насам“.

В Осло Арафат прави два решаващи компромиса. Първо, той мълчаливо приема заселването на Западния бряг. Второ, той изрично приема задушаващия контрол на Израел върху икономиката и суверенитета на окупираните територии, като стига дотам да се съгласи, че този контрол ще се запази и в една бъдеща палестинска държава. По същество Арафат се съгласява да остави в сила множество израелски мерки за контрол над Западния бряг и Газа след 1967 г., ограничаващи всичко – от риболова до копаенето на кладенци. На Израел е позволено да запази властта си върху минералните ресурси в Мъртво море, въпреки че то се намира на територията на бъдещата палестинска държава. Освен това на Израел е разрешено да поддържа сигурността в израелските селища, които се намират на върха на всички важни водоносни хоризонти на Западния бряг. Това означава, че няма да има съществено разширяване нито на палестинското селско стопанство, нито на зависимата от водата промишленост. Чрез „сътрудничеството в областта на сигурността“ – гарантиращо сигурността не само на държавата Израел, но и на селищата на Западния бряг – Израел продължава да контролира всички граници между окупираните територии (бъдещата държава) и външния свят. Това не само гарантира, че Израел ще контролира границите на една номинално независима държава за целите на сигурността, но също и че ще контролира потока от стоки към и от териториите. На всичкото отгоре Израел получава правото да създаде митнически съюз, който да събира мита върху целия внос в окупираните територии и бъдещата държава от страни извън Израел – мита, които трябва да бъдат прехвърлени на палестинския клиент.

Този клиент, съгласно споразумението от Осло, ще бъде образувание, известно като Палестинска национална власт. На практика ПНА (наричана също Палестинска власт или ПА) трябва да бъде местен администратор в окупираните територии и „независима“ Палестина от името на израелското правителство. Сходството с местната администрация в южноафриканските бантустани е поразително. През 1996 г. Арафат е избран за първия президент на ПНА.

Клиентската роля на доминираната от ООП Палестинска власт става още по-прозрачна с второто споразумение от Осло през 1995 г. Известно като „Временно споразумение за Западния бряг и ивицата Газа“, Осло II разделя двата региона на прословутата мозайка от зони – А, Б и В – като над 60% от територията, зона В, е под пълен, пряк и неограничен израелски контрол. Палестинската власт получава административен контрол и контрол върху сигурността в 18% от зона А и административен контрол в 22% от зона В, докато Израел остава отговорен за сигурността там. Заедно зоните А и Б съставляват 40% от територията, но в тях живее около 87% от палестинското население. Зона В включва всички еврейски селища с изключение на едно. Освен това Израел запазва пълната си власт над влизането и напускането на всички части на Палестина и държи изключителен контрол над регистъра на населението (което означава, че той решава кой има право на пребиваване и кой може да живее там).

Компромисите от Осло се разпростират не само върху палестинците на Западния бряг и в Газа. Твърдейки, че е „единствен представител на палестинския народ“, независимо от местоживеенето му, ООП се отказва от правото на завръщане на бежанците от 1948 г. Арафат не обелва и дума за трудното положение на палестинските граждани на Израел, дори за вътрешно разселените лица („присъстващи отсъстващи“) сред тях. Приемането на тези условия отличава него и ООП от Африканския Национален Конгрес, който отхвърля опитите да бъде въвлечен в управлението на правителство от типа на бантустан в Южна Африка. В Осло Арафат и неговите съмишленици губят моралните и политическите си претенции за лидерство на палестинците. Макар ООП да се поздравява с това, че е съавтор на пробив в търсенето на решение за две държави, организацията се превръща в секторен представител на живеещите в окупираните територии. И дори тази позиция тя веднага отменя, като приема предложението на Израел за клиентски статут.

Втората интифада и кризата на решението за две държави

Когато през 1999 г. лейбъристите се завръщат на власт в Израел под ръководството на Ехуд Барак, те се опитват да приложат ревизия на споразуменията от Осло, която да потвърди ангажимента на ООП да управлява протекторат в окупираните територии. Пакетът на Барак е представен в Кемп Дейвид през 2000 г., въпреки че „никога не е публикуван“ и е „реконструиран от участниците едва след събитието“. Според Халиди ключовите искания на Барак са: първо, „постоянен израелски контрол над долината на река Йордан и въздушното пространство на Палестина“; второ, „постоянен контрол на Израел над водните ресурси на Западния бряг“; трето, „анексиране на райони, които биха разделили Западния бряг на няколко изолирани блока“; и четвърто, „изключителен суверенитет … над целия Харам аш-Шариф [Храмовия хълм] и по-голямата част от останалата част от Стария град“.

Кемп Дейвид 2000 г. е последният опит за осъществяване на предпоставката от Осло: размяна на територии срещу мир. За разлика от срещите на върха през 1993 г. и 1995 г., последващите действия не довеждат до споразумение. Няколко месеца след приключването на срещата нови събития ще потвърдят, че „територии срещу мир“ е мъртва кауза. Тези събития стават известни като Втората интифада. Като извежда на преден план тежкото положение на палестинците в Израел, Втората интифада слага край на идеята, че палестинският въпрос може да бъде решен чрез формиране на отделна арабска държава в окупираните територии.

За разлика от Първата интифада, която се ограничава почти изцяло до окупираните територии, Втората интифада започва в утробата на самия Израел с демонстрации след посещението на Ариел Шарон в джамията Ал-Акса на 28 септември 2000 г. През следващия месец, когато израелските войски убиват тринадесет млади палестински демонстранти в Ал-Акса, повечето от загиналите са палестински израелци. Докато палестинците от Западния бряг призовават за независима и суверенна държава в окупираните територии, палестинските граждани на Израел настояват за нещо, което отделна държава не би решила: демокрация, което не означава нищо по-малко от деционизация на Израел. Израелските палестинци са стигнали до популярна програма, призоваваща за радикална реформа на държавата – възстановяването ѝ като „държава на всички нейни граждани“.

След Втората интифада Израел назначава комисия, която да докладва за случилото се. Комисията Ор се съсредоточава върху силите, които „радикализират“ палестинското малцинство, но не и върху онези, които радикализират еврейското мнозинство. Тя има за задача да очертае предвестниците на насилието, което се е развило сред палестинското малцинство, но не и да проучи израелските провокации, като например появата на Шарон в Ал-Акса. Въпреки това докладът не може да избегне някои истини. В него подробно се описва историята на дискриминацията срещу палестинците в Израел, особено в областта на собствеността и ползването на земя, като се документират редица дискриминационни практики както срещу граждани, така и срещу „присъстващи отсъстващи“. Комисията потвърждава, че въпреки забраната на дискриминацията въз основа на национална, религиозна или етническа идентичност от израелското законодателство, „арабските граждани живеят в реалност, в която са дискриминирани“ от държавата. В доклада се посочват десет случая на полицейски убийства на палестински граждани, които трябва да бъдат разследвани, и се отправят строги критики към полицията за използването на гумени куршуми и снайпери срещу невъоръжени демонстранти на територията на Израел. В доклада се отбелязва, че гумените куршуми са „едновременно смъртоносни и много неточни“, а използването на снайперисти срещу невъоръжени демонстранти на територията на Израел „е безпрецедентно и представлява опасно развитие на отношенията между държавата и нейните палестински граждани“. Комисията проследява това развитие не само до „липсата на адекватна политическа защита в палестинските общности“, но и до нагласата сред много служители на полицията, че палестинските израелци са „по-скоро врагове на държавата, отколкото нейни граждани“. В една открояваща се препоръка комисията предлага използването на гумени куршуми и вероятно снайперисти „да бъде разрешено при справяне с протестиращи неграждани в територии, които са под войнствена окупация, но не и при справяне с граждани в суверенната територия на държавата“.

С други думи, проблемът с поведението на израелското правителство не е в използването на насилие срещу потиснатите [в окупираните територии] – а в използването на насилие срещу гражданите. Въпреки това комисията предлага силно политическо послание: според нея държавата е размила разликата между палестинците, които са граждани, и онези, които нямат гражданство. Нейната препоръка за възстановяване на това разграничение е да се осигури пълно равенство между еврейските и палестинските граждани, което би означавало едно-единствено, недиференцирано израелско гражданство.

Когато се стига до изпълнението на тази препоръка, задачата е възложена на междуведомствен правителствен комитет, оглавяван от министъра на правосъдието Йосеф Лапид. Комитетът на Лапид приема на думи препоръката на Комисията Ор за равнопоставеност между еврейските и палестинските граждани, но предложенията му далеч не водят до постигането на тази цел. Комитетът на Лапид се съсредоточава върху успокояването на палестинските израелци, като се стреми към обновяване на градовете в техните общности. Не се споменава за „справедливо разпределение на поземлените ресурси за палестинските граждани“, както отбелязва Йоав Пелед. Вместо това Комитетът Лапид предвижда продължаване на дискриминацията при разпределението на земята. Освен това комитетът заявява, че равното гражданство ще трябва „да бъде обусловено от въвеждането на национална служба за палестинските граждани“, което е невъзможно без мащабни реформи във въоръжените сили.

Отказът да се вземе на сериозно привидно скромното предложение на Комисията Ор Израел действително да прави това, което твърди, че прави – да третира еднакво еврейските и палестинските граждани – показва колко радикална е всъщност тази идея. Равното гражданство застрашава из основи ционистката основа на държавата Израел. Една държава, в която неевреите имат същите права като евреите, все още ще бъде дом за евреите, дори и с преобладаващо еврейско население. Но тя няма да бъде еврейска държава.

Еврейска държава или държава на всички нейни граждани?

Въпросът, на който Комитетът Лапид отказва да отговори, е дали Израел е еврейска държава или държава на всички свои граждани. Разбира се, този отказ сам по себе си вече е своеобразен отговор.

Идеята за постигане на политическо равенство в Израел се заражда от няколко години, но е изведена на преден план от Втората интифада. Това е основната цел на Балад (Национален демократичен алианс), политическа партия, ръководена по време на Втората интифада от Азми Бишара, палестински член на парламента. Искането Израел да бъде „държава на всички свои граждани“ е централно в платформата на Балад на изборите през 1996 г. На 21 май 2001 г. Бишара предлага нов основен закон, насочен към постигането на тази цел. Заявената цел на законопроекта, озаглавен „Основен закон: Арабското малцинство като национално малцинство“, е „да се закрепи в основния закон статутът на арабското малцинство в Израел като национално малцинство, което има право на колективни права и пълно гражданско равенство“. Новият министър на правосъдието Меир Шетрит възразява, че Израел е „еврейска и демократична държава“ – обичаен рефрен; Израел постоянно тръби за себе си като за единствената демокрация в Близкия изток, пренебрегвайки дълбоко антидемократичното разделение, предизвикано от етническото прочистване и закона за националността. Шетрит отбелязва, че законопроектът ще породи „проблеми“ с „поддържането на специални институции“ като „Академията за иврит, … Еврейската агенция и други подобни“. Това са институциите, които, обслужвайки само евреи, запазват Израел като държава с два вида граждани: Еврейски граждани с право на „национален дом“ и нееврейски (т.е. палестински) граждани, които нямат такива права. Кнесетът отхвърля законопроекта с шестдесет срещу девет гласа и един въздържал се.

През следващите месеци Бишара представя друг законопроект, който се противопоставя на невярното твърдение, че Израел е демократична държава. Той прави това, като иска от Кнесета да пренапише това твърдение в основния си закон и вместо това да потвърди, че Израел е „държава на всички свои граждани“. Това е знак, че Втората интифада е променила условията на дебата: израелските палестински лидери вече не поставят под въпрос правото на Израел да съществува. Вместо това те твърдят, че Израел трябва да се грижи еднакво за всички свои граждани, включително и за нееврейското малцинство. Още повече от първия законопроект, този си играе с огъня. Раздел 7А от Основния закон на Израел дава на Централната избирателна комисия правомощието да забрани всяка политическа партия, чиито цели и действия предполагат „отричане на съществуването на държавата Израел като държава на еврейския народ“. Докато първият законопроект на Бишара се стреми към равни права за националното малцинство, сега той иска от Кнесета изрично да отрече съществуването на националното малцинство, като отрече и това на националното мнозинство – с което се отхвърля идеята, че Израел е държава на еврейския народ.

В отговор Кнесетът направи точно обратното. Той измени раздел 7А, така че отричането на съществуването на Израел „като еврейска и демократична държава“ вече ще бъде основание за забрана. Това означава, че сега на политическите партии се забранява не само да поставят под въпрос съществуването на Израел като еврейска държава, но и да критикуват нейния недемократичен характер. Изменението на практика представлява изискване всеки гражданин на Израел, евреин или палестинец, да се присъедини към ционисткия консенсус.

След приемането на поправката главният прокурор Еляким Рубенщайн препоръча Бишара и неговата партия да бъдат дисквалифицирани от участие в избори. Предложението получи широка подкрепа, включително от либералния вестник Ha’aretz, който публикува редакционна статия, одобряваща новите ограничения на правото на демократично участие, извършени в името на потвърждаването, че Израел е демократична държава. Това беше сигнал, че израелските евреи затварят редиците си. Журналистът Узи Бензиман регистрира изолиран глас на несъгласие:

Никой в арабския сектор не приема еврейския характер на държавата. Нито един арабин не е ционист. Израелските араби са граждани на държавата в резултат на случайна съдба, която ги е оставила в нейните граници след Войната за независимост. Те не са дошли в държавата; държавата е дошла при тях… Израелските араби ще продължат да тормозят еврейското мнозинство, защото са наясно с основното противоречие между определението на Израел като еврейска държава и декларацията, че Израел е демократична държава.

Централната избирателна комисия гласува за дисквалификацията на Бишара и неговата партия. В последвалия дебат Ha’aretz промени мнението си. Израелските организации за защита на правата на човека и левите групи като „Мир сега“ и „Блок на мира“ също се противопоставиха на хода за дисквалифициране на арабските кандидати, не защото бяха заинтересовани от запазване на арабското присъствие в Кнесета, а защото се опасяваха, че опонентите ще използват правомощията на комисията, за да дисквалифицират и еврейските леви. В крайна сметка Върховният съд отмени решението за дисквалификация на Бишара и неговата партия. Мнозинството в съда потвърди, че целта на Бишара да осигури равни права за всички граждани не отрича съществуването на еврейската държава. По някаква причина съдът изглежда се е произнесъл въз основа на първия законопроект на Бишара, а не на втория му, който абсолютно цели да отрече съществуването на Израел като еврейска държава. В крайна сметка Бишара така или иначе е отстранен не само от Кнесета, но и от страната. След като Бишара посещава Ливан и Сирия след войната в Ливан през 2006 г., израелските прокурори го обвиняват в държавна измяна и шпионаж. Лишен от депутатски имунитет, той бяга от Израел и намира убежище в Катар.

Минава малко повече от десетилетие, преди в Кнесета да бъде представен друг законопроект, призоваващ за ново дефиниране на държавата Израел, този път като безусловна „национална държава на еврейския народ“. През 2018 г. малкото мнозинство в Кнесета потвърди втвърдяването на позициите след Интифадата, като прие Основен закон: Израел като национална държава на еврейския народ. Законопроектът беше подложен на много критики. Асоциацията за граждански права в Израел, например, осъди отстъплението от идентификацията на Израел като демократична държава. ACRI се ангажира да се бори за равни граждански права за всички отделни граждани на Израел, макар и „в рамките на „националната държава“.  Декларацията съответстваше на позицията, заета от Бишара в първоначалния законопроект, който той внесе в Кнесета, призовавайки за утвърждаване на правата на палестинските граждани като членове на „национално малцинство“ – т.е. защитено малцинство в рамките на националната държава. Вторият законопроект на Бишара обаче повдига по-основен въпрос: Как Израел може да претендира, че е еврейска държава и същевременно демокрация, която зачита равните права на гражданите? Кнесетът се съгласява, че отговорът е „не може“. Затова престава да се преструва на обратното.

Друга гледна точка за законопроекта за „еврейската държава“ идва от Раеф Зрейк. Зрейк отбелязва, че денят, в който основният закон за националната държава „влезе в сила, ще бъде … денят, в който апартейдът ще бъде … институционализиран. Това ще бъде денят, в който съзнанието най-накрая ще настигне реалността, а както знаем, политическите действия започват, когато хората осъзнаят своето положение“. Защо да институционализираме апартейда, след като Израел вече е де факто държава на апартейда? Отговорът на Зрейк: „Тази необходимост от институционализиране на разделението възникна“, защото палестинските граждани на Израел осъзнаха по-широко своето положение и се опитаха да го променят. Докато израелските палестинци са живели в периферията, както е било в продължение на десетилетия, не е имало „нужда от институционализирано разделение“. Нуждата се появява, когато „присъствието им в парламента, както и в политическия и в икономическия живот“ стана „по-ясно изразено“ и те „успяха да разгърнат закона в своята борба“, постигайки „някои важни, но много ограничени придобивки“.

Появата на палестинците като обществена сила в Израел започва след войната от 1967 г. и последвалите реформи, които отварят дотогава изключително еврейски институции като Хистадрут и основните политически партии за членство на палестински граждани. Палестинците вече могат да се борят за ръководни постове, независимо дали като служители на профсъюзите или като кандидати в партийните листи. Според Бишара следва „развитието на нова арабска средна класа и интелигенция“.

Тази средна класа се превръща в „хранилище на палестинското националистическо съзнание“, което е „преоткрито … чрез срещата им със Западния бряг и Газа“ – нещо, което само по себе си е направено възможно благодарение на окупацията. Тази група е „разкъсвана между искането за равенство в израелското гражданско общество и искането за независима национална идентичност“, пише Бишара. „Започнахме да изискваме равенство в Израел и да изискваме палестинска държава на Западния бряг и в Газа“.

Аз … бях избран в Кнесета, за да реша този въпрос: културната маргинализация на израелските араби от собствената им идентичност и гражданската им маргинализация от пълноправно гражданство. Искам Израел да се превърне в общество, което официално се признава за държава, в която има две култури – едната е култура на еврейското мнозинство, а другата е култура на палестинското национално малцинство, живеещо вътре в еврейското мнозинство, което има общо гражданство. Самата държава може да има културния характер на мнозинството, но отношенията ѝ с гражданите трябва да се регулират от гражданството, а не от тяхната религиозна идентичност. Искам Израел да се превърне в държава на своите граждани… С увеличаване на индивидуалните права … нарастващата палестинска интелигенция от средната класа иска нещо повече от икономическа прокоба; тя иска да участва във формирането на собствения си живот, а не просто да отговаря на това, което другите са планирали за нея. В отговор на това им беше казано, че са получили икономически възможности в замяна на политическо спокойствие. И те разбраха: ние не сме истински граждани, а толерирани гости.

На фона на нарастващото политическо съзнание идва и друго осъзнаване: Еврейските селища се разширяват, което води, пише Бишара, до

развитието на бантустански региони, които се доближават до система на апартейд за палестинците на Западния бряг… в смисъл, че една земна площ е заета от две групи, едната от които има суверенитет, политически права, свобода на придвижване, а другата – не. С развитието на тази система на апартейд конфликтът за израелските араби ще стане още по-сложен, защото това ще означава, че ще искаме политическо равенство в Израел, докато Израел потиска народа ни на Западния бряг; на практика ще искаме равенство с потисниците на собствения ни народ.

Зрейк също определя заселниците на Западния бряг и в Източен Йерусалим като форсиращия проблем – причината Израел да се сблъска с искането да се обяви за държава за всички свои граждани и да отговори, като вместо това се обяви за еврейска държава, а не непременно за демократична. Неизбежността на заселниците „изисква концептуализиране на тяхното продължаващо присъствие от гледна точка на формален режим на разделение“ – на апартейд. Новият основен закон обединява Държавата Израел и Ерец Израел. Зрейк заключава: „Няма място за друг народ, който да упражнява правото си на самоопределение не само в Държавата Израел, но и в цялата „Земя Израел“. С други думи, не може да има национално малцинство в рамките на Държавата Израел и в същото време не може да има и палестински народ, който да има право на национални права в окупираните територии.“

Основният закон официално слага край на решението за две държави и превръща решението за една държава, досега дясна тенденция в ционисткото движение, в официална позиция на държавата Израел. Тази промяна има историческо значение. Зрейк казва, че решението за две държави е създало

илюзията за разделяне на двата народа на два политически субекта, като по този начин палестинците остават извън израелското политическо съзнание … отвъд границата, със собствен национален химн… Едно време израелците можеха да си кажат Те, палестинците, „там“, са на път да създадат своя собствена независима държава. Те може да са отделни, вярно, но ще бъдат независими. Вече не: Апартейдът не е просто отделяне, а отделяне в рамките на единството, вътре в една суверенна политическа рамка.

Това, напълно и окончателно, е положението, което Израел има сега. За палестинците в окупираните територии остават две възможности: експулсиране като неграждани или приобщаване като граждани. „Експулсирането – пише Зрейк – не е обществено приемлив вариант“, докато „анексирането на окупираните територии с пълно гражданство за палестинските им жители е невъзможно… Първият вариант не може да бъде предложен заради неевреите, а вторият – заради евреите. Така че оставаме с две национални групи в едно политическо пространство… Това трябва да бъде основата на всеки бъдещ политически проект на демократичната левица в тази страна.“

С втория си законопроект Бишара изготвя именно такъв проект. Първото му предложение е изисквало Израел да бъде преосмислен като Израел-Палестина – национален дом за два народа, в който палестинците ще имат право на завръщане. Това законодателство е било насочено към миналото – към поправянето на обиди, които вече не могат да бъдат пренебрегвани в епохата на окупация и апартейд. Когато прави още една стъпка напред и призовава за предефиниране на държавата Израел като държава на всички нейни граждани – не на евреи и палестинци, а просто на всички, които живеят там – той преосмисля Израел с поглед към бъдещето: вече не национална държава с национално мнозинство и национално малцинство – дори малцинство със защитени права – а действително демократична държава без нации. Към 2018 г. израелското правителство не желае да се примири с такова бъдеще и ясно заявява, че то ще бъде по-скоро еврейско, отколкото демократично.

Възможните бъдещи варианти

Може ли едно многонационално общество, организирано като национална държава, която разделя населението си на постоянно национално мнозинство и малцинство, да бъде демократично? Може ли принципът на държавата, който призовава за еднакво третиране на всички граждани в условията на върховенство на закона, да бъде съчетан с принципа на нацията, който запазва суверенитета само на постоянното политическо мнозинство? Това са въпросите, които се поставят на карта в дебата за това как се идентифицира Израел. Когато Кнесетът потвърди, че Израел не е нито демократична държава, нито държава на всички свои граждани, той призна, че отговорът е „не“. В Израел, където еврейският дом е приравнен към държавата, притежаването на права зависи от това да бъдеш признат за евреин.

Алтернативата е радикално разделение между нация и държава, култура и политика. В този алтернативен свят държавата не е собственост на никоя нация; нацията не е суверенна. Нациите не са суверенни; държавата вече не е двунационална или многонационална, а просто ангажирана с едно национално мнозинство. Държавата не е дом на нито една нация. Домът е обществото, където могат да съжителстват множество нации с множество истории. В същото време държавата не е обединение на национални малцинства, а обединение на граждани, които споделят визия за общо бъдеще. Вместо да пази постоянно мнозинство, държавата ще се управлява от мнозинства, събрани чрез политическия процес. В националната държава мнозинството е ограничение за демократичния процес. В държавата без национални пристрастия мнозинството е резултат от демократичния процес. При тези условия нито мнозинството, нито малцинството са постоянна конструкция. И двете се променят в зависимост от демократичните действия.

В Израел осъществяването на тази демократична визия ще изисква реформи, които на свой ред се основават на критика. Критичното мислене за ционизма може да помогне за изместването му. Тази критика е заложена в самото ционистко движение, което отдавна вдъхновява размисъл и съмнение.

Критика и реформа

Ционизмът е бил обект на две направления на вътрешна критика – етична и политическа. Етичната критика се разграничи първо от ционистката политика в Палестина, а след това и от ционизма като идеология. Някои, като Юда Магнес, първият ректор на Еврейския университет и основател на реформистката организация „Брит Шалом“, се идентифицират с недържавен ционизъм. Той се стреми към еврейска родина в Палестина, но твърди, че тя ще бъде намерена в еврейското общество там; не е необходимо да има държава. В писмо до Хаим Вайцман от 1929 г. Манес заявява, че еврейска родина, „изградена на базата на щикове и потисничество, не си струва да има, дори и при успех, докато самият опит тя да се изгради мирно, в сътрудничество, с разбирателство, образование и добра воля, си струва много, дори и опитът да се провали“. Магнес продължава да пита: „Искаме ли сега да завладеем Палестина, както е направил Исус Навин по негово време – с огън и меч?“

С разгръщането на проекта на заселниците срещата с палестинците предоставя на мнозина важен опит. Ханс Кон, политически теоретик и член на „Брит Шалом“, се премества в Палестина през 1925 г., но в крайна сметка се връща в диаспората и се отказва от ционизма. Сблъсъците от август 1929 г. отварят очите му. Безпрецедентно по онова време събитие в еврейско-арабските отношения в Палестина, сблъсъците следват години на нарастваща еврейска имиграция и изграждане на нация под наблюдението на Великобритания. Непосредствената причина за сблъсъците е еврейска демонстрация при Стената на плача. В резултат на това загиват стотици евреи и араби. След насилието британското правителство препоръчва ограничаване на еврейската имиграция и реформи в изключващата еврейска политика по отношение на земята. Кон се вглежда в себе си. Британците могат да се опитат да спрат заселването, но източникът на проблема се крие в самия ционизъм. Необходима е „преоценка на „моралните и духовните основи на ционизма“ и търсене на „ново решение“ на арабския въпрос“.

Това е точно обратното на онова, за което призовава Световната ционистка организация. След срещите от 1929 г. Карен Хайесод, задграничното звено на СЗО за набиране на средства, се обръща към видни евреи с молба да напишат писма в подкрепа на еврейската претенция за неограничен контрол над Стената на плача. Зигмунд Фройд отказва, както и Алберт Айнщайн. В отговор на молбата Айнщайн пише на Вайцман, че ако ционизмът „не е в състояние да намери път към честно сътрудничество и честни пактове с арабите, ние няма да сме научили нищо от нашите 2000 години страдания и ще сме заслужили съдбата си“. На едно събитие през 1938 г. Айнщайн обявява, че според него „същностната природа на юдаизма се противопоставя на идеята за еврейска държава с граници, армия и известна светска власт“. Той потвърждава, че „много по-скоро би искал да види разумно споразумение с арабите на основата на съвместен живот в мир, отколкото създаването на еврейска държава“, като добавя, че се опасява от „вътрешните щети, които юдаизмът ще понесе – особено от развитието на тесен национализъм в нашите редици“.

Наред с тази етична критика се появява и друга, политическа критика, свързана с Хана Аренд. Аренд търси алтернатива на асимилационния либерализъм, който отхвърля всички групови идентичности, освен една: нацията в националната държава. По отношение на дефицитите на либерализма Аренд прочуто заявява: „Когато някой е нападнат като евреин, той трябва да отговори не като германец, французин или гражданин на света, нито като защитник на правата на човека, а като евреин.“ Що се отнася до национализма, усилието да се приравни нацията към една-единствена група на мнозинството е отрицание на това, което Аренд вижда като съществена социална хетерогенност. Тя проследява корените на националистическите кризи в Европа до тенденцията на секуларизма да изравнява социалния пейзаж, като по този начин води до непрекъснато обезкървяване на политическото тяло, включително и до масовото производство на бежанци. Всяка държава, „основана на хомогенна идея за нация, е длъжна да изгони онези, които не принадлежат към нацията, и така да възпроизведе структурната връзка между националната държава и производството на лица без гражданство“, пише тя. В същото време, „всяка държава, за да има легитимност, трябва да приема и защитава хетерогенността на своето население“. Националната държава, заключава Аренд, е изключващо устройство. За да се мисли извън нейните граници, е необходимо да се прави разлика между индивидуалната свобода и груповия суверенитет.

Но макар че Аренд подлага на остра критика либералния асимилационизъм и националната държава, тя не успява да се освободи от расистките допускания, които са в основата на модела на националната държава, и да предложи алтернатива. По-специално Аренд може да мисли за хетерогенността само в рамките на евроцентризма и ориентализма. Така в писмо до Карл Ясперс тя отбелязва за Йерусалимския съд, който съди нациста Адолф Айхман: „Първото ми впечатление. На върха – съдиите, най-добрите от германското еврейство. Под тях прокурорите, галисийци, но все пак европейци“. От полицейските сили обаче „ме побиват тръпки, там се говори само на иврит, но всички изглеждат като араби. Някои от тях са направо брутални. Те биха изпълнили всяка заповед.“ Още по-лошото е, че „пред вратите стои ориенталска тълпа, сякаш човек се намира в Истанбул или в някоя друга полуазиатска страна. Освен това, и то много видими в Йерусалим, са всички тези евреи с пеи [типичните за ортодоксалните евреи странични къдрици] и кафтани, които правят живота на всички разумни хора тук невъзможен.“ Макар да критикува хомогенизиращия национализъм, Аренд изглежда е приела тази рамка.

По това тя много прилича на ционистките историци, както отбелязва Раз-Кракоцкин. В стремежа си да формулират политическа програма за спасението на евреите, ционистите пренаписват еврейската история в светски режим, който обезценява еврейския религиозен и културен живот – с цялото му многообразие – и издига на негово място възглед за еврейството, свеждащ се до политическа сплотеност. Така, пише Раз-Кракоцкин, в ционистката историография „терминът ‚изгнание‘ се използва като изключително политически, за да се опише периодът, в който не е имало еврейски суверенитет в Палестина“, като по този начин се откъсва „идеята за изгнание от нейната теологична рамка и от разрушаването на Храма“. Така например историкът и впоследствие израелски министър на образованието Бен-Цион Динур твърди, че изгнанието не започва с разрушаването на Втория храм, а с арабското „завладяване“ на земята през VII в. Според това разбиране нещото, което прави човека евреин, не е вярата, практиката или социалният живот, а членството в политическа общност. Вярата, практиката и социалният живот в най-добрия случай са без значение, а в най-лошия – пречка за нацията като политическа единица. Тази нагласа едновременно подсилва и се засилва от презрението към многообразието, което Аренд изразява.

Вторият аспект на националистическата визия, който Аренд изглежда не е в състояние да постави под въпрос, е презумпцията за постоянни и предполитически национални мнозинства и малцинства. В това отношение тя отново е близка до основните ционисти, но споделя и мнението на вътрешни критици като Манес. Нито един от двата лагера не може да си представи политическо устройство, при което еврейско малцинство би могло да живее в общество с нееврейско мнозинство. Докато основните ционисти призовават за политики, които да създадат еврейско числено мнозинство там, където то не съществува, Магнес призовава за двунационална държава, в която той предполага, че ще има еврейско мнозинство, въпреки че по това време евреите представляват само малко малцинство в Палестина. Аренд категорично не е съгласна с програмата на Магнес – не защото тази програма е (би)националистическа, а защото самата Аренд отрича съществуването на арабско мнозинство, което тя разбира като постоянна и трайна заплаха за палестинските евреи. „Двунационалната държава на д-р Магнес би оставила евреите в положението на постоянно малцинство в рамките на една по-голяма арабска империя“, тревожи се тя.

По-късно палестинските критици на ционизма възкресяват бинационализма. Едуард Саид е най-изтъкнатият сред тази група. Не е изненадващо, че когато възможността за решение с две държави става очевидно несъстоятелна, палестинците се обръщат към бинационализма. Но както и преди, това предложение съдържа семето на собствената си гибел, тъй като бинационализмът предполага национализъм. Вместо да преосмислят националистическите ограничения на избора между една и две държави, бинационалистите приемат тези ограничения.

Радикалната критика на политическия ционизъм използва езика не на бинационализма, а на деционизацията. Това е целта на Мацпен (Компас), социалистическа група, създадена от студенти от Еврейския университет през 1962 г. Потвърждавайки, че войната от 1948 г. всъщност е била акт на етническо прочистване, организаторът на Мацпен Мишел Варшавски призовава за „форум за диалог с палестинските активисти“ като прелюдия към „‘деционизацията’ на Израел и интегрирането му в арабския Близък изток“. По-късно Варшавски създава малка антиционистка партия, също наречена Мацпен. По време на Първата интифада партията обединява усилията си с палестинската опозиция срещу окупацията и се застъпва за каузата на арабско-еврейското равенство в Израел.

Понятието за деционизация е съизмеримо с това за държава на всички нейни граждани. Подобно на израелската палестинска партия „Балад“, Мацпен се обявява за прекратяване на Закона за завръщането, тъй като правото на завръщане трябва да бъде разширено за всички палестинци, които са избягали от държавата през 1947-1948 г. И двете партии се стремят към прекратяване на репресивните мерки срещу израелските палестинци, включително експроприацията на земята им. Призивът за деционизация е признание, че в една демокрация мнозинството не може да бъде културно или биологично определено – то не може да бъде расово, етническо или религиозно. Демократичното мнозинство трябва да бъде политическо, резултат от политическия процес, а не негова неизменна начална и крайна точка. Единствено демократичният процес на формиране на мнозинство може да даде на всяко малцинство увереността, че един ден то може да се надява да убеди достатъчно хора извън своите редици, за да формира ново мнозинство. Всъщност в една демократична държава не може да има постоянно мнозинство или малцинство.

Бойкот, дивестиции и санкции

През последното десетилетие палестинската политика премина от предимно вътрешна към предимно външна ангажираност. Вътрешният ангажимент призоваваше за държава на всички нейни граждани като противодействие срещу ционисткия проект за еврейска държава. Външната ангажираност се изразява в призиви за международен бойкот на израелската държава и общество. Международното движение за бойкот, дивестиции и санкции, известно като БДС, е инициирано през 2005 г. от 170 палестински профсъюзи, политически партии, бежански мрежи, женски организации, професионални асоциации, комитети за народна съпротива и други органи на гражданското общество и е „вдъхновено от южноафриканското движение срещу апартейда“. БДС не изразява предпочитания към какъвто и да е вид държава, нито пък насърчава една или две държави. БДС описва исканията си като „ограничени до граждански права и задължения съгласно международното право“. Движението изисква от Израел „да прекрати окупацията и колонизацията на всички арабски земи и да демонтира Стената“, „да признае основните права на арабско-палестинските граждани на Израел на пълно равенство“ и „да зачита, защитава и насърчава правата на палестинските бежанци да се завърнат в домовете и имотите си, както е предвидено“ от ООН в Резолюция 194.

По ирония на съдбата, макар и предвидимо, американските политици са силно скептични към БДС, като се опитват да го подкопаят чрез законодателство на федерално и щатско ниво и чрез съдебни дела. Иронията се крие в твърденията, че БДС е нелегитимен и антисемитски, въпреки факта, че правителството на САЩ е автор на най-всеобхватния и продължителен международен режим на бойкот в историята – санкциите, насочени към правителства, които са си навлекли неговото недоволство по една или друга причина. Този режим, напълно различно от БДС, има за цел да промени политическите нагласи на обществеността в чужбина, за да доведе до смяна на режимите им. Ръководеният от САЩ режим на международни санкции включва цялостни бойкоти, както и микроцели срещу отделни лица в правителства и извън тях. Съединените щати подкрепят определени социални движения, като същевременно криминализират други. Целта тук не е да се окаже натиск върху държавите да променят поведението си, а да се накарат обществените групи да променят държавите си, като им се покаже, че ще им бъде по-добре без техните държави в сегашния им вид. За разлика от тях БДС се смята за аполитична, което означава, че не е наясно каква държава трябва да бъде Израел.

Това не означава, че БДС пренебрегва важните въпроси. Ако исканията на БДС бъдат изпълнени, израелската държава ще бъде деционирана. Окупацията би приключила, всички израелци биха се радвали на равноправно гражданство и всеки, който има историческа връзка със земята, би имал право да се завърне. Нещо повече, суверенната роля на еврейските национални институции би приключила, а с това и изричният им ангажимент да държат всички палестинци, включително палестинските граждани на Израел, далеч от „изкупените“ земи. В степента, в която БДС призовава за деционизация на държавата Израел, има причина да му окажем ентусиазирана подкрепа.

Но БДС би могла да научи нещо от фокусирането на САЩ върху обществото. Докато санкциите на САЩ целят да насърчат политическата промяна чрез промяна на обществените нагласи, БДС не полага преки усилия да промени политическата чувствителност на израелците. В рамките на Израел БДС предлага само морална критика и свързания с нея натиск. То не се опитва да покаже на израелските евреи, че съществува неционистка алтернатива на Израел, в която те биха били в безопасност и проспериращи – че израелските евреи биха били по-добре при смяна на режима. БДС нито работи систематично с антиционистките сили в Израел, нито полага усилия да култивира повече такива сили. За да се променят масово нагласите, ще е необходимо нещо друго: политическа мобилизация, която включва БДС, но отива отвъд него, като представя на израелските евреи жизнеспособно бъдеще отвъд ционизма. Южноафриканският момент предоставя модел за такава мобилизация.

През призмата на Южна Африка

Когато става въпрос за неофициални международни бойкоти, най-известната в най-новата история е кампанията, насочена срещу апартейда в Южна Африка. Участвах в тази кампания и през 1993 г. ми се наложи да пътувам до Южна Африка, за да се срещна с колеги от местни обществени организации, профсъюзи и политически партии. От решаващо значение е, че като модел на БДС или на някакво по-голямо движение, което да го обхваща, ми служи именно южноафриканският момент [тоест личните преживявания], а не бойкотът срещу апартейда.

Бойкотът срещу апартейда направи грешката да сглоби държавата, режима и обществото в едно цяло. Той не положи достатъчно усилия да се присъедини към вътрешните сили, борещи се срещу апартейда, като вместо това предположи, че трябва да се бойкотира цяла Южна Африка. Когато посетих Южна Африка, видях колко тежка е тази грешка. Бях шокиран да открия, че дори групите на гражданското общество, борещи се срещу апартейда, са запазили мисленето за апартейда, което разделя Африка на две: Южна Африка като цивилизована, а останалата част от континента като изостанала. Това подсказваше, че движението за бойкот е оставило минимален отпечатък върху обществото. Ние помагахме за оказване на натиск върху правителството, но не правехме нищо, за да идентифицираме и да се свържем с деколонизиращите сили в социалната сфера. Ако се бяхме фокусирали по-внимателно върху разграничаването на про- и антиапартейд силите в южноафриканското общество, може би щяхме да станем част от епистемичната революция, необходима за трансформиране на терена на политическата идентичност. Вместо това дори противниците на политиката на апартейда запазиха елементи от неговия колониално-модерен светоглед, които, както видяхме, оправдаха продължаването на насилствения и антидемократичен трибализъм в Южна Африка след апартейда.

Това, което разбрах, беше, че безразборните бойкоти не работят. Стратегията за изолиране на държавата в международен план трябва да бъде съгласувана с вътрешна стратегия за изолиране на продържавните сили в гражданското общество, като същевременно се подкрепят онези, които биха я разрушили. Предизвикателството пред БДС е да не допусне същата грешка в контекста на Израел/Палестина. Понастоящем БДС подкрепя безразборното бойкотиране на израелски компании и организации на гражданското общество, което създава впечатлението, че целта на БДС са израелските евреи, а не ционистите. Вместо това активистите трябва да работят за насърчаване на антиционистката политика в рамките на Израел. За тази цел БДС трябва да прави разлика между ционисткото и антиционисткото израелско гражданско общество и да се обръща към израелската средна класа, която не е нито ционистка, нито антиционистка, а по-скоро неполитическа. Неполитическите израелци не се интересуват много от ционисткия проект, но им е трудно да гледат отвъд него. Те знаят, че Израел е добър за тях; това, което все още не осъзнават е, че една ненационална държава също би могла да бъде добра за тях. За да се превърнат тези неполитически настроени израелски евреи в антиционисти, ще се наложи БДС да си „изцапа ръцете“. Движението ще трябва да се откаже от претенцията да бъде аполитично и вместо това да бъде готово да предприеме действия от рода на южноафриканското движение срещу апартейда през 70-те и 80-те години. БДС или някое друго движение, което го включва, ще трябва да работи за преодоляване на бариерите на идентичността, които са в основата на израелското общество на апартейда – да преодолее и „подчини“ различията, ако използваме една Хегелова дума.

Както и в Южна Африка, в Израел това означава преодоляване на две категории разделения. Първата е разделението между жертвите на националната държава. В Южна Африка населението беше разделено на жители на градчета и бантустани – бариера, преодоляна от работниците мигранти с помощта на радикални бели студентски организатори. Жертвеното население също беше разделено според расов и племенен принцип. Расовата бариера беше преодоляна от Движението за чернокожо съзнание, докато племенната бариера си остана. Сред палестинците съществува тристранно разделение на жертвите: тези, които живеят в диаспората, в окупираните територии и в самия Израел. Всяка от тези групи е допълнително диференцирана. Диаспората включва тези в бежанските лагери и онези извън тях; жителите на окупираните територии са разделени между Западния бряг и Газа; а колонизираните граждани на Израел включват араби, друзи и бедуини. Всяка микрогрупа е обект на различен политически режим, който във всеки случай се стреми да създаде специфична субективност.

Втората категория разделение е това между жертвите и бенефициентите на апартейда. Силите на южноафриканския момент, разгърнали се в продължение на две десетилетия след стачките в Дърбан през 1973 г., първо изковаха многорасово единство на всички потиснати от апартейда, като в този процес съсредоточиха движението върху вътрешната агитация и оставиха встрани от него въоръжените освободители в изгнание. След това, под егидата на Обединения демократичен фронт (ОДФ), жертвите се обединиха с бенефициентите, които също се стремяха да сложат край на апартейда. В качеството си на обединяваща организация срещу апартейда, ОДФ обхвана всички групи срещу апартейда – бели и черни. По този начин той прикани белите да се видят отново като мигранти, а не като заселници.

Днес първата фаза на палестинския момент е в много напреднала фаза, ако не и напълно завършена. Базираната в изгнание ООП вече не е под нейно командване. Призивът за въоръжена борба за изселване на заселниците от историческа Палестина е окончателно нежизнеспособен; няма военен път към деционизацията и деюдаизацията. В отговор на това интифадите преместиха гравитационния център на съпротивата от изгнанието към дома. Заедно с това те доведоха до контакт между палестинските граждани на Израел и палестинците от окупираните територии, преодолявайки разделенията в идентичностите на колонизираните. Разделенията остават, но усещането за единство на жертвите на ционизма се засилва.

Вторият етап – спечелването на бенефициентите на ционизма – ще бъде по-труден. В Южна Африка в края на 80-те години заселниците бяха поставени в защитна позиция, изправени пред криза, която постави държавата на изпитание и не показваше признаци на отслабване. Нещо повече, с отминаването на Студената война южноафриканската държава губеше стратегическото си значение, което беше вдъхновявало правителството на САЩ да я подкрепя. Нито едно от тези обстоятелства не е налице в Израел. Израел продължава да заема централно място в американската стратегия в Близкия изток, а ционистката държава и обществото на заселниците запазват инициативата. Военното превъзходство на Израел и преградните стени отдалечават кризата. Онези ционисти, които имат контакт с кризата в ежедневието си, не са елити, а авангард на заселниците: Мизрахим и религиозни фанатици, подтикнати от икономическата нужда и божественото провидение да се изправят срещу кризата, докато останалата част от държавата я игнорира. Израелското общество остава изолирано от политическия натиск. Въпреки това не можем да забравим как земята се измести изпод държавата на апартейда, когато африканерите [белите заселници, идещи първоначално от Холандия], които осигуряваха повечето пехотинци за репресивната машина на апартейда, се отвориха за алтернатива срещу неговия ред. Ако има група в Израел, която да прилича на африканерите, това са Мизрахим. Смисълът на примера с африканерите не е да се правят прогнози, а да се има предвид, че никоя политическа идентичност не е постоянна.

Всичко това не означава, че БДС е маловажен. Усилията му да подкопае подкрепата за ционизма в чужбина са от съществено значение именно защото липсата на натиск върху израелското правителство се дължи отчасти на непоколебимото външно покровителство, особено това на Съединените щати. Но докато БДС може да допринесе за международната изолация на Израел, необходимо е нещо друго, за да може в самия Израел да разцъфне неционистка алтернатива. Това нещо е епистемична революция, която ще отвори пътя към политическа революция. Втората фаза на палестинския момент ще настъпи, когато не само потиснатите, но и облагодетелстваните от потисничеството ще потърсят политическа промяна. За да се стигне дотам, ще е необходим нов вид политическо съзнание в Израел – съзнание, основано на признанието, че процъфтяването на евреите и еврейския живот не изисква ционизъм.

 

Източник:
Махмуд Мамдани: Нито заселник, нито местен жител: Създаване и премахване на постоянни малцинства (Harvard University Press, 2020 г.), гл. 5

 

^[1] Миленарството или миленаризмът (от латински millenarius ‘съдържащ хиляда’) е вярата на дадена религиозна, социална или политическа група в предстояща фундаментална трансформация на обществото, след която „всичко ще се промени“. Миленаризмът съществува в различни култури и религии по света, като има различни тълкувания на това какво представлява трансформацията. Бел. пр.

^[2] Алия – еврейската повеля за имиграция на евреите в Земята на Израел. Бел. пр.

^[3] Народното въстание на палестинските араби в Подмандатна Палестина срещу британската администрация, по-късно известно като Голямото въстание (на арабски: al-Thawra al- Kubra) или Голямото палестинско въстание (Thawrat Filastin al-Kubra), продължава от 1936 г. до 1939 г., с искане за арабска независимост и прекратяване на политиката на безсрочна еврейска имиграция и закупуване на земя с обявената цел за създаване на „еврейски национален дом“. Бел. пр.