В лекцията от миналата седмица[1] говорих за начина, по който един интелектуалец може да стане професионалист, който се е специализирал в определена област – утвърден, внимателен, говорещ не езика на общата публика, а жаргона на група посветени.
В качеството на алтернатива предположих, че съществува начин за поддържане на сравнителна интелектуална независимост, ако към въпросите се подхожда не от позицията на професионалист, а от онази на аматьор. Тук ще говоря, изхождайки най-вече от собствения си практически опит и лична гледна точка.
В края на краищата човек е задвижван от каузи и идеи, които поддържа, защото те съответстват на ценностите и принципите, в които вярва. Ето защо аз не се чувствам ограничаван от професионалната си подготовка като литератор, която логично ме изключва от сферата на дискусиите върху обществените политики, просто защото притежавам диплома единствено за преподаване на съвременна литература. Но аз говоря и пиша за по-широки въпроси защото, като заклет аматьор, се чувствам подтикван от ангажименти, чийто обхват се простира далеч отвъд рамките на тясната ми професионална кариера. Разбира се, полагам съзнателни усилия да печеля нова и по-широка аудитория за тези гледища, които никога не представям в класната стая.
Но какво всъщност означават всички тези аматьорски набези в публичната сфера? Може ли да се твърди, че интелектуалецът е възпламеняван за политическа дейност от някакъв вид първични и местни, инстинктивни преданости – неща като собствената раса, народ, религия – или може би има и някакъв по-универсален, по-рационален набор от принципи, които направляват речите и писанията му? Всъщност тук аз задавам най-важния за всеки интелектуалец въпрос: как може да се говори истината? Каква истина? За кого и къде?
За съжаление, налага се да започнем с това, че не съществува никаква система или достатъчно обхватен и сигурен метод, който би предоставил на интелектуалеца директни отговори на тези въпроси.
Като начало бихме могли да започнем с целия въпрос за обективността или точността на фактите (бурно оспорван в наше време). През 1988 американският историк Робърт Новик публикува масивен труд, чието заглавие представи цялата бъркотия с образцова ефективност. То беше „Онази благородна мечта“, а подзаглавието – „‚Въпросът за обективността‘ и професията на историка в Америка“. Облягайки се на материали, натрупани в течение на един век историографска работа в САЩ, Новик показва как самото ядро на историческото изследване – идеалът за обективност, в съответствие с който даден историк разполага с възможността да представи фактите колкото се може по-реалистично и точно – постепенно се е превърнал в куп съперничещи си твърдения и контратвърдения. Всичко това е премахнало всякакво подобие на съгласие относно естеството на обективността между историците, превръщайки я в нещо подобно на смокиново листо, а понякога и по-малко от това. По време на Студената война обективността трябваше да служи под формата на „нашата“ (тоест американска, в противоположност на комунистическата) истина; след края ѝ тя служеше вече като обективност на всяка от отделните съперничещи си групи (жени, афроамериканци, азиатски американци, гей-общности, бели мъже и т. н.) или отделни школи (марксистка, институционална, деконструктивистка, културна). След една такава говорилня от „знания“, за какво пресрещане би могло да става дума? Новик задава точно този въпрос и заключава тъжно, че „като широка общност на дискурса, като общност на учени, обединени от общи цели, общи стандарти и общи задачи, историята е престанала да съществува… Днешният професор (по история) е описан най-добре в последния стих от Книгата на съдиите: ‚В онези дни в Израел нямаше цар: Всеки правеше каквото му се виждаше за добре.‘“
Една от основните интелектуални дейности на нашия век е поставянето под въпрос, да не кажа подкопаването, на всякакви авторитети. Така че, в допълнение към откритията на Новик ние ще трябва да добавим, че е изчезнал не само консенсуса относно това що е обективна реалност, но и множество други, традиционни авторитети като например Бог. Възникна дори влиятелна философска школа – в която Мишел Фуко, френският мислител, е особено високо ценен – която твърди, че да се говори изобщо за някакъв автор (като например „авторът на поемите на Милтън“) е нещо като вид силно тенденциозно, да не кажем идеологическо, преувеличение.
Пред лицето на това мощно нападение едва ли си струва да се връщаме обратно към ръкописната импотентност или мускулестото преутвърждаване на традиционни ценности, характерни за глобалното неоконсервативно движение. Самият аз мисля, че критиката на обективността и авторитетите все пак ни извърши добра услуга, като подчерта начина, по който в секуларния свят човешките същества конструират своите ценности. Например, така наречената обективна истина за превъзходството на белия човек, изградена от класическите европейски колониални империи, се е основавала на насилственото покоряване на различни африкански и азиатски народи, които пък – и това е също толкова вярно – са се борили срещу тази наложена „истина“, за да си изградят свой собствен порядък. И така днес всички предлагат нови и често пъти яростно противоположни гледища за света. Водят се безкрайни разговори за юдео-християнски ценности, афроцентрични ценности, мюсюлмански истини, източни истини, западни истини – всяка от тях предлагаща пълна програма, изключваща всички останали. Днес е налице далеч повече нетърпимост и рязка нападателност, отколкото може да издържи която и да е от системите.
Резултатът от това е почти пълна липса на универсални съгласия, макар че реториката много често утвърждава, че например „нашите“ ценности са всъщност универсални (каквито и да са те). Една от най-изтърканите интелектуални стратегии е да се говори надуто за злоупотребите, обичайни за нечия чужда култура, като при това се извиняват точно същите практики в своята собствена. За мен един от класическите случаи е онзи на брилянтния френски интелектуалец от 19 век Алексис дьо Токвил, който за мнозина от нас, възпитани да вярват в класическите либерални и демократични западни ценности, илюстрира тези ценности в почти буквален смисъл.
След като е написал своят оценка на демокрацията в Америка и е разкритикувал американското малтретиране на индианците и чернокожите роби, по-късно Токвил се заема с разглеждане на френските колониални практики от късните 1830 и 1840 години в Алжир, където, под ръководството на маршал Бюго, френската окупационна армия предприема безжалостна война за умиротворяване на алжирските мюсюлмани. Най-внезапно, при четенето на същия Токвил, човек открива как същите онези норми, на които той хуманно се обляга, за да осъди злодеянията в Америка, се оказват отменени при разговора за френските действия. Не че самият Токвил не дава причини за това: прави го, но това са неудовлетворителни извинения, чиято цел е да се даде право на френския колониализъм в името на онова, което той нарича „национална гордост“. Кланетата го оставят равнодушен; мюсюлманите, казва той, принадлежат към една по-низша религия и трябва да бъдат дисциплинирани. Накратко, утвърждаваният универсализъм на езика, с който той разглежда Америка, е отхвърлен, съзнателно отхвърлен, при разглеждането на собствената му страна, дори и когато тази страна, Франция, провежда също толкова нехуманни политики.
Трябва обаче да се добави, че Токвил (а също и Джон Стюарт Мил, който твърди, че похвалните му идеи за демократичните свободи в Англия не се отнасят до Индия) живее в исторически период, в който идеята за универсалната норма на международно поведение е означавала на практика правото на европейските сили и техните представители да властват над останалите народи – толкова нищожни и малоценни са изглеждали по онова време небелите хора по света. Освен това, според западняците от 19 век не са съществували каквито и да е независими африкански и азиатски народи от някакво значение, способни да оспорят драконовската бруталност на законите, прилагани едностранно от колониалните армии над черно- или кафяво-кожите хора. Тяхната съдба е била да бъдат управлявани. Франц Фанон, Емè Сезар и С. Л.Р. Джеймс – за да споменем трима големи антиимпериалистически чернокожи интелектуалци – са живели и писали едва през двадесети век, така че постигнатото от тях и от либералните движения, част от които те са били (като утвърждаване правото на еднакво третиране на колонизираните народи), не е било достъпно за Токвил и Мил. Но днешните променени перспективи вече са достъпни за съвременните интелектуалци, които въпреки това не винаги стигат до неизбежното заключение, че ако бихте желали да поддържате идеята за фундаментална човешка справедливост, то ще трябва да го правите по отношение на всички, а не избирателно и само по отношение на хората, които собствената страна, култура или нация определя като „Окей“.
Фундаменталният проблем следователно е как да се помири собствената идентичност и актуалното състояние на собствената култура, общество и история с реалностите на други идентичности, култури и народи. Това никога не може да бъде постигнато просто чрез утвърждаване на собствените предпочитания към онова, което вече е „свое собствено“. Високопарното ораторство по отношение славата на „нашата“ култура или триумфите на „нашата“ история не си струва интелектуалната енергия, особено в наши дни, когато толкова много общества са съставени от хора с различни раси и произходи, така че не могат да бъдат набутани в някакви опростенчески формулировки. Както вече говорих тук, публичната област, в която интелектуалците представят идеите си, е изключително комплексна и съдържа противоречиви характеристики. Но смисълът на ефективната интелектуална намеса тук трябва да произлиза от непоклатимата убеденост на интелектуалеца в едно понятие за справедливост и честност, което позволява изтъкването на различия между нациите и индивидите, без обаче да ги причислява към различни йерархии, предпочитания и оценки. Днес всеки утвърждава причастността си към един либерален език на равенство и хармония за всички. Проблемът за интелектуалеца е да се научи да прилага тези идеи към реални ситуации, при които пропастта между декларациите на равенство и справедливост, от една страна, и доста по-малко плакативната реалност, е много голяма.
Това може да бъде демонстрирано най-лесно в сферата на международните отношения, което е и причината, поради която аз ги подчертавам толкова много в тези лекции. Няколко скорошни примери показват какво имам пред вид. По време на периода веднага след незаконната инвазия на Ирак в Кувейт от 1990 г., обществените дискусии на Запад справедливо се фокусираха върху неприемливостта на агресията. И когато стана ясно, че американските намерения действително включват използването на военна сила срещу Ирак, обществената реторика насърчи процеса в Обединените нации, който би осигурил прокарването на съответни резолюции (разбира се, в съгласие с хартата на ООН). Сред няколкото интелектуалци, които се противопоставиха както на иракската агресия, така и на последвалото я използване на (най-вече американски) сили в операцията „Пустинна буря“, по мое знание никой не се опита да привежда аргументи, извиняващи Ирак за стореното.
Но една забележка от онова време, която аз намирам коректна, отбелязваше колко слаба е американската позиция срещу Ирак, когато администрацията на Буш, с нейната огромна власт, започна да притиска ООН по посока на война, игнорирайки многобройните възможности за постигане на мирно решение чрез преговори преди 15 януари, когато започна контра-офанзивата. Същото се отнася и до отказа да се дискутират други резолюции на ООН, касаещи други незаконни окупации и териториални инвазии, които включваха или самите Съединени щати, или техните най-близки съюзници.
Реалният въпрос в Персийския залив засега, що се отнася до САЩ, касае петрола и стратегическата власт, а не декларираните принципи на администрацията на Буш. Но онова, което компрометира интелектуалната дискусия в цялата страна, в нейните непрестанни повторения за недопустимостта на завземането на земя чрез сила, е липсата на универсално прилагане на този принцип. За множество американски интелектуалци, поддържащи войната, изглежда беше маловажно, че самите САЩ съвсем неотдавна бяха нахлули в и за известно време окупирали, суверенната държава Панама. Естествено, че ако човек би критикувал Ирак,то и САЩ биха заслужавали същата критика. Но не: „нашите“ мотиви бяха по-високи, Саддам Хусеин беше Хитлер, докато „ние“ бяхме мотивирани от най-вече алтруистични и лишени от интерес мотиви, а следователно това беше една справедлива война.
Или вземете за пример съветската инвазия в Афганистан – еднакво несправедлива, също толкова достойна за осъждане. Но съюзници на САЩ като Израел и Турция бяха незаконно окупирали територии още преди руснаците да навлязат в Афганистан. Друг съюзник на САЩ, Индонезия, беше избил стотици хиляди жители на остров Тимор по време на незаконната си инвазия от средата на седемдесетте; има доказателства, че САЩ са знаели за това и са поддържали ужасите на войната в източен Тимор, но само малцина интелектуалци в САЩ, както винаги заети с престъпленията на Съветския съюз, казаха нещо по този повод. И разбира се, по-назад във времето се мержелееше огромната американска инвазия в Индокитай, със зашеметяващи резултати, що се отнася до пораженията, нанесени върху малки, основно селски общества. Принципът тук изглежда е бил, че професионалните експерти по американските външнополитически и военни въпроси е трябвало да съсредоточат вниманието си върху спечелването на войната срещу другата свръхсила и нейните сурогати във Виетнам и Афганистан, а собствените ни прегрешения да вървят по дяволите.
Дали е допустимо за съвременния интелектуалец, живеещ във време, което и без това е вече объркано от изчезването на нещата, които са изглеждали като обективни морални норми и смислени авторитети, сляпо да приеме поведението на собствената страна и да пренебрегва престъпленията ѝ, или да каже примирено „Мисля, че всички вършат едно и също. Така върви светът“?
Повечето, ако и не всички страни в света, са подписали Универсалната декларация за правата на човека, разработена и приета през 1948 г., и приемана от всяка нова страна-членка на ООН. Налице са също толкова официални конвенции върху правилата на войната, третирането на военнопленниците, правата на работниците, жените, децата, имигрантите и бежанците. В никой от тези документи не се говори за дисквалифицирани или по-малко равни раси или народи. Всички хора имат право на едни и същи свободи. Разбира се, тези правила се нарушават ежедневно, както може да се види от геноцида в днешна Босна. За някой служител от американското, египетското или китайско правителство, тези права в най-добрия случай трябва да се разглеждат „политически“, а не от последователно морална гледна точка. Но това са нормите на властта, които са именно НЕ онези на интелектуалеца, чиято роля е като минимум да прилага едни и същи стандарти и норми на поведение, днес вече колективно приети на хартия от цялата международна общност.
Разбира се, има неща като патриотизъм и лоялност към собствения народ. И, разбира се, интелектуалецът не е някакъв прост автомат, размятащ наоколо математически създадени закони и правила. Разбира се също, че страхът и нормалните ограничения на собственото време и отделния, единичен глас, оперират със страховита ефективност. Никой не може да говори през цялото време по всички въпроси. Но аз вярвам, че има едно специално задължение на интелектуалеца: да се обръща към узаконените и овластени сили в собственото общество, които носят отговорност пред своите граждани, особено когато тези сили се упражняват в някаква очевидно диспропорционална и неморална война, или пък за осъществяване на преднамерени програми за дискриминация, потисничество и колективна жестокост.
Във всички тези случаи интелектуалният смисъл на дадена ситуация се разбира чрез сравняване на известните и достъпни факти с някаква норма, също така известна и достъпна. Това не е лесна задача, тъй като, за да се надмогне обичайния начин на представяне на информацията – частичен, фрагментарен, и по неизбежност ненадежден – е необходимо да се разглеждат документи, да се правят изследвания и проверки. Но в повечето случаи е възможно, убеден съм, да се определи дали действително е било извършено клане, дали е било направено официално прикриване на обстоятелствата. Първият императив в такъв случай е да се разбере какво се е случило, а след това защо – и то не като изолирани събития, а като част от една разгръщаща се история, чиито широки контури обхващат и собствената нация като действащо лице. Непоследователността на стандартния анализ на външната политика, извършван от най-различни апологети и стратези е, че той се съсредоточава върху „другите“ като обекти на дадена ситуация, и само рядко върху „нашата“ замесеност в ситуацията и онова, до което тя е довела. Още по-голяма рядкост е тя да бъде сравнявана с някаква морална норма.
Целта на говоренето на истината в едно масово общество, толкова тясно администрирано като нашето, е най-вече да се представи едно по-добро състояние на нещата, което отговаря по-точно на даден набор от морални принципи, приложени към известните факти – например мир, съгласие, предотвратяване на страдания. Именно това е, което има пред вид под понятието „абдукция“ американският философ Чарлз Пиърс, и което се използва ефективно от известния съвременен интелектуалец Ноам Чомски. Разбира се, когато се пише и говори, целта е не да се демонстрира собствената правота, а да се направи опит за въвеждане на промяна в моралния климат, така че агресията винаги да се разбира като агресия, да се предотврати или премахне несправедливото преследване на народи и индивиди, а признаването на правата и демократичните свободи да бъде утвърдено като норма за всекиго, а не само за неколцина избрани.
По мое мнение няма нищо по-осъдително от онези мисловни навици на интелектуалеца, които го водят до избягване на отговорност, до онова характерно извръщане от някаква трудна и принципна позиция, за която човек знае, че е правилната, но е решил да не възприема. Вие не желаете да изглеждате прекомерно политизиран; боите се да не изглеждате спорен; нуждаете се от одобрението на шефа или на някоя авторитетна фигура; иска ви се да запазите репутацията на балансиран, обективен, умерен човек; надеждата ви е да ви питат, да се консултират с вас, да бъдете член на някакъв престижен комитет и по такъв начин да останете вътре в отговорния мейнстрийм; надявате се някой ден да получите почетна титла, голяма награда, може би дори посланичество. За интелектуалеца тези мисловни навици са корумпиращи par excellence. Ако изобщо има нещо, което е в състояние да обездвижи, неутрализира и в края на краищата убие един страстен интелектуален живот, то това са тези съображения, възприети несъзнателно и намиращи се, така да се каже, на мястото, „от което се кара влака“.
И накрая – няколко думи за начините на интелектуално вмешателство. Не е нужно човек да се изкачва на някоя планина или амвон, за да проповядва отвисоко. Очевидно е, че трябва да се говори там, където словото може да бъде най-добре чуто. Освен това е важно то да бъде представено по начин, който го обвързва с текущите и актуални процеси, например каузата на мира или справедливостта.
Да, гласът на интелектуалеца е самотен, но той получава отзвук само защото откликва на реалността на дадено движение, на аспирациите на хората, на общия стремеж към някакъв споделен идеал.
Нека да разгледаме един пример. Опортюнизмът ни диктува, че на Запад е прието да се критикува с цяло гърло, например, палестинския тероризъм или несдържаност. Вие трябва най-първо да ги разкритикувате здраво, а след това да продължите с възхвала на израелската демокрация. Накрая трябва да кажете нещо хубаво за мира. Но интелектуалната отговорност диктува нещо друго: да се кажат всички онези неща на палестинците, разбира се, но главната ви теза да бъде изтъквана в Ню Йорк, Париж, Лондон, и развита около въпросите, върху които можете да повлияете с най-голяма сила, чрез насърчаване на идеята за палестинска свобода и свобода от терор и екстремизъм на всички засегнати страни, а не само на най-слабата от тях. Да се говори истината на властимащите не е вид свръхоптимистичен идеализъм: това е акт на внимателно преценяване на алтернативи, избиране на правилната от тях, а след това интелигентното ѝ представяне там, където тя може да донесе най-много добро и да доведе до правилната промяна.
юли 1993
[1] Текстът е част от поредицата лекции, изнесени от Саид по радио BBC като част от програмата „Рейт“. Всичките шест есета са събрани в отделно томче, „Representations of the Intellectual: The 1993 Reith Lectures“. Есето, което Саид споменава тук, носи заглавието „Професионалисти и аматьори“. Бел. пр.