В понеделник, 30 септември 2013, стоях пред гишето на American Airlines в Салвадор да Бахиа, Бразилия, за да се регистрирам: полет АА 238 за Маями. Там исках да се прехвърля и да летя по-нататък с АА 1391 за Денвър, Колорадо, за да участвам от 4 до 6 октомври в една конференция на американски германисти. Но щом само въведе името ми в компютъра, служителката на авиокомпанията изведнъж спря, изправи се и без обяснения изчезна зад една врата. Малко по-късно тя се върна обратно, придружавана от друга, очевидно с по-висок ранг личност, която ми обясни – първо на светкавичен португалски, а малко по-късно на също толкова забързан английски, че е принудена, поради „Border Crossing Security“, да уведоми американските власти веднага след появяването ми на летището. Попита ме дали може да вземе паспорта ми, с онзи тон на проформа любезност, който не ви оставя никакъв избор, след което се оттегли.
След като почаках няколко минути запитах служителката на гишето дали всички не-бразилски жители са длъжни да се подлагат на такава специална проверка. Тя отговори отрицателно. „Вашият случай е специален“, каза тя тайнствено. След двадесет минути – междувременно аз бях единственият останал на гишето пасажер – попитах отново дали подобни допълнителни проверки трябва да се провеждат непременно. „Не много често“, отговори госпожата едносрично, „около веднъж месечно“.
Без обяснения и коментари
Малко след това се появи друг служител с моя паспорт в ръка и помоли дамата на гишето да запише данните ми. Тя ме попита дали мога да представя валиден сертификат на Електронната система за разрешения за пътуване (ESTA). Подадох й документа, който удостоверяваше валидния ми статус („Authorization approved“) и заплатената такса. Дамата записа номера на разрешението, а след това се опита да удостовери националната ми принадлежност. За пръв път осъзнах, че немският паспорт се представя като космополитен едва в дребния шрифт на последната си страница: „Germany“, „Allemagne“. Очевидно нашите органи изхождат от мисълта, че думата „Deutschland“ е глобално разбираема.
45 минути преди отлитане микрофонът изпращя и присъдата в моя случай беше оповестена: дамата ми каза кратко и без емоции, че влизането ми в Съединените американски щати не е разрешено. Без каквито и да било обяснения. Трябвало да се обърна към посолството и там да поискам виза. Както и останалите служители на American Airlines тя беше зле информирана, защото в Салвадор де Бахиа няма американско посолство, а заявката за виза изисква седмици. И тъй като тази възможност нямаше каквото и да е отношение към пътния ми план, тя прозвуча почти като подигравка.
Един от най-важните и заплашителни аспекти на скандала около Националната служба за сигурност (NSA) е пресилено-тайнствената същина на системата. Прозрачността очевидно е най-големият враг на онези, които претендират да защищават свободата. Още през миналата година американското консулство в Мюнхен отначало беше отхвърлило заявката ми за работна виза с цел преподавателска работа в университета Уошингтън в Сейнт Луис, и я издаде едва след значителни протести от страна на университета и дълго забавяне, през което голяма част от семестъра вече беше безвъзвратно отминала. В онзи случай също без даване на причини, без коментар, без обяснения. И, не – тук също не можеше да се получи никаква информация относно това защо точно съм попаднал на прицела на службите.
Отмъщение за протеста ми?
Разбира се, моят случай не е нито голямо изключение, нито пък някаква еднократна особеност – аз съм просто номерче в колелата на един гигантски държавен апарат, който има да обработва безброй много отделни случаи. Но именно по тази причина той е показателен. Вече в продължение на много години аз се занимавам в публицистичната си работа с различни международни и национални структури за наблюдение – в множество статии и есета, както и в книгата „Нападение срещу свободата“ (написана заедно с Юли Цее, 2009). В последно време бях ко-инициатор на едно отворено писмо до бундесканцлерката Ангела Меркел, публикувано във Frankfurter Allgemeine Zeitung на 26 юли 2013. Едва наскоро, на 18 септември, събраните повече от 63,000 подписа под това писмо (на което, между другото, също не получихме никакъв отговор), бяха връчени на правителството, при значително медийно внимание, от някои от писателите-участници от Берлин. Междувременно писмото е подписано от повече от 70,000 души.
По време на връчването на писмото аз бях в Рио де Жанейро, където работи критично настроеният американски журналист Глен Грийнуалд, който е подложен в САЩ на значителен тормоз, може би дори заплашен от арест. Едно от първите ми впечатления от Бразилия беше интересната заглавна страница на местно списание, представяща Обама като Терминатор („OBAMACOP“). Първите новини, на които попаднах, касаеха репортажа на TV Globo за начина, по който американската разузнавателна служба NSA си пробива път до вътрешните мрежи на големи фирми, като например бразилския петролен концерн Petrobrás. Ободрително беше човек да се почувства пощаден от уморителната реторика за закрила на човешките права и защита срещу тероризма, и вместо това да чуе от медиите откровена реч: за икономически шпионаж, властови интереси и тайна полиция, която се е изплъзнала от какъвто и да било контрол. Само седмица преди това бразилската президентка Дилма Русеф – единствена от всички присъстващи! – беше казала по този повод ясни, предупредителни думи пред Генералната асамблея на ООН.
Повече от иронично е, когато на един писател, който от години насам надига глас срещу опасностите, идещи от всеобщото наблюдение и тайната държава вътре в държавата, се отказва правото да пътува в „страната на смелите и свободните“. Разбира се, само единичен случай, но той илюстрира последиците от едно катастрофално развитие и разкрива като наивна позицията на множество граждани, които се успокояват с мантрата „това не ме засяга“. Може и да е така, но ударите се приближават все повече и повече. В момента тези граждани получават единствено мълчалива поща от разузнавателните служби, но в един не толкова далечен ден те също ще получат сметката за собствената си доверчивост.
