От издателя: Не споделям почти нито едно от мненията, защитавани в този текст, но, както се казва, Noblesse oblige: това е либерално, а не партизанско издание.
Никой не знае как ще завърши това. Безразсъдният авантюризъм на Путин се обърна срещу него: опитът да се имитира САЩ, само че въз основа на тъничък БВП в размер на 1,5 билиона долара, по-малък дори от този на Италия и нищожен в сравнение с този на Китай (14,7 билиона долара), би бил глупав при всякакви обстоятелства. Ако си е представял някакъв бърз набег, подобен на „полицейска операция“ в колониален стил, сега ще трябва да осъзнае, че установяването на Янукович или друг марионетен президент в Киев ще задължи Русия да поддържа масирано военно присъствие в Украйна. Страната, която преди дванадесет години беше разделена приблизително между проруски и прозападни фракции, междувременно се придвижи решително в полза на Запада.
Байдън също захвърли на вятъра всякаква предпазливост. Решението му от ноември миналата година да продължи с разширяването на НАТО – да започне процес на присъединяване на Украйна – с полунадеждата, полувярата, че това ще спре навлизането на Русия по границите на Донбас и Крим, се оказа катастрофално погрешно. Това не може да бъде признато публично, но лидерите на НАТО го знаят, както и лидерите на Китай, Индия, Виетнам, Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Куба и другите държави, които се въздържаха да критикуват Русия в ООН. Тяхното общо население възлиза на половината от човечеството. САЩ ще трябва да отстъпят и по други въпроси. Делегация на Държавния департамент вече е пристигнала в Каракас. Те се нуждаят от петрола. Хуан Гуайдò, назначеният от Вашингтон президент, признат от Запада, ще трябва да бъде отхвърлен. Тайните разговори с Иран бяха подновени, за голямо раздразнение на Израел.
Произходът на този огромен външнополитически провал е предмет на неотдавнашното изследване „Нито един инч“ на М. Е. Сарот, историчка от университета „Джонс Хопкинс“ и членка на Съвета за външни отношения[1]. Заглавието се отнася до уверението за границите на разширяването на НАТО, дадено на Михаил Горбачов от Джеймс Бейкър, тогава държавен секретар на САЩ, през 1990 г. Съветският съюз е разположил войски в Източна Германия след освобождаването на Берлин; през 1990 г. те наброяват 380 000 души. Горбачов беше разполагаше със силна военна позиция. Във всички останали отношения обаче той беше слаб. Сарот го описва като „идеалист визионер“, но нито една от тези думи не е подходяща. Той беше реформатор с добри намерения. (Аз самият бях свидетел на вълнението, предизвикано в Русия от гласността – не само в интелектуалните среди и университетите, но и във фабриките и сред бюрократите.) Като световен лидер обаче той не беше в свои води. Ласкателствата на Запада се стовариха върху главата му.
Бейкър се възползва от тази слабост и предложи сделка. Дали Съветският съюз би се съгласил да се изтегли от Източна Германия, ако САЩ гарантират, че НАТО „няма да се измести и на сантиметър на изток от позицията си“? На следващия ден той повтори думите си към Горбачов в писмо до Хелмут Кол: „Бихте ли предпочели обединена Германия извън НАТО, независима и без американски сили, или бихте предпочели обединена Германия да бъде обвързана с НАТО с гаранции, че юрисдикцията на НАТО няма да се измести и на един инч на изток от сегашната си позиция?“
Това, което Кол и външният му министър Ханс-Дитрих Геншер предпочетоха, бяха преки разговори с Горбачов, на които Кол обеща, че в бившата ГДР няма да има бази на НАТО. Докато това ставаше, Вашингтон и Бон бяха изключително нервни. Те не можеха да повярват, че Съветският съюз ще предаде Източна Германия без нищо в писмен вид. Горбачов спази своята част от сделката. САЩ не го направиха.
Мадлин Олбрайт, държавният секретар на Клинтън, е подложена на специална критика в разказа на Сарот – не само за това, че се застъпва за война („Колин, за какво пестиш тази невероятна армия?“), но и за това, че прокарва американското предимство на всяка цена. Разширяването на НАТО си заслужавало, защото щяло да покаже „от Украйна до Съединените щати“, че „стремежът към европейска сигурност вече не е игра с нулев резултат“.
Можеше да се тръгне и по други пътища. Докладът на разузнаването, представен на Кондолиза Райс през 2008 г., съдържаше това предупреждение:
Влизането на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин). В продължение на повече от две години и половина разговори с ключови руски играчи – от тези, които са в тъмните кътчета на Кремъл, до най-острите либерални критици на Путин – все още не съм открил някой, който да разглежда Украйна в НАТО като нещо различно от пряко предизвикателство за руските интереси. [Провеждането на тази стратегия] би създало благоприятна почва за руска намеса в Крим и Източна Украйна.
Авторът? Уилям Бърнс, понастоящем директор на ЦРУ, чиято работа включва управление на последствията от отхвърлените съвети.
Критиките към експанзионизма не са нещо ново, нито пък са ограничени до левицата. Томас Фридман отправи изненадващо остри критики към политиката на САЩ в две скорошни колони в „Ню Йорк Таймс“. В първата от тях той разказва спомените си от 2 май 1998 г:
Веднага след като Сенатът ратифицира разширяването на НАТО, се обадих на Джордж Кенан, архитекта на успешното сдържане на Съветския съюз от страна на Америка. Присъединил се към Държавния департамент през 1926 г. и служил като посланик на САЩ в Москва през 1952 г., Кенан е може би най-големият американски експерт по Русия. Макар че по това време вече беше на 94 години и имаше слаб глас, той беше с остър ум, когато поисках мнението му.
След това той цитира изцяло отговора на Кенан:
Мисля, че това е началото на нова Студена война. Мисля, че руснаците постепенно ще реагират доста неблагоприятно и това ще се отрази на тяхната политика. Мисля, че това е трагична грешка. Нямаше никаква причина за това. Никой не е заплашвал никого. Тази експанзия би накарала отците основатели на тази страна да се обърнат в гробовете си.
Подписали сме договор за защита на цяла поредица от държави, въпреки че нямаме нито ресурсите, нито намерението да го направим по някакъв сериозен начин. [Разширяването на НАТО] беше просто лекомислено действие на Сената, който не проявява истински интерес към външните работи. Това, което ме притеснява, е колко повърхностен и зле информиран беше целият дебат в Сената. Особено ме притесниха препратките към Русия като към страна, която си умира да нападне Западна Европа.
Нима хората не разбират? Нашите различия в Студената война бяха със съветския комунистически режим. А сега обръщаме гръб на хората, които извършиха най-голямата безкръвна революция в историята, за да отстранят този съветски режим. А руската демокрация е толкова напреднала, ако не и по-напреднала, колкото всяка от тези страни, които току-що подписахме да защитаваме от Русия. Разбира се, ще има лоша реакция от страна на Русия и тогава [експанзионистите от НАТО] ще кажат, ‚ винаги сме ви казвали, че руснаците са такива‘ – но това просто не е вярно.
Путин е убеден антикомунист, разбира се, почитател и на майка Русия, и на православната църква. През 2017 г. той отказа да отбележи стогодишнината от Февруарската и Октомврийската революция, като каза на собственик на индийски вестник (когото бях подготвил преди частната им среща в Москва), че „тези революции не са част от нашия календар“. На неотдавнашна пресконференция Путин заклейми Ленин като баща на украинската независимост. Това отчасти е вярно. Ленин презираше великоруския шовинизъм и национализма на потисническите народи. Той възхвалява царското поражение от японците, което предизвиква революцията от 1905 г. През юни 1917 г., в критичния момент между двете революции, Ленин осъжда Временното правителство за отказа му да изпълни „елементарен демократичен дълг“, като обявява подкрепа „за автономията и пълната свобода на отделяне на Украйна“. По-късно той настоява конституцията на Съветския съюз да съдържа клауза, която да дава на всички народи в съюза правото на национално самоопределение, т.е. правото на отделяне.
Скоро след като поемат властта, болшевиките се съгласяват да бъде предоставена независимост на Финландия, Полша и Украйна. Те са знаели, че Украйна е различна, че нейната особена национална структура (имигрантски руски пролетариат и бюрокрация; ултранационалистическо селячество, което негодува срещу полските земевладелци и евреите) създава уникални трудности. Сталин, в качеството си на комисар по въпросите на националностите, заминава за Финландия, за да предаде посланието. Никой не е изпратен в Украйна, но местният Съвет, Радата, провъзгласява Народна република и настоява, че намерението ѝ е „да не се отделя от Руската република“. Тъй като в цяла Украйна възникват други съвети, националното движение се разделя на тези, които подписват отделен договор с Германия (а по-късно и с Франция), и на тези, които остават в новата съветска държава. Гражданската война в Русия разделя страната, както и Втората световна война. Украинското присъединяване към Хитлер е добре документирано[2]. През 1954 г., една година след смъртта на Сталин, Никита Хрушчов, украинският лидер на Съветския съюз, подкрепен от Президиума, разширява Украйна, като добавя към нея Крим. Това е емоционален жест. Не е представена политическа обосновка. На онзи етап малцина могат да си представят, че Съветският съюз би могъл да се разпадне.
Появата на руско движение за мир е едно от най-обнадеждаващите събития през последните няколко седмици. Повечето западни политици отдават дължимото на смелостта на младите руснаци, изправени пред държавни репресии, но у дома и Джонсън, и Стармър осъдиха „Спрете войната“. Путин атакува своите инакомислещи като агенти на НАТО, което те твърдо отричат. В този случай „Спрете войната“ е обвинявана, че подкрепя Путин, като се противопоставя на експанзионизма на НАТО и неговите войни. Едва ли биха могли да постъпят по друг начин: НАТО е военна организация, създадена, за да запази хегемонията на САЩ в Европа и извън нея. С всички необходими средства?
[1] Not One Inch: America, Russia and the Making of Post Cold-War Stalemate by M.E. Sarotte (Yale, 550 pp.).
[2] Спорно и едностранчиво твърдение. Да се твърди нещо подобно е, по мое мнение, равносилно на твърдението, че по време на войната цяла България е била комунистическа, защото е имало комунистически партизани, поддържащи Москва и евентуалната съветска окупация на България. Бел. пр.
