След обявяването на спирането на дейността му, поддръжниците на независимия руски телевизионен канал Дождь благодарят на неговите журналисти за работата им.
(Nanna Heitmann / Magnum)
Докато проучвах руската разследваща журналистика преди малко повече от десетилетие, няколко от хората, които интервюирах, използваха вариации на една и съща метафора, за да обяснят защо Владимир Путин не е унищожил независимите медии в страната: Те казваха, че критичните издания – а те се отнасяха конкретно за най-известното руско разследващо издание „Новая газета“ – са като пълномощно за Путин, което позволява на Русия да се маскира като демокрация. „В Русия някой може да бъде вкаран в затвора заради статиите си, но ‚Новая газета‘ ще продължи да съществува и да показва на външния свят, че в Русия има свобода на словото“, каза ми един високопоставен руски журналист.
До неотдавна тази характеристика все още звучеше вярно. Въпреки че Русия обикновено се поставя в една група с Китай в дискусиите за застрашаващите авторитарни тенденции, двете страни са имали много различна медийна среда. За разлика от Китай, където социалните медии са строго контролирани и всички новинарски издания са собственост на партията-държава (макар че делът на собствеността може да варира), в Русия социалните медии оставаха по-малко цензурирани, а държавата толерираше частни медии, като например „Новая газета“.
Тези издания публикуваха смели разследвания и бяха по-открито критични към властите, отколкото техните колеги в Китай. Например „Новая газета“ разследваше натрупването на лично богатство на Путин, военните престъпления в Чечения и принудителното поведение на държавата срещу мигранти в рамките на антитерористични операции, както и други чувствителни теми. Тези репортажи привлякоха международното внимание, а миналата година главният редактор на вестника Дмитрий Муратов беше удостоен с Нобелова награда за мир.
След нахлуването на Русия в Украйна пространството за разследваща и критична журналистика в традиционните медии до голяма степен изчезна. Режимът или забрани, или прогони всички големи критични издания. На 1 март уебсайтовете на единствения независим телевизионен канал в Русия – „Дождь“ – и на известната либерална радиостанция „Ехото на Москва“ бяха блокирани от телекомуникационния надзор на страната. На 4 март популярното латвийско онлайн издание Meduza, посветено на Русия, обяви, че е блокирано в руската мрежа. На 28 март, в отговор на предупрежденията на властите, „Новая газета“ официално прекрати дейността си. На 9 април бяха забранени и още две независими онлайн издания – Diskurs и Kholod. На 15 април редица видни журналисти бяха обявени за „чуждестранни агенти“. Новото законодателство, прието на 4 март от руския парламент, което наказва разпространението на „фалшиви“ новини за военните (и което впоследствие беше изменено, за да обхване всеки държавен орган) с 15-годишна присъда затвор, има за цел да насърчи широко разпространената автоцензура.
Тази медийна репресия е значима не само поради практическите си последици – повечето руснаци вече нямат достъп до независими новини и анализи на войната, която се води от тяхно име, но и поради по-дълбока причина. То символизира по-нататъшното отчуждаване на Русия от Запада на по-фино, идеологическо ниво: Режимът на Путин вече е изоставил дори привидната демокрация, а оттам и отношението си към Запада като маркер за политическа легитимност.
Тази промяна не е изолирана военна мярка, а изглежда е част от дългогодишна систематична политика. Тя се основава на десетилетието на засилващ се натиск върху по-независимите медии и обхваща и други участници, които представляват Запада или си сътрудничат с него, включително гражданското общество и изследователските организации. Това означава, че е малко вероятно тя да бъде отменена, когато войната в Украйна най-накрая приключи.
Съвместното съществуване на критични новинарски агенции и режима на Путин винаги е било изпълнено с търкания. Описвани от някои изследователи на Русия като „острови на свободата на печата“, по-критичните медии първоначално бяха толерирани, докато читателската им аудитория оставаше сравнително малка и нишова, неспособна да създаде сериозна заплаха за управлението на Путин. След широкомащабните протести през 2011 и 2012 г. срещу официалната корупция и изборните измами, които бяха широко отразени и отчасти мобилизирани от критични журналисти, режимът засили контрола си върху по-независимите издания. Някои от тях, като „Комерсант“ и сестринското му издание „Комерсант Власт“, както и „РБК Медиа Груп“ – всички собственост на руски олигарси, свързани с Кремъл – претърпяха редакционни промени през последното десетилетие; водещи редактори напуснаха или бяха уволнени, а много журналисти напуснаха в знак на солидарност.
От 2012 г. насам руският парламент прие и редица неясно формулирани наказателни закони, които в своята съвкупност спомогнаха за запушването на устата на журналистите. Властите въведоха законодателство за борба с екстремизма, а напоследък и правила, които определят определени медии, онлайн издания и дори конкретни лица като „чуждестранни агенти“, което позволява на длъжностните лица да сплашват или закриват медийни организации за предполагаемо подстрекаване на обществена нестабилност или за очевидно компрометиране на интересите на националната сигурност. През 2014 г. например Lenta.ru, водещият независим новинарски сайт в Русия по това време, получи предупреждение за „екстремизъм“ заради публикуването на интервю с украински националистически лидер. Главният редактор на сайта беше уволнен, а повечето от журналистите му подадоха оставка в знак на протест. През 2021 г. „Медуза“ – медия, възникнала на основата на Lenta.ru, беше обявена за „чуждестранен агент“ и финансовите ѝ операции бяха ограничени, а през март 2022 г. беше напълно забранена. При последната вълна на принуда властите прибягнаха и до познати правни инструменти. Ехото на Москва и телевизия Дъжд бяха обявени за чуждестранни агенти, а спирането на дейността на Новая газета беше предшествано от официално предупреждение от страна на регулаторните органи, тъй като в статията не беше обозначила конкретна неправителствена организация като чуждестранен агент.
Докато в миналото признанието на Запада можеше да послужи като щит за някои руски медии, през последните години, и особено след инвазията, предполагаемите връзки със Запада вече са повод за налагане на наказания. Това умишлено дистанциране от Запада се забелязва и в други сектори: През последните седмици руското правителство предприе мерки за закриване на офисите на международни организации като Human Rights Watch, която работи в страната от 30 години, и Московския център „Карнеги“, в който работят много талантливи изследователи и който от 1994 г. насам изготвя задълбочени анализи на руската политика и общество. (Моето собствено изследване на руските медии беше отчасти проведено, докато бях сътрудничка на Московския център „Карнеги“). Редица западни медии също бяха изгонени от Русия, като прекратиха дейността си от съображения за сигурност.
Докато забраната на руските независими медии подчертава една промяна, при която Москва вече не търси одобрението на Запада, закриването на тези западни организации сочи друга, при която всяка останала свързваща тъкан между Русия и Запада, която е улеснявала участието на Москва в международната общност, вече също е разкъсана.
В разсъжденията си за репресиите на режима на Путин много наблюдатели се позовават на Желязната завеса, твърдейки, че Путин е върнал Русия в съветската епоха. Свалянето на Запада като стремеж за подражание от страна на режима е всеобхватно и вероятно дългосрочно, но въпреки това трябва да сме предпазливи към съветските аналогии.
От една страна, усилията на Путин все още се сблъскват със съпротивата на независимите новинарски издания, които се адаптираха към новата среда, като разгърнаха цифрови инструменти и използваха транснационални платформи, за да продължат да оспорват официалните разкази за войната и в по-широк план за разрива на Русия със Запада.
Някои медии, като Meduza, публикуват обширни анализи и репортажи за войната в Telegram – популярна социална медийна платформа, която засега остава достъпна в Русия. Според Алексей Ковальов, разследващ журналист и редактор в „Медуза“, който е бил принуден да избяга от Русия в Латвия, „Телеграм“ е помогнал за запазването и дори за разширяването на читателската аудитория. Броят на абонатите на канала на изданието в Telegram се е увеличил повече от два пъти от началото на войната. Meduza и по-малките медии като Kholod също така са публикували подробни инструкции, които помагат на читателите да следят съдържанието им, включително да следят медиите в социалните мрежи и да инсталират VPN, за да избегнат правителствената цензура. За разлика от съветската епоха, разрастването на интернет в съвременна Русия прави невъзможна пълната изолация и изтласкване на критичните, прозападни възгледи.
Докато някои независими руски издания са насочени към руската аудитория от изгнание, други са поели по-глобални мисии. Новая газета, например, стартира европейско издание – Новая газета Европа. Според главния му редактор Кирил Мартинов новото издание ще бъде независимо от оригиналния руски новинарски канал, но все пак ще се фокусира върху отразяването на Русия за местната и международната аудитория. Още в началото на дейността си изданието публикува рядко интервю на английски език с майката на руски моряк, оцелял при потъването на военния кораб „Москва“.
По ирония на съдбата стратегията на Путин да отвърне Русия от Запада принуди критиците му да се интегрират по-силно със Запада, отчасти като механизъм за оцеляване. След нахлуването на Русия в Украйна режимът на Путин отхвърли идеята да демонстрира „акредитиви“ пред Запада, като толерира критични гласове, но усилията му да потисне мотивацията на руските журналисти да държат Путин и системата му отговорни се провалиха. Ако не друго, всичко това най-вероятно само е засилило мотивацията им.