Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 01 Cold War BG

 

Прекият ми опит с българския аспект на междусъюзническото съперничество след Втората световна война обхваща периода от планирането на следвоенната политика в Държавния департамент през 1943-44 г. до първата година (1944-45 г.) на американското участие в изпълнението на българското примирие.

При обсъждането на тези събития е важно да се има предвид контекстът на големите американски надежди за следвоенно уреждане и ограничените възможности, които представляват временните договорености за капитулация и окупация при приключването на военните действия с България през есента на 1944 г. След това еволюцията на междусъюзническите отношения през 1944-45 г. ще бъде разгледана от гледна точка на три основни въпроса: Американското и британското участие в Съюзната контролна комисия; изборната криза от август 1945 г.; и мисията „Етридж“.

Големи надежди и малки възможности

Предложенията на американската политика, свързани с преговорите за следвоенно уреждане, се развиваха по принцип отделно от онези, отнасящи се до временните проблеми на капитулацията и окупацията. За плановете за следвоенното възстановяване на Европа и за нова международна организация отговаряше Службата за специални политически въпроси към Държавния департамент, както тя беше известна през 1944 г. след няколко реорганизации. Временните политики по отношение на капитулацията и окупацията се разработваха от Държавния департамент след консултации с Обединения комитет на началник-щабовете, с който той комуникираше в последна сметка чрез адмирал Уилям Д. Лий в Белия дом, в качеството му на началник щаб на главнокомандващия на армията и флота, т.е. президента Рузвелт. Тези политики бяха координирани с двата основни съюзника на САЩ чрез Европейската консултативна комисия (ЕКК) в Лондон. Макар че както междинната, така и следвоенната политика в крайна сметка бяха определяни от президента, те не бяха разглеждани като част от единен политически процес. Въпросите за капитулацията и окупацията се разглеждаха като основно военни, и те трябваше да бъдат решени в краткосрочен план, на прагматична основа. Преговорите за европейско мирно споразумение се разглеждаха като следвоенен проблем, който в мисленето на президента беше подчинен на постигането на консенсус по отношение на новата международна организация.

От мястото, на което се намирах, на практика на дъното на бюрократичната пирамида, след като напуснах преподавателските си задължения в Принстънския университет през януари 1943 г., преобладаващото мнение сред персонала на отдела за следвоенно планиране беше, че политическата структура на Европа след войната ще има демократичен характер, подобен на този, който беше очакван след Първата световна война. Държавите в Европа на запад от Съветския съюз ще имат независими и представителни правителства, както тези термини се разбират в Съединените щати, и ще участват в решаването на общите проблеми в рамките на новата международна организация.

Този възглед за следвоенна Европа отразяваше целта за „свобода на словото и изразяването навсякъде по света“, поставена от президента Рузвелт в речта му за Четирите свободи (януари 1941 г.) и в ангажимента на Обединеното кралство и Съединените щати в Атлантическата харта (август 1941 г.) да „зачитат правото на всички страни да избират формата на управление, под която ще живеят“. През следващия месец Съветският съюз изрази съгласие с хартата при условие, че „практическото прилагане на тези принципи задължително ще се адаптира към обстоятелствата, нуждите и историческите особености на отделните страни“. Степента на съгласие, постигната от Голямата тройка на конференциите по време на войната в Москва (19-30 октомври 1943 г.), Техеран (28 ноември-1 декември 1943 г.) и Дъмбартън Оукс (21 август-28 септември 1944 г.), доведе до американското очакване, че сътрудничеството по следвоенните проблеми ще продължи в същия дух.

Small Ad GF 1

[…]

Неяснотите около американската позиция в България през 1944-45 г. не се отразяват никъде по-ясно, отколкото в отношението ѝ към Съюзната контролна комисия (СКК), създадена по силата на условията за примирие, подписани от България на 28 октомври 1944 г. През 1943 г. в Италия беше създадена Съюзническа контролна комисия под съвместно американско и британско командване, в която СССР не участваше официално. Създадена беше и Съюзническа консултативна комисия за Италия със съветско участие, но тя нямаше изпълнителна власт. Тези договорености в Италия, които отразяваха възгледа, че окупационната политика е изключителен прерогатив на правителствата, упражняващи военен контрол, служеха като прецедент за условията на примирието в Източна Европа, а по-късно и за едностранния контрол на САЩ над Япония. През септември 1944 г. Съединените щати и Обединеното кралство се споразумяха за условията на примирието с Румъния, при които съветският представител в СКК трябваше да упражнява изключителна изпълнителна власт. Изрично се приемаше, че по аналогия със съветския статут в Италия ролята на американските и британските представители в Румъния ще се ограничи до поддържане на връзка между СКК и техните правителства.

Тъй като по това време България беше във война със Съединените щати и Обединеното кралство, но не и със СССР, въпросът за условията на примирието се обсъждаше между двамата западни съюзници, както и между тях и представителите на нерешителните български правителства, оглавявани от Добри Божилов (14 септември 1943 г. – 1 юни 1944 г.) и Иван Багрянов (1 юни – 2 септември 1944 г.). Като член на Тристранния пакт България беше окупирала териториите Македония и Тракия, за които отдавна е предявявала претенции пред съседните Югославия и Гърция, но беше избегнала военни действия и остана в мир със СССР. С изключение на съюзническите бомбардировки на София и други градове през зимата на 1943-44 г., България не беше пострадала особено от войната. Багрянов се надяваше да се отдели от Тристранния пакт и да възприеме политика на неутралитет, като запази окупираните територии. Съюзниците настояваха за обявяване на война на Германия и изтегляне от тези територии. Когато съветските войски започнаха офанзивата си срещу Румъния, на 26 август българското правителство обяви оттеглянето си от съюза с Германия и приемането на политика на неутралитет. Този жест обаче беше отхвърлен като неадекватен както от западните съюзници, така и от СССР, и в рамките на една седмица съветските войски достигнаха Дунав.

Багрянов подаде оставка и на 2 септември в длъжност встъпи нов, прозападен кабинет, оглавяван от Константин Муравиев. Той бешее съставен от умерени земеделци и демократи, които се противопоставяха на съюза с Германия, но не включваше членове на по-радикалната коалиция „Отечествен фронт“. Последните не се присъединиха, защото очакваха сами да завземат властта след няколко дни. На 5 септември правителството на Муравиев окончателно реши да скъса отношенията си с Германия. В същия ден то обсъди и възможността за обявяване на война на Германия, но очевидно реши да отложи решението по искане на военния министър генерал Иван Маринов с мотива, че българските окупационни войски в Югославия трябва да бъдат прегрупирани в очакване на евентуални германски действия.

На същия ден, 5 септември, съветското правителство пое инициативата, като обяви война на България, без да се консултира предварително със съюзниците си и ги уведоми само един час предварително. Изглежда вероятно СССР да е предприел това действие в много кратък срок, опасявайки се, че в противен случай ще остане извън преговорите за примирие, които биха последвали българското обявяване на война на Германия. Фактът, че по-късно генерал Маринов беше награден с посланичество, докато колегите му от правителството на Муравиев получиха затворнически присъди като военнопрестъпници, кара много наблюдатели да заключат, че генералът е изиграл ключова роля в тази съветска маневра, като е забавил обявяването на война, докато Съветският съюз не е бил готов да действа. България най-накрая обяви война на Германия в същия ден, в който съветските войски започнаха да я окупират, на 8 септември, и по този начин за кратко бешее във война както с Германия и СССР, така и със Съединените щати и Обединеното кралство. Същата вечер съветското правителство се съгласи на прекратяване на огъня, а на следващия ден правителството на Муравиев беше свалено от Отечествения фронт.

Преговорите за примирие бяха възобновени с активното участие на Съветския съюз. При следването на италианския и румънския прецедент особено внимание беше отделено на член 18, който се отнасяше до съответните роли на тримата съюзници в СКК. Според преговорите, водени от британския външен министър Антъни Идън и съветския външен министър В. Μ. Молотов в Москва на 12 октомври, този член предвижда, че през целия период на примирието СКК ще бъде под председателството на съветския представител с „участието“ на британския и американския представител. Терминът „участие“ не беше дефиниран, но се разбираше, че означава не повече от връзка, както в Румъния. Изпълнението на условията на примирието щеше да се намира под общото ръководство на съветското върховно командване.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В дните непосредствено след подписването на това споразумение Идън и Молотов проведоха няколко устни и писмени разговори, в които първият се стремеше да увеличи ролята на британските и американските представители след разгрома на Германия. Единствената отстъпка, която Молотов направи на 15 октомври, беше, че през този втори период ролята на съветското върховно командване ще бъде „до известна степен ограничена в полза на британските и американските представители“.

Идън в крайна сметка прие тази съветска позиция, смятайки, че фактът на съветската военна окупация на страната пречи на британските и американските представители да настояват за по-влиятелна роля. Може би най-доброто обяснение на тези събития е това на американския посланик Джон Г. Уинант, който докладва от Лондон на 12 октомври: „Една случайна оценка на разговорите по отношение на българските условия за примирие, въз основа на доказателствата, които видях, би могла да подскаже, че нашият приятел Идън е бил надхитрен. Но когато спрете да си давате сметка за напредването на руските войски в Югославия, става ясно, че основната британска цел е била да продължат отношенията си с Гърция и да поддържат достатъчна степен на контрол в Югославия, за да защитят британските средиземноморски интереси.“

Знаменателно е, че условията за примирие за България са разгледани в Москва само няколко дни след известната процентна сделка на Чърчил със Сталин от 9 октомври, в която на СССР е определен 75-процентен дял в България, а на „другите“ – 25 процента, преразгледана на следващия ден от Идън и Молотов, за да се даде на СССР 80-процентен дял. Със сигурност това споразумение, както и самото примирие, се отнася само за периода до сключването на мира и не означава следвоенно разделение на сфери на влияние. И все пак нагласите, отразени в тези споразумения, трябваше да хвърлят дълга сянка в бъдещето. Показателен е и фактът, че както в случая с преговорите на Чърчил със Сталин, така и на Идън с Молотов, Съединените щати не са били представени, а американският посланик У. Аверел Хариман е участвал само като наблюдател в някои от срещите. Президентът Рузвелт се противопоставяше на двустранните британско-съветски преговори, като не желаеше да се ангажира с каквито и да било споразумения, които Чърчил и Сталин биха могли да постигнат, и предпочиташе да разглежда разговорите им като предварителни за споразумения, които ще бъдат постигнати по-късно от тримата държавни глави. Каквито и да са били мотивите на президента, най-вероятно Сталин и Молотов са останали с впечатлението, че Съединените щати не са особено загрижени за развитието на събитията в Югоизточна Европа и оставят тези въпроси на своите британски и съветски съюзници. Държавният департамент, от своя страна, не е бил напълно информиран за подробностите на британско-съветските споразумения по това време и не ги е считал за задължителни за Съединените щати.

Преговорите по българските условия за примирие сега се върнаха в Лондон и бяха приключени в СКК на 18 октомври. В окончателния си вид член 18 предвиждаше, че в периода до приключването на военните действия срещу Германия Съюзната контролна комисия ще бъде под общото ръководство на Съюзното (съветско) върховно командване, както се наричаше то. Като цяло се подразбираше, че съветският командващ ще има неограничена власт, както в Румъния. Договореностите за втория период, от прекратяването на военните действия до сключването на мира, бяха оставени неясни. Що се отнася до британското и съветското правителство, договореността, която даваше на съветския командир постоянни, но донякъде променени правомощия през втория период, вече беше сключена в Москва на 15 октомври. Правителството на Съединените щати обаче не прие това споразумение като обвързващо. В официално писмо до двамата си съюзници от 22 октомври то отново изрази позицията си, че трите правителства трябва да имат равностойна роля в СКК през втория период, и си запази правото да повдигне въпроса отново на по-късна дата. Примирието беше окончателно подписано в Москва на 28 октомври от маршал Ф. И. Толбухин и генерал-лейтенант J. A. H. Gammel от Британското средиземноморско командване, като последният подписа и от името на Съединените щати. В същия ден Молотов отхвърли американското тълкуване на чл. 18 и потвърди съветското становище, че тъй като на територията на България се намират само съветски войски, съветското Върховно командване трябва да запази водещата си роля през втория период, макар и в малко променена форма.

Съюзническата контролна комисия

Ето как стояха нещата, когато американските официални лица пристигнаха в София. Генерал-майор Джон А. Крейн, който преди войната е служил като военен аташе в Истанбул и София, беше ръководител на военното представителство на Съединените щати в Съюзната контролна комисия. Мейнард Б. Барнс, с личен ранг на министър, беше ръководител на Американската мисия като американски представител в България. Той е служил в България през 1930-34 г. и беше добре запознат с местната политическа сцена.

Техните назначения в България през 1930-те години се припокриваха и Барнс настояваше пред военния департамент да назначи Крейн в България през 1944 г., за да си осигури подходящ колега. Според съветската и британската практика военните представители в СКК имат пълна власт, а политическите представители служат като техни съветници. В случая със Съединените щати обаче през 1942 г. президентът беше издал указ, с който всички американски представители в чужда държава са поставени под ръководството на политическия представител. Тъй като това се отнасяше за СКК в България, генерал Крейн поемаше инициативата само по въпроси, свързани стриктно с условията на примирието, докато Барнс говореше от името на Съединените щати по политически въпроси. Тази договореност даваше на Барнс много по-големи правомощия от тези на съветските и британските му колеги и обяснява някои от инициативите, които той успя да предприеме.

Напуснах Съединените щати заедно с Барнс на 4 ноември и пристигнах в София преди него на 14 ноември, след като се качих от Италия на самолета на бригаден генерал Егмонт Г. Кьониг. Кьониг беше ръководител на американската делегация в Съюзната съвместна военна мисия за България и имаше за задача да провери изтеглянето на българските въоръжени сили от Македония и Тракия. Мисията му беше лесно изпълнена и на 25 ноември той присъедини подписа си към подписите на съветските и британските си колеги под протокола, с който се обявяваше, че България е изпълнила всички изисквания отпреди подписването на примирието. Тази конкретна междусъюзническа задача беше от чисто технически характер. Тя не включваше никакви спорове за влияние и беше изпълнена без противоречия. Междувременно Барнс пристигна на 19 ноември, а Крейн се присъедини няколко дни по-късно.

Условията на споразумението за примирие даваха пълна власт на съветския командир маршал Ф. И. Толбухин, представляван на място от генерал-полковник С. С. Бирюзов и неговия заместник генерал-майор А. И. Черепанов. При липсата на ясни инструкции, както и на каквато и да е информация за британско-съветските преговори в Москва, за Барнс и Крейн беше трудно да повярват, че не трябва поне да бъдат информирани за основните решения на СКК и да им бъде дадена възможност да ги коментират. При пристигането им не само че нямаше видими разпоредби за такова минимално участие, но и личното им придвижване беше ограничено до границите на София. Те не можеха да излязат извън тези граници без съветски офицер, който да ги придружава – а често минаваше ден или повече, преди такъв офицер да бъде осигурен. Тъй като летището се намираше извън тези граници и бяха наложени строги ограничения върху придвижването на персонала, доставките и дори пощенските пратки от Италия, лесно може да се представи естеството на възникналото у тях разочарование в една победена страна, където те представляваха силите победителки.

По-съществен от тези сравнително дребни неудобства беше фактът, че важни решения бяха предадени на българското правителство от името на СКК без знанието на американските и британските членове. До ноември СКК разполагаше с военни представители във всички окръжни административни центрове и в главните морски пристанища, които работеха в тясна подкрепа на местните комитети на Отечествения фронт. Те привличаха съветските гарнизони в помощ на усилията на местните комунисти „да ликвидират фашизма“, ако използваме актуалния тогава евфемизъм, като потискаха всякаква опозиция срещу комунистическото влияние и организираха демонстрации. Най-често научавахме за тези дейности само от пресата или от членове на българското правителство. Това беше достатъчно унизително в общуването с официални лица от окупирана вражеска страна. Още по-неприятно беше обаче, когато подобни решения на СКК бяха насочени срещу политическото самоопределение, което Съединените щати се опитваха да насърчат като една от своите цели.

Първоначалното разочарование беше донякъде облекчено в резултат на една продължителна вечеря на 26 декември, на която присъстваха Бирюзов и Черепанов като гости на Барнс и Крейн. Бирюзов потвърди американското предположение, че ограниченията, наложени от СКК на западните съюзници, са насочени главно срещу британците, които в този момент те са склонни да подозират като вдъхновители на цялата антикомунистическа дейност в България. През следващите месеци към тези въпроси се подхождаше по-деликатно. Сега се полагаха по-големи усилия за общуване с британските и американските членове на СКК, макар и без да се ограничава по никакъв начин съветската власт.

Перспективите на генерал Бирюзов и неговите колеги бяха, че съветското влияние в България може да бъде най-добре осъществено от правителство, доминирано от Комунистическата партия (известна официално като Българска работническа партия) в коалиция със земеделски и социалистически елементи, които напълно подкрепят комунистическата политика в рамките на Отечествения фронт, дошъл на власт на 9 септември. Той виждаше настоящата политическа ситуация като конфронтация между „народно-демократичните“ сили (т.е. групите, които се придържат към комунистическата политика) и „буржоазните“ сили (на практика всички останали), които той смяташе за „реакционни“ и целящи реставрация на „фашизма“. Както пише по-късно в мемоарите си: „Нямахме право да отказваме помощ на усилията на българския народ да смаже това влечуго“. А по отношение на американските и британските си колеги от СКК „нямахме никакво съмнение, че те ще се опитат да попречат на установяването на демократичен ред в България. Трябваше да изтръгнем от ръката на нашите „партньори“ тоягата, която те непрекъснато се опитваха да поставят в колелото на историята“.

Важна роля в тези планове изигра поредицата от съдебни процеси, организирани от новото правителство, поне номинално в изпълнение на разпоредбата от условията на примирието, според която „България ще сътрудничи при задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления“. Нито един член от примирието не беше изпълнен с по-голям ентусиазъм. Много стотици лица в цялата страна бяха осъдени на смърт от местните народни съдилища в рамките на вероятно най-мащабната следвоенна чистка в която и да е от европейските страни. Най-важният процес беше този срещу ръководителите на предишните правителства, който започна в София на 21 декември. Сред подсъдимите бяха тримата бивши регенти (княз Кирил, брат на покойния цар Борис III, Богдан Филов, водеща прогерманска политическа фигура, и генерал Никола Михов), както и всички членове на кабинета, царските съветници и депутатите от Народното събрание от 1941 г. до 9 септември 1944 г.

Прокурорът поиска петдесет и две смъртни присъди, а на 1 февруари подсъдимите се подготвиха да чуят присъдите, застанали на площадка в съдебната зала, заобиколени от въоръжени милиционери. Князът изглеждаше надменен и предизвикателен, Филов беше неспокоен и притеснен, а останалите говореха и се шегуваха нервно помежду си, докато чакаха да се появят съдиите. Секретарят прочете присъдата на висок и ясен глас: смърт за двадесет и пет регенти и министри, осем съветници и шестдесет и седем членове на Народното събрание – кръгла стотица. Те бяха разстреляни още същата вечер на партиди от по двадесет.

Леки затворнически присъди получиха членовете на прозападното правителство на Константин Муравиев, което дойде на власт на 2 септември в опит да сключи мир със Съединените щати и Обединеното кралство. Всъщност Муравиев решава да обяви война на Германия на 5 септември, но, както вече беше отбелязано, Съветският съюз обяви война на България на същия ден, така че възможността България да преговаря със западните съюзници беше отнета. Правителството на Муравиев беше свалено на 9 септември от Отечествения фронт, който в същия ден се споразумя за прекратяване на военните действия със Съветския съюз.

Стоте смъртни присъди, почти два пъти повече от поисканите от прокурора, обикновено се смятат за произволно число, предназначено да всява ужас в сърцата на всички, които биха могли да се противопоставят на новото правителство. По-леките присъди, издадени на правителството на Муравиев, послужиха за елиминиране от политическата сцена на центристките партии, включително умерените земеделски и демократични такива. Единственото им военно престъпление беше отказът да се присъединят към Отечествения фронт през 1944 г. Този съдебен процес е толкова добър пример, колкото и всички останали, за това как съветското командване, чрез СКК и в изпълнение на условията на примирието, можеше да разчисти пътя за окончателното елиминиране на всички съперници на комунистите.

Сега остана само Отечественият фронт. Правителството, което пое властта на 9 септември, беше оглавено от Кимон Георгиев, който заедно с Дамян Велчев (министър на войната) и Петко Стайнов (министър на външните работи) оглавяваше Националния съюз „Звено“. Звено беше елитна група от антидинастически настроени офицери и технократи, които смятаха за своя роля да създадат звено, обединяващо различните партии и групи по интереси. Те имаха силно влияние в армията и бюрокрацията, но слаба обща подкрепа. В правителството на Отечествения фронт влизаха и представители на радикалните земеделци, начело с Никола Петков (а извън рамката на Отечествения фронт – с д-р Г. Μ. Димитров за кратко през зимата на 1944-45 г.) с широка народна подкрепа; социалдемократите, ръководени от Григор Чешмеджиев, с доста ограничена подкрепа сред синдикатите и държавните служители, както и двама безпартийни членове, известни на съвременния жаргон като „независими интелектуалци“.

Самите комунисти бяха представлявани от Антон Югов (министър на вътрешните работи, контролиращ милицията, вездесъщата полиция), Минчо Нейчев (министър на правосъдието, управляващ съдилищата) и още двама членове. Националният комитет на Отечествения фронт, оглавяван от Цола Драгойчева, по това време беше по-открито доминиран от комунистите, отколкото правителството. Трайчо Костов, генерален секретар на партията, и повечето му колеги останаха извън правителството. Ветераните-комунистически лидери Георги Димитров и Васил Коларов засега оставаха в СССР, като или се колебаеха дали да се върнат, докато позициите на партията им не бъдат по-стабилно укрепени, или по-скоро бяха ограничени от съветското правителство поради страх да не разтревожат съюзниците си.

Назначен беше и нов регентски съвет, включващ един комунист, един член на „Звено“ и един независим. Регентският съвет е създаден, когато цар Борис III умира през август 1943 г. и е наследен от шестгодишния си син Симеон II. Първоначалните му членове, както вече беше отбелязано, са арестувани през септември 1944 г. и екзекутирани през февруари следващата година. Новите регенти останаха на поста си до септември 1946 г., когато България беше обявена за република, а младият цар и семейството му отидоха в изгнание.

Може да се каже, че когато дойде на власт, Отечественият фронт представляваше солидно мнозинство от политически активното население, предвид широката народна подкрепа за земеделците и социалдемократите, както и по-тясната, но значителна за комунистите – сред градските работници и някои малцинствени групи. Десет дни след встъпването си в длъжност правителството обяви програма за реформите, която включваше по-нататъшна социализация на вече широко социализираните икономика и общество, легализиране на профсъюзите и гражданските бракове, кредити за селяните и гаранции за гражданските свободи. По същество това беше утвърдената земеделска програма и тя беше добре приета от широката общественост, доколкото можеше да се съди по съществуващата по това време объркана ситуация. Освен това България стана воюваща заедно с руснаците страна, но този статут не беше признат от Съединените щати или Обединеното кралство. През зимата въоръжените ѝ сили изгубиха около 32 000 души, сражавайки се със съветските войски от България до Унгария – най-далеч от границите на страната, където някога е стъпвала българска армия.

В същото време комунистите от самото начало контролираха пряко полицията и съдилищата. Българската армия беше напълно под контрола на съветските окупационни сили. Около шестнадесет генерали от български произход, които са служили в съветските въоръжени сили, бяха назначени на ръководни постове в армията, като един от тях стана началник на щаба. Подозрителните офицери скоро бяха прочистени, а военният министър от Звено беше ефективно изолиран – адютантът му беше убит, като се говореше, че една сутрин е бил намерен в кабинета си с разбит череп – „деликатно напомняне“ на министъра, че не трябва да се меси в делата на армията.

До февруари 1945 г. като потенциални противници на комунистическия контрол останаха само радикалните земеделци и социалдемократите. По време на войната те бяха работили в тясно сътрудничество с комунистите в опозиционната група на Отечествения фронт, за разлика от умерените земеделски и други центристки партии, които са предпочитали западната връзка. Особено Никола Петков е бил уверен в първите седмици след 9 септември, че земеделците ще могат да споделят властта с комунистите и социалдемократите. И трите партии имат наследство от независими и често противоречиви политики, датиращи от началото на 1900 г.; но от 1923 г. насам, и особено по време на войната, те са споделяли общия опит да бъдат в опозиция на преобладаващата правителствена политика. Задачата, пред която бяха изправени комунистите през пролетта на 1945 г., беше да затвърдят изключителния си контрол върху правителството, като същевременно запазят впечатлението за сътрудничество с радикалните земеделци и социалдемократи.

През първите месеци на окупацията Барнс и Крейн работеха, изхождайки от предположението, че Бирюзов и колегите му превишават правата си, като насърчават мащабни политически промени в страната, без да се съобразяват със съюзниците си от СКК. Моментът на истината най-накрая настъпи на 18 януари, когато Барнс и Крейн за първи път научиха от британските си колеги за преговорите между Идън и Молотов от 12-15 октомври, които ограничиха ролята на американските и британските членове на СКК до тази на връзка. Държавният департамент отговори на запитванията на Барнс доста двусмислено, като заяви, че сделката между Идън и Молотов не е обвързваща за Съединените щати и призова Крейн да настоява за чести срещи на СКК с предварителна информация за важните решения; в същото време се признаваше, че Съветският съюз ще има пълни правомощия през първия период. За втория период, след приключването на военните действия с Германия, департаментът отбелязваше, че си запазва правото да настоява за по-активна роля.

Въпросът за ролята на Съединените щати и Великобритания в СКК продължаваше да бъде предмет на загриженост. Барнс и Крейн изпратиха обширни съобщения, в които документираха ограниченията, при които работеха, и получиха също толкова красноречиви отговори от страна на департамента, изразяващи неговата загриженост и решителност. Но това разгромът на Германия на 8 май настъпи и отмина без промяна в ситуацията, въпреки новите съобщения на Барнс и Крейн, които своевременно бяха представени на вниманието на президента Труман. След Потсдамската конференция съветското правителство предложи някои промени в процедурите на СКК, но те не промениха нищо съществено. Основната промяна се състоеше в това, че в България вече се допускаха западни журналисти, в резултат на което предизборната криза получи широка публичност.

Изборната криза

Ялтенската декларация за освободена Европа (11 февруари 1945 г.) беше приета в момент, когато Отечественият фронт започна да се готви за избори. Вътре в страната въпросът за свободните избори се съсредоточи върху комунистическото настояване кандидатите на четирите партии в Отечествения фронт да бъдат представени в единна правителствена листа, а другите да могат да се кандидатират само като личности. С други думи, комунистите щяха да използват контрола си върху полицията и съдилищата, за да се договорят преди изборите за по-голям дял от кандидатите, отколкото биха могли да очакват да спечелят, ако се кандидатират в конкуренция с другите партии. В същото време те се стремяха да разцепят двата си основни конкурента – радикалните земеделци и социалдемократите, като изолират техните лидери и ограничат участието в Отечествения фронт до отцепници от тези партии. На 21 януари 1945 г. лидерът на радикалните земеделци д-р Г. Μ. Димитров, завърнал се в страната от Кайро през септември, беше принуден да се откаже от поста си, а на 23 април беше поставен под домашен арест. Близките му отношения с британците както преди, така и по време на войната го правеха особено подозрителен в съветските очи. Никола Петков, който по време на войната е ръководил радикалните земеделци и по това време е смятан от комунистите за по-податлив на тяхното влияние, отново застана начело на партията.

След публикуването на Ялтенската декларация в българската преса Барнс се допита до отдела: „Наистина ли САЩ възнамеряват да се окажат своето влияние в тази част на света и по-специално ще се опитат ли действително да осигурят свободно изразяване на българското мнение на предстоящите избори?“ На това запитване департаментът отговори, че „по отношение на бившите сателитни държави от Оста очаква да види пълно прилагане на Кримската декларация за освободена Европа, обявяваща взаимното съгласие на трите основни съюзници да съгласуват политиките си в помощ на тези бивши вражески държави … да формират временни правителствени органи, широко представителни за демократичните елементи“.

В съответствие с тази политика в края на март на посланик Хариман беше възложено да информира съветското правителство за американската загриженост относно изборните планове на България и да предложи партиите, формиращи Отечествения фронт, да разполагат с пълната свобода да представят на избирателите отделни кандидатски листи. Направено беше и предложение тази процедура да се контролира от независима от СКК тристранна комисия в София, съставена от съветски, британски и американски политически представители. Молотов обаче не беше привлечен от тази идея, като отговори, че не разполага с информация за българските избори в близко бъдеще, че чуждата намеса в евентуални избори не би била оправдана и че във Финландия са проведени успешни избори без чужда намеса.

Макар че от известно време предстоящите избори бяха основната политическа тема в България, отговорът на Молотов е верен в техническия смисъл, че датата на изборите все още не беше определена. На изборите във Финландия, проведени на 18 март, Народнодемократическата партия, съставена от комунистите, които се кандидатираха с единна листа заедно с Партията на земеделците и дисидентите социалдемократи (групировка, аналогична на Отечествения фронт), спечели една четвърт от местата в парламента. Социалдемократите, които се кандидатираха самостоятелно, спечелиха още една четвърт, а останалата част беше отишла при тамошните земеделци и други партии. След Потсдамската конференция Съединените щати признаха правителството, излъчено на тези избори, като широко представително за демократичните сили в страната.

В България радикалните земеделци и социалдемократи все повече осъзнаваха, че ако изборите се проведат по план, двете партии много скоро ще бъдат лишени от всякакво политическо влияние. В този контекст драматичното бягство на д-р Г. М. Димитров от домашен арест изостри въпроса за политическата свобода и за ролята на Америка в подкрепа на представителното управление. Д-р Г. М. Димитров избяга от домашния арест на 23 май и потърси убежище при член на британската мисия. След комуникация с Лондон британските представители го информираха, че не могат да му предложат убежище. Сега Барнс се съгласи да го приеме в очакване на инструкции от правителството на Съединените щати и в 4:00 ч. сутринта на двадесет и четвърти той беше откаран в резиденцията на Барнс на около четири мили от София.

Сега д-р Димитров беше под американска закрила. Външният министър Стайнов и други високопоставени служители бяха извън града, за да отбележат национален празник, така че Барнс прекара деня в консултации с екзарх Стефан, глава на Българската православна църква, и няколко политически лидери относно правните и политическите аспекти на проблема. В следобедните часове Барнс най-накрая се свърза с висшия регент Венелин Ганев и министър-председателя Георгиев и откри, че никой от тях все още не е бил информиран за бягството на д-р Димитров. Премиерът се съгласи, че полицейското издирване – което в момента тече с пълна сила – трябва да бъде прекратено, и обеща, че правителството няма да предприеме никакви действия, докато Барнс не получи инструкции от Съединените щати. Вечерта Барнс проведе още едно дълго заседание с министър-председателя и министъра на вътрешните работи Югов. Последният се съгласи да изтегли големите милиционерски отряди, които бяха струпани около вилата на Барнс, и заяви, че ще остави само няколко ненатрапчиви агенти да охраняват мястото.

Междувременно прекарах вечерта на 24 май насаме с д-р Димитров във вилата. Без да знае какво може да реши Вашингтон или какви внезапни стъпки може да предприеме милицията или съветските власти, той беше немалко нервен. Спуснахме всички щори на долния етаж веднага щом се стъмни, а след вечерята се качихме горе, за да не ни вижда милицията, която можеше да влезе на територията на вилата. Говорихме до 12:30, когато Барнс най-накрая се върна от София с новината, че положението поне засега е под контрол.

През първите два дни на преговорите Барнс не знаеше какъв ще бъде отговорът на Вашингтон по този инцидент. Накрая, сутринта на двадесет и шести, получи телеграма, която даваше становището на департамента. „Действията ви – се казваше в нея – се ползват с пълното одобрение на Департамента. Смятаме, че чрез незабавното ви уведомяване на българските власти и действията ви за получаване на декларацията им за намерение да се намери решение за безопасността на Димитров сте се придържали към разумните граници по отношение на прилагането на принципа на убежището и същевременно сте поставили крайната отговорност за защитата на българските политически лидери върху българското правителство, където тя и принадлежи.“ Барнс отговори на следващия ден: „Не вярвам някога в историята на Службата да е получавана по-желана телеграма.“

В хода на тези събития научихме, че г-жа Димитрова е била арестувана и жестоко пребита, докато е била подложена на разпит. Когато тежкото ѝ положение стана известно, британците изразиха силен протест и след около две седмици тя беше освободена и настанена в родното село на съпруга си заедно с двете си деца и майка си. Съдбата на Мара Рачева е още по-трагична. Тя е била лична секретарка на д-р Димитров, а след това и на Никола Петков, и д-р Димитров е отишъл първо в нейната квартира, преди да потърси убежище при член на британската мисия. Тя е задържана веднага след като бягството му е разкрито, и е жестоко измъчвана. Смъртта ѝ четири дни по-късно беше обяснена от полицията със самоубийство чрез скок от прозореца на затвора. Когато обаче останките ѝ бяха върнати на родителите ѝ, за да бъдат погребани, резултатите от тежкото осакатяване бяха съвсем очевидни. Освен личната трагедия, този инцидент допринесе за още един елемент от преобладаващата атмосфера на терор.

Ситуацията на 29 май може да се опише приблизително по следния начин: Становището на Съединените щати беше, че (1) сигурността на д-р Димитров трябва да бъде гарантирана; (2) Барнс беше упълномощен да предприеме всякакви стъпки, каквито сметне за подходящи, за да гарантира сигурността на д-р Димитров; (3) въпросът се считаше за предмет на преговори преди всичко между Съединените щати и България; (4) никакъв ангажимент, даден от българското правителство за сигурността на д-р Димитров, нямаше да бъде спазен; и (5) решението на Съюзната контролна комисия щеше да бъде прието само ако беше постигнато на тристранна основа.

Българското становище беше, че (1) д-р Димитров трябва да бъде предаден на българското правителство; (2) ако Съединените щати желаят да преговарят директно с България, то трябва да се прилагат обичайните правила на международното право, а те изискват Съединените щати да върнат Димитров; и (3) ако Съединените щати желаят да преговарят с България като окупирана страна, тогава въпросът трябва да бъде разгледан от Съюзната контролна комисия.

Руската позиция беше, че (1) д-р Димитров е „пораженец“ и че официалната българска позиция е оправдана; (2) това е преди всичко въпрос на преговори между правителствата на Съединените щати и България; и (3) Съюзната контролна комисия остава под съветска власт и не може да взема решения на тристранна основа.

Британската мисия в София, оглавявана от генерал-майор Уолтър Х. Оксли, с политически представител Уилям Е. Хустун-Босуол, отразяваща духа на октомврийските преговори в Москва и съзнаваща аналогичната британска позиция в съседна Гърция, не желаеше да оспорва съветската власт и беше готова да приеме единната избирателна листа на Отечествения фронт. Британците смятаха, че всеки подход към българското правителство чрез СКК ще трябва да бъде на тристранна основа и че съветският представител очевидно няма да сътрудничи. Отказът на Лондон да предостави убежище на д-р Димитров беше в съответствие с тази политика.

Въпросът остана в задънена улица през юни и юли и през август. Д-р Димитров остана във вилата на Барнс, в добро здраве и отлично настроение, като се има предвид положението му. Барнс често имаше посетители за питиета или ястия и д-р Димитров участваше като постоянен гост – като „човека, който дойде на вечеря“, или по-скоро „на закуска“ в този случай.

Междувременно през май комунистите бяха подкопали ръководството на Петков на радикалните земеделци, като организираха отцепническа партия, ръководена от Александър Оббов, като официално признати радикални земеделци. По подобен начин те създадоха отцепническа социалдемократическа партия под ръководството на Димитър Нейков на мястото на Чешмеджиев, който отказа да приеме комунистическото надмощие. Оббов и Нейков бяха принудени да приемат комунистическия контрол чрез комбинация от подкупи и заплахи, чиято ефективност зависеше от повсеместното прилагане на терор срещу противниците на изключителния комунистически контрол.

Единната избирателна листа на Отечествения фронт остана централен въпрос, тъй като тя гарантираше плебисцитарната форма на изборите, основана на представителство на партии, договорени предварително при комунистически условия. Фактът, че в обявената в началото на юли единна листа бяха предвидени 95 комунисти, 95 земеделци, 46 членове на „Звено“, 31 социалдемократи и 9 независими, е достатъчно ясна индикация, че комунистите са очаквали да се справят много по-слабо в условията на свободна конкуренция. Освен това основно ограничение на свободните избори, през цялото лято на 1945 г. политическите работници от опозицията, особено земеделците, бяха постоянно тормозени чрез ограничения на вестникарските и печатарските съоръжения, както и чрез побоища и арести.

В разгара на тези събития стана ясно, че основната съветска цел по това време е да се получи американско и британско признание на следвоенните правителства в Румъния, България и Унгария. През май Сталин изпрати настойчива нота до Труман и Чърчил, в която настояваше за признаване, и продължи активно да се занимава с темата на Потсдамската конференция (17 юли – 2 август). Труман и Бърнс, от своя страна, се опитваха да настояват за по-открити изборни процедури, както и за по-голяма роля на американските и британските представители в СКК, след като военните действия с Германия са приключили. Тези въпроси обаче останаха в задънена улица в Потсдам и единствената значителна съветска отстъпка беше съгласието да се премахнат ограниченията за достъп на западни журналисти.

Петков се превърна в лидер на опозицията в Отечествения фронт и на 26 юли написа писмо до министър-председателя, в което настояваше за отлагане на изборите до провеждането им на по-демократична основа под контрола на Съюзниците. Той беше принуден незабавно да подаде оставка от кабинета, а в средата на август скоро беше последван от останалите независими земеделци и социалдемократи в Отечествения фронт. За Петков това беше решаваща стъпка. И баща му, и брат му са били видни политически лидери, които са загубили живота си чрез убийство. Може би поради тази семейна история самият той не се е отличавал с агресивно лидерство. През 1944 г. той е бил убеден, че сътрудничеството с комунистите е възможно, без да се жертва земеделската независимост, но през зимата на 1944-45 г. стига до заключението, че това няма да е възможно. Когато на 9 май комунистите го заместиха с Оббов като лидер на радикалните земеделци (както през януари бяха заместили Димитров с Петков), той разбира, че няма друг избор, освен да се противопостави на комунистическата политика. Оттогава до екзекуцията му през септември 1947 г. той използва всички средства, с които разполагаше, за да предотврати едностранното господство на комунистите.

Събитията се развиваха бързо с наближаването на изборния ден. На 13 август държавният секретар Джеймс Ф. Бърнс инструктира Барнс да предаде на българското правителство американските критики към изборната процедура, а на 18 август Бърнс направи публично изявление в същия смисъл. В него се заявяваше, че Съединените щати са готови да установят дипломатически отношения „с едно временно правителство, което ще бъде представително за всички важни елементи на демократичното мнение“, но добавяше, че не е уверен, че подготвяните избори ще осигурят ефективно участие на всички демократични елементи. Сега подобна позиция заемаха и британците, а регентите и влиятелни българи извън правителството оказваха натиск върху съветските власти да отложат изборите. На 4 август СССР засили подкрепата си за Отечествения фронт, като предостави дипломатическо признание на българското правителство. На 22 август обаче министърът на външните работи Стайнов даде пресконференция, на която заяви, че СКК трябва да реши дали изборите да бъдат отложени. Възползвайки се от този намек, Крейн и Оксли успешно настояха за свикване на заседание на СКК на следващия ден, на което представиха цялостно предложение, очертаващо условията, при които отложените избори биха могли да се проведат приемливо. След това политическите представители се присъединиха към генералите от полунощ до 5:15 ч. След многократни изказвания на противоположните им позиции срещата завърши в задънена улица и Бирюзов заяви, че ще трябва да се консултира с Москва.

В полунощ на двадесет и четвърти Барнс успя да телеграфира във Вашингтон, че „битката за изборите“ е спечелена. Решението несъмнено беше взето в Москва, но формата, която то прие, беше молба от българското правителство до Съюзната контролна комисия за разрешение да отложи изборите. Сега Барнс препоръча на Съединените щати да наградят Бирюзов с орден и да се завърши подготовката за изпращане на български политически представител в Съединените щати. Българското правителство вече беше в състояние на достатъчен шок, за да се съгласи да позволи на д-р Димитров да напусне страната и на 5 септември той замина със съпругата си за Италия. Двете им деца бяха оставени при баба си по майчина линия.

Парадоксално е, че на същия 24 август, когато изборите бяха отложени, Вашингтон информира Барнс, че не прави изявления пред Москва във връзка с изборите и не може да подкрепи предложенията за отлагане, които Крейн и Барнс са направили пред Съюзната контролна комисия. Департаментът не е предвиждал да поиска отлагане на изборите и е смятал, че „формирането на представително демократично правителство в България е въпрос, който българите трябва да поемат при липса на претенциозни разпоредби в примирието, които да не се разглеждат от СКК“. В доклада се добавяше, че Барнс е превишил правомощията си и е трябвало да се консултира с отдела, преди да предложи отлагане. Това със сигурност беше остро порицание и в отговора си Барнс го нарече „порицание“. Той обясни действията си с това, че отлагането следва от логиката на неговите инструкции и че „очевидно целта на изразяването на мнението на правителството на САЩ е била да се предотвратят фалшифицирани избори и формиране на правителство, което [САЩ] не биха могли да признаят“. Тази телеграма се пресичаше с такава, в която се изразяваше задоволството на департамента от отлагането на изборите и се упълномощаваше Барнс да предаде на българското правителство надеждата на Съединените щати, че това решение, „когато бъде приложено по подходящ начин…, ще осигури на българския народ пълна свобода на избор при създаването на представително правителство“.

Мисията „Етридж“

Отлагането на изборите, насрочени за 26 август, разкри на комунистическата партия в България, че съветската подкрепа има своите граници, и тя вече призна, че ще трябва да направи някои отстъпки пред американската позиция. Новите избори бяха насрочени за 18 ноември, а изборната процедура беше преразгледана, за да се позволи на опозиционните кандидати да се кандидатират с отделни партийни листи. По-голяма свобода беше дадена и на опозиционната преса, въпреки че правителството запази монопола си върху радиото.

Междувременно Съветът на министрите на външните работи проведе първото си заседание в Лондон (от 11 септември до 3 октомври 1945 г.) и стигна до задънена улица по въпроса за прилагането на Ялтенската декларация в България и Румъния. В хода на тези дискусии Молотов твърдеше, че Бърнс не е добре информиран за условията в тези страни. Бърнс очевидно смяташе, че американското обществено мнение не е достатъчно информирано, за да му окаже необходимата подкрепа, ако признаването се превърне в основен въпрос. Затова на 10 октомври той обяви назначаването на Марк Етридж, издател на Louisville Courier-Journal и либерален демократ, който да направи нова оценка в България и Румъния на степента, в която се изпълняват условията на Ялтенската декларация. Етридж не познаваше Югоизточна Европа, но с журналистическия си опит и острия си ум скоро се оказа способен изследовател. Той никога не произнасяше погрешно име, щом го чуеше, и бързо схващаше често фините разлики между групите и отделните хора. Като издател той имаше дълъг опит в преговорите с профсъюзите и разбираше със симпатия левите нагласи.

Бях напуснал България с Барнс и Димитров на 5 септември и бях на път да подновя академичната си кариера в Принстънския университет. Когато обаче Държавният департамент ме помоли да отложа оставката си и да придружа Етридж в мисията му, това изглеждаше като предложение, което не можех да откажа. Между 18 октомври и 3 декември изминахме 13 000 мили, като прекарахме две седмици в България, една в Съветския съюз и десет дни в Румъния. В България Етридж разговаря с около 45 политически лидери, както и със съветски и британски представители. Интервютата бяха проведени свободно и включваха всички водещи членове на правителството и на опозицията. Лидерите на опозицията съобщиха за широкото използване на насилие от страна на милицията по време на неотдавнашната предизборна кампания, както и за методите, които могат да бъдат използвани на бъдещи избори за пълнене на урните.

В два дълги разговора Никола Петков защити позицията си, че няма да участва в изборите, ако партиите от Отечествения фронт не могат да се кандидатират с отделни листи. Освен това той настояваше комунистите да се откажат от министерствата на вътрешните работи и на правосъдието в едно преструктурирано правителство преди изборите. Той не вярваше, че комунистите ще могат да управляват страната без самостоятелното участие на останалите партии от Отечествения фронт. Той основаваше това мнение отчасти на международното положение, несъмнено повлияно от неотдавнашното отлагане на изборите, а също и на убеждението си, че комунистите нямат достатъчна народна подкрепа, за да управляват страната сами. В същото време Петков признаваше, че Съединените щати не възнамеряват да настояват за отлагане на новите избори, насрочени за 18 ноември. Тъй като нямаше никакъв шанс комунистите да изпълнят неговите условия, той нямаше да се състезава на новите избори.

От своя страна премиерът Георгиев изтъкна в разговорите си с Етридж, че след отлагането на изборите процедурата е била преразгледана, за да се позволи на опозиционните партии, вместо на отделни опозиционни кандидати, да се кандидатират с отделни листи – въпреки че самият Отечествен фронт ще се кандидатира отново с една листа, включваща радикалните земеделци и социалдемократи. Премиерът смяташе, че е постигнал известен успех, като е накарал комунистите да се отнасят по-сериозно към отговорностите на правителството, и предполагаше, че усилията му ще бъдат застрашени, ако Петков и другите лидери на Отечествения фронт настояват да оспорват правителството, вместо да му помагат да упражнява постоянен натиск върху него отвътре. Той признаваше, че Петков е изключителна личност в българската политика заради голямата си почтеност, но категорично не беше съгласен с неговата тактика. Другите лидери на „Звено“ също се застъпваха за политика на постепенност при сдържането на комунистите и изглежда смятаха, че тази цел може да бъде постигната по-добре с административни средства, отколкото чрез избран парламент.

В известен смисъл най-интересният разговор беше с ветерана комунистически лидер Георги Димитров. Той се завърна в България в навечерието на 7 ноември 1945 г., на двадесет и осмата годишнина от Руската революция, за първото си посещение от 1923 г. насам. През изминалата година той беше изпращал инструкции на българските си колеги с телеграми, някои от които бяха публикувани в пресата, и беше станал известен като „Телеграмния Георги“. За него се съобщаваше, че е в лошо здравословно състояние и наистина цветът на лицето му изглеждаше недобре. Приличаше на застаряващ актьор в края на дълго представление, който все още не е имал време да свали грима си. Беше придружен от неидентифицирано лице, което не се отделяше от него. Предположихме, че е съветски пазач.

Димитров твърдо поддържаше тезата, че смята една област на диспутиране за затворена. Не можело да има по-нататъшно отлагане на изборите и реорганизация на правителството на Отечествения фронт преди провеждането на насрочените в момента избори. Той обаче предвиди възможността при реорганизацията на правителството след предстоящите избори да се обсъди допускането на опозиционните земеделци и социалдемократи. При тези обстоятелства обаче опозицията ще трябва да се споразумее с правителството, а не обратното. Като направи преглед на най-новата история на Отечествения фронт, Димитров се опита да увери Етридж, че комунистите нямат намерение да монополизират политическата власт и вместо това желаят да си сътрудничат с другите партии в рамките на Отечествения фронт. От своя страна Етридж потвърди заключението, до което беше стигнал по време на посещението си, че Отечественият фронт вече не е представителен в смисъла, в който е бил през септември 1944 г., и че предстоящите избори едва ли ще променят ситуацията.

Сред многобройните събития в хода на мисията беше обядът, предложен от г-н и г-жа Барнс за генералите Бирюзов и Черепанов, министър-председателя Георгиев, министъра на външните работи Стайнов, съветския политически представител Кирсанов и техните съпруги. Това събитие се отличаваше не само с непринудената си и приятелска атмосфера, но и с менюто, което включваше две печени прасенца, изпратени на Барнс от селяни от Плевенска област в знак на благодарност за усилията му в полза на д-р Г. М. Димитров.

Междувременно предизборната кампания протичаше без участието на независимите радикални земеделци и социалдемократи. Беше ясно, че тя няма да доведе до правителство, което Съединените щати биха могли да признаят, ако продължат да се ръководят от ялтенската формула за правителство, което е „широко представително за всички демократични елементи на населението“. Придържането към тази формула изискваше реорганизация на Отечествения фронт, правителство, в резултат на избори или чрез преговори, което да включи радикалните земеделски и социалдемократически лидери, подали оставка през август.

Беше ясно, че ситуацията на местно ниво вече е твърдо блокирана и че няма вероятност за промяна без инициатива от Москва. Сега Барнс излезе с предложение самият Етридж да отиде в Москва, за да докладва на съветското правителство за резултатите си. Секретарят Бърнс одобри тази идея и възложи на Етридж да препоръча на силите в Ялта „незабавно да предприемат подходящи мерки (1) за предоставяне на избирателите на списъци с кандидати на опозицията, като отложат изборите, насрочени за 18 ноември, за достатъчно време за постигане на тази цел, и (2) междувременно да реорганизират правителството, като включат в него представители на опозицията. Необходимо условие за постигането на основа за този курс изглежда да бъде реорганизацията на милицията, за да се изключи използването ѝ като инструмент за сила и сплашване.“

Етридж отлетя за Москва на 11 ноември, а два дни по-късно проведе дълъг разговор с А. Я. Вишински, заместник-комисар по външните работи. Придружаваше ни посланик Хариман, а преводач от американска страна беше Робърт К. Тъкър от персонала на посолството – с когото преди войната бях учил руски език в Харвардския университет и който по-късно стана мой колега в Принстън. Размяната беше достатъчно приятна, но не сближи двете страни. След като изслуша обширния доклад на Етридж за начините, по които се ограничава представителното управление в България, Вишински отговори, че докладите, които е получил, представят различна картина. Той не е имал основание да смята, че Отечественият фронт не е представителен или че изборите няма да бъдат свободни. В отговор на директен въпрос Вишински отговори, че отлагането на изборите би било неоправдана намеса в българските дела. Ако обаче българското правителство поиска съветска помощ по този въпрос, той ще бъде разгледан в светлината на съществуващите обстоятелства.

Сега Етридж препоръча на Държавния департамент да направи още едно изявление, подобно на това от 18 август, в което да изрази мнението, че няма причина да се смята, че изборите, проведени при съществуващите условия, ще представляват свободен израз на народната воля, и това беше направено на 14 ноември. Този път изборите бяха проведени по план и Отечественият фронт спечели очакваната с оглед на липсата на опозиционни кандидати съкрушителна победа. Междувременно на 14 ноември Етридж отправи от Москва още една препоръка, която вече беше обсъдена с Барнс, а именно, че в случай на провеждане на избори Съединените щати трябва да настояват за реорганизация на правителството, в което да бъдат включени лидерите, подали оставка през пролетта, неутрализиране на министерствата на вътрешните работи и на правосъдието и провеждане на нови избори с единни или отделни листи, според желанието на партиите. Освен това той предложи Националното събрание, което ще бъде избрано на изборите на 18 ноември, да има ограничена компетентност до реорганизацията на правителството. Може би е показателно, че пътуването на Етридж от София до Москва е било с луксозен съветски самолет, но обратно беше изпратен в Букурещ през Одеса в претъпкан транспортен самолет.

След десет дни в Румъния се върнахме във Вашингтон на 4 декември, за да докладваме на Бърнс. Моето собствено пряко участие в тези събития приключи скоро след това. Останах в отдела за Югоизточна Европа на департамента до февруари, когато се върнах на преподавателската си позиция в Принстън.

Докладът на Етридж до Бърнс включваше отделни описания на събитията в двете посетени от него страни: „Обобщен доклад за съветската политика в Румъния и България“ от 7 декември и по-кратко писмо до Бърнс от следващия ден, предназначено за публикуване. На осми Етридж проведе дълъг разговор с Бърнс, а на следващия ден получи телефонно обаждане от секретаря, за да му обясни, че е решил да не публикува писмото, а вместо това ще го вземе със себе си на предстоящото заседание на Съвета на външните министри в Москва. Етридж се съгласи с тази промяна в плановете.

Последвалият развой на събитията може да бъде разбран най-добре от гледна точка на отношението на България към променящия се международен контекст. Когато стана държавен секретар през юли 1945 г., Бърнс наследи ситуация, възникнала в резултат на приемането на две свързани, но противоречащи си политики през предходните месеци. Едната беше краткосрочната политика, започната от Съединените щати и Обединеното кралство в Италия, която благоприятстваше управлението на освободените сателитни държави от армиите на страните, които ги окупираха в края на войната. Другата беше дългосрочната политика на тристранно спонсориране на свободни избори, водещи до представителни правителства, по модела на Ялтенската формула. С оглед на различията в идеологията и интересите на СССР и западните демокрации в първите следвоенни месеци конфликтите между тези две политики се разглеждаха като изолирани епизоди, подлежащи на местно разрешаване. С прекратяването на военните действия в Тихия океан обаче политическите лидери изпитваха все по-голям натиск да сключат мирните договори и да пристъпят към следвоенното възстановяване.

В тази обстановка трудностите, които се срещаха при тристранното сътрудничество, направиха по-привлекателна алтернативата за компромис чрез разделяне на сфери на влияние. В хода на американско-съветските преговори, подготвящи декемврийската среща на Съвета на външните министри, СССР поиска по-активна роля в мерките за контрол над окупирана Япония и този въпрос се обвърза с въпроса за Румъния и България. СССР не можеше да бъде напълно изключен от участие в окупационната политика в Япония с оглед на оплакванията на САЩ от процедурите на СКК в Румъния и България, но от друга страна не беше необходимо да му се дава по-голям глас, отколкото бяхме получили в балканските страни. Тази връзка аргументираше приемането на руската доминация на Балканите в замяна на подобна роля на САЩ в Япония.

Политиката на компромис на Балканите по това време беше силно подкрепяна от британците. Сър Орм Г. Сарджънт, британски заместник-министър на външните работи, изказа мнението, че най-добрият подход за преодоляване на безизходицата в Румъния и България би бил „размиване“ на съществуващите правителства чрез преговори. По-нататъшната свобода в тези страни може да бъде постигната чрез „протакане“ до момента, в който ще бъде възможно признаване. След подписването на мирните договори съветските войски ще бъдат изтеглени, а това от своя страна може да доведе до отслабване на комунистическия контрол.

Реорганизацията на българското правителство вече е била обсъждана като алтернатива или във връзка с нови избори с отделни листи, като изход от безизходицата. Бърнс се възползва от това решение. Публикуването на доклада на Етридж би затруднило постигането на подобен компромис, затова вместо това той го занесе в Москва, за да го покаже на Молотов и Сталин.

Позицията на Бърнс се усложняваше още повече от разделението в американската външнополитическа върхушка между привържениците на компромиса и твърдостта. Привържениците на компромиса бяха наследници на темите на политиката на Рузвелт, свързани с Новия курс и Атлантическата харта. За тях сътрудничеството с руснаците, особено с оглед на предстоящото първо заседание на Общото събрание на Организацията на обединените нации, насрочено за януари 1946 г., беше по-важен приоритет от формата на управление в граничещите с Русия страни в Югоизточна Европа. В това отношение Бърнс беше силно подкрепян от своя главен помощник Бенджамин В. Коен, който сега беше съветник в Държавния департамент, от Джоузеф Е. Дейвис, бивш посланик в СССР, както и от други либерали от Новия курс. Либералният клон на истаблишмънта трудно можеше да повярва, че Русия се намесва в балканските дела в ущърб на свободните избори. Още докато беше във Вашингтон, Етридж беше поканен от Юджийн Майер да се срещне с група либерали, сред които Уолтър Липман, Линдън Джонсън и Естес Кефаувър. Те обаче намериха неговия разказ за съвсем противоположен на техните очаквания и изглежда се чудеха дали либералният редактор не се е превърнал в червен подстрекател.

Политиката на твърдост – за противопоставяне срещу съветския натиск по конкретни принципни въпроси – беше предпочитана от президента Труман и имаше за свой най-силен поддръжник адмирал Лийхи, който продължи да изпълнява ролята си на началник на щаба на главнокомандващия. Това мнение се поддържаше и от Дийн Ачесън, заместник държавен секретар, от професионалните офицери от дипломатическата служба със съветски опит, от значителното мнозинство от лидерите в Конгреса и от по-голямата част от пресата.

При подготовката на декемврийското заседание на Съвета на външните министри Службата по европейските въпроси на министерството предложи условия за България, които по същество бяха в съответствие с телеграмата на Етридж от Москва от 14 ноември. Това предложение обаче беше смекчено от министъра, преди да бъде представено на конференцията. Той предложи реорганизацията на българското правителство да бъде „предложена“ от трите сили, реорганизираното правителство да се ангажира да проведе свободни избори в рамките на шест месеца, а избраното през ноември Народно събрание да приеме ограничена законодателна програма до провеждането на новите избори. Ако тези условия бъдат изпълнени, Съединените щати ще се съгласят да признаят реорганизираното правителство преди провеждането на изборите. Не се споменаваше неутрализирането на министерствата на вътрешните работи и на правосъдието и, което е още по-поразително, не се споменаваше Ялтенската декларация.

Това предложение беше допълнително размито в хода на преките преговори на Бърнс в Москва с Молотов и Сталин, на които той показа доклада на Етридж като средство за предаване на американските възражения срещу признаването. Окончателният компромис, постигнат на 27 декември, в самия край на конференцията, предвиждаше, че съветското правителство ще даде само „приятелски съвет“ на българското относно целесъобразността от включването в кабинета на Отечествения фронт на „двама представители на други демократични групи, които (а) са истински представители на партиите, които не участват в правителството, и (б) са наистина подходящи и ще работят лоялно с правителството“. Когато Съединените щати и Обединеното кралство се убедят, че това е постигнато, те ще признаят реорганизираното правителство. В същото време, наред с много други въпроси, решени на конференцията, СССР се съгласи да приеме не повече от номинална роля в окупационните договорености за Япония.

Повечето от съветниците на Бърнс в Москва се противопоставяха на степента на отстъпките, а във Вашингтон това се смяташе за продажба. Самият президент Труман беше дълбоко разтревожен от този резултат. Макар че тези преговори бяха само един от многото проблеми, които разделяха президента и неговия държавен секретар, те изиграха своята роля за смяната на Бърнс с Джордж Маршал година по-късно. Интересно е, че сред малкото поддръжници на Бърнс беше и Етридж, който на 2 януари писа в Louisville Courier-Journal, че ако българското правителство добросъвестно следва съветските напътствия, това ще доведе до по-представително правителство.

Както се оказа, московският компромис се оказа невъзможен. Петков и колегите му от опозицията отказаха да приемат постове в правителството, ако министерствата на вътрешните работи и на правосъдието не бъдат извадени от комунистически контрол, не се проведат нови избори с отделни партийни листи и не се предприемат други стъпки за облекчаване на политическите репресии. За известно време Бърнс флиртуваше с предложението да признае българското правителство, ако то просто се ангажира да проведе нови избори, без да поставя други условия. Съветниците му обаче го разубедиха и американската политика се върна към позицията си отпреди Москва, която просто отказваше признаване.

Реорганизацията на правителството на Отечествения фронт през март 1946 г. засили влиянието на комунистите и през септември след референдум беше провъзгласена република. През октомври се проведоха нови избори, като този път смесената опозиция се кандидатира с отделна листа и спечели 101 от 465-те места в новото събрание. Като се има предвид контролът, упражняван от комунистите върху всички аспекти на изборната процедура, и изявлението на Георги Димитров в навечерието на изборите, че всички, които са гласували за опозицията, ще бъдат смятани за предатели, това беше забележително постижение. Сега Петков и колегите му продължаваха атаките си срещу правителството като членове на събранието под защитата на депутатския си имунитет, но при правителство, оглавявано от самия Димитров, комунистите не бяха готови да правят повече отстъпки, за да подобрят шансовете си за признание.

Сега Бърнс се примири с признаването на съществуващото правителство и продължи преговорите за мирните договори с Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия. На 7 януари той подаде оставка като държавен секретар и беше наследен от Джордж Маршал. Мирните договори бяха подписани през февруари 1947 г., а на 5 юни бяха ратифицирани от Сената. На следващия ден Петков беше арестуван след отнемане на парламентарния му имунитет и обвинен в заговор за сваляне на правителството.

Междувременно Барнс се завърна във Вашингтон през април. След като на 9 юни научи за окончателното решение на министър Маршал да признае българското правителство след влизането в сила на мирния договор и да отхвърли молбата на Барнс да се върне в България, за да работи за освобождаването на Петков, той реши да подаде оставка от дипломатическата служба. Процесът срещу Петков продължи от 5 до 15 август и той получава смъртна присъда, която обжалва. Българският мирен договор влезе в сила на 15 септември. На 19 септември Съединените щати информираха България за намерението си да установят дипломатически отношения. На 23 септември Петков беше екзекутиран, след като жалбата му е била отхвърлена. На 1 октомври Съединените щати предоставиха официално признание.

[…]

Основната цел на американската политика в Югоизточна Европа до 1946 г. беше да се ограничи това, което се възприемаше като експанзионистична съветска политика, и беше постигнато общо съгласие, че най-доброто място за заемане на позиция е на линията, разделяща англо-американските и съветските окупационни сили в края на войната. Основната причина, изтъкната за ратифицирането от Сената на българския мирен договор през юни 1947 г., беше сигурността на Източното Средиземноморие. Договорът изискваше изтеглянето на съветските войски от България в рамките на деветдесет дни и в този смисъл натискът върху Гърция щеше да бъде облекчен. Съединените щати вече бяха поели ролята в Гърция, която първоначално беше отредена на Обединеното кралство, и сферите на влияние, които Рузвелт беше отхвърлил при преговорите между Чърчил и Сталин през октомври 1944 г. като краткосрочно приспособяване, сега бяха приети от американската политика, ако не на теория, то на практика за неопределен срок.

 

Източник

 

Сирил Едуин Блек (1915–1989) е американски дипломат и професор по история и международни отношения, специализиран в съвременната история на Източна Европа и по-специално в историята на Русия от 1700 г. насам.

 

Pin It

Прочетете още...