Everett Collection / The Quad Cinema
Кратък преглед на някои от най-добрите и най-странни изпълнения на легендарния актьор, който изигра важна роля в преоформянето на идеала за мъжественост в Холивуд.
Според холивудския фолклор, когато Ал Пачино се кандидатирал за водещата роля на Майкъл Корлеоне в Кръстникът, шефовете на студиото се възпротивили срещу участието му. Не само защото по онова време той е все още сравнително неизвестен (от Парамаунт желаели Уорън Бийти, Робърт Редфорд или Райън Онийл, в зависимост от това на кого бихте искали да вярвате), но и защото Пачино бил толкова далеч от тяхната традиционна представа за мъжки идол. Нисък, с изпъкнали очи и интензивно излъчване, младият актьор, практикуващ Метода [на Ли Страсбърг], току-що е направил впечатление на Бродуей, а също и с филма Паниката в Нийдл парк – безкомпромисен поглед към зависимостта от хероина, с който е привлякъл вниманието на Франсис Форд Копола.
Но продуцентите не се интересуват особено много от Пачино. Той изглежда странно, прекалено е „анемичен“. Копола наистина се е борил, за да го избере за ролята, а по-късно е казал, „Интелигентността му беше първото нещо, което забелязах… това странно, магнетично качество, тази тлееща двусмисленост“. Останалото, разбира се, е история. Почти 50 години след като Пачино е започнал холивудската си кариера, днес тя е обект на множество ретроспективи, които представят пространно различните ѝ хитове и провали, както и общата еволюция от тлеещ нов талант до първостепенна звезда, та чак до много обичана, често имитирана, по-голяма-от-живота легенда.
Развитието на кариерата на Пачино е в някакъв смисъл отражение на собствените развития и регресии на филмовата индустрия от 1970-те насам, когато сравнително свободното движение на Новия Холивуд експлодира и се превръща в комерсиален мейнстрийм, а след това се вкостенява в нещо още по-широко и по-ориентирано към мега-касови филми. През различните фази от кариерата си Пачино е бил и добре отплащаща се звезда, и съсипана карикатура, а също и светило, и жива легенда – и все още продължава да работи активно, на 77-годишна възраст. Преминаването през филмографията му е един вид екскурзия между висотите и паденията на американското кино; онези от тях, които се представят тук, могат да бъдат разглеждани като примери и за двата противоположни полюса.
Photofest / The Quad Cinema
Кръстникът (1972)
Пачино доразвива невероятното си изпълнение като мафиотския бос Майкъл Корлеоне във втория филм от поредицата, Кръстникът, част II (1974), но в канона на Холивуд няма много изпълнения, които да са толкова хипнотизиращи, колкото е онова, което той прави в първия филм. Развитието на Майкъл от идеалистично настроен ветеран от Втората световна война до коравосърдечен гангстер е емоционалното ядро на криминалната сага на Копола. Пачино го постига без да експлодира от гняв в който и да е момент, без да върши нещо, което да прави трансформацията му очевидна. Онова, което се развива в героя е усещането за контрол; Майкъл доминира всяко пространство, в което се намира, чрез много малко говорене, при което всяка дума се претегля и овладява до степен, която я превръща в оръжие.
Това е титанично изпълнение – той е едновременно и ужасяващо-божествен, и осезаемо-човечен – но заедно с това то е и нещо, което Пачино никога повече не успява да постигне, извън останалите филми от поредицата. С тази роля той помага на Холивуд да дефинира един по-мрачен, по-вътрешно мъжествен идеал, силно различен от типичните англосаксонски идоли от миналото, които той е победил в борбата за тази роля. Пачино, заедно с колегите си, работещи по Метода (например Робърт Де Ниро и Дъстин Хофман), е напълно различен тип звезда, и той бързо изгражда мощния си вид екранно присъствие с филми като Серпико на Сидни Полак (1973) или Плашилото на Джери Шатцбърг (1973), циментирайки го окончателно с Кръстникът, част II.
Photofest / The Quad Cinema
Кучешки следобед (1975)
Ако Кръстникът си остава най-известното изпълнение на Пачино (при появяването си филмът е най-печелившият в историята на киното, измествайки от първото място Отнесени от вихъра), то начинът, по който той представя един аматьор, извършващ банков обир в Кучешки следобед на Сидни Лъмет е неговото най-„Пачино“ изпълнение, пълно с нервна енергия и изблици на лудешки крясъци. Сблъсъкът с полицията, където той крещи „Attica!“ (цялата сцена е била импровизирана, на място) е пример за това колко по-голям Пачино ще стане в късните си години. Той изгражда сцената бавно, оставяйки страховете на Сони Уорцик[1] да се надигат, докато накрая се излеят в бесен гняв и параноя. Той иска да потопи публиката в проблемите на героя си, знаейки, че това ще направи всеки неочакван обрат в историята да изглежда напълно естествен. Пачино, практически непознат през 1971, получава четвъртата си номинация за Оскар за Кучешки следобед – нещо безпрецедентно и не повторено в Холивуд до наши дни.
Columbia Pictures
Боби Диърфийлд (1977)
След това Пачино си дава две години почивка, преди да започне работа с друг водещ режисьор (Сидни Полак) – в една романтична драма, поставена в света на конните надбягвания, заедно с [швейцарската актриса] Марте Келер, с която след това има кратка афера. Филмът е колосален провал, странно произведение, което всъщност няма почти нищо общо с конните надбягвания и е широко осмивано от критиците като тромаво подобие на съвременното европейско арт-кино. Диърфийлд е интересен, ако и само на места (това е един от провалите, които Пачино иска да види включени в ретроспективата в Ню Йорк), отчасти защото това е един от малкото случаи, в които актьорът се доближава до хладната интензивност на Майкъл Корлеоне. „Това не беше изпълнение, което идва естествено при вас, но то беше нещо лично, и това си личи“, каза наскоро Пачино за филма. “Виждате нещо, което се разкрива в характера му, малко приглушено – нещо, през което по онова време преминавах в живота си“.
United Artists
Фатален партньор [Cruising] (1980)
Боби Диърфийлд се появи в същата година, в която Звездни войни превзе Холивуд на щурм и епохата на мега-касовите филми започна да се задава на хоризонта. Пачино, усилено работещ през началните си години, се превърна в спорадично екранно присъствие (само една номинация за Оскар през 1980-те, за обсебения от идеята за справедливост адвокат от И справедливост за всички на Нормън Джуисън). Някои филми, особено Фатален партньор на Уилям Фридкин, може би са го привличали единствено защото може би са изглеждали отблъскващи и обидни за тогавашната публика. Тук виждахме един Пачино, който открито се противопоставя срещу холивудския завой към гигантски сай-фай и екшън-продукции.
Драма, разказваща за полицай под прикритие (Пачино), който прониква в нюйоркската гей- и фетиш-сцена, в преследване на сериен убиец, Фатален партньор е шокиращо-експлицитен и на места изключително глупав. Той беше критикуван от гей-активисти по време на снимането и широко осъден като хомофобен след като беше разпространен. Пачино казва, че този филм го е научил да се отнася по-внимателно към разбирането на широкото въздействие на ролите, които избира: „Трябва да разбирате кого представяте, какво вършите и по какъв начин то ще повлияе на света наоколо. Трябва да знаете поне малко за нещата [които играете]“, казва той в Интервю за Вилидж войс през същата година. При повторно гледане Фатален партньор изглежда по-скоро несръчен, отколкото злонамерен – един отчуждаващ поглед към свят, който дори Фридкин изглежда не разбира особено добре. Но Пачино изглежда някак изгубен в този филм, сведен до пасивно наблюдение, докато филмът дава само най-повърхностна идея за собствената сексуалност на героя и променящото му се умствено състояние (краят е някак неясен и неочакван, с намек, че Пачино може би в края на краищата също е станал жертва на убиеца).
Everett Collection / The Quad Cinema
Белязаният (1983)
1980-те са тихи за Пачино (той направи само пет филма, сред тях тоталните провали Фатален партньор и Революция), но те му дават и Белязаният, гангстерския епос на Брайън Де Палма, който си остава филмова класика за поколение след поколение от университетски студенти и надрусани тейнейджъри. Може би с тези думи малко омаловажавам Белязаният, но комикът Джон Мълейни веднъж се надсмя перфектно над идеята, че някой би могъл да разглежда като равнопоставени филми от рода на Кръстникът и Белязаният: „О, така ли? Ами хубаво, тогава моите две любими ястия са омари и … дъвчащи бонбонки. Тия неща са равнопоставени в моите очи!“.
Историята на един кубински гангстер, който постига огромна власт, а след това пада от нея, Белязаният се гледа на един дъх, но той със сигурност е началото на фазата „дъвчащи бонбонки“ в кариерата на Пачино – една фаза, в която никой избор не изглеждаше безобразен, а крещенето директно в камерата си беше нещо просто задължително. Това е онзи Пачино, с който толкова много от по-младите зрители са единствено запознати. „Мисля, че понякога правех тия избори защото гледам на себе си като на един вид тенор“, казва самият Пачино. „А един тенор трябва да взема онези високи ноти, от време на време. Дори и ако са грешни. Така че понякога те бяха далеч отвъд всякакви граници… Виждах онези герои като по-големи от самия живот; не ги виждах като триизмерни“.
Universal Pictures
Море от любов (1989)
След четиригодишно прекъсване Пачино се върна към киното с този трилър на Харолд Бекер, където играе полицай, който преследва сериен убиец, използващ личните обяви на жертвите си. По това време Пачино е фалирал и казва, че е имал нужда от парите, но освен това е харесвал много и сценария на Ричард Прайс, който го е привлякъл преди всичко друго. Самият аз винаги съм обичал Море от любов; това е приглушен нюйоркски филм с истински усет за Ъпър уест сайд от 1980-те – квартал, който все още прави резки преходи между богаташкото и много опасното, буквално от улица на улица. За щастие Пачино не прекалява с високите ноти тук – неговият детектив Франк Келер е шармантен, но тромав неудачник, един перфектен герой от филм-ноар, в солиден пример за този жанр. Това оформи и шаблона за 1990-те години, които бяха претъпкани с кашкави В-филми като Дик Трейси (1990), Пътят на Карлито (1993), Кметството (1996) и Адвокат на дявола (1997).
New Line Cinema
Гленгари Глен Рос (1992)
Пътят на Карлито е може би най-доброто изпълнение на Пачино за 1990-те, доколкото то представлява един вид естествена еволюция от бомбастичните му герои-гангстери от предишните години към някой, който е напълно изтощен от крайностите на онази епоха. Но самият аз предпочитам поддържащата му роля от Гленгари Глен Рос, адаптацията на едноименната пиеса от Дейвид Мамет, направена от Джеймс Фоули, където Пачино отново беше номиниран за Оскар. Това е един от малкото пъти, в които ще видите Пачино да се отказва от марковата си харизма. В края на краищата той действително получи Оскара си, но за друг филм, Усещане за жена от 1992. Но докато Усещане представлява един вид смразен връх на всички негови прекалявания като актьор (изпълнението му граничи с усещане за неудобство още от първата минута), то Гленгари е едно далеч по-изтънчено и по-запомнящо се представяне.
Warner Bros.
Жега (1995)
Ако бих искал един бомбастичен, тържествен Пачино, то това е филмът, към който бих се обърнал – великолепният криминален епос на Майкъл Ман, приказка за ченгета и разбойници, която се преживява като битка между звездни богове. Маркетинговата кампания на филма се въртеше предимно около обединяването на двете икони на 1970-те, Пачино (играещ лосанжелиския полицай Винсент Хана) и Де Ниро (професионалният престъпник Нийл Маколи), но разбира се те споделят само една главна сцена – разговор на кафе, който ги представя като напълно равни. Де Ниро е само прикрита хладност и самоконтрол, докато Пачино играе героя си така, сякаш през цялото време е надрусан до шапката с кокаин. Но това е един от ония филми, в които тенорът действително улучва високите ноти, вместо само да се стреми към тях; филмите на Ман притежават в края на краищата симфонични измерения и бомбастичността на Пачино перфектно отговаря на всичко това.
TriStar Pictures
Дони Браско (1997)
Макар че толкова много от филмите на Пачино от това време, сред тях Вътрешен човек и Всяка една неделя ни показват някакъв вид бос, който крещи в лицата на колегите си, Дони Браско на Майк Нюъл е малко подценявано перо в гангстерския канон на актьора. Като мафиотският войник на средно ниво Бенджамин „Лефти“ Руджиеро, Пачино играе човек, който се опитва да направи услуга на шефовете си, като ги запознава с крадеца на бижута Дони Браско (Джони Деп). Лефти не подозира, че Дони е всъщност агент под прикритие на ФБР, и макар че Деп играе главната роля във филма, Пачино придава на Дони Браско едно меланхолично усещане за безвъзвратно отминалото време, както и за това как старите ветерани-актьори като него биват малко по малко задминавани от по-млади звезди.
Warner Bros.
Опасно безсъние (2002)
Това трагично усещане за отминаващото време продължава във великолепния твърд детективски трилър на Кристофър Нолан, който изглежда така, сякаш проследява героя на Пачино от Жега, само че десетилетия след най-добрите му времена като полицейски офицер. Уил Дормър е повехнал бивш инспектор-звезда, пристигнал в Аляска да разследва необичайно убийство, който по погрешка застрелва партньора си, а след това е въвлечен в игра на котка и мишка с убиеца, когото преследва (изигран от един ледено-жесток Робин Уилямс). Това е Пачино в най-пестеливата си и лаконична форма от 2000-те години. Едно от онези редки изпълнения, които представят повяхващата звездна форма на Пачино – тук той играе извън обичайния си обхват, ако и да признава, че работи с все същата стара торба с трикове.
HBO
Ангели в Америка (2003)
В новия 21-ви век много от най-запомнящите се изпълнения на Пачино са вече в телевизията, всички за HBO, където той често играе противоречиви фигури от скорошната американска история като Джак Кеворкян, Фил Спектор и Джо Патерно (в предстоящия филм на Бари Левинсон, Патерно, който излиза на екран на 4 април [2018]). Далеч най-доброто му от всички тези изпълнения е онова на Рой Кон в мини-сериала на Майк Никълс Ангели в Америка (адаптация на едноименната пиеса на Тони Кушнер). Това, разбира се, е един преуголемен Пачино, но монолозите на Кон в тази пиеса великолепно представят излязлото извън контрол американско его – идеална за Пачино тема, в която той с удоволствие забива зъби.
Columbia Pictures
Джак и Джил (2011)
А какъв по-добър контрапункт на Ангели в Америка от ексцентричното изпълнение на Пачино като самия себе си в Джак и Джил на Денис Дуган – вулгарна комедия на нравите, в която Адам Сандлър играе както един спокоен лосанжелиски режисьор на реклами, така и сестра му (близначка) – безсрамна еврейска дама от Бронкс. Пачино се влюбва в Джил и се опитва да я спечели с все по-нахакани тактики (накрая се преоблича като Дон Кихот е пее „Невъзможната мечта“ от Човекът от Ла Манча; освен това има и [безумно комична] сцена, в която той прави реклама на Дънкин Донътс). Филмът третира Пачино с преклонение, но актьорът не се страхува да използва собственото си статукво като хумористична кулминация.
При всичките възходи и падения в ролите си, Пачино успява да поддържа невероятно себеусещане – нещо необичайно при такива икони, както най-добре се вижда в много смислените интервюта, които той дава във връзка с последната си ретроспектива. Той е също толкова необичаен днес, колкото е бил по време на първите си стъпки в индустрията – и никога не се е притеснявал от себеразголване и представяне на собствените си несигурности чрез ролите. Докато Новият Холивуд [от 1970-те] днес вече се е вкаменил и превърнал в една силно традиционна система, задвижвана от звезди и студиа, Пачино винаги е запазвал независимостта си и е търсел нови, предизвикателни проекти. Тази година например той най-после работи заедно с Мартин Скорсизи за предстоящата драма на Нетфликс Ирландецът. Една нова и смела епоха на Пачино може би ни очаква в близкото бъдеще.
[1] Героят от филма, реална личност, върху когото е изградена историята, Бел. пр.
