В кабинета на Зак Снайдър се виждат повече препарирани животни, отколкото изглежда нормално. Лъвица. Бобър. Патица. Освен това богата колекция от брадви, мечове и пушки – оръжията, използвани за поваляне на дивите зверове, може би? Ефектът би трябвало да е обезпокоителен, но не е, защото самият Снайдър е топъл, бъбрив, сговорчив човек. А пространството, закътано в планинския склон в Пасадена, Калифорния, се оказва не толкова мъжка пещера, колкото пещера за фенове: Снайдер е светилище на творческия си живот. Мечовете и оръжията са само реквизит от филмите му, като например японските мечове на Бейбидол от „Sucker Punch“. Снимката на Жената-чудо над дивана, на която тя държи няколко отрязани глави? Огромна и оцветена в сепия, тя изглежда странно съблазнителна.
Всъщност да си в офиса на Снайдър е малко като да гледаш един от многото му стилизирани шокфестове: Насилието е толкова преувеличено, че накрая се оказва не само безобидно, но и забавно. Това, разбира се, е причината за появата на легионите му от фенове. Спомнете си за кръвопролитията в стил 300, за смущаващото начало на Пазителите [в което един от свръхгероите, наречени „Пазители“, е изхвърлен през прозореца на жилището си, високо в някакъв небостъргач]. Или която и да е сцена от режисьорската версия на Лигата на справедливостта – която, макар и с продължителност четири часа и обвита в лична и професионална трагедия, се нарежда сред най-автентичните, авторски филми, направени по комикси досега.
Сега Снайдър добавя към канона си от мащабни фантастични филми и Бунтовническа луна [Rebel Moon], космическа опера за група разбойници, която обхваща цяла галактика. Първият му франчайз-филм [начало на поредица] като режисьор след Лигата на справедливостта, филмът поставя началото на нова ера за Снайдър. Е, може би не чак толкова нова: той все още ще бъде голям, кървав и жесток. Тъй като комиксовите саги вече не са толкова сигурни хитове, колкото бяха някога, Снайдър има възможност да се движи необременен от веригите на съществуващата интелектуална собственост. Бунтовническа луна ще стартира в Netflix с двучасова версия PG-13 [подходящ за деца], която ще бъде последвана по-късно от, да, тричасова версия на режисьора с твърд рейтинг [тоест само за възрастни]. Това е най-подходящото място, казва ми Снайдър. Той е щастлив да играе играта на студиото, ако това означава, че ще получи онова, което иска.
Това е визия за кариерата му, в която той с удоволствие се задълбочава, и ние го правим, но колкото и Снайдър да обича да гледа напред, той има навика да се връща и към миналото. Докато разговаряме, неколкократно скача, за да ми покаже един след друг мемориални предмети. Прелистваме брошурата на рядък винилов саундтрак към Лигата на справедливостта (400 долара в eBay). Разглеждаме внимателно подвързания, нереализиран сценарий на Снайдър за The Fountainhead. (Говорим за Айн Ранд много повече, отколкото се очакваше.) След това преминаваме към оригиналните сторибордове за Пазителите, които са ясни, умело изчистени. Когато стигаме до сцената, в която Роршах се бие с момчетата в коридора, Снайдър издава малък бум-бум-бум звук, докато имитира стрелба с пистолет.
Колкото по-дълго разговаряме, толкова повече стари теми изплуват на повърхността, а към момента, в който Снайдър попада на годишника си от гимназията („Никога не забравяй кой си и никога не пренебрегвай да го изразяваш“, му е написал г-н Браун, неговият учител по алгебра), аз съм потънал дълбоко в носталгията по Снайдър – дори когато той настоява, че не е носталгичен тип. По някакъв начин знам какво има предвид. Снайдър е готов да премисля кариерата си, но не е обременен от нея. Няма разсъждения в стил Мартин Скорсезе за старите времена на киното или за неприкосновеността на киносалоните. Той просто прави готини неща и иска да говори за тях. Снайдър е колкото бизнесмен, толкова и автор, с ясен поглед и спокойствие. И ако в него има някакво насилие, то е изкусно погребано.
Хемал Джавери: Искам да отделя минута, за да призная, че за много хора аз съм във вътрешното светилище. [Посочва снимката на Жената-чудо на стената] Мале-мале. Това е великолепно.
Зак Снайдър: Това е оригиналът. Направи я моят приятел Стив Бъркман, преди да наемем Пати [Пати Дженкинс, която режисира двата филма за Жената-чудо].
Уау, знаят ли хората, че това съществува?
Лудите фенове знаят. Когато го започнах, исках Жена-чудо, която да не е непременно наивна. Искам да кажа, не точно като някакъв вид девственица. Всъщност във филма за Жената-чудо има една реплика, която бях написал първоначално. Когато са на лодката и си говорят за трактатите за сексуалното удоволствие, тя казва [на Стив Тревор]: „Няма да ти харесат, защото стигат до заключението, че мъжете, макар и важни за възпроизводството, не са необходими за удоволствието.“ Това беше моят принос.
Бунтовническа луна също има силна женска роля – Кора, тази бивша военна жена. Коя е тя за теб?
Филмът не е наивна фантазия. Тя е войник. Травмата от това, че е била войник, е голяма част от това, което е, и тя наистина я оформя в огромна степен. Това е силен женски персонаж, с много недостатъци. В този случай тя има да открива много неща за себе си. Тя е могъща, познава добре вселената. Но в емоционално отношение това е мястото, където тя трябва да порасне.
Израства ли тя?
Има го това, че се чувства недостойна за изкупление, но го вкусва и стига до това място, където може да живее живота си.
Кое беше решаващо обстоятелство за пренасянето на Rebel Moon в Netflix?
От самото начало те разбираха всичко: „А, ще искате да направите режисьорска версия“. Възможността да направя режисьорска версия беше предпоставка за създаването на филма – и това за първи път – така че удоволствието от създаването на двучасовата PG-13 версия беше много по-голямо.
Може би има дори предимство да се направи тази отделна PG-13 версия?
Това позволи на версията с рейтинг R [тоест с повече насилие] да бъде по-открита. Това е едно интересно, митологично място, което открих за себе си. Начинът, по който правя филмите сега, е, че имам концепция за режисьорска версия от самото начало. Мисля, че почти всеки филм, който съм направил, с изключение на Човекът от стомана, има режисьорска версия, може би дори две. За разлика от моите приятели, които правят филми…
Имената им?
Ами като Крис [Нолан] и, не знам, може би Тод Филипс. Това са хората, с които се сравнявам. Крис, като режисьор, вероятно е човекът, до когото бих бил най-близък, що се отнася до сравненията.
Дали защото и двамата правите много дълги филми?
Той продуцира Човекът от стомана. Работих отблизо с него по време на този процес и това ни сближи.
Разбира се, но как така вие можете да направите две версии на филмите си, докато Кристофър Нолан така и не успява да пусне удължената версия на Опенхаймер?
Е, Крис просто няма нужда да го прави. Аз съм култивирал тази друга система, в която в много отношения с режисьорските версии искам повече, отколкото може би имам право. Осъзнах, че има хляб в това да кажеш: „Знаеш ли какво всъщност исках да направя?“ А след това го правя. Опитът ми показва, че всички режисьорски версии, които съм правил, се смятат за по-добри от кино-версиите. Критиците или който и да е друг, просто казват: „Е, режисьорската версия е по-добра.“
Това със сигурност беше така при Лигата на справедливостта.
Ако трябва да бъда честен, никога не съм гледал кино-версията на Warner Bros. Чувал съм много за него. Съпругата ми [продуцентката на филма Дебора Снайдър] беше принудена да го гледа.
Промени ли стриймингът начина, по който правите филми?
Това е различен вид атмосфера. При стрийминга трябва да внимаваш с началото на филмите, защото бариерата за влизане е много лесна. Но същото важи и за бариерата за напускане. Балансът е много по-труден на стрийминг, отколкото в киносалон. Обикновено започвам филмите с много труден начален момент, нали? Искам да счупя бариерата. Всички тези филми, Пазителите, Зората на мъртвите, имат много силни начала.
Явно се опитвате да разтревожите хората с работата си.
Опитвам се и това ми харесва. Вярвам, че най-удовлетворяващият вид филмово пътешествие е онова, което не очакваш. Обратът, който не си очаквал да дойде. Да се чувстваш малко неудобно или да те отведат на място, до което обикновено не би стигнал.
Често срещано оплакване от филмите ти е, че винаги са толкова мрачни и изпълнени с насилие. Това основателно ли е?
Може би, но е така просто защото това е вида изкуство, което харесвам. Нещата, които ме вълнуват или интересуват, обикновено са малко по-жестоки. Любимите ми филми, знаеш ли, наистина са ме ошашавяли.
Като стана дума за това, виждам много мечове и брадви на стената. Има и нещо като меча кожа там.
Това е лъв.
О, Боже мой.
[Снайдър става и отиваме до кожарта.] Измъкнах я от един контейнер за боклук. Намерихме я зад една дърводелска работилница.
Значи не си я одрал сам.
Не съм, не. Бяха я изхвърлили. И си казах: „Уау, това е толкова грубо. Изхвърлили сте лъвица на боклука? Извадих я и намерих друг таксидермист, поръчах да я почистят, измият, изчеткат и всичко останало. Така че тя има втори живот.
Имаш и много оръжия.
Те са фалшиви. Това е реквизит. Само този кафяв Бес [вид мускет, старовремска пушка с предно зареждане] е истински. Подари ми го жена ми, той е от Революционната война.
Смяташ ли, че филмовото изкуство е станало твърде дезинфекцирано?
Да. Да.
Мислиш ли, че ставаме прекалено консервативни?
Да. Но знаеш ли, филмите струват много пари. Трудно се правят.
Ти си такъв реалист.
За мен всичко опира до това: как да измамя системата?
Така че ти просто я заиграваш.
Трябва да я заиграеш. Ако не го направиш, накрая няма да имаш нищо. В крайна сметка наистина трябва да заложиш душата си, просто да си изтръгнеш сърцето. А след това пускаш всичко на търг. Пускаш филма на пазара и той се превръща в потребителски продукт. Самият ти ставаш потребителски продукт. Това е нещото, което според мен може да се окаже наистина трудно за режисьорите. Това е цената на сделката. Може да е доста болезнено.
Имаше толкова силна позиция по отношение на разширената вселена на DC [Comics], имаше целия си план и той не се получи по начина, по който го искаше – накрая те предадоха ключовете на Джеймс Гън. Как се справяш с това да оставиш зад гърба си нещо, което е било толкова значимо за теб?
Най-голямото, най-катарзисното нещо беше Лигата на справедливостта. Преживяването ми с този филм беше най-тежкото от гледна точка на това, което се случваше с мен и в личен, и в професионален план. Всичко това беше наистина болезнено и ме накара доста да се замисля за какво е всичко. Каква е крайната цел?
Беше истинска криза. Опитвах се да направя нещо по най-добрия възможен начин. Бях избран за режисьор поради набора ми от умения, но в крайна сметка се оказах в плен на множество съмнения. А в личния си живот се сблъсках със, сигурно знаеш, може би най-болезненото нещо, за което мога да се сетя.
Да, смъртта на [осиновената ти] дъщеря Есен, чрез самоубийство. Което се случи в края на работата по Лигата на справедливостта, нали?
Да, по време на постпродукцията, а аз не намерих утеха в работата. Животът, който създадох за себе си, не можеше да даде утеха за това друго преживяване. Знаеш ли, ако сме честни със себе си, то обикновено се надяваме, че онова, което вършим в работата си, ще има някакво пречистващо влияние върху борбите, които водим в живота си. И това беше най-мрачният момент в живота ми, защото имах чувството, че се обърнах към нещото, което обичам, а то ми обърна гръб.
Искаш да кажеш, че работата не ти е донесла утеха? Или имаш предвид отношенията ти със студиото?
Може да е било заради студиото, но също и заради самата работа. Там, където се намирах с проекта, а също и в отношенията ми със студиото, това преживяване не ми предлагаше нищо. Всякакво изцеление беше невъзможно и затова нямах интерес да продължавам с него.
За мен това беше истинско прекъсване. Живееш с илюзията, че изкуството ти и начинът, по който изразяваш себе си, са вид терапия, на която винаги можеш да разчитате. А когато наистина се наложи, изведнъж осъзнаваш: „О, не, това изобщо не помага.“
Скръбта е дълбоко изтощително нещо. Какво всъщност те върна към киното?
Движението на феновете, които искаха да разберат какво всъщност е трябвало да представлява Лигата на справедливостта, беше много катарзисно. Защото [създаването на Лигата на справедливостта] беше точно същото нещо, което ме беше предало на първо място. А освен това да мога да посветя филма на Есен.
Позволи ми малко да задълбоча това, защото днес името ти се свързва с отрицателните страни на екстремното фенство. В наши дни интернет съкращението за агресивен тормоз във фенството е, например, „идиотските фенове на Снайдер“ – много от които всъщност тормозеха хора и публикуваха онлайн всевъзможна отрова.
Виж, има тонове от токсични фенове и аз не одобрявам това поведение. Но за [изказванията на] всеки токсичен фен имаше множество основателни, друг път нелепи, а понякога и наистина невероятно мрачни атаки срещу мен и моето семейство. Не оправдавам никакво лошо поведение, но аз също съм в процес на разговор с тези фенове, в който се опитвам да върша работа, както мога.
На всичкото отгоре работата ти е толкова поляризираща. Почти във всяка статия за теб се казва нещо в смисъл „дали обичате, или мразите филмите му“. Как осмисляш това?
Странно е, че хората се интересуват толкова много. Чак дотам, че да намразят филмите. По-скоро ме интересува анализът на онова, което предизвиква такъв гняв. Феновете се появиха по този силен начин. И те не са случайни. Правя филми с мотивацията да създам нещо за феновете, от което те да се интересуват колкото се може повече. Това е видът сделка, която съм сключил.
Може ли да се каже, че си човек, който гледа с надежда в бъдещето?
Да, изцяло. Да, много, много изпълнен с надежда. Опитвам се да живея за момента, доколкото мога, но наистина – винаги се вълнувам.
Звучи така, сякаш си разбрал как да съществуваш като артист, като заедно с това осъзнаваш комерсиалния характер на онова, което правиш.
Мисля, че много хора не осъзнават, че за нас съществуват нещо като два свята. Наистина ми отне известно време, за да разбера това. Човек можеш да има и двете неща, без да прави компромиси в едната или другата посока. Разбираш ли какво искам да кажа?
Мисля, че да…
Виждаш ли там Изворът [The Fountainhead]? Моят начин не е начинът на Хауърд Рорк. [Снайдър се изправя и грабва красиво подвързано по поръчка копие на нереализирания си сценарий за Изворът. Той изглежда много, много дълъг.] Познаваш ли романа на Айн Ранд?
Да, знам го.
Хауърд Роурк никога не би построил две сгради. Едната за теб, другата за мен. Той е за това да няма компромиси. Да направиш студиен филм е компромис. Но аз съм стигнал дотам, че мога с широко отворени очи да създам индивидуално преживяване за два различни пазара едновременно. Не познавам друг режисьор, който да може да го направи. Аз мога да правя и двете.
Продължаваш ли да се интересуваш от кино-версиите?
Да, интересувам се. Не знам дали това, че един филм е в кината, непременно обслужва стрийминговото издание. Мисля, че присъдата по този въпрос тепърва ще идва.
А каква е твоята присъда?
Не мисля, че пускането по кината помага на стрийминга. Но смятам, очевидно, че ако направиш филм за кината, това е невероятно преживяване. Гледах Барби в кино. Гледах и Опенхаймер. Те бяха страхотни. Искам да направя нещо такова. Това ми харесва.
Изглежда, че няма баланс между работата и личния ти живот.
Няма баланс между работата и личния ми живот. Абсолютно си прав. Двамата с Деб не се опитваме да го постигнем.
Никога ли не изпитваш нужда да се оттеглиш за малко?
Все още не ми се е случвало.
Съпругата ти каза, че те е насърчила да се занимаваш с грънчарство.
Да, играех прекалено много [компютърната игра] Fortnite. Всъщност съм доста добър в нея. Но това беше, нали разбираш, в 3 часа сутринта и жена ми каза: „Ти сериозно ли играеш Fortnite в 3 часа сутринта срещу някакви 12-годишни деца?“.
Те знаят ли, че си Зак Снайдър?
Не, не мисля. Аватарът ми е г-н Мийзъкс от Рик и Морти. Както и да е, ако си бил убит от г-н Мийзъкс, това може и да е бил Зак Снайдър.
