„Знам, че звучи малко наивно, но и достатъчно сериозно – трябва да забавлявам зрителите.Ние всички трябва да се забавляваме – аз, актьорите, операторът – всички трябва да се чувстват така, все едно правим филма за себе си, защото това е иднственият начин творбата да се изпълни с определена лекота.
Ако всички участници чувстват тежестта на парите, дадени за направата на филма, това по някакъв начин влияе на крайния резултат, който не винаги е очакваният“.
Да се пише за един от най-талантливите и изтъкнати режисьори на нашето време, роден на 18 февруари 1932 г. в гр.Чеслав, е примамливо и трудно.
Причините са няколко, но главната е една – филмите му са известни по света, анализирани са внимателно и цялостно, и е много трудно да се отбележи нещо ново за тях и за създателя им, различно от познатите констатации и обобщения.
Милош Форман ме привлича преди всичко като личност и характер, открил и разработил своя територия в киното още от времето на следването си в Пражката филмова академия ФАМУ, в която попада с натрупания опит на режисьор и драматург на театър „Латерна магика“, както и с несретническата си съдба на сирак, расъл по сиропиталищата, загубил рано родителите си в нацисткия концлагер Аушвиц през 1942 г., преживял налагането на комунизма в родината си шест години по-късно и сам принуден да емигрира през 1968 г.
Той винаги с гордост заявява, че е живял при шест различни социални системи!
Първите си сериозни успехи постига в документалното кино с „Конкурс“ (1962) и „Ако не беше музиката“ (1963).
Те са преди всичко плод на дръзка и мотивирана импровизация, като с тях разкрива двете страни на съвременната популярна музика, както и мечтите на обикновените младежи за един по-различен и интригуващ живот.
В „Ако не беше музиката“ лансира непрофесионала Ян Вострочил и бъдещия актьор Владимир Пухолт, с които ще работи и след това, а в „Конкурс“открива щедрия талант на Маркета Кротка, мечтаеща да замени жалкото си битие на келнер с примамливия свят на естрадните звезди.
След това създава трите си знаменити филма „Черен Петър“ (1964), „Любовта на русокосата“ (1965) и „Пожар, кукло моя“ (1967), в които като сценарист и режисьор деликатно, със специфично чувство за хумор и много искрено и непосредствено поставя за разрешаване проблема за взаимоотношенията между поколенията и за грижите и надеждите на младите хора.
С тази си трилогия Форман отхвърля господстващите стереотипи и предизвиква твърде спокойните съвести.
Но той не е нито разгневен, нито бунтовник. Казва това, което мисли, напълно свободно, с нов стил, модерно.
От тези класически ленти, станали фундамент на чешкото филмово чудо, донесли му планетарна слава и овациите на водещите специалисти в света, определено харесвам втория и най-вече третия филм от поредицата.
„Черен Петър“, ако и да печели „Златната лодка“ за най-добра режисура в Локарно, е все още заявка, опипване на почвата, мозайка, дразнене на еснафските критерии за лично щастие от страна на младия продавач Петър Ванек (Ладислав Яким).
„Любовта на русокосата“ е горчива сатира на чешкия истаблишмент и поетична елегия за крушението на една миловидна и много симпатична провинциалистка (Яна Брейхова), сблъскала се с фалша и лицемерието на хората от столицата Прага.
Иронията в „Пожар, кукло моя“, неговият пръв цветен филм с Ян Востръчил в главната роля, прераства в сарказъм.
Критичният поглед към затвореното пожарникарско общество е поръсен с жлъчни зарисовки, докато финалният пожар с мрачните внушения, които предизвиква, е недвусмислено предупреждение за приближаващата обществена драма.
Милош Форман щастливо избягва участта да стане свидетел на окупацията на своята родина от войските на Варшавския договор на 21 август 1968 г., тъй като е във Франция за обсъждане на свой проект, филмът му получава номинация за „Оскар“, продуцентът Клод Бери се навива да купи лентата от чехословашкото правителство, след което режисьорът приема предложението да специализира в САЩ, защото „в моите представи Холивуд беше нещо като пирамидите за архитектите: място, където не можеш да не отидеш, заради големия опит. “
Отказвайки да се завърне след т.н.нормализация, Форман се превръща в невъзвращенец, неговите филми са забранени в Чехословакия.
За повече от десетилетие името му е табу, подобна участ сполетява и двамата му най- близки сътрудника – сценаристът и бъдещ режисьор Иван (Айвън) Пасер и операторът Мирослав Ондржичек, които покрай него също стават световноизвестни.
Поставен в екстремна ситуация Милош Форман мобилизира целия си творчески и волеви потенциал и след четири години, прекарани в обмисляне на проекти в прочутия нюйоркски хотел „Челси“ през 1971 г. успява да заснеме в съавторство с Душан Макавеев, Пуриша Джорджевич и Тинто Брас ексцентричната сатира „Тъгувам по Соня Хени“ с Брук Хауърд и Катрин Роувъл, а след това и първия си американски игрален филм „Излитане“, отразяващ непринудено всекидневието на тинейджърите в Ню Йорк и намиращ много допирни точки с дебюта му в Чехословакия „Черен Петър“.
„Излитане“ е награден в Кан със специалната награда на журито, дебютантката Линеа Хикок като Джейн Тайн се справя блестящо с главната женска роля, подкрепена от Бък Хенри и Лин Карлин, играещи нейните родители Лари и Лин, публиката се забавлява с ироничния и честен поглед към американския начин на живот през призмата на две поколения, уловен е носталгичния дъх от края на 60 – те и началото на 70-те години на миналия век, а това е вече попътен вятър към голямото кино, към осъществената американска мечта.
Междинната спирка е 10 минутната новела „Десетобой“ от документалния филм за Мюнхенската олимпиада „През погледа на осемте“ (1973), за която е поканен в компанията на знаменитости като Юрий Озеров и Артър Пен, а неговият ярък и категоричен успех в новата му кариера, първият негов шедьовър в САЩ става продуцираната от Майкъл Дъглас екранизация на романа на Кен Киси „Полет над кукувиче гнездо“ (1975).
Това е един от любимите ми филми, Джак Никълсън в ролята на Рандъл Макмърфи е велик, достойна негова противничка е Луиз Флетчър като демоничната сестра Рачид, а финалът с раздраната мрежеста преграда от прозореца на лудницата, пробита от вожда Бродмън (Уил Симпсън), винаги ме е довеждал до силен потрес.
Имало е защо да треперят чешките цензори и да се противят цели 7 години този филм да бъде показан у нас, въпреки че „Полетът“... като всеки шедьовър има амбивалентно звучене – за едни е метафора за упадъка на консумативното западно общество, за други е обвинение срещу методите на лечение в психиатриите, а за трети е просто критика на тоталитарната система, поднесена фино, оригинално и много въздействено.
Същият емоционален плам струи от „Коса“ (1979), екранизация на знаменития мюзикъл на Джеръм Рагни и Джеймс Рейдо, в който изобличението на Виетнамската авантюра ( незабравим е финалният хипарски химн пред Белия дом – „Пуснете слънчевата светлина!“) е най-вече претекст за разкриване манталитета и ценностната система на „децата на цветята“, към които Форман изпитва обич и пиетет.
Запитан по време на еуфорията около „Коса“ защо не заснеме нещо по собствен материал, Милош Форман тактично посочва:
„В страната, в която не сте се родили и не сте израснали, не можете да пишете сценарии по собствен сюжет. Не можете, защото главният и незаменим източник на литературното творчество, според мен, са детството и юношеството.
Аз не съм ги преживял в Америка и затова не ми остава нищо друго, освен да имам работа с литература, чиито автори притежават това, което на мен ми липсва: всички онези преживявания на тази земя, в най-чувствителната и крехка възраст – младостта“.
Това не му пречи след убедителния успех в един от типично американските жанрове – мюзикъла със знаковите изяви на Трийт Уйлямс като Буковски и Никълъс Рей като генерала да премери силите си „под шапката“ на Дино де Лаурентис с най-хубавия роман на Едгар Доктороу, смятан и за безспорна литературна класика – „Рагтайм“ (1981).
Навремето около версията на Форман се вдигна много шум, той бе обвинен в какви ли не грехове – от конформизъм (режисьорът беше поканен от президента Рейгън на специална прожекция в Белия дом) до опростено адаптиране на богатия многопластов свят на Доктороу, разкриващ Америка в нейния златен подем от началото на 20 век, но сега, 30 години по-късно, става ясно, че подходът на режисьора – с изтеглянето на преден план на конфликтната линия между шерифа Уолдо – Джеймс Кагни и младия проспериращ черен музикант Колхаус Уокър – Хауърд Ролинс – е бил плодотворен, оправдан и пряко свързан с обществените потребности за расов интегритет и социална справедливост.
Най-големият си триумф Милош Форман постига през 1984 г. с екранизацията на драмата на Питър Шафър „Амадеус“.
Това е вторият му шедьовър, спечелил му „Оскар“ за режисура и вторият му филм, отрупан като коледна елха с академичните отличия – 8 срещу 5 за „Полета“...
За разлика от предните му творби „Амадеус“ се връща в XVIII век и чрез прочутото съперничество между Моцарт – Том Хълс и Антонио Салиери – Ф. Мъри Ейбрахам лансира и интерпретира по изключително ефектен и завладяващ начин прастария конфликт между гения и таланта в изкуството и живота.
В този си филм Форман борави с глобални проблеми, търси универсални метафори и затова успехът му е така безапелационно категоричен.
В добавка представя един иконоборчески портрет на Моцарт, ползвайки творчески достиженията на Тони Ричардсън от неговата класика „Том Джоунс“ (1963).
С „Амадеус“ Форман се връща отново в любимата си Прага, свое-чужд, с американски паспорт, но ангажирайки цяла група чешки артисти, начело с Яна Брейхова ( негова първа съпруга до 1962 г., след което между 1964 и 1999 г. е женен за Вера Кресадлова, преди да свърже живота си от 1999 г. досега с Мартина Форман) и Милан Демяненко (Карл Моцарт), и консултирайки се по музикално-историческите въпроси с прочутия професор Зденек Неман.
Колкото успешен и безспорен като постижение е „Амадеус“, толкова критикуван и подценяван е следващият му опус – волната екранизация на прочутия през XVIII век епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло „Опасни връзки“, излязъл на екран през 1989 г. под заглавието „Валмон“.
Както в „Рагтайм“, така и във „Валмон“ Форман тръгва срещу стереотипите.
Той се отдалечава прекалено много от литературния първоизточник и вместо жесток и разобличаващ покварата и фалша на аристокрацията в навечерието на Великата френска революция спектакъл, създава ведър филм, изпълнен с комедийни и фарсови сцени, лансира на екрана с много финес и пластична пищност една жизнерадостна младежка лудория с хепи енд, в която блясват и се запомнят Мег Тили като мадам дьо Турвел, Анет Бенинг като маркиза дьо Мертьой, Колин Фърт като Валмон и Фейруза Болк като Сесил и който печели две награди „Сезар“.
Гледал съм и версията на Стивън Фриърс, излязла година по-рано, която е вярна на оригинала, въпреки че всъщност е филмирана драматизация на Кристофър Хемптън и независимо, че доскоро бях раздвоен в оценките си, смятам, че по-адекватен и отговарящ на духа на времето е „Валмон“, който балансира умело между пикантерииите, младежките изблици и тъгата по крушението на житейските пориви.
Промените в Източна Европа заварват Форман американски гражданин и професор в Колумбийския университет в Ню Йорк от 1978 г.
Той приветства демократизацията на своята родина, установява тесни контакти с тогавашния президент и дисидентски герой Вацлав Хавел, дори се съгласява да чете дикторския текст на документалния филм, посветен на него през 1991 г.
Многократно се връща в любимата си Прага, но не допуска типичната интелигентска грешка да дава препоръки, да става министър или да се излага като президентски експерт...
Вместо това Форман прави равносметка на своя живот в искрената, почтена и увлекателно написана мемоарна книга „Човек казва истината“ (1994), преведена у нас като „Повратна точка“, в съавторство с Ян Новак и отново се захваща с режисурата и гастролите в малки, но запомнящи се епизодични роли при знаменити свои колеги.
Запомнихме появата му първо при Майк Никълс като Димитри в компанията на Джак Никълсън и Мерил Стрийп в мелодрамата от 1986 г., носеща красноречивото заглавие „Изпепелени сърца“, през 2000 г. го гледахме в лъчезарно-романтичния режисьорски дебют на Едуард Нортън „Изкушението“, в който сякаш играеше себе си – помъдрял и много преживял професор Хавел, емигрант от Източна Европа, а през 2011 г. ни зарадва с изявата си като Джеръми Пасер в „Добрият приятел“ на Кристоф Оноре.
В режисурата напомни за себе си с пет филма, снимани за 16 години, които, ако и да баха очаквани с голямо внимание и дълго и шумно коментирани, не донесоха желания категоричен успех.
Разбира се, това не бяха куриозни провали, нещо повече – те се очертаваха като фаворити в годините на излизането си, но ставаше така, че се появяваха други, по-сериозни съперници, които закономерно ги засенчваха.
През 1996 г.излезе „Народът срещу Лари Флинт“, брилянтна възстановка на борбите, водени от порноиздателя на „Хъслър“ Лари Флинт за защитата на бизнеса си.
Схватки, в които той остава инвалид за цял живот, но доказва на американското правосъдие, че Конституцията важи за всички, особено що се отнася до свободата на печата .
Уди Харелсън създаде една от последните си знаменити роли, но като цяло филмът се възприе по-скоро като шоу за една звезда.
Абсолютно същото усещане остави у нас през 1999 г. гледането на „Човек на луната“ –иначе скучен и обстоятелствен филм за кариерата на слабо познатия американски комик Анди Кауфман, който обаче бе изигран гениално-неподражаемо от Джим Кери и благодарение на когото монотонната иначе биографична драма зазвуча на финала като химн на творческия труд.
В самия край на 2006 г. Милош Форман представи в Мадрид „Духовете на Гоя“, по който написа и роман съвместно с Жан-Клод Кариер.
Аз лично харесах филма и писах навремето адмиративна рецензия за него.
И досега твърдя, че в интерпретацията на Форман образът на Гоя във великолепната изява на Стелан Скаргард не се губи, а е винаги необходим коректив на гърчовете на властта като маг на четката, но и като солиден и добродетелен човек – независимо дали става дума за нагаждачеството на инквизитора Лоренцо Касамарес – Хавиер Бардем, надянал маската на борец за човешка свобода, или за опита на един некадърен владетел, какъвто е Карлос IV – Ранди Куейд да се прави на хуманист и меценат на изкуството, без да забравяме жертвата на обществените катаклизми – обаятелната Инес Билбатуа – чудесната Натали Портман, единствена изпратила до гробищата трупа на злодея Касамарес, прекършил живота й.
Любовта към музиката и специално към групата „Семафор“ Форман демонстрира през 2007 г., когато заснема 136 минутното тв шоу „Най-големите хитове 2 „.
През 2009 г.Мирослав Шмидмайер прави пространен портрет на маестрото в „Това, което не те убива... “, а в родината си самият Форман режисира римейк на мюзикъла „Обилна разходка“ с участието на Петер Страх – Ули, Даша Зазвуркова – Ванила и Петер Писа – Лоуер, коствал му много нерви и премеждия, оказал се обаче великолепна адаптация на комично буфо джаз шоу, носещо духа и атмосферата на легендарната „Коса“.
В момента големият режисьор работи по дългоочаквания си проект „Призракът на Мюнхен“, посветен на предателството, което западните демокрации извършват спрямо Чехословакия на Мюнхенската конференция от 29 – 30 септември 1938 г.
Жизненият и творчески път на Форман са поучителни за нас.
Той е нагледно доказателство за това как човек, надарен с разнообразни способности и умения – сценарист, кинорежисьор, продуцент, киноактьор, театрал – режисирал е успешна постановка на прочутата Брехтова „Опера за три гроша“ на Бродуей през 1976 г., при благоприятно стечение на обстоятелствата, съчетавайки европейския си дух и талант и американската си предприемчивост и замах, успява не само да разгърне изцяло своя художествен потенциал, но и да постигне успехи, немислими за източноевропеец в неговата родина.
Истината е, че отдавна Милош Форман е колкото чех, толкова и американец, колкото европеец, толкова и гражданин на света, в чийто филмов пантеон, сред безсмъртните му образци и жалони се открояват най-вече филмите, отразяващи неподражаемо уникалната атмосфера на 60 – те години на миналия век – „Любовта на русокосата“, „Пожар, кукло моя“, „Излитане“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Коса“, „Обилна разходка“, както и „Амадеус“, „Валмон“ и „Духовете на Гоя“.
Творби, с които сме израсли, които са формирали нашия интелект и поведение и които са ни накарали да станем по-добри, по-смели, по-борбени и непримирими, към недъзите на обществото, в което живеем...
Борислав Гърдев
