От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 01 Mick Heron

При създаването на героя си Мик Херон е черпил колкото от Льо Каре, толкова и от Удхаус.
Илюстрация: Харол Бустос

 

Мик Херон е широкоплещест англичанин с леко посивяла, късо подстригана черна коса, с фини и дълги пръсти, като на пианист или касоразбивач. Носи очила с телени рамки, срамежлив е и лесно се изчервява. Не кара кола и не притежава смартфон, а в апартамента в Оксфорд, където пише шпионски романи – най-добрите от едно поколение насам, според някои оценки, и неоспоримо най-забавните – няма Wi-Fi. Бил е редактор. Никога не е бил таен агент, освен доколкото може да се каже, че всички писатели са шпиони (а напоследък може би и всички останали хора).

Шпионската литература започва да се развива в годините преди Първата световна война и едва след това набира скорост. През 1927 г. Съмърсет Моъм пише романа Ашенден, или британският агент, в който става дума за писател, вербуван в британското разузнаване. По време на войната Моъм е бил шпионин; вербуван е след излизането на За човешкото робство. Писателите са добри юнаци (както би казал Херон): те са остро наблюдателни и обикновено знаят езици. (Моъм е владеел френски и немски.) „Дори и да се справиш добре, няма да получиш благодарност“, казва Р. на Ашенден, „а ако изпаднеш в беда, няма да получиш помощ“. Редакторите казват същото на писателите.

Най-известните наследници на Моъм – Греъм Грийн, Иън Флеминг и Джон льо Каре – също са били шпиони. Грийн е работил за M.I.6, британската служба за външно разузнаване, Флеминг – за военноморското разузнаване, а Льо Каре – и за M.I.6, и за M.I.5, британската служба за сигурност. Подобно на Льо Каре, чието словотворчество за шпионажа включва думи като „къртица“, „призрак“ и „московски правила“, Херон си има свой собствен жаргон, например „хъб“ [централната база за операции], „кучета“ [отделът за вътрешни разследвания в M.I.5], „тигров екип“ [група, която проверява за пропуски в мерките за сигурност на дадена организация] и „млекар“ [„детегледач“ на бивши шпиони, които доживяват остатъка от живота си там, където ги преселва M.I.5]. Но Херон, както би се изразил самият той, никога не е бил в страната на агентите [тоест не е участвал в никакви операции] и не живее никъде близо до Spook Street [названието на един от романите].

През най-дългия период от професионалния си живот Херон работи в Лондон в правния отдел на фирма за проучване на трудовоправни въпроси, като редактира статии от списания, наръчници и доклади по дела за дискриминация и неправомерно уволнение. През нощта пише детективски романи и дори публикува някои от тях, но никой не ги купува. А след това прави пробив. „Хората казват, че трябва да пишеш за това, което знаеш“, казва Херон. „Така че аз пиша за хора, които са неуспешни.“ Тоест, докато – подобно на дикенсовия Боб Кратчит – обработвал до безкрайност доклади за дискриминация на работното място и най-после стигнал до идеята за Слау Хаус [приблизително: „Бараката“] – място, където M.I.5 „оставя да пасат“ лошите си шпиони. „Уволнете безполезните, та да ви дадат под съд за дискриминация на безполезни хора“, обяснява един от героите. „Така че Службата вкара безполезните в някакъв забравен от Бога пристроен обект и ги затрупа с документи – административен тормоз, целящ да ги накара да се предадат. Наричаха ги „бавните коне“. Неудачниците. Лузърите.“ Те не са Джеймс Бонд.


Small Ad GF 1

Романите за Слау Хаус са адаптирани като сериал за Apple TV, наречен, по името на първия от тези романи, Бавни коне. Сериалът е елегантен, гладко изпипан и изпълнен със звезди като лятно небе. Първият сезон излезе миналата пролет, а вторият започва този месец. Мик Джагър, почитател на Мик Херон, записа тематичната му песен Strange Game. Кристин Скот Томас е в ролята на Даяна Тавернър, второто кресло в M.I.5, а Джонатан Прайс е нейният отдавна пенсиониран предшественик Дейвид Картрайт, чийто внук Ривър Картрайт, изигран от шотландския актьор Джак Лоудън, е „бавен кон“, който се опитва да надскочи лошия си късмет. Актьорският състав се оглавява от неподражаемия Гари Олдман в ролята на Джаксън Ламб. Ламб е старо куче, което е направо като излязло от Дикенс, ако Дикенс някога би измислил герой, който постоянно използва думата „пичка“.

Още до смъртта на Джон льо Каре, преди близо две години, хората започнаха да наричат Мик Херон негов наследник, което, както казват публицистите, е много полезно за продажбите, но и нещо като бреме. Херон подозира, че Льо Каре би намерил работата му за лекомислена. И все пак това не означава, че прилики няма. Преди десетилетие Олдман беше номиниран за „Оскар“ за ролята си на Джордж Смайли от Льо Каре в адаптацията на „Тенекеджия, шивач, войник, шпионин“. Олдман казва, че Джаксън Ламб е Смайли, ако всичко се беше обърнало с главата надолу (въпреки че тук наистина всичко се е обърнало с главата надолу).

„Тази вечер в десет часа – хаос по всички фронтове за [консервативната политичка] Лиз Тръс“ – обяви Би Би Си в нощта, когато се качих на самолета за Лондон. „Новините на ITV в десет“ обобщаваха малко по-цветно върховете на деня в Уестминстър: „Съобщава се, че заместник-главният шеф на фракцията в парламента е напуснал сцената с думите: „Абсолютно съм бесен, просто вече не ми пука“, преди да подаде оставка заедно с главния шеф. Но току-що ни съобщиха, че официално те не са подали оставка. Вътрешният министър обаче определено си е тръгнал.“ По Channel 4 един от водещите беше чут извън камерата да нарича „пичка“ един от запалените брекзитъри. Добре дошли във Великобритания на Джаксън Ламб.

Взех автобус от Хийтроу до Оксфорд, града на пясъчните замъци. Херон и партньорката му Джо Хауърд ме взеха край пътя с черното си „Волво“. Закъснях с два часа. Валеше дъжд.

„Много съжалявам, че изпуснахме сутринта“, казах аз, докато сядах на задната седалка: черна, с бели шевове.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Не се притеснявайте“, каза Хауърд, като се включи в движението с бърз маньовър, като шофьор на такси.

„Да отскочим до къщи за малко и после да тръгнем?“, попита Херон, оглеждайки ме питащо, с вдигнати черни гъсти вежди, чифт запетаи. Бях нахлула в това, което сигурно е трябвало да бъде уикенд в Малвърн Хилс с двете пораснали дъщери на Хауърд. Те любезно се бяха съгласили да ме оставят да пътувам с тях до едно литературно четене в Херефордшър, след което с Херон щяхме да вземем влак обратно до Оксфорд, а после той щеше да се върне и да пътува обратно, за да се срещне с Хауърд за това, което оставаше от уикенда. Хауърд намали скоростта, зави наляво, после надясно, направи остър завой по мокрите от дъжда улици. Тя има жълта като царевична коприна коса, бледи, деликатни черти и слабо изразени лунички. Освен това кара, реших аз, не като таксиметров шофьор, а като ченге от полицейски сериал някъде около 1972 г. Може би Майкъл Дъглас в Улиците на Сан Франциско.

Херон и Хауърд живеят в обикновена тухлена къща с две котки с бели чорапки, толкова красиви, че биха могли да бъдат модели за котешка храна. Хауърд е консултантка по търсене на изпълнителни директори – или ловец на глави – за издателската индустрия. Това е нейната къща. Стените са окичени с рафтове, натъпкани с книги с твърди корици, подредени по азбучен ред. Херон се преместил тук по време на пандемията. „Борис Джонсън каза, че никой не може да излиза“, обяснява Хауърд. „Така че Мик каза: ‚Предполагам, че е по-добре да се преместя‘.“ Той обаче запазил апартамента си на десет минути пеша и всеки делничен ден пише там, като се разхожда по килима безшумно като Еркюл Поаро.

„Ще направя кафе“, обяви Хауърд и се зае с работа в кухнята.

Във всекидневната, която се отваря към вълшебна задна градина, ние с Херон седнахме всеки до един диван, единият червен, другият белезникав. Котките си имат собствена врата, тунел през стената и навън към градината, където ловят мишки между саксиите със здравец, и гледат кръвнишки катериците, които се катерят по бръшляна, който задушава дървената ограда от тараби. Херон е облечен с черна риза с копчета върху сива тениска и дънки, а на вратата смени черните си маратонки с чехли. Много хора ми бяха казали, че независимо от отричането, в някакъв момент той сигурно е бил шпионин. Не бях го виждала преди това, но със сигурност той е повече слушател, отколкото говорител, и би бил отличен агент под прикритие, човек, ходещ на пръсти, на котешки крачета.

Херон е роден в Нюкасъл, едно от шестте деца на оптик и учителка в детска градина. Като дете четял каквото му попадне – от Стайнбек, Хемингуей и Фицджералд до Агата Кристи и Дик Франсис, а след това до Дикенс, Остин и Джон О’Хара.

„Бях пристрастен към разказите“, казва той, докато си налива кафе. „Особено кратките разкази – основните.“ Отива в Оксфорд, учи английска филология, намира си работа в библиотека и пише поезия. После стиховете му пресъхват. Решава да опита с криминална литература. Прочел е всичко. „Привлече ме идеята, че [в този вид литература] има нещо като скеле.“ Харесва му структурата, подобна на сонет или соната.

Една от котките се появява от нищото. През тунела? Тук много се говори за котките, за котешките им постъпки.

„Подходящо описание на някой обичаен уикенд е, че седим и говорим за котенцата“, казва Херон.

„Само ще изтичам нагоре да довърша опаковането“, обажда се Хауърд и се втурва нагоре по стълбите.

В началото изписвал купища страници само за да ги унищожи. „Първите ми разказвачи бяха доста нещастни, безполезни мъже“, спомня си той. И тогава измисля Сара Тъкър, отегчена и разочарована адвокатка без работа, живееща в Южен Оксфорд, безразлична към идеята да има деца и омъжена за гадняр. Когато една къща на улицата на Сара се взривява и всички обвиняват за нещастието неизправен газопровод, тя решава да разследва, подпомагана в крайна сметка от частната детективка Зоуи Бьом, която ръководи детективска агенция заедно със своя нещастен и безполезен, но изискано мил съпруг Джо Силвърман. „Въведох Джо, само за да го убия“, казва Херон виновно.

При Льо Каре, ако го четете, рано или късно осъзнавате: ето един мъж, който едновременно мрази и се страхува от жените. Но не и Херон, чиито детективски романи са много убедително разказани от жени. В първата му книга, По пътя към гробищата (2003), действието започва на вечеря. Гадният съпруг на Сара е довел вкъщи досадни гости от работа. Накрая те си тръгват и тя остава да почисти:

Той по-скоро ще отмени абонамента си за „Гардиън“, отколкото да използва фразата „Женска работа“, но въпреки това винаги ще си намери някакво оправдание за това, че не ѝ помага. Тежък ден в офиса; дълго пътуване обратно; трябвало да стои по време на целия път от Падингтън... И под всичко това, без значение какъв ден е имал, без значение какво тя е казала на когото и да било, ще се появи онази неприятна малка нотка, която тя чува постоянно тези дни, въпреки че той все още не я е изрекъл на глас:

– Не че имаш някаква друга работа. Нали така, Сара?

„Това е най-автобиографичното нещо, което някога съм писал“, казва Херон. Действително, взривила се е къща на неговата улица. А той пък бил Сара: умен, любопитен и болезнено неуспешен.

На 7 юли 2005 г., когато Херон отива на работа, четирима атентатори самоубийци взривиха бомби в Лондон – трима в метрото и един в автобус. Той слиза от влака в Падингтън и се опитва да се качи в метрото, когато чува мистериозен звук, приглушено думкане. Още преди хората да разберат какво се случва, казва той, „беше като странната светлина, която се появява преди буря“. Взривовете го убеждават да се насочи от детективската към шпионската литература: по-голямо платно, по-високи залози.

Той си налива още кафе. Поглежда котенцата. „Много добре осъзнавам, че не съм компетентен да пиша за глобални проблеми“, казва той. „Но едно от нещата, които взех от предишната си работа е, че не е нужно да си експерт, за да бъдеш замесен. Всички сме замесени.“

Написал роман, наречен Реконструкция, за инцидент в детска градина в Южен Оксфорд, който принуждава местната полиция да повика антитерористични агенти от M.I.5, включително и „Лошия“ Сам Чапман. („Това беше само име. Той не беше толкова лош.“) Открива, че му харесва да пише за шпиони. Харесва му терминът на Льо Каре за тях: „обикновен Джо“ [агент].

През 2008 г. започва да пише Бавни коне – политически трилър, в който бели националисти, наричащи себе си „Синове на Албиона“, отвличат британски мюсюлманин и излъчват на живо съобщение, че възнамеряват да отрежат главата му след 48 часа. Единствените агенти на M.I.5, които се оказват способни да ги спрат, са ръководени от Джаксън Ламб – нещо като отвратителна, лумпенизирана, вулгарна, верижно-пушеща развалина-човек в стил Раблè. „Казват, че прилича на актьора Тимъти Спол, но с по-лоши зъби“, пише Херон. (Списание Киркус веднъж го нарича „Пръдливият Джаксън Ламб“, но това не е дори половината от истината.) Оксфордските мистерии на Херон се продават слабо в Обединеното кралство и още по-зле в Съединените щати. Тогавашното му британско издателство „Констабъл и Робинсън“ е известно със своите селски мистерии. То нямало ни най-малка представа какво да прави с Бавни коне. И никой не вярвал, че белите националисти са нещо, от което трябва да се притеснява.

Дъждът се сипе по каменния вътрешен двор. На горния етаж Хауърд се бори с куфарите.

Херон е чел Льо Каре като дете и книгите за бавните коне са изпъстрени с намигвания към майстора. В романа на Льо Каре „Хората на Смайли“ има един небрежен, нечистоплътен таксиметров шофьор на име Джей Ламб. Истинското име на Льо Каре е Дейвид Корнуел, а Дейвид Картрайт може да е и самият Льо Каре. Внукът му Ривър го нарича с обич О.Б., старото копеле. Той разказва на един друг Джо за книгите, които О.Б. му е чел:

„Конрад, Грийн, Съмърсет Моъм“.

„Ашенден.“

„Да де, ясно. За дванадесетия рожден ден ми купи събраните съчинения на Льо Каре. Все още си спомням какво каза за тях.“

Те са измислени. Но това не означава, че не са верни.

 

„Срещали ли сте го някога?“, питам Херон, докато Хауърд слиза по стълбите.

„Веднъж бях в една стая с него“, отговаря той. На едно парти.

„И не отидохте да го поздравите?“

Той поклаща глава.

„Льо Каре?“, обажда се Хауърд. „Срещала съм го.“ Тя много се старае да стои настрана, но изглежда, че е крайно време да тръгват. „Седях до него веднъж или два пъти, на книжни събития“, казва тя. „А освен това имам…“ Тя прекосява стаята, сваля Нощният мениджър от един рафт и прелиства до заглавната страница, подписана „За Джо, от Джон льо Каре“, а след това отваря екземпляр на Шивачът от Панама, надписан „За Джо, наистина, с всички добри пожелания, от Дейвид – наистина“. Старото копеле.

Шпионската литература е процъфтявала по време на Студената война, но тази война свърши, а Мик Херон е цивилен, доколкото някой знае, и пише за шпионажа в епохата на терора: вътрешно наблюдение, национална сигурност, видеонаблюдение и събуване на обувките, за да се качиш на самолет. Льо Каре пише за „Московските правила“, а Херон добавя „Лондонските правила“. Московските правила: пазете гърба си. Лондонските правила: пазете си задника. Книгите за Слау Хаус са просмукани от Студената война. Ламб е бил легенда в службите; в някакъв момент той е бил изпратен под прикритие в Берлин. Има завоалирани намеци, че е бил заловен и измъчван от Щази. Той има мистериозна история с остроумната Моли Доран, архивистката на M.I.5, която е в инвалидна количка: краката ѝ са били откъснати от бомба. Ламб, увреден по друг начин, се връща у дома, както пише Херон, „в онова блажено прекъсване, когато светът изглеждаше по-безопасно място – някъде между края на Студената война и около десет минути по-късно“.

Джордж Смайли на Льо Каре олицетворява упадъка на Британската империя от епохата на Студената война – непоколебим, но предаден, а неговата нагласа за тиха, спокойна, търпелива и продължителна работа е нещо като идеален образ на самата Великобритания. „Докато позицията на Ламб е: ‚Писна ми, така че всички ми се махайте от главата‘,“ казва Херон. Ламб е Великобритания от епохата на Брекзит: ядосана, смутена и разпадаща се по шевовете.

Херон разчиства съдовете за кафе и се връща от кухнята с шепа лакомства за котенцата. „Не се притеснявайте“, прошепва им той, като коленичи. „Скоро ще се върнем.“

Хауърд събира якетата и ключовете за колата. После се сеща за нещо и включва телевизора, за да настрои Netflix като котешка бавачка. На екрана просветва Би Би Си: млад, разтреперан репортер стои пред „Даунинг стрийт“ 10. Министър-председателката ще направи изявление. Сядаме обратно на диваните, вцепенени.

„Диване!“ сигурно би изръмжал Джаксън Ламб от кабинета си на последния етаж на Слау Хаус, докато вади цигара от единия джоб и запалка от другия. „Тори Спайс е по телевизията!“

Когато [Лиз] Тръс, на 47-годишна възраст, стана министър-председателка, списание Икономист прогнозира, че тя ще има „приблизително срока на годност на маруля“, а един от таблоидите започна състезание, като показваше някакъв айсберг и питаше кой ще издържи по-дълго. „Това със салатата поне се разбираше“, казва Херон.

Тръс излиза на трибуната и подава оставка, превръщайки се в министър-председателя с най-кратък мандат в британската история. „Салатата от супермаркета е коронована за победител“, съобщи по-късно през деня Гардиън. Херон се изправя, въздъхва и изключва телевизора.

„Аз съм радикален феминист, както знаете“, сигурно би казал Ламб, докато пуши цигарата си. „Но в края на краищата горещите вълни винаги застигат тези стари момичета.“

Пътят от Оксфорд до Ледбъри е заобиколен от каменни стени и овце с черни муцунки. Почти през цялото време колата на Хауърд се движи зад бавен сив камион с една-единствена дума, изписана на гърба в червено: „Коне“. Хауърд тропа по волана, разстроена. „Бавни коне“ – казва Херон, възхитен.

Джаксън Ламб обича всякакви игри на думи. „Това е единственото нещо, което му доставя удоволствие“, казва ми Херон. В една от сцените Ламб среща Моли Доран в църквата и стене и мърмори, докато се настанява уморено на една пейка. Доран обръща инвалидната си количка с лице към него:

„Крайниците ти създават проблеми?“, пита тя с нотка на сарказъм.

„Не знаеш и половината от това.“ Той направи пауза. „Исках да кажа…“

„Разбирам.“

„Защото имаш само половината…“

„Разбирам.“

Ламб дължи на П. г. Удхаус също толкова, колкото и на Льо Каре; в него има нещо от крайностите на Гъси Финк-Нотъл, Стилтън Чийзрайт и лорд Емсуърт [герои от историите на Джийвс от П.Г. Удхаус, бел. пр.]. The Wall Street Journal сравнява Херон с Ивлин Уо. Херон отдава дължимото и на Дикенс, като на едно място нарича секретарката на Ламб, Катрин Стендиш, мис Хавишъм. Или помислете например за това:

За Чърчил казват, че задрямвал във фотьойла с чаша чай в ръка, а когато се унасял, шумът на падащата чаша го събуждал. Той твърдял, че това е цялата почивка, от която се нуждае. Джаксън Ламб правеше същото, само че вместо чаша за чай  използваше чаша за уиски, а и не се събуждаше, когато тя падне. Понякога Катрин го откриваше сутрин, проснат на стола си като заблуден калмар, а въздухът в стаята миришеше на вода от ваза с цветя, престояли една седмица.

Гари Олдман ми разказа как се е превъплътил в Ламб: „Всичко, което трябваше да направя, беше да следвам указателните табели“. И все пак изпълнението му е брилянтно, неповторимо. Той обича да играе Ламб. „Да се разхождам с тази мазна коса и опърпаното палто“, казва той, смеейки се. „Вкусно е.“ Той вижда Смайли и Ламб като свързани: „И двамата са отвратени и искат да си тръгнат. Но са пристрастени, просто пристрастени към този начин на живот.“

„Слау Хаус“ е по-мрачна от „Блийк Хаус“ [„Студеният дом“ на Дикенс]. Освен това, както се казва на читателите, „Слау Хаус нито е в Слау [градче близо до Лондон], нито е къща“. Просто той е толкова далеч от всичко останало, че може и да е в Слау. Всъщност се намира в Лондон, на улица „Олдърсгейт“, в непосредствена близост до китайска закусвалня и до метростанция „Барбикан“. (Херон е минавал по Олдърсгейт на път за работа.) Можете да го намерите в Google Maps. „[Което е] Също толкова важно, колкото Холмс 221б на Бейкър Стрийт и платформа 9¾ на Кингс Крос“ – гласи един онлайн отзив.

„Двоен жълтък!“, извикаха Херон и Хауърд, докато минавахме покрай една кръчма.

„Какво?“

„Две жълти коли“ – обясни Херон.

Жълтата кола е игра, която бавните коне играят, когато им е много, много скучно. Виждате жълта кола и казвате: „Жълтък“. Освен – очевидно – в случая когато видите две.

Слау Хаус / бавни коне: това е просто игра на думи. Но да виждаме в писането на Херон само играта на думи означава да пропуснем лириката: „Бухалът излетя с писък от плевнята, върховете на крилата му озарени от пламъците. За миг, на фона на празното небе, силуетът му изглеждаше като умиращ ангел, изпепелен от собствената си божественост, а след това беше само опушена обвивка, която падна като наковалня сред близките дървета.“ И освен това, ако се съсредоточим върху вицовете, ще пропуснем ужаса. Даяна Тавернър – „лейди Дай“, както я наричат зад гърба ѝ, е също толкова свирепа и хитра, колкото и Карла [руският шеф на шпионажа] на Льо Каре. Тя „носеше властта си така, както се носи палто от белки: тя я топлеше и хората я забелязваха“. В една от сцените служител ѝ съобщава, че по нейна заповед току-що е бил убит вражески агент:

Тя взе таблета, който той ѝ предложи, прочете съобщението на екрана и се усмихна.

„Смерть шпионам“, каза тя.

„... Моля?“

„Иън Флеминг“, каза Диана Тавернър. „Означава ‚Смърт на шпионите‘.“

И след това, понеже той все още я оглеждаше с празен поглед, добави: „Потърси го в Гугъл“.

 

В началото, когато Борис Джонсън все още беше кмет на Лондон, Херон често рисуваше героите си от живота:

С бухнали коси и младежки вид на четиридесет и осем години, с речник, изпъстрен с архаични изрази – Балдердаш! Томи-рот!! Питър Джъд отдавна се беше утвърдил като незастрашителното лице на старата десница, достатъчно популярен сред британската общественост, която го смяташе за достатъчно симпатичен идиот, за да изкарва прехраната си извън парламента като медийна проститутка, любима на телевизионните викторини, и да се измъква от дребни прегрешения като това да чука бавачката на децата си, да ограбва данъчните и да предизвиква конвулсии у партийния си лидер с нестандартни изказвания.

 

С годините на Херон не му липсва материал.

„Получих няколко гневни писма от хора, които ме обвиняваха, че се отнасям с надменност към Тръмп“, казва Херон. „Мисля, че това е погрешно тълкуване. Исках да изразя презрение.“

„Какво, значи има и Доналд Тръмп Младши?“, попита Ламб недоверчиво. „Тъкмо когато си мислех, че нещата не могат да станат по-зле“.

 

В Ледбъри, средновековен пазарен град в Херефордшър, с Херон и Хауърд се настанихме в хотел „Перо“, построен около 1565 г. на пощенския път от Челтнъм до Аберистуит. Във фоайето с еленови рога по стените и претрупани меки мебели се срещнахме с писателите Сара Хилари и Андрю Тейлър, както и със съпругата на Тейлър, Каролин. Всички щяхме да вечеряме набързо, преди да се отправим към дискусия за криминалното писане, част от поредица, наречена „Ledburied“ [нещо като „набутан в Ледбъри“].

Отидохме няколко входа по-надолу до шикозен италиански ресторант. Слънцето залязваше, докато умувахме над менюто.

„Вино?“, попита Хилари, развълнувана и организирана.

„Без вино“, каза Тейлър. „Трябва да се държим на положение.“

Оказа се, че криминалните писатели обичат италиански ястия, особено ризото. В повечето случаи обаче се говореше за агенти и редактори. Когато Херон за пръв път започнал Бавни коне, планирал да взриви Слау Хаус. (Той постоянно убива някой от героите си: „Не е трилър, ако не е вълнуващ.“) Но след това решил, че може би ще иска да остане малко по-дълго в тази къща, и преосмислил финала.

Книгата излиза през 2010 г.; няколко години по-късно той завършва продължението, Мъртви лъвове. Тази зима е вторият сезон на телевизионната поредица, която Apple прави по книгите. По онова време обаче той не можел да намери издател даже в собствената си страна.

Той си спомня: „Един издател попита: ‚Какво изобщо е това? Трилър или комедия?‘ Освен това никой не искаше да издава някое от продълженията, без да е публикувал първата книга“. Херон си помислил: „О.К., предполагам, че никога няма да бъда писател на пълен работен ден“. Но след това се появява Джулиет Греймс, която ръководи криминалния отдел в „Soho“, независимо американско издателство. „Прочетох Мъртви лъвове [едно от продълженията] и си казах: „Трябва да го издадем“, разказа ми Греймс. „Soho“ купува правата и за Бавни коне, но, както разказва тя, „не можехме да накараме хората да обърнат внимание на този човек“. След това във Великобритания Марк Ричардс, редактор в известното издателство „Джон Мъри“, случайно си купува копие от Бавни коне на гарата на Ливърпул Стрийт. Колегите на Ричардс го виждат като „реставратор на мебели“, защото може да погледне [някоя книга, която изглежда като] нелюбим, износен диван и да забележи качествата му. Той откупува правата на първите две книги на „Слау Хаус“. Малко след това британците гласуваха за Брекзит, а американците избраха Тръмп. Изведнъж „Питър Джъд и синовете на Албиона“ [тоест историята от първата книга] вече не изглежда като чак толкова далечна история. Вестник „Дейли телеграф“ нарича Бавни коне един от най-добрите шпионски романи, писани някога.

Ризотото пристигна. „П. Д. Джеймс [известна британска авторка на криминални романи] – започна Хилари, – веднъж се появила на едно литературно четене само за да открие, че книжарницата е затворена, а на заключената врата има надпис…“

„Събитието е отменено поради липса на интерес“ – довърши Херон.

„И това дори не е било в началото на кариерата ѝ“ – добави Тейлър.

Да си писател на жанрова проза означава да принадлежиш към нещо подобно на почетна средновековна гилдия. Най-новата книга на Тейлър, Кралската тайна, е последната от поредицата му бестселъри, чието действие се развива в Лондон през XVII век. Когато Херон получава ролята на „най-добре пазената тайна“ в шпионската литература, Тейлър пише рецензия, в която казва, че Херон пише като Реймънд Чандлър, само че по-добре. И Херон, и Тейлър пишат за страховития роман на Хилари Fragile. Херон го нарича „тъмна река“.

„Хей, имам си нова обложка!“ спомни си изведнъж Хилари. Тя извади телефона си, за да ни покаже пестеливо оформената, красива корица на Blackthorn. „Написали са го като две думи“ – каза тя. Всички се съгласиха, че това е било правилното решение, що се отнася до дизайна.

„Вие писателите никога ли не разговаряте за кървави брадви, пръстови отпечатъци и серийни убийци?“, попитах разочаровано.

„Веднъж някой припадна, докато четях“, каза Херон. „Всъщност не, това се случи на два пъти.“ Припаднал? Или може би е заспал? Но все още никой не е умрял.

Хилари остави настрана вилицата си. „Хората го казват понякога, но то е вярно. Криминалните писатели изливат цялата си жестокост върху страницата. На живо те са най-приятните хора.“

„Всъщност романтичните писатели са онези, с които трябва да внимавате“, казва Херон. „Кръв по килима, [такива са] тези хора.“

След вечеря ги последвах по тъмна, калдъръмена алея и влязох в Burgage Hall – препълнено с хора пространство, препълнено с клюки и миришещо на дървесен пушек и влажна вълна. Върху сгъваеми масички, на които в пластмасови чаши бяха налели вино и сок, се виждаха купища книги. В ъгъла беше набутана лекторската катедра. Стари мъже разкопчаваха палтата и сваляха шапките си, докато стари жени се настаняваха по местата си. Чуваше се скърцане на ботуши и тракане на куки за плетене. Темата на вечерта беше „Тайни и шпиони“. Можеше да е среща и на градински клуб.

На сутринта Хауърд тръгна на поход из Малвърн Хилс, а ние с Херон се качихме на влака за Оксфорд. Седяхме от двете страни на ламинираната маса, лице в лице, и гледахме как дъждът се лее по прозорците, докато се движехме през мократа провинция. „See It, Say It, Sorted“ [предупредителен надпис от страна на британската транспортна полиция] – гласяха надписите над всяка врата, мигайки със зелени пиксели.

В епохата на терора всички са нащрек, във влакове, автобуси и самолети – хората не просто са под наблюдение, те самите го провеждат. Ако видите нещо, отворете си устата“, оплаква се Ламб. „Сякаш всички са шибани шпиони“.

Бях слушала всички романи на Херон като аудиокниги, изпълнени от чудесни актьори, с AirPods в ушите. Чувствах се като тайна агентка, която подслушва. (Джулия Франклин, която е записала поредицата за Оксфорд, и Джерард Дойл и Шон Барет, които са записали книгите за Джаксън Ламб, ми казаха, че тук-там им се налагало да престанат да четат, защото се смеели.) Да четеш Херон или да го слушаш е като да се возиш на въртележка и да сменяш мястото си всеки път, когато тя се завърти. Намираш се ту в главата на един човек, ту на някой друг, само че, което е необичайно, почти никога не си в главата на Ламб. Той е неразгадаем, вечно под прикритие.

Херон регистрираше всеки пътник, който минаваше покрай нас във влака, някак разсеяно, сякаш ги събираше в каталог на човечеството. Бавните му коне са от всякакъв човешки тип и са били изхвърлени от службата заради всевъзможни прегрешения. Ривър Картрайт се е провалил на тренировъчно упражнение. Мин Харпър е забравил във влака диск с надпис „Строго секретно“. Луиза Гай е изгубила продавача на оръжие, когото е следвала. Маркъс Лонгридж, един от чернокожите персонажи, е комарджия, а Шърли Дандър, с двусмислена сексуалност (не я питайте), е пристрастена към кокаина. Родерик Хо, компютърен специалист, изигран в сериала на Apple от Кристофър Чънг, е изпратен в Слау Хаус, защото е непоносим перко.

Самият Хо е нещо като писател, изобретател на измислени светове; учудва го това, че може да „изгради цял човек от линкове и скрийншотове, да го пусне по света като хартиена лодка и той просто да продължи да си плава“. Херон обича Хо, писателя-шпионин, изгубен в свят, който сам е измислил. „Може би ще дойде момент, в който ще трябва да го оставя да порасне малко“, признава той, „но тогава вероятно ще трябва да го убия.“

Шегите в офиса са брутални: „Докато Луиза Гай е известна с предположенията си, че Хо заема място някъде в дясната част на аутистичния спектър, Мин Харпър обичайно отговаря, че той също е далеч от нормалността.“ Когато Лонгридж обижда Питър Джъд и Дандър го предупреждава, че използва език на омразата, Лонгридж избухва: „Разбира се, че е език на омразата. Аз го мразя.“

„Имал съм читатели, които предполагат, че водя война срещу политическата коректност“, казва Херон, явно раздразнен. „Не е така. Абсолютно съм за това да се отнасяме прилично един към друг. А освен това не мисля, че и Ламб води някаква такава война.“ Ламб си играе с думите и разбира от шега.

Освен това Ламб се опитва да накара хората, които работят за него, да напуснат, защото се притеснява да не ги убият. Повечето от това, което върши, е за да ги спаси. Когато един от лошите се промъква в архивния отдел на Моли Доран и тя му нарежда да напусне, а той казва, че не „приема инструкции от сакати“, Ламб намира човека, чупи му и двата крака и го пита: „Кой е сакатият сега?“

Телефонът на Херон иззвъня. Беше Хауърд, която се обаждаше, за да се увери, че сме хванали влака, и питаше Херон дали може да вземе едни маратонки, които е забравила в къщи.

„Да, да“, каза Херон. „Довиждане, скъпа.“ И към мен: „Твърде мокро е, за да се разхожда. Отишла е по магазини.“ Загледахме се в кóсия дъжд.

Херон обича да пише и за Катрин Стендиш, на която е дал най-пълно развита предистория – разхвърляно и пиянско минало, фатално свързано с най-мрачните дела на самия Ламб. „Тя осъзнава по-добре от всички останали колко зле е могъл да протече животът ѝ“, казва Херон. „Аз имам такова усещане за собствения си живот.“

През 2017 г., след като книгите започват да се радват на успех, Херон напуска работата си. Не след дълго отива на среща по продажби и маркетинг в [издателството] John Murray. Името на поредицата било променено от „Загадките на Слау Хаус“ на „Трилърите на Джаксън Ламб“. Показвали му плакати, реклами и стоки, чак до подложки за напитки, на които били отпечатани всевъзможни ламбизми от рода на: „Кога пък не съм бил изпълнен с радост от шибания живот?

„Давате ли си сметка“, казал Херон бавно на фирмените представители, „че в книгата, която пиша в момента, го убивам?“

Последвало мълчание. Неудобно местене насам-натам. Още мълчание. „Майтапите се, нали?“

Преминавайки тук-там през наводнени релси, влакът спря в Чарлбъри, градче на ръба на Котсуолдс, на около двайсет минути от Оксфорд. Няколко пътници се качиха, а чадърите им се влачеха като опашки. Вратите се затвориха. Влакът остана неподвижен, дъждът плющеше, вятърът ечеше. Накрая по високоговорителите кондукторът каза нещо, което никой не можа да разбере заради статичното електричество, оставяйки всички ни в недоумение – като бавни коне, заседнали в метрото. „Проблеми със сигнализацията“, разсъждава един от героите в третата от книгите за Слау Хаус. „Те често се причиняват от горещината. Искам да кажа, когато не са причинени от студа, или от това, че нещата са мокри. Или сухи.“

Хората започнаха да мърморят, да се сърдят, да пишат съобщения. След десетина минути гласът на кондуктора прозвуча отново – този път, за да съобщи, че спирачките са заклещени и че ще отнеме поне час, за да бъдат отблокирани. Съкращения на бюджета за Брекзит?

Двамата с Херон излязохме от влака и закрачихме под дъжда. Едностайната гара беше затворена. Нямаше автобуси до града, нито докъдето и да било. Нямаше таксита, нямаше лифтове. Нямаше стоянка за таксита. Само по шлифери се сгушихме под надвисналия покрив на гарата заедно с половин дузина други закъсали пътници, сред които един розовобузест младеж и баща му, облечени в дълги вълнени палта. Пътуваха от Уорчестършир, а синът, който не можеше да е повече от двадесетгодишен, пътуваше за Лондон за първото си интервю за работа.

„Ще стигнете“, увери го Херон. „Каква е работата?“

„Счетоводство на фондове.“

„А, ясно. Не се притеснявайте. Не е далеч. Ще стигнете навреме.“

Кандидатът за работа кимна с благодарност. Всички се опитваха да се обадят на таксиметрови компании. Никой не отговаряше. Дъждът се усили, а след това и вятърът. Изведнъж стана доста студено. Бяхме закъснели, бяхме мокри, а сега и замръзвахме.

„Когато навлезем в Оксфорд“, каза ми Херон, „съм уредил съм да ви ограбят. А хранителното отравяне ще започне малко по-късно, към четири.“

Най-сетне се появи такси. Две жени, сухи като чирози, облечени в кожени палта и високи ботуши, излязоха от влака и се качиха вътре. Херон и бащата на амбициозния счетоводител на фонда се втурнаха в дъжда и ги помолиха да вземат още един пътник. Синът се притисна на задната седалка. Херон потропа по прозореца на колата. „Успех“, каза той. „Ще бъдеш страхотен.“

После претича обратно под покрива на гарата, треперейки.

Московските правила: пази си гърба. Лондонските правила: пази си задника. Правилата на Слау Хаус: навсякъде е шпионска страна. Херон потърка ръцете си, за да се стопли, и се опита да избърше дъждовните капки от очилата си. Тетрадката ми беше прогизнала. Попитах го защо избягва да пише от името на Джаксън Ламб, а той отговори: „Защото не искам да го счупя“. Дъждът падаше като воал.

 

Източник

 

Джил Лепор е американска историчка и журналистка. Тя е професорка по американска история в Харвардския университет и сътрудничка на списание „The New Yorker“, където пише от 2005 г. насам. Пише основно за американската история, право, литература и политика.

Pin It

Прочетете още...

Говорещи трупове

Тим Паркс 16 Ное, 2008 Hits: 19858
„Когато Лот живееше в Содом и Гомор“, писа…