Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 Kharkiv
Изглед към катедралата „Успение Богородично“ в Харков, картина от 19 век.

 

Часът е 5:30 сутринта на 24 февруари, а в моя град и в моята страна е избухнала война. Събуждам се от телефонно обаждане на мой приятел. Гласът му е конвулсивен, той крещи. Войната е започнала – казва той. Заминаваме. Ти също трябва да заминеш. Бягай.

Първата ми мисъл: Къде са родителите ми? Излизам от къщи, за да ги потърся.

Войната всъщност започна около 2:00 часа сутринта. Родителите ми, когато ги намирам, вярват, че всичко ще бъде наред. Те живеят в най-високия район на града; от прозорците им може да се наблюдава почти всичко. В продължение на месеци наблюдавах тъгата, страха и отчаянието, които ни заливат. Но сега пристигна войната. Нейният терор удари родния ни град Харков.

Аз съм евреин – по националност, както го смятахме при Съветския съюз. Все още пазим сватбеното покривало на баба ми от брака ѝ край Полтава в края на XIX век. Но прабаба ми е била казачка, която е говорела украински. Аз не бях украински патриот; никога не съм разбирал хората, които викаха: „Слава на Украйна! Слава на героите!“ Мислех, че те просто се опитват да продадат страната на Европа и Америка. Но бях местен патриот – от Харков. И усещам как този патриотизъм започва да ме залива.

Докато чета новините, се притеснявам все повече и повече. Нападението идва от всички страни – от контролираната от сепаратистите територия на Донбас, от пропутинска Беларус, от завзетия преди това от Русия Крим. Има въздушни удари по всички регионални центрове. Хората започват да бягат към Полша с коли и влакове. Границите се затварят. Някои са успели да избягат, но много от тях нямат време. Други са решили да се присъединят към борбата. Някои се крият. Разпространява се паника.

Приятели и роднини се събират в къщата ни. Около 11:00 ч. отиваме до бомбоубежището в центъра на града. Страната е потопена във война.

Правителството уверено заявява, че отблъскваме нашествениците. Ще се бием. Не съм мислил, че такава доблест и воля още съществуват в света. Мислех, че истинските герои са си отишли преди десетилетия, героите от Втората световна война, наградени посмъртно с медали за защита на страната от германците.

Както през 1941 г., без обявяване на война, фашисти нападат страната ни. И най-ужасното, което къса сърцето, е, че ни нападат онези, които са се сражавали с нас. Които винаги са били с нас, наши братя, наши хора. Югоизточната част на Украйна винаги е била пълна с наши братя, да, братя; ние винаги сме били един народ с руснаците. А сега те бързо и уверено бомбардират нашия град.

Започват със стратегически обекти. Приближават се към града. Нашите военни дават силен отпор. Въоръжените сили на Украйна работят, нашите танкове идват. Винаги съм бил милостив. Сега в мен няма милост. Те дойдоха да ни убият. По руската телевизия казват, че сме ги нападнали ние! Това докарва сълзи при децата ни и гняв у нашите военни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Днес е 26 февруари, трети ден в бомбоубежището. Изпитвам гняв, омраза. Те дойдоха да убиват и ще бъдат убити. Ще цитирам поговорката: „Който дойде при нас с меч, от меч ще си отиде“. Заради бомбардировките, които се извършват всеки ден, няма как да се измъкна. Излизаме навън само за цигара или просто за да подишаме въздух. А най-важното е да гледаме новините, за да разберем дали близките ни са живи и здрави.

Бабите и дядовците ни са стари, те отказват да дойдат в бомбоубежището. Много жители на Харков се крият в мазетата. Сърцебиенето ми не се забавя, нито за минута. Излизам оттук само за да разберем новините и да проверим какво става с близките ни. Седейки тук само с мисли, ми се иска да изляза и да не чувам лошите новини.

Когато войната започна, се обадих на бившата си приятелка и казах, че каквото и да се е случило с нас, каквото и да се случи по-нататък, все още я обичам. Помолих я да се погрижи за себе си.

Сградата на областната администрация сега е щаб на военните. Понякога ти се иска да повярваш, че това е само сън. Моят роднина от Санкт Петербург казва същото. Той казва, че всички хора там са ужасени. Те са руски интелектуалци; имат различни мнения, както и много руски звезди, които са шокирани от войната на Путин срещу собствения му народ.

Кажете ни, съвременен Хитлер, какво лошо ви направихме? За какви нацисти говорите тук, в Украйна? Тук няма нищо подобно. Ние защитаваме страната си, обичаме всеки гражданин на страната си. Бъдете проклет. Мразя ви. Мразя всеки, който идва при нас с война. Моля се на Бог да спаси семейството ми, страната ни. Вярвам в майките на онези войници, които този дявол изпраща да умрат в нашата страна. Надявам се, че тези майки ще кажат своето мнение за тези военни, които се сражаваха редом с нашите в Афганистан.

Вярвам в тези хора, които са готови да излязат по площадите на Русия, за да кажат „не“ на войната. Те излизат по площадите на Европа и Америка. И казват „не на войната“. Както и онези, които сега горят руските си паспорти.

Аз вярвам в нашата победа. Бог да благослови нашите войници. Според новините и разказите на близките, войната продължава в пограничните райони, продължават и въздушните удари в цялата страна. Въздушни удари се нанасят във всички райони на Харков. Съвременният Хитлер казва, „ние спасяваме Украйна, не докосваме жилищни райони“, но тези същества стрелят по всички жилищни райони. Удрят по домовете ни, по пътищата. От асфалта стърчат ракети.

Хиляди руски войници загиват, повече от загиналите в двете чеченски войни. Жал ми е за тези млади момчета, които умират. Но те са дошли да убиват; накрая ще ги убием ние.

Седим в бомбоубежището. Вярваме в края на войната, в нашата победа. Чакам момента, в който ще мога да вляза в частни пекарни, за да помагам да се пече хляб за нашите военни и да се приготвя храната им. Надявам се скоро да попълня банковата си сметка, за да превеждам пари на нуждаещите се. Работата ми е спряла. Сега не печеля нищо.

Аз съм на двадесет и три години. От шестнадесетгодишна възраст се занимавам с руско изкуство. Пиша за нашите дореволюционни художници. Днес малко се отвращавам от самата дума „руски“. Не знам какво ще се случи по-нататък. Сега мисля за едно: за живота и здравето, за близките и нашите войници.

Над главата ми се извисява мирно небе. Спомням си думите на Шевченко на украински език: „Утни, отче, сиви орльо! Позволи ми да извикам. Позволи ми да видя още веднъж моята Украйна!“ Войските са съвсем близо до нашия град, те са близо до нашата столица. Киев, дръж се. Аз вярвам в нашия президент. Виждам, че той не бяга, както Путин би искал да го накара. Вярвам в нашите граждани и в нашите войници, истински герои. Вярвам в човека, който пожертва живота си; за да не продължат руските войски, той взриви мост.

Вярвам в Бог. Вярвам в хората, които загинаха през тези първи три дни, които ще се оплачат на Бога за нас. Спомням си едно дете, ранено в Югославия, малко ранено дете с разкъсан стомах: „Скоро ще се срещна с Бога, ще му се оплача от вас, ще му разкажа всичко“.

С гордост мога да кажа: „Слава на Украйна! Слава на героите!“

Сега, с цялата изолация на Русия от международната общност и с помощта на оръжията, предоставени на страната ни, вярвам, че ще оцелеем.

Невероятни събития обхващат нашия град. На 1 март започнаха бомбардировките на центъра на Харков. Въздушните удари поразиха сградата на администрацията на Харковска област – красива постройка в стила на сталинистката империя. След това последваха други удари по дореволюционни сгради и по градския съвет – стара сграда, която дори Хитлер е оставил на мира.

На 1 март сме си у дома. Почти всички имаме здравословни проблеми. Страхът и стресът удрят не само душите, но и ушите ни. Ударни вълни разбиват прозорците, разлюлени от въздушните удари.

На 2 март руските фашистки войски и изтребители бомбардират града. Опитват се да унищожат инфраструктурата, но бомбардират и жилищни райони. Разрушават къщи, разбиват апартаменти. Мои приятели и близки бягат от домовете си. Апартаментите им се превръщат в пепел. Телата на хората се превръщат в земя.

Това са сълзи; това е болка, невероятна болка. Никой не би си помислил, че могат да разрушат Харков – културен град, град на студенти и учени, градът, в който е роден Репин, в който е живял Ландау. Ако войната приключи, можем ли да простим на руснаците за това? Не, не можем. Човек не може да прости такова нещо. Това е геноцид над украинското население, като Холокоста по време на Втората световна война. Сега това е геноцид.

През нощта на 3 март сме в бомбоубежището, аз и братята ми, вървим през тунела към близката метростанция. В продължение на много дни помагахме на хората. Носим лекарства и храна на нашите граждани.

Няма достатъчно лекарства.

На 4 март вземаме решение да напуснем града рано сутринта. Част от семейството ни тръгва с нас, а други остават. Баща ми остава; не мога да го убедя. Остава и болният ни дядо. Трудно ми е да го понеса.

Те не искат да тръгват. Искат да останат там, където са погребани предците им. Душите ги болят. Решението ни да напуснем се дължи на това, че градът вече е силно разрушен. Надеждата тук е изгубена. От самото начало на всички беше ясно, че руската армия е много по-голяма и по-силна от нашата, но ние вярвахме в помощта на нашите съюзници. А днес? Санкциите? Имаме ли нужда от санкции? Или ни е нужен животът ни?

Нуждаем се от мир, а не от умиращи деца, майки и доблестни войници. Нашият народ по невнимание влезе в играта на големите държави, но ние просто искаме да живеем.

На 4 март пътуваме през централните райони на страната. Напускаме града, както някога емигрантите са напуснали страната през 1917 г. Те са знаели, че си отиват завинаги. Когато се сбогували, те са оставяли частици от душите си.

Все още се надяваме, че един ден ще можем да се върнем и заедно да възстановим нашия град. Не знам как можете да помогнете; молитвата и думите са най-добрата помощ сега.

Придвижваме се на запад. Можете сами да напишете нещо въз основа на събитията, които описах. Можете да зачеркнете всички лични откъслеци. Можете да оставите името ми, както желаете. Всичко това е написано със сълзи. Мислите ли, че има шанс да отлетя за Америка като бежанец?

Няма да знам къде да живея. Мога ли да получа гражданство? Мир на дома и семейството ви.

Яков С., от Харков, в момента е приютен в Лвов със здравословни проблеми.

Източник

 

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Архипелаг Европа

Карл Шльогел 08 Май, 2008 Hits: 15973
Европа от времето на Студената война се…
Default Image

Съседства

Орхан Памук 17 Дек, 2008 Hits: 20052
За Орхан Памук, идеята за „добросъседски…