Изгледи – Технологии

След обявяването на военно положение Шен наблюдавал как армията минава из града. Между отделните сблъсъци студентите се опитвали да разговарят с военните. Шен се приближил до един камион с войници; по собствените му думи той искал да успокои тълпата наоколо. Внезапно един офицер извадил пистолет. Останалите части от историята са размити. Чул се изстрел и една студентка, приблизително на възрастта на Шен, която стояла малко зад него, била улучена в лицето. Тя умряла на място. Шен си я спомня, покрита с кръв. Той е убеден, че куршумът е бил предназначен за него. По-късно той емигрирал в САЩ, но жестоките картини се появявали отново и отново в сънищата му – до появата на Ян. Той спал много добре не само през тази нощ, но и на следващата, и нощта след нея.

Пост-травматичното стресово разстройство (PTSD) е състояние, което може да се получи след стресови преживявания. То е свързано с травматични спомени, които се завръщат регулярно и независимо от собствената воля. Свързано е с хронични страхове и безсъние. Броят на страдащите от него е спорен. Според една средна оценка десетки хиляди ветерани от Ирак и Афганистан страдат от него. Същото се отнася и до британските ветерани от Фолклендската война – от които са се самоубили повече, отколкото са били убити по време на активна служба. Пентагонът влага стотици милиони долари в изследването на PTSD. Но разбира се, както знае Шен Тонг, не е задължително човек да бъде войник, за да преживее такова нещо.

Изследването на PTSD е важна причина за новите проучвания в областта на паметта. А разбирането за паметта от своя страна води до дебати, засягащи така наречените подобрения, или повишаването на човешките способности отвъд нормалното ниво. Първият появил се въпрос беше физическото подобрение, като например вземането на допинг в спорта или подобряването на настроението чрез лекарства като Прозак. След това се появиха различните видове подобрения на способността за познание, например средства за засилване на концентрацията като Риталин или по-нови „нервно-подобряващи“ лекарства като Адерал, използвани от стресирани студенти или служители в различни фирми. Най-дразнещото е, че учените вече виждат възможности да модифицират нашия морален характер, използвайки неврологични техники, които да ни направят етически по-добри – а може би и по-лоши. Последните изследвания дават основания да се очакват лекарства, които да ни помогнат да забравим травматични преживявания, или дори да бъдем по-верни на сексуалните си партньори. Много хора – особено някои религиозни водачи, лекари, учени, политици и философи – имат опасения относно това. Но когато ги формулират по-точно, аргументите им често изглеждат по-неубедителни, отколкото това изглежда на пръв поглед. Въпреки това този дебат не е нещо, което можем да игнорираме. Нещата, които в момента учените откриват за паметта, ни поставят пред интересни дилеми.

Нашето разбиране за паметта е още в самото си начало, но то се развива бързо. Ние знаем, че хипокампусът (с размер колкото малкия ни пръст и наречен така поради беглото сходство с морско конче) е онази област от мозъка, в която паметта се обединява и където фактите се поставят в контекст. Ние знаем също така, че амигдалата – друга област от мозъка с бадемова форма – е кръстовището на нашата емоционална система. (Хората с повредена амигдала дори не мигват с око, ако до главата им бъде опрян пистолет). Амигдалата изпраща сигнали до хипокампуса за това кои спомени са важни и трябва да бъдат запазени. Колкото по-висока е емоционалната възбуда в амигдалата, толкова по-висока е вероятността един спомен да бъде запазен.

Налице са великолепни еволюционни причини хората да си спомнят много добре за страшните ситуации, които са преживели. Но при страдащите от PTSD предупредителната система на мозъка е предизвикала късо съединение, тоест тя е свръх-реагирала. Един войник, който вижда как другарят му бива застрелян в окопа непосредствено до него, може да си представя тази сцена всеки път, когато чуе изстрел. Човекът с PTSD ще изпитва един и същ страх постоянно, много често при обстоятелства, които са само отдалечено свързани с конкретната ситуация – всеки път, когато вижда кал например, или дупка в земята, а може би и просто малко преди да заспи.

Фармацевтичното лечение не е далеч. Преди известно време учените са открили, че ако пациентите вземат пропранолол, един бета-блокиращ препарат, няколко часа след травматичния епизод, вероятността за развиване на PTSD бива значително намалена. Това е удивително откритие, но като се има пред вид това, че лекарството трябва да се вземе много бързо след инцидента, неговата практическа приложимост е ограничена (освен ако войниците носят със себе си запас от него). По-нови изследвания обаче показват, че пропранололът може да помогне и на хора, които са страдали от PTSD в продължение на години.

Специалистите по паметта използват следната аналогия, за да обяснят действието на лекарството. Представете си, че поръчвате някаква книга в библиотеката. Тя бива снета от лавиците. Ако я четете при отворен прозорец и слънцето пада върху страниците, книгата ще избледнее леко. Когато я върнете, запазеното копие е малко по-бледо от преди. Пропранололът въздейства като изключително силна, избелваща слънчева светлина. Ако пациентите с PTSD бъдат помолени да си припомнят някакъв нежелан, повтарящ се спомен, докато са инжектирани с препарата, споменът бива запазен в паметта с по-слаба интензивност. По-малко кошмари, по-малко страх: един ефект, който мнозина считат за подобен на начина, по който раждането на дъщеря му, говорейки метафорично, е хвърлило ярка светлина върху ужасяващите сънища на Шен Тонг.

***

Първата мишка завършва плуването за осем секунди. Не е точно Майкъл Фелпс от гризаческия свят, но Питър Гийзе изглежда впечатлен. Втората мишка е далеч по-бавна, но и нейните 21 секунди са над средното. И двете животинчета цапат неистово в малък басейн с диаметър около два метра, махайки бързо, но неефективно с лапички. Една камера заснема движенията им, след което прави карта на пътешествието върху компютърен екран в ъгъла на помещението. Мишките не обичат да плуват. Но в една част от басейна има малка платформа, на която те могат да се изкачат, щом само успеят да я достигнат. За да подпомогнат ориентирането им, по стените на помещението са закрепени различни предмети – отляво един оранжев стол, отдясно две футболни топки. Ако мишките погледнат нагоре, те могат да използват тези ориентири, за да си помогнат. Но да се открие платформата не е лесно, особено като се има пред вид, че половината от мишките са генетично модифицирани. Всъщност това са Алцхаймер-мишки, създадени с тела, които съдържат прекалено много амилоид-пептид – протеинът, който предизвиква болестта.

Намираме се в мазето на един от блоковете за медицински изследвания в Кингс Колидж, Лондон. Тук Гийзе, един приветлив немски професор на средна възраст, изпробва друго лекарство, въздействащо върху паметта. То вече е доказало ефективността си при пилета. Мишките, които са биологически по-близо до човека, са следващата фаза от изследването. Изглежда, че медикаментът премахва най-тежките прояви на амилоид-пептида, макар че засега не е ясно защо или как. Целта на експеримента е да се види дали мишките, след като бъдат инжектирани с новия медикамент, ще открият платформата по-бързо. Гийзе не говори особено много за резултатите, но изглежда, че екипът има успехи. Възможните последствия са огромни – цената, която обществото заплаща поради заболявания на паметта е огромна, и те засягат не само хората с Алцхаймер, но също и ония, които страдат от шизофрения, депресия и PTSD.

Голяма част от изследванията на паметта са мотивирани от надеждата да се излекуват болести, които я карат да функционира под нормалното ниво. Но възстановяването на нормалната памет може да се окаже и ключ към подобряването на паметта при здравите хора. Нашата способност да учим е тясно свързана със способността да запомняме. Гийзе вярва, че в недалечното бъдеще ние ще разполагаме с хапчета – той ги нарича Виагра за паметта – които ще помогнат на множеството възрастни хора, които страдат от загуба на паметта. След около три десетилетия, смята той, на пазара ще има средства за подобряване на познавателната способност, които ще ни помагат да развиваме по-високо някои стандартни способности, като например тази за изучаване на чужди езици. „Сигурен съм, че ще можете да отидете в аптеката и да си купите хапчета, с чиято помощ бързо да научите френски.“

Всички ние бихме приветствали едно лекарство против Алцхаймер. А щом предотвратяването на загубата на паметта е нещо добро, то защо да не приемем и нейното подобрение? В медиите, откритията, свързани с подобни подобрения, неизбежно водят до предупреждения, че учените си играят на Господ или че създават прекрасни нови светове. Но да се намери някакъв смислен аргумент – такъв, който не се основава на вътрешно неприятно усещане, не е лесно. Изходната позиция на подобрителите е изкусителна: светът би бил едно по-добро място, ако хората станат по-умни и по-щастливи – стига само те сами да изберат да станат такива.

Враждебността срещу тази идея е широко разпространена. Например, някои от поддръжниците на кампаниите в полза на хора с увреждания се противопоставят на това, че дебатът за подобренията включва идеята, че има по-висши и по-низши човешки същества. Множество религиозни лидери се противопоставят на изследванията по подобрението, включващи стволови клетки и ембриони. Но най-последователната и най-нова критика беше поднесена от харвардския философ Майкъл Сандел. По време на управлението на Буш, Сандел беше член на президентския съвет по биоетика – и неговите академически акредитиви са съпровождани от една забележителна способност за комуникация, която го прави влиятелна фигура в тази област.

Биомедицинските технологии ни предоставят изгледи, според които ние бихме могли да направим децата си по-високи, по-музикални или по-бързи на спортните писти. Но това е един стремеж към перфектност, който Сандел препоръчва да избягваме. Той иска от нас да ценим онова, което самият той нарича „надарен“ характер на човешките умения и постижения. Арогантно е, твърди той, да се опитваме да постигнем господство над природата, включително и над човешката природа. Родителите обичат децата си такива, каквито те са. Има елемент на случайност в начина, по който децата израстват – и този факт е много важен за вида родителска обич, от която всички се възхищаваме.

Ценността на случайността се отнася не само до собствените потомци. Сред примерите, които Сандел дава, е и спортът. Може би за известно време ще бъде много интересно да се наблюдава един биологически подобрен играч на баскетбол, който реализира всяка възможност, но според Сандел ние скоро ще се уморим от това, тъй като „нашето възхищение пред постиженията се измества от самия играч към аптекаря“. И онова, което предизвиква такова изместване, е желанието да наблюдаваме изявата на „естествени“ човешки дарби, включващи усилена работа и тренировка, а не съкратената процедура на инжекцията или генетичната манипулация.

Една от трудностите с позицията на Сандел е, че не е ясно дали реакцията към този мисловен баскетболен експеримент ще бъде толкова еднозначна. Някои от нас сигурно биха се наслаждавали на един футболен мач между 22-ма Руни и Роналдо. По същия начин и изпълнението на един оркестър, съставен от подобрени музиканти, би могло да се окаже върховно преживяване. Това е гледната точка на един от известните опоненти на Сандел, Алън Бюканън от университета Дюк. В серия лекции, държани в Оксфорд през пролетта на 2009, Бюканън посочва, че биоинженерингът не може задължително да замени собствените усилия. Във всеки случай той не го прави в момента. Нека вземем за пример случая с американския играч на бейзбол Бари Бондс, заплетен в скандал по използване на стероиди. Бондс очевидно е вземал медикаменти, които са му позволявали да води един изключително тежък тренировъчен режим: той не се е опитвал да бяга от физическото напрежение, а да го направи възможно.

Съществува освен това и тънкото разграничение между естествени и неестествени подобрения, което може да бъде малко неясно – както признава дори и Сандел в книгата си Против перфектността. На бегачите е позволено да повишават скоростта си чрез специални обувки или чрез диета и тренировки. Но какво да кажем за тренировки във високопланинска среда, които подпомагат продукцията на червени кръвни телца – които пък пренасят повече кислород? Може би и това звучи приемливо. Но дали тогава има някаква етическа разлика между това да се тренира в Мексико и да се направи преливане на обогатена с кислород кръв – нещо, което предизвиква същия физиологически резултат? (Тази практика е забранена в наши дни, но тя не е била забранена през 1970-те години, когато са се носели слухове за кръвен допинг, използван от бегача на дълги разстояния Ласе Вирен). А какво да кажем за херметичните „високопланински домове“, които симулират разреден въздух и в които атлетите могат да спят? Не е възможно да се направи ясна разлика и между подобрение и лечение. С помощта на лазерната хирургия, един човек, който желае да излекува късогелдството си, може да излезе от операцията с далеч по-добро от средното зрение. Но трябва ли да се разреши такава операция на състезателите по спортна стрелба? И, ако би било възможно да се излекува загубата на паметта, то може ли да се позволи на един пациент да получи далеч по-голяма способност за запаметяване от онази, която е имал преди?

Другите възражения срещу подобрението изглеждат също толкова проблематични. Казва се, че то ще доведе до още по-голяма пропаст между ония, които могат да си го позволят и останалите, които не могат. Но проблемите на неравенството не се отнасят единствено до подобренията. А досегашните наблюдения свидетелстват по-скоро за това, че медикаментите, които засилват познавателната способност, всъщност са изравняваща сила. Интересно, но множество изследвания показват, че невро-подобряващите лекарства са по-малко ефективни при хората със способности над средните. Поддръжниците на подобренията – включващи не само мислители като Бюканън, но и фармацевтични компании, заглеждащи се в новите пазари – вярват, че използването на такива медикаменти ще се разпространи по същия начин като мобилните телефони: първоначално скъпи играчки за богатите, а след няколко години нещо широко разпространено сред различните социални слоеве и нации.

Налице е и простият принцип на предпазливостта. Той размахва едно предупреждение: ние трябва да бъдем внимателни с такива неща. Биоинженерингът може да предизвика промени с голяма мощ и скорост – и да постави в ход необратими трансформации, последствията от които не могат да бъдат предсказани. И това разбира се е една много смислена предпазливост. Бюканън признава тази опасност, но той подчертава и един друг риск: че ние може би подценяваме ползите от едно общество, в което хората са станали по-умни, по-добри при вземането на решения, по-продуктивни и по-щастливи.

Ядрото на този дебат се върти около безпокойството при мисълта да се експериментира със самите неща, които ни правят хора. И докато ние започваме да свикваме с някои видове подобрения, то нашата способност да манипулираме не само телата и познавателните си способности, но вероятно и най-дълбоките си емоции, ни води в един свят на замайващи нови възможности. Нека да вземем за пример секса и любовта. Прерийните мишки не са сред най-атрактивните за човешкото око животни. Но за тяхно щастие, и за оцеляването на вида им, мъжките и женските екземпляри сред тези гризачи са толкова верни едни на други, че щом веднъж сключат семеен съюз, те изобщо не се интересуват от други партньори през целия си кратък живот.

Прерийната мишка има един близък роднина, полската мишка. Тя изглежда почти идентична с прерийната, но с една важна разлика: мъжката полска мишка е изключително невярна. Разликата се дължи на един хормон, наречен вазопресин, който кара прерийната мишка да вижда сексуалния си партньор като директен източник на удоволствието, в резултат на което между двамата партньори се създава изключително силна връзка. При полската мишка обаче рецепторите на този хормон се намират в друга част на мозъка и съешаването не води до същия вид силна връзка. Чрез въвеждането на един-единствен ген, който въздейства върху възприятието на вазопресина при полските мишки, учените са били в състояние да предизвикат и при тях точно същия ефект както при прерийните мишки, превръщайки ги във верни любовници.

***

Когато се стигне до любов и секс, хората и мишките изглежда имат много общи черти. Едно изследване от 2008 г., проведено в Швеция с двама братя-близнаци, показва, че начинът, по който хормонът вазопресин е бил абсорбиран, има директна връзка с това колко добре е вървяло семейството на всеки от двамата, от гледна точка на изневери и развод. Напълно възможно е някой ден ние да искаме партньорите ни да бъдат подложени на тест за въздействието на този хормон, а може би дори да се подлагаме на генетична терапия, за да усилим сексуалната вярност (нещо, което църквата със сигурност ще одобри?).

В една статия от 2008 г. Андерс Сандбърг и Джулиан Савулеску от оксфордския център за практическа етика Уехиро, разделят еротичната любов на три части. След похотта (търсенето на сексуално единение с всеки подходящ партньор), идва привличането (избирането и предпочитанието на един партньор), следвано от привързаността (оставането заедно). Всяка от тези степени е свързана с една система в мозъка, която може да бъде модулирана чрез химически стимули, например похотта – чрез тестостерон, а привързаността чрез ентактогени. Ако искаме да насърчим дълготрайните връзки – емпиричните наблюдения показват, че те водят до здраве и щастие – то трябва ли тогава да поддържаме заключението на двамата учени, че „ние би трябвало да изпоолзваме нарастващото си познание в областта на неврологията на любовта, за да подобрим качеството на любовта чрез биологически манипулации“? Не задължително. Именно тук се появява загрижеността за човешката природа, идентичността и автентичността. Как би трябвало да се отнасяме към една изстиваща връзка, поддържана жива чрез химически намеси? Според Савулеску не може да се отрече на хората правото да избират сами.

Ние сме по средата на една революция в биотехнологиите и в най-скоро време на пазара ще има огромно разнообразие от хапчета за подобрение. Доколко всичко това изисква революция в моралното ни мислене е спорен въпрос. Вече е обичайно за американските студенти да подобряват изпитните си оценки чрез използване на медикаменти като Адерал или Провиджил. Но писането на тази статия беше подсилено от един по-традиционен подобрител – кофеинът. И докато ние може да се мръщим при мисълта за любовни отвари, една по-традиционна течност е улеснявала не една или две първи срещи, намалявайки задръжките и на двете страни – алкохолът.

Новото в случая е силата и ефективността на медикаментите. Но, разказвайки за експеримента с плуващите мишки, Питър Гийзе се успокояваше с мисълта, до която са го довели неговите лабораторни открития: подобрението в една област на познанието понякога изглежда води до намаляване на способността в някоя друга. Еволюцията, смята той, е оптимизирала мозъка по такъв начин, че способностите функционират на основата на едно крехко равновесие. Неговият екип е подобрил обикновените мишки така, че те учат по-бързо и по-добре, но тези изкуствени същества са по-малко способни да прилагат знанието си гъвкаво. И все пак, смята той, някои от нас сигурно ще бъдат готови да приемат този наложителен компромис.

Някой ден, на теория, науката може да се справи и с проблема за неизбежния компромис. Може би ще бъде възможно да се увеличи една способност на минимална за останалите способности цена. Но дори и така, подобрението никога няма да бъде автоматично. Способността да се изтрият или отслабят избрани спомени е благодат за ония, които страдат от PTSD. Но дали бихме желали армии, в които никой войник да не получава психически травми от конфликта? За обществото, моралните дилеми, поднасяни от успехите в областта на биомедицината, са изключително важни. И скоростта на научните промени е далеч по-голяма от онази на обществения дебат. Ние трябва да получим по-ясна представа за хлъзгави понятия като човешка природа или идентичност и автентичност. На индивидуално ниво обаче изборът може да бъде и много ясен. „Паметта е много интересно нещо“, казва Шен Тонг. Какво би направил той, ако биха му предложили хапче за отслабване на паметта, при гарантирана сигурност? „Разбира се, че щях да го приема.“