В края на септември 1066 г. Вилхелм Нормандски моли своя втори братовчед Алан Руфус (на френски: Alain le Roux) да се присъедини към съдбоносния военен отряд на норманите срещу саксонците. Руфус е вторият син на бретонски граф по времето, когато първородният син наследява титлата и цялото семейно богатство. Малко вероятно е той да просперира, ако остане във Франция. Затова той се включва в експедицията на Уилям в Англия и се отличава като командир в битката при Хейстингс. След победата на Уилям той се коронясва за крал, конфискува земите на саксонската аристокрация и раздава огромните им имоти на своите фаворити. Руфус получава много имоти в Кембриджшир. След като по-късно помага на Уилям да потуши различни саксонски бунтове, той получава лордство и още повече земя в Йоркшир (където все още се намира замъкът му).
Преди Руфус да умре през 1093 г., общите приходи от неговите поземлени владения достигат повече от 7% от целия национален доход на Англия – информира ни икономическият историк Гуидо Алфани в Като богове сред хората: История на богаташите на Запад. Това би направило Руфус най-богатия човек, живял някога в Англия (с изключение на крале и кралици), пише Алфани. Според едно изчисление богатството на Руфус през 2023 г. възлиза на 242 милиарда долара. За сравнение, индустриалецът Гопичанд Хиндуджа, който оглавява списъка на най-богатите британци на The Times of London за 2023 г., има общо семейно богатство от 43 млрд. долара, а козметичният магнат Бернар Арно, който оглавява списъка на най-богатите хора в света на Forbes за 2023 г., има общо семейно богатство от 211 млрд. долара.
Руфус се е родил в богато семейство и се е възползвал от семейните връзки, но е спечелил по-голямата част от състоянието си със собствени усилия – т.е. като е пролял обилно количество саксонска кръв. С настъпването на норманския феодализъм този път към богатството до голяма степен отстъпва пред качеството на собствената кръв, т.е. просто да се родиш благородник. Руфус умира бездетен, но другите фаворити на крал Уилям оставят на децата си зашеметяващи количества земя (и следователно богатство). Някои наследства са възлизали на десетки и дори стотици милиарди в днешни долари. Това е капиталът, който дава началото на английската аристокрация.
Близо хиляда години след норманското завоевание придобитите от него титулувани богатства отдавна са разпилени. Но ако днес живеете в Англия и притежавате нормандско име – Мандевил, Баскервил, Монтгомъри, Пърси, Дарси, Талбот – все още е вероятно да сте значително по-богат от някой, който не притежава такова. Владението на Руфус преминава в ръцете на брат му Стивън, а 900 години по-късно – в ръцете на Алън Льо Ру, южноафриканец с адреси в Париж и Лондон, който очевидно не изпитва недостиг на пари. Льо Ру е президент на Premier Gold Investments, компания за управление на активи, която според уебсайта си „работи с различни еднофамилни офиси и високопоставени лица само на базата на частно членство“. Кръвта ще покаже.
Сегашният метод, по който измерваме икономическото неравенство, е чрез математическото разпределение на богатството и доходите. Все по-малко говорим за кръвни линии и класово разделение, а все повече за медиани и позиционни средни величини [fractiles]. Но до края на XIX в., пише Бранко Миланович във Визии за неравенството: от Френската революция до края на Студената война, икономистите не са отдавали голямо значение на икономическото разпределение. Всъщност самата дума „равенство“ не е имала никакво политическо или икономическо значение преди началото на XVII век. Икономическата несправедливост, когато се в разглеждала, се е оценявала въз основа на отношенията между класите (за Маркс – войната между тях). Ето защо едва напоследък сме придобили много конкретни знания за разпределението на богатството в историята, гледайки назад.
Подобно на всички съвременни социолози, Алфани и Миланович имат достъп до набори от данни и изчислителна мощ, които биха удивили класическите икономисти като Адам Смит и Дейвид Рикардо. Те се възползват от тези предимства, за да постигнат по-ясно разбиране на миналото, проследявайки неравенството в историята на Западна Европа и Съединените щати. Алфани започва своята хронология през Средновековието (с периодични връщания към античността и праисторията); Миланович започва историята си през XVIII век. Днешният сух математически анализ на дяловете на доходите и богатството е лишен от красноречието на Рикардо или пламенността на Маркс. Но той стига до същността по начин, по който теорията и увещанията не го правят. Вече не е нужно да се чудим колко неравномерно са били разпределени богатството и доходите в минали епохи; можем да го измерим.
В началото неравенството се е дължало на семейните връзки. Алфани пише, че обществата на ловците и събирачите, живеещи почти на нивото на най-насъщните нужди, не са натрупвали много, но семействата са предавали малкото, което са имали, на децата си. След това се появява земята; появата на земеделието зависи от притежаването на земя и животни с различно качество и количество, които едни обработват по-ефективно, отколкото други. След това се появява управлението, което разпределя привилегиите и тежестите по неравностоен начин. По време на Римската империя най-големите богатства нарастват осемдесет пъти между II в. пр. н. е. и I в. от н. е. През последния период най-богатият римлянин (с изключение на императорите) вероятно е бил Марк Антоний Палас, според Алфани. Палас е бил бивш роб, който се е справял добре. По-малко обнадеждаващ е фактът, че е забогатял благодарение на държавната служба, като ковчежник на императорите Клавдий и след това на Нерон. Личното богатство на Палас нараснало дотолкова, че накрая Нерон го отровил, за да може да конфискува голяма част от него. Вариации на тази практика продължават и през Средновековието, когато кралете последователно изграждат, заемат и отчуждават богатствата на най-богатите си граждани (обикновено благородници), с най-обикновено божествено право.
Обикновено се предполага, че през Средновековието имущественото неравенство е било по-теежко, отколкото днес, и по много очевидни показатели, включително огромните богатства на Руфус, крал Уилям и други средновековни магнати, действително е било така. Мнозина твърдят, че най-богатият човек, живял някога, е западноафриканският монарх от XIV век Манса Муса, който е притежавал почти половината от известното злато в Източното полукълбо[1], поставяйки в сянка легендарния цар Крез, управлявал Лидия през VI век пр.н.е. Междувременно бедността е налагала ниво на лишения, немислимо за повечето от днешните бедни по света (макар и за съжаление не за човек, живеещ на ниво оцеляване в днешните най-бедни страни, според проучване от 2010 г., ръководено от Стивън Броудбъри от Университета в Уоруик). Класовото разделение през Средновековието и Ренесанса не е било само въпрос на богатство; то се е изостряло от законите, които са диктували например какво е позволено да носи простолюдието – във Франция не се е допускала златна бродерия или коприна – или какъв вид банкети могат да бъдат организирани от простолюдието, за да се отпразнува кръщене, включително колко гости могат да присъстват и каква може да бъде стойността на подаръците.
Най-добрият начин за изчисляване на богатството, твърди Миланович, не е по натрупаните богатства, а по това колко работници могат да бъдат наети с тези богатства. По този показател най-богатият човек, който някога е живял, може да бъде мексиканският бизнес магнат Карлос Слим, чието богатство в своя пик е можело да даде работа на 440 000 мексиканци. Но в нашата глобализирана икономика, смята Миланович, по-добър критерий може да бъде колко работна ръка може да купи един богат човек в една също толкова богата икономика. По този показател най-богатият човек, живял някога, е Джон Д. Рокфелер, чието богатство в своя пик е могло да наеме 116 000 американци по времето, когато Съединените щати са били най-богатата държава в света.
Методът на Миланович се основава на трудовата теория за стойността, според която (както обяснява Адам Смит в Богатството на народите) стойността на една стока „е равна на количеството труд, което тя позволява да се купи или да се контролира“. Но в нашата мрачна епоха на офшорки, автоматизация и очертаващо се навлизане на изкуствения интелект, когато технологични гиганти като Мета и Гугъл съзнателно се стремят да наемат най-малък брой хомо сапиенс, колко дълго още ще има смисъл да измерваме богатството чрез единици труд? Това е въпрос, който обърква Смит, Рикардо или Маркс (според чиято теория за „свръхстойността“ капиталистите експроприират от труда на работниците – конструкция, която зависи от наличието на реални работници, от които да се краде).
Това, което е безспорно, е, че средновековна Европа е била по-егалитарна чрез математическата мярка, която днес е завладяла популярното въображение. Това е делът от общото богатство на една нация, притежаван от най-големия един процент хора в разпределението на богатството. В Съединените щати най-големият един процент – около 1,7 милиона души – притежава 35,4% от общото богатство на страната, според уебсайт, поддържан от икономистите от Бъркли Емануел Саез и Габриел Зукман. За сравнение, през 1300 г. във флорентинския град Прато най-големият един процент е притежавал 29,2% от общото богатство на града, според данните от данъчните регистри. На друго място във Флорентинската държава, в селото Поджибонси, най-големият един процент е притежавал 19,9% от общото богатство. В Сабаудската държава, област, която съответства на днешния Пиемонт, най-големият един процент е притежавал 22,3% от богатството. Тези проценти, пише Алфани, са приблизително равни на днешната концентрация на богатството в днешната Република Италия, която (за разлика от тези градове-държави) се управлява демократично.
Търговската революция от XI в. (а по-късно и колонизацията) разраства търговията, създавайки морски републики като Генуа и Венеция и класа от търговци/предприемачи, която зависи от благородническото покровителство, но също така съперничи, а понякога и надминава благородниците по богатство. В крайна сметка натрупването на излишъци става толкова широко разпространено, че се налага да бъде създадена област на икономиката, за да се разбере как да се управлява.
Основателите на дисциплината политическа икономия са група, ръководена от Франсоа Кене (1694-1774 г.), личен лекар на мадам дьо Помпадур, главната любовница на крал Луи XV (което се равнява на кралски пост в дореволюционна Франция). Първоначално групата на Кене е наречена les économistes (за първи път, както пише Миланович), но в крайна сметка те са известни като les physiocrates.
Физиократите се справят с търговската революция и възхода на международната търговия, като просто ги игнорират. Вместо това те се съсредоточават върху селскостопанската икономика. Като се имат предвид последвалите неприятности на Френската революция, няма да се изненадате да научите, че по времето на Кене неравенството е било безобразно високо. Използвайки съвременния индекс на Джини, който измерва неравенството на широка основа, Миланович определя неравенството в предреволюционна Франция като малко по-високо от това в Англия и сравнимо с това в днешните Колумбия, Никарагуа, Хондурас и Бразилия. Но като се има предвид, че средният доход във Франция е бил много по-нисък (с отчитане на инфлацията) от този в тези латиноамерикански страни, неравенството във Франция avant la guerre всъщност е било много по-тежко: 70% от максималното възможно неравенство, или нивото, при което само малък елит живее над жизнения минимум. Сравнителната стойност за Бразилия днес е 55%.
В схемата на Кене има четири класи: работници (т.е. земеделски и други нискоквалифицирани работници), които получават 50-60% от средната заплата; самостоятелно заети лица (земеделски работници, които отглеждат грозде на собствена земя, а също занаятчии и майстори), които получават от 80% от средната заплата (за занаятчиите и майсторите) до повече от два пъти от средната заплата; „капиталисти“ (земеделски арендатори), които печелят почти три пъти повече от средната заплата; и накрая, „елит“ (земевладелци, духовенство, държавни администратори). Последната група печели по-малко от „капиталистите“ и е финансово изравнена със занаятчиите и майсторите (въпреки че земевладелците са благородници и следователно значително над всяка друга група по отношение на политическата власт).
Един от начините, по които може да се разбере, че науката икономика се е намирала в начален стадий е, че, както отбелязва Миланович, категориите на Кене са били доста объркани. Единствената икономически обособена класа са работниците на дъното. Категорията „елит“ смесва нископлатени държавни бюрократи и нископлатени свещеници с богати аристократи, докато класата на самонаетите смесва умерено платени винопроизводители с много по-богати занаятчии и майстори. Все пак се очертават няколко важни прозрения. Едно от тях е, че най-добрият показател за богатството на една нация е състоянието на нейните работници. Намаляването на потреблението на работниците, предупреждава Кене, „ще намали възпроизводството и приходите на нацията“. Това противоречи на преобладаващия тогава консенсус, който измерва състоянието на страната според богатството на богатите (или, както биха ги нарекли днешните консерватори, „създателите на работни места“). Друго прозрение е, че „капиталистите“ или фермерите арендатори допринасят за обществото поне толкова, колкото и аристократичните рентиери, които предоставят земята, но не я обработват. Според Кене френското законодателство би трябвало да третира земеделските арендатори като съсобственици – доста радикална идея, която, разбира се, е пренебрегната.
В изследването на Миланович след Кене се нареждат Адам Смит (1723-1790) и Дейвид Рикардо (1772-1823). Подобно на Кене и двамата пишат в периоди на бързо нарастващо неравенство в зората на индустриалната революция. Смит и Рикардо редуцират нестройните четири класи на Кене до по-разпознаваеми три: работници, капиталисти и собственици, като последните две се борят за господство.
Съвременните либерали често твърдят, че Смит не е бил толкова сляпо отдаден на преследването на личния интерес, както си го представят консерваторите; те цитират Теория на моралните чувства, за да докажат, че той е вярвал, че обществото се управлява от силно чувство на взаимна симпатия. Но Миланович преобръща темата, като твърди, че Смит икономистът всъщност е по-ляв от Смит моралният философ. Публикуваната през 1759 г. – 17 години преди Богатството на народите – Теория на моралните чувства кара Смит да звучи абсурдно самодоволен от статуквото, когато съветва, че по-голямото богатство не носи щастие и че „просякът, който се излежава край шосето, притежава онази сигурност, за която се борят кралете“. В Богатството на народите Смит критикува държавната намеса в икономиката, но критикува капиталистите за това, че заговорничат за определяне на цените, създават монополи, извършват грабежи и купуват политическо влияние. Той не е д-р Панглос [от „Кандид“ на Волтер].
Кене въздига работниците и капиталистите, но не и собствениците на земя. Смит въздига работниците и земевладелците, но не и капиталистите. Смит смята, че капиталистите твърде бавно осъзнават стойността на плащането на високи заплати. „Там, където заплатите са високи – пише Смит, – винаги ще открием, че работниците са по-активни, по-усърдни и по-бързи, отколкото когато те са ниски.“ Както го описва Миланович, във вселената на Смит общественият прогрес води до увеличаване на потреблението и повишава стойността на земята, което позволява на работниците да печелят повече, но намалява печалбата на капиталистите. Смит не е имал нищо против това. „Нашите търговци и майстори-производители“, пише Смит, могат да се оплакват от високите заплати, но „те не казват нищо за лошите последици от високите печалби; те мълчат по отношение на пагубните последици от собствените си печалби“.
Но през четвъртвековния период след публикуването на Богатството на народите се случва точно обратното на това, към което се стреми Смит. Доходите на капиталистите нарастват почти четири пъти по-бързо от онези на работниците и собствениците. Резултатите от разпределението на доходите са смесени. Работниците отстъпват пред капитала, но в същото време най-богатата част от населението, поземлената аристокрация, отстъпва пред издигащите се капиталисти.
Дейвид Рикардо пренебрегва благородниците рентиери. „Интересът на земевладелеца – пише Рикардо – винаги е противоположен на интереса на всяка друга класа в обществото“. Работниците, предполага Рикардо, винаги ще печелят на нивото на жизнения минимум, а приходите на земевладелците са фиксирани от производствената цена (Рикардо се интересува от царевицата). Капиталистът е този, който определя колко производство ще има, и следователно, според Рикардо, капиталистът движи икономиката. За Рикардо печалбите не трябва да бъдат ниски, както предлага Смит, а високи, за да се даде възможност за по-нататъшни инвестиции и по-нататъшно производство. Неслучайно самият Рикардо е бил капиталист – фантастично успешен инвеститор (бил е и депутат в парламента), който, както пише Миланович, вероятно е бил „най-богатият икономист в историята“.
Едно поколение по-късно се появява Маркс (1818-1883), който на практика казва на Кене, Смит и Рикардо: „Всичко е наред. Собствениците на земя са лоши и капиталистите също са лоши.“ Към средата на XIX в. Индустриалната революция размива двете категории дотолкова, че Маркс нарича и двете групи капиталисти и ги обявява за врагове заради това, че лишават работниците от контрол върху средствата за производство.
По времето на Маркс промените в разпределението на доходите в Обединеното кралство са сложни. От една страна, отбелязва Миланович, горният един процент е притежавал 60% от богатството на страната – по-голям дял вероятно от всякога преди „и със сигурност след това“. Делът на капитала нараства, а този на труда се свива. От друга страна, ръстът на заплатите, който почти не съществува през втората половина на XVIII в., се ускорява драстично от около 1820 г. и нараства с между 30 и 50%, когато Маркс публикува първия том на Капиталът 47 години по-късно. Въпреки че делът на капитала в цялото се увеличава, самото цяло расте толкова бързо, че работниците просперират.
Наблюдавайки това явление със забавление, през 1858 г. Фридрих Енгелс пише, че Англия се сдобива с „буржоазен пролетариат наред с буржоазията“. Работническата класа живее по-добре, отколкото е живяла в паметта на повечето хора. Енгелс, а по-късно и Владимир Ленин, обясняват това с колониалния грабеж. Сътрудникът на Енгелс – Маркс – преценява, че както причината, така и следствието са несъществени. Прекомерният интерес към въпросите на икономическото разпределение, пише той, е „вулгарен социализъм“, който отвлича вниманието от експроприацията на капиталистическата класа на принадената стойност на работническата класа. Маркс не е искал да се занимава с дела на капиталистите; той е искал да премахне капиталистическата класа напълно.
На Вилфредо Парето (1848-1923 г.) се пада задачата да изведе икономиката отвъд изучаването на класовата динамика и да издигне изучаването на икономическото разпределение до днешното му значение. Син на италиански маркиз и почитан от Бенито Мусолини, Парето не е либерален идеалист. Пишейки от Лозана, Швейцария, в началото на ХХ век – в разгара на позлатената Бел епок – Парето твърди, че разпределението на доходите показва „забележителна стабилност“ във времето, на различни места и при различни видове управление. Парето твърди, че ако се промени политиката по отношение на труда или капитала, резултатът винаги ще бъде един и същ. Това се предава като максимата, че 20% от населението винаги притежава 80% от богатството.
Миланович приписва на мисълта на Парето повече тънкости, отколкото позволява формулировката 80-20, но въпреки това стига до заключението, че Парето е грешал, че разпределението на богатството е неизменно – грешал е по негово време и още повече е грешал в десетилетията след смъртта му. Но трябва да се признае, че Парето се съгласява, че икономическото неравенство е нещо, което може и трябва да се измерва внимателно и да се разглежда като важно само по себе си. (Друг фашистки симпатизант, на когото съвременните дистрибутори са задължени, е сънародникът на Парето Корадо Джини, който около десетилетие по-късно изобретява индекса на Джини.)
Миланович завършва със Саймън Кузнец (1901-1985 г.), който след Втората световна война забелязва, че разпределението на доходите става все по-равномерно не само в САЩ, но и в други развити индустриални икономики – нещо, което според Парето не може да се случи. Това преобръща тенденцията към нарастване на неравенството, която е преобладавала по време на индустриалната революция. Кузнец стига до заключението, че неравенството следва U-образна крива, която нараства през разрушителния ранен период на индустриализацията, но след това се свива, след като тя узрее. В един момент индустриалната демокрация ще стане толкова богата, че разликите в производителността между промишлеността и селското стопанство ще намалеят, излишъкът от капитал ще понижи нормата на възвръщаемост и обществото ще може да си позволи да заделя средства за пенсии и правителствени програми като застраховка срещу безработица. Това е реалността от средата на ХХ век.
Тя не продължи дълго. В края на 70-те години на миналия век доходите започнаха да стават все по-неравномерни – тенденция, която се запазва и до днес. Миланович казва, че на икономистите им е отнело известно време да го забележат, отчасти защото Кузнец ги е приспал. Но през 2014 г. се появява Томас Пикети, за да докаже в Капиталът през ХХІ век, че r > g, където r е ръстът на капитала, а g – на трудовите доходи или, по-общо казано, ръстът на икономиката като цяло. Резултатът е все по-голяма концентрация на богатството. Процесът периодично се обръща от катаклизми като Черната смърт през XIV век, която създава недостиг на работна ръка, от който се възползват селяните, и двете световни войни през XX век, които унищожават капитала и довършват аристокрацията. Но нарастващото неравенство в богатството винаги се възобновява след това. Разбира се, ако днес се случи катаклизъм от мащаба на двете световни войни, човешката цивилизация вероятно ще бъде напълно унищожена, а въздействието му върху икономическото разпределение ще остане без значение.
Прав ли е Пикети, че днешната икономика е рай за рентиерите, където капиталът се натрупва по-бързо от трудовите доходи? Има дни, в които сравнявам заплатата си с бъдещата пенсия и си мисля, че той може би има право. Нито едно от двете не е нещо, за което да се пише вкъщи, но през последните три десетилетия пенсионните ми спестявания изпреварваха инфлацията, а заплатата ми – не. Не съм ничия представа за проницателен инвеститор и, както всеки друг журналист на планетата, съм много по-продуктивен работник, отколкото беше възможно преди 30 години, благодарение на световната мрежа. И все пак моето „r“ изпреварва „g“.
И Миланович, и Алфани приемат формулировката на Пикети, но стигат до противоположни заключения за нейната устойчивост. Според Алфани „концентрацията на богатството е непрестанен процес, който се е развивал почти без прекъсване от древен Вавилон през Средновековието до днес“. В различни периоди той е протичал с различна скорост – например първородството е било въведено, за да се контролира разпиляването на феодалните имоти, но няма причина, казва Алфани, да се смята, че някога ще спре. От друга страна, Миланович предполага, че през 80-те години на ХХ век може да е започнала нова U-образна крива, тъй като индустриалната икономика е била изместена от постиндустриалната. „С течение на времето и засилването на конкуренцията – пише Миланович, – може да се стигне до разсейване на високите ренти, които се полагат на компаниите и собствениците, които ръководят технологичната промяна.“
Скептичен съм и към двете заключения. Струва ми се, че походът към концентрирано богатство не е нито неизбежен, нито зависи от формата на някаква крива върху графика. В условията на демокрация той се определя от политическия избор и още от утре можем да започнем да правим по-различен избор. Професията на икономиста винаги е била предпазлива по отношение на свободната воля, освен дотолкова, доколкото тя позволява преследването на рационален личен интерес. Но през последните десетина години се появи популярно движение за промяна на икономическото неравенство, което може да доведе до промяна много по-скоро, отколкото авторите на тези две изключително стимулиращи и информативни книги смеят да си представят. Правилно е да изучаваме икономическото разпределение с математическа строгост, която малко е интересувала светските философи преди Парето. Реалността е по-добър ориентир от теорията. Но нито историята, нито математиката могат да ни кажат как ще изберем да се справим с неравенството в неизвестното бъдеще. Това зависи от самите нас.
[1] Крал Манса Муса управлява империята Мали през XIV век и натрупва състояние от около четиристотин милиарда днешни долари, тъй като страната му произвежда половината от златото и солта в света. Бел. пр.
