Според Робърт Саполски, биолог и невролог от Станфордския университет и носител на „гениалната“ стипендия на фондация „МакАртър“, няма свободна воля. Саполски работи десетилетия наред като полеви приматолог, преди да се насочи към неврологията, и посвещава кариерата си на изследване на поведението в цялото животинско царство. Автор е на множество книги, сред които Поведение: Биологията на хората в най-добрите и най-лошите им прояви и Маймунска любов и други есета за живота ни като животни.
В най-новата си книга Предопределени: Наука за живота без свободна воля Саполски се изправя пред биологичните и философски аргументи за свободната воля и ги опровергава. Той твърди, че ние не сме свободни агенти и че биологията, хормоните, детството и обстоятелствата в живота се съчетават, за да доведат до действия, за които само вярваме, че сме могли да изберем.
Това е провокативно твърдение, признава той, но би бил доволен, ако читателите просто започнат да поставят под въпрос убеждението, което е залегнало в културния ни разговор. Да се отървем от свободната воля „напълно поразява чувството ни за идентичност и автономност, както и мястото, откъдето получаваме смисъл“, казва Саполски, и това прави идеята особено трудна за приемане.
Той отбелязва, че от това има сериозни последици: При липса на свободна воля никой не би трябвало да носи отговорност за поведението си – добро или лошо. Саполски смята, че това е нещо „освобождаващо“ за повечето хора, за които „животът е бил свързан с това да бъдат обвинявани, наказвани, лишавани и пренебрегвани за неща, върху които нямат контрол“.
В поредица от интервюта той разказва за предизвикателствата, пред които ни поставя идеята за свободната воля, както и за това как той си остава мотивиран и без нея.
* * *
За повечето хора свободната воля означава, че сме отговарни за действията си. Какво не е наред с този възглед?
Това е напълно безполезно определение. Когато повечето хора си мислят, че разпознават свободната воля, те имат предвид, че някой е възнамерявал да направи онова, което е направил: Нещо се е случило; някой е натиснал спусъка. Те [извършителите] са разбирали последствията и са знаели, че има алтернативно поведение.
Но това далеч не се докосва до свободата на волята, защото най-първо трябва да се запитате: Откъде е дошло това намерение? А именно: онова, което се е случило минута преди това, в годините преди това и всичко между тях.
За да съществува такъв вид свободна воля, тя би трябвало да функционира на биологично ниво напълно независимо от историята на този организъм. Бихте могли да идентифицирате невроните, които предизвикват определено поведение, и няма да има значение какво прави който и да е друг неврон в мозъка, каква е околната среда, какви са нивата на хормоните на човека, в каква култура е възпитан. Покажете ми, че тези неврони биха направили абсолютно същото нещо при промяна на всички тези други неща, и ще ми докажете свободната воля.
И така, дали днес съм облякъл червена или синя риза – казвате, че всъщност не съм избрал това?
Абсолютно. То [решението] може да се разиграе в секундите преди това. Изследванията показват, че ако седят в стая с ужасна миризма, хората стават по-социално консервативни. Част от това е свързано с генетиката: Какъв е съставът на техните обонятелни рецептори? Също и с детството: Какви възприятия те са свързвали с определени миризми? Всичко това влияе върху резултата.
А какво да кажем за нещо по-голямо, като например избора на колеж?
Питате: „Защо избрахте този?“. И човекът отговаря: „Научих, че се справям по-добре в по-малки класове“. Или: „Имат страхотни партита.“ Във всеки значим момент ние вземаме решения въз основа на собствените си вкусове и пристрастия, ценности и характер. И човек трябва да се запита: откъде всъщност идват те?
[В наши дни] неврологията става наистина много добра – особено на две конкретни нива. Едното е да се разбере какво прави определена част от мозъка, въз основа на техники като невроизображения и транскраниална магнитна стимулация.
Другата е на нивото на дребните, редуктивни неща: Този вариант на този ген взаимодейства с този ензим по различен начин. И така, ние разбираме какво се случва в един неврон. Но как 30 милиарда от тях колективно правят човешкия кортекс вместо кортекса на приматите? Как да се разшири разбирането на малките съставни части и да се получи някаква представа за голямото, възникващо нещо?
Да речем, че в някакъв момент сме разбрали това. Нека Х се случва 4000 пъти в секунда в Y частта на мозъка, като се противопоставя – като противоположно, инхибиращо нещо – 2123 пъти в секунда, когато нивата на хормоните правят това и това. Как това голямо нещо, наречено „поведение“ или „личност“, или „мисъл“, или „грешка“, се проявява на макроравнище? Започваме да разбираме как се стига от едното ниво до другото, но това е невероятно трудно.
Ако не сме отговорни за действията си, то можем ли да поемем отговорност за тях?
Е, можем да поемем собственост в чисто механичен смисъл. Моите молекули са се блъснали в молекулите, изграждащи онази ваза с цветя, преобърнали са я и са я счупили – това е вярно. И можем да поддържаме мита за [свободното] действие, когато това наистина няма значение. Ако искате да вярвате, че днес свободно сте избрали да почистите горните си зъби с конец преди долните, това е благоприятен мит, с който можете да оперирате.
Но вие казвате, че митът не винаги е доброкачествен?
Фундаментално вредни неща за нашата [човешка] вселена се движат от идеята, че хората получават неща, които не са заработили или не са заслужили, и огромна част от нещастията на човечеството се дължат на мита за свободната воля.
През повечето време се справям, без да ми се налага да обръщам каквото и да било внимание на това как според мен функционират нещата. Признайте колко е трудно да се направи нещо друго. Запазете това признание за случаите, когато то е от значение: когато сте в съдебно жури; когато сте учител, оценяващ учениците. Но ако поддържате митове за свободната воля, то моля запазете ги за начина, по който си почиствате зъбите с конец.
Искам да отуча хората от мигновената реакция на схващането, че без свободна воля ще изпаднем в безредие, защото не можем да носим отговорност за нещата. Че нямаме обществени механизми, които да накарат опасните хора да не бъдат опасни или да накарат надарените хора да правят нещата, от които обществото се нуждае, за да функционира. Не е вярно, че в един детерминистичен свят нищо не може да се промени.
Как трябва да мислят привилегированите хора за постиженията си?
Всеки жив организъм е просто биологична машина. Но само ние знаем, че сме биологични машини; опитваме се да осмислим факта, че се чувстваме така, сякаш чувствата ни са реални.
В даден момент няма значение дали чувствата ни са реални, или усещането ни, че чувствата са реални, е такова. Като биологични машини ние все още намираме определени неща за достатъчно отблъскващи, така че едва ли е полезно да наричаме подобни неща „болка“, „тъга“ или „нещастие“. И въпреки че е напълно абсурдно да мислим, че на една машина може да се случи нещо хубаво, все пак е добре, когато усещането за болка е намалено.
Това е нивото, на което трябва да функционираме. Смисълът се усеща като реален. Целта се усеща като реална. От време на време знанията ни за машинността не трябва да пречат на факта, че това [т. е. самите ние] е странна машина, която се чувства така, сякаш чувствата са истински.
Ще загубим ли и любовта, ако загубим свободната воля?
Да. Като [например да разберем безсмислието на въпроси от рода на]: „Уау! Защо? Защо този човек се оказа, че ме обича? Откъде дойде това? И доколко това е свързано с начина, по който са ме възпитали родителите ми, или с това какви гени за обонятелни рецептори имам в носа си и колко много харесвам аромата им?“ В някакъв момент стигате до екзистенциалната криза: „О, Боже, ето какво стои в основата на всички тези неща!“ Точно тогава машинността се превръща в нещо, което трябва да сме готови да игнорираме.
Но не е нормално да решите, със същото отричане на [нормалното усещане за] реалността, че наистина заслужавате по-добра заплата от средния човек на тази планета.
Направете го там, където е необходимо. Аз със сигурност не мога да го правя в повече от един нищожен процент от времето. Като например веднъж на всеки три седмици и половина или приблизително толкова. Това е объркващо, рекурсивно предизвикателство – да наблюдаваш себе си и да решиш, че това, което чувстваш, е истинско.
