Навид Кермани
© DPA
Всеки човек, роден в Западна Германия след войната, е живял винаги с идеята за Европа. Той не познава нищо друго освен постоянното човъркане и преправяне на институциите, които са придали политическа форма на проекта на Просвещението – в началото, Европейската общност за въглища и стомана, после Икономическата общност, Съдът за човешки права, Европейският парламент, брюкселската бюрокрация. Но Европа винаги е била реалност; тя не само присъстваше, но и се усилваше, и се разширяваше постоянно. Да, дори и възмутените възклицания по повод Европа бяха част от тази приемственост.
Само преди една година, по време на кризите около дълговете и бежанците, провалът на Европа беше нещо като фантасмагория на леко неапетитни партии – имам предвид не Европа в географския смисъл, а Европа като общност на волите и политически съюз, Европа с нейните ненакърними базисни права, отворени граници, наддържавни институции, общ пазар и, което е най-важно, с правораздаване, стоящо над националните юриспруденции. Но от онзи нещастен петък насам [има се предвид петъкът, в който станаха ясни резултатите от Брекзита, бел. пр.] изглежда не само аз съм обхванат от безпокойството, че нашето поколение, онова на четиридесет-, петдесет- и шестдесетгодишните, може и да проиграе големия, в исторически план почти немислим подарък на европейското единство, и да остави на децата си един континент, на който национализмът празнува щастливото си възкресение.
Разбира се, европейските политици полагат усилия, за да успокояват и придават кураж – в края на краищата това е тяхно задължение. Но и те не могат да игнорират дълбоката легитимационна криза, в която Европа изпадна вследствие на английския избор. Защото в момента вече властва не просто някакво неясно усещане, сега вече една европейска страна доказа, че мнозинството от избирателите отхвърлят Европа в настоящата ѝ форма. Естествено, Европа е традиционно по-близка на другите [европейски] нации; можем ли обаче да бъдем сигурни, че един референдум във Франция, в Германия, в Италия, няма да доведе до същите резултати? А докато продължава това не-допитване до хората, най-силният (а може би и правилен) аргумент на противниците на Европа ще бъде липсващата демократическа легитимност на Европейския съюз. И действително, пред избирателните урни той е губел почти винаги – било то при референдума за Конституцията, народните решения в Швейцария против присъединяване към ЕС, или в последно време в Холандия, по повод присъединителното споразумение между ЕС и Украйна.
Предвидливите политици не се нуждаят от референдуми
Предвидливите политици са напълно в състояние да игнорират резултатите от различните допитвания – нито Конституцията на Германската федерална република, нито Римските договори, нито пък Падането на колене във Варшава са били неща, одобрени чрез някакви всенародни допитвания. Специално Федералната република дължи в немалка степен днешната си демократична нагласа, икономически разцвет и политическо единство на държавници като Теодор Хойс, Конрад Аденауер, Вили Бранд и Хелмут Кол, които са успявали да се издигнат над духа на времето си. Но ако техните визии не биха спечелили, вече по-късно, съгласието на мнозинството, то не бихме били свидетели нито на сегашната ни западна обвързаност, нито на помирението с европейските ни съседи.
По отношение на Европа това не се е удало, поне откак започна да се говори сериозно за политически съюз. Що се отнася до причините, те трябва да бъдат търсени в самото начало на този преход: неуспехът на Европейската конституция, на която не беше направена никаква реклама, за която не се водеше никаква борба, която не беше обяснена и чийто отказ беше приет от множество европейски правителства с такова равнодушие, та човек неволно оставаше с впечатлението, че за тях резултатите от референдумите дори не са били от особена важност – в края на краищата, един функциониращ [политически] Съюз би им отнел правото да налагат вето върху решенията му.
А след като Конституцията беше преоформена под формата на прост договор и от нея изпаднаха важни политически части, Европейският съюз започна да се ориентира към структури, които изобщо не отговаряха на големината и разнообразието му. Или, казано другояче: нито икономическият и политически процес на обединение се намираха в унисон един с друг, нито пък разширяването на Съюза имаше някаква връзка със задълбочаването му. Най-важните постове в Европейския съюз бяха дори съзнателно раздавани на второ- и третостепенни политици – лейди Аштън и др. – които да не могат да се пречкат на работата на големите национални босове. И до днес най-важните решения са запазени за Европейския Съвет, чиито членове правят политиката на целия континент, но се вълнуват от победи единствено на собствените си национални избори.
[…]
Когато дядовците и бабите не желаеха да пускат в къщата си немци
Текстът на Европейската конституция беше изработен от представители на едно поколение, което е изтърпяло на собствения си гръб изстъпленията на национализма или поне, както хората от 68-ма година, е било политически социализирано с поглед, насочен към Втората световна война. Напълно различно е отношението към този текст на моето собствено поколение, което никога не е изживявало необходимостта от Европа като част от собствената си биография: то е до голяма степен способно да оценява трезво изгодите, свързани с Брюксел, вижда и разбира предимствата на съвместните подходи към проблемите на глобализирания свят, но отношението му към Европа си остава чисто инструментално.
Дори и по време на финансовата криза европейските политици продължаваха да аргументират съвсем утилитаристки – и в съгласие с формулата на германската канцлерка, че „ако пропадне Еврото, пропада и Европа“. Но дали Еврото е реалният фундамент, върху който е стъпила Европа? Може и да е вярно, че акциите и износът биха се срутили без общата валута. Но дали ние вярваме в Европа само защото ни убеждава икономическата ѝ полезност? Нищо повече ли няма в нея? Например неща като свобода, еманципация и участие на всички хора в общото дело, независимо от пол, произход, религия или сексуална ориентация?
Като писател аз често гостувам в училища и там почти винаги говоря за Европа. И не казвам, че Европа може да осигури на учениците стажантско място или хубавичка работа. Не посочвам колко удобно е да се пътува без паспорт или да не се налага да се обменят пари. Очевидните предимства на Европа учениците могат да открият и без мен, при това без да си обещават чак толкова много от нея – примерно стажантското място или хубавичката работа. Не говоря и за мира. Това, че Европа е дарила на континента мир, го знаят всички – но никой не би ми повярвал, ако също като изпадналия в паника британски премиер бих започнал да заплашвам, че без Европа отново ще настъпи война. Не разказвам как е било преди, още през собствените ми ученически години, когато по време на посещенията на разменни начала във френска Лотарингия съучениците ми имаха сериозни трудности да намерят френско семейство, при което да отседнат, тъй като френските баби и дядовци не желаеха да допускат германци в къщите си, докато аз – синът на имигранти – бях охотно приеман навсякъде. Това, че някой в днешна Франция би могъл да ги гледа с неприязън, би се сторило на днешните немски ученици нещо много теоретично.
Една най-после европейска Германия
Не, аз просто им казвам: моля, огледайте се. Погледнете как родителите ви идват от всички страни по света, колко различно изглеждате, колко различни имена носите. Огледайте се сред съседите си, погледнете към националния отбор, погледнете към бежанците (и ако днес някой изпитва емпатия към бежанците, то това са учениците, това ми дава голяма сила всеки път). Размислете какво би било, ако Германия отново започне да схваща себе си като общност само на един народ. Или пък Франция. Или Англия. Дали това би отразявало реалността, за която днес говорят десните популисти? И колко от вас не биха принадлежали към нея в такъв случай? А какво да кажем за училищата, в които Германия е отечество само за нищожен брой от децата? Наистина ли вярвате, че всички те биха могли да бъдат прогонени или деградирани до нивото на граждани от втора класа? Или може би ще си тръгнат сами? Накъде, впрочем?
И тогава забелязвам всеки път, как нещо в главите на учениците започва да щрака, как те се оглеждат, как размислят, как задават въпроси или се противопоставят, желаят по-прецизни формулировки. Веднага се оформя разговор, още повече, че културното многообразие на днешните западноевропейски общества е само в началото си. Защото аз питам учениците също и това, дали наистина желаят хомосексуалността да бъде дискриминирана отново и някой да започне да им предписва кого и кога им е разрешено да обичат. Дали биха желали в училище да се занимават единствено с немска литература, обяснявана единствено от германци? Дали мислят, че промяната на климата е измислица, дали мислят за повторно въвеждане на смъртното наказание или биха искали да отменят разделението на властите?
„Но какво общо има това с Европа?“, питат ме тогава учениците. „Това има много общо с Европа“, отговарям аз: просто огледайте програмите на антиевропейските партии, в тях става дума не само за ислям и чужденци, там нещата са насочени директно срещу обществото, в което растете вие, против вашите учители, които са либерално настроени, против вашите кметове, които се застъпват за бежанците, против защитата на климата, против правата на малцинствата, против учебните ви планове, в които немската вина не се прикрива; против самите вас, които сте днешната, една най-после европейска Германия.
Прагматизмът, който е направил Европа неспособна на действие
Да, десните популисти също предъвкват думата свобода, говорят за самоопределение, изискват референдуми. Но те нямат предвид онова, което е имало предвид Просвещението: че свободата винаги означава свобода за различно мислещите, за различно вярващите, различно изглеждащите, а не примерно произвол на мнозинството. Те считат за ненакърнимо достойнството не на всеки човек, а само онова на някои хора. Достойнството на твоя съученик, например? Очевидно не, ако заради цвета на кожата те не го желаят на мястото, където живеят.
Не твърдя, че след посещенията ми учениците запяват колективно „Ода на радостта“. По-скоро е обратното: аз се уча от тях, че не е нужно човек непременно да е преживял войната, за да е осъзнал необходимостта от Европа. Онези 75 процента млади британци, които са гласували против Брекзита, а в Германия вероятно биха били осемдесет или деветдесет, са подкана за повече усилия към самите нас, които ще оставим на децата си Европа – или може би не. Не трябва повече да слушаме онези, които и сега отново полемизират против „големите приказки“, защото самите те просто мислят също толкова на дребно, колкото и Дейвид Камерън.
Той не желаел „да слуша нищо повече за големи визии, конвенции и договори“, казва настоящият председател на Европейския съвет Марк Руте, който е избран единствено в Холандия. Именно това чувахме и след провалената Конституция, и след всяка от поредните кризи: още по-малко Европа, и, за Бога, никакви визии повече! Именно този прагматизъм, който се заглежда единствено към собствените, национални избиратели, е направил Европа неспособна на действие. А онези, който биха желали да отслабят още повече Европа, от страх пред нейните противници, вършат тяхната работа.
[…]
Докато Великобритания все още я има
Европа има нужда от ясна дефиниция, а също и ясни ограничения, на онова, което трябва да предоставя [като направления], и онова, което ще бъде решено много по-добре на нивото на отделните страни, региони, градове. Тя не трябва да се грижи за всичко, но не трябва да оставя без внимание и дреболиите. Тя има нужда от фундамент, на който да може да стъпи следващото поколение. И тогава вече оставете хората да гласуват! Не всеки британец, който е гласувал за Брекзита, е националист, а дори и онези, които в края на краищата са избрали оставането в ЕС, са го направили често с юмруци в джобовете, тъй като на тази Европа – с Дейвид Камерън – опортюнизмът е изписан на челото.
Напротив – един демократичен, справедлив, ефективен и все пак не всесилен Съюз ще спечели всички мнозинства – не веднага и не навсякъде, но със сигурност в страните-основателки и в достатъчно голям брой други страни – дори и в Полша, където от месеци насам стотици хиляди хора излизат по улиците с европейски знамена, за да демонстрират за спасението на собствената си демокрация. А останалите страни ще се присъединят към тях малко по малко, щом само осъзнаят колко много неща им дава общата политика. Именно обвързването с европейския проект е било нещото, което е направило демокрацията в Германия изобщо възможна. Натискът откъм Европа се оказа решаващ при събарянето на диктатурите в южната част на континента – в Испания, Гърция, Португалия. Накрая, възможността за присъединяване към Европа накара източноевропейските държави, а по-късно и онези на Балканите, да проведат демократични реформи. Европа може и в бъдеще да бъде обещание за нещо по-добро.
Да, ще отнеме време да се даде на Европейския съюз една нова, по-стабилна база, а освен това ще има нужда и от спокойствие. От друга страна, в Страсбург, Люксембург и Брюксел вече отдавна е доста ясно как трябва да изглежда една функционираща Европа – в края на краищата там са страдали достатъчно дълго от конструкционните грешки на Лисабонския договор. И ако се побърза с представянето на новия Европейски обществен договор, то в него може би ще може да участва и Великобритания – докато все още я има.