През януари 2016 г. Ая Нюман отива в спешното отделение на болница Mount Sinai в Ню Йорк заради болки в дясното рамо. Това, което е трябвало да бъде рутинен преглед, вместо това се развива като разтърсващо, гротескно изкривяване на взаимоотношенията между лекар и пациентка.
Лекарят от спешното отделение, Дейвид Нюман (който не е роднина на г-жа Нюман), я упоява интравенозно с морфин, силен наркотик, и пропофол, мощно седативно средство – и двата вида лекарства едва ли биха били използвани при нейните симптоми. След това той опипва гърдите ѝ и мастурбира по лицето ѝ, твърдят прокурорите.
Спомням си как ужасът от тази новина, която излезе седмица по-късно, шокира общността на спешните медици. Какъв морален упадък е довел един лекар до такова мощно поругаване на доверието на пациентка? Никога не бях срещала д-р Нюман, но бях чувала за него, защото беше колега лекар от реанимацията и плодотворен изследовател в областта на вземането на клинични решения. Освен това беше написал няколко есета за „Таймс“, както и популярна книга, която обещаваше да заздрави отношенията между лекар и пациенти. Профилът му в списание Wired описваше „спокойните му сини очи“ и възхваляваше използването на „науката в защита на пациентките“, както и потенциала му да „промени американската медицина“. Един от известните лекари в Калифорния изрази публично шока си: „Всички казват: „Дейвид? Това не може да бъде!“
Въпреки че движението #MeToo бързо си проправи път през много индустрии, започвайки от 2017 г. – годината, в която д-р Нюман беше осъден на две години затвор – то сякаш навлиза вече и в медицинската сфера, но само бавно и неравномерно, особено по отношение на сексуалните нарушения на лекарите спрямо пациентките. Действията на д-р Нюман ясно показаха, че лекарите, независимо от това колко изтъкнати и уважавани, могат да бъдат също толкова виновни за използването на властта си за извършване на сексуални престъпления, колкото и известните холивудски продуценти. И все пак не се стигна до сеизмична развръзка, подобна на тази, която разтърси други индустрии. Освен широко известния случай с Лари Насар [бившият лекар на американския национален отбор по спортна гимнастика, обвинен в 164 случая на сексуални посегателства върху гимнастичките] много лекари, които години наред са ловували пациентките си при закрити врати, останаха в неизвестност, а някои от тях вероятно бяха закриляни от собствените си институции.
Сега стената на мълчанието може би най-накрая се пропуква: Движението #MeToo набира скорост и в медицинската професия. Макар че то върви бавно и се отлага дълго, оцелелите може да видят справедливост и да бъдат предотвратени други престъпления. Тази пролет Дариус Падух, уролог, който е бил свързан с множество известни академични медицински центрове в Ню Йорк, беше обвинен в сексуално посегателство над пациентки, включително непълнолетни, в продължение на години. Жи Алан Ченг, гастроентеролог, е обвинен в сексуално посегателство над пациентки в безсъзнание и заснемането им в болницата NewYork-Presbyterian Queens Hospital, както и в посегателство над други жени в дома му. Ако бъдат осъдени, и двамата лекари могат да прекарат остатъка от живота си в затвора.
Дерик Тод, ревматолог, работил в болницата „Бригам“, част от болницата в Харвард, е обвинен от повече от 100 жени, че е извършвал ненужни или неподходящи прегледи на гърдите, таза и ректума. (Д-р Падух и д-р Ченг не се признават за виновни. Д-р Тод, който е обект на продължаващо разследване, отрича да е извършил каквото и да било нарушение).
Но защо отне толкова време движението #MeToo да почука на вратата на медицината – и институциите да се съобразят с него?
В интерес на истината, не би трябвало да съм толкова изненадана от действията на д-р Нюман, защото случаят с Робърт Хадън, лекар, обвинен в сексуални посегателства над стотици свои пациентки в продължение на две десетилетия, се развиваше в собствената ми институция, медицинския център на Колумбийския университет, от 2012 г. насам. Д-р Хадън беше акушер-гинеколог, който за първи път беше арестуван, когато пациентка се обади в полицията и съобщи, че е облизвал гениталиите ѝ по време на преглед. Въпреки факта, че след ареста му срещу него се води криминално разследване (което не е придружено от официални обвинения) и че Колумбийският университет е бил предупреден за подобни негови действия от почти две десетилетия насам, той получава разрешение да продължи да приема пациентки в продължение на няколко седмици след това.
В началото на 2016 г., месец след като посегателството на д-р Нюман над Ая Нюман става публично достояние, д-р Хадън тихомълком сключва споразумение за присъда без затвор; едва през юли тази година той е осъден от федералните власти за сексуално посегателство над четири пациентки по време на прегледи, след като ги е склонил да преминат границите на щата, и е осъден на 20 години затвор. Въпреки че работех в медицинския център по време на повдигането на обвиненията, доскоро не знаех за тях. Всъщност първият път, когато получих някаква директна информация за действията на д-р Хадън от моя работодател, беше в имейл, който препращаше към изявление от септември 2023 г., след като в медиите се появиха подробни истории.
Това, което обединява случаите на д-р Нюман, д-р Хадън и други – и може би е причината, поради която медицината избягваше #MeToo толкова дълго – е, че техните институции са направили трудно обосноваването на твърденията на пациентките, дори когато те са били много, в продължение на години. Болниците могат да използват Закона за преносимост и отчетност на здравното осигуряване, който има за цел да гарантира неприкосновеността на личния живот и поверителността на пациентките, и да го използват срещу оцелелите, разследващите и журналистите. Въпреки че д-р Нюман е бил обвинен, че преди това е посегнал на три други жени, Mount Sinai отказва да предаде тези записи по време на съдебното производство, позовавайки се на разпоредбите на HIPAA. Върховният съд на щата Ню Йорк отхвърли искането на медицинския център, като заяви, че HIPAA не се прилага в този случай.
Тези институции разполагат с огромни ресурси, за да защитят репутацията си, както и наетите от тях насилници, което позволява престъпленията им да продължат по-дълго. Когато някои пациентки се опитали да подадат жалби срещу д-р Хадън, вместо това били изпратени до огромния правен екип на Колумбийския университет – препращане, което поне в един случай обезкуражило по-нататъшните усилия за подаване на сигнали. Дори след като д-р Хадън е признат за виновен, Колумбийският университет не уведомява всички негови пациентки за поведението му. На 23 ноември изтича едногодишният срок, в който пациентките могат да заведат дело срещу д-р Хадън и медицинския център. Този прозорец съществува само благодарение на Закона за оцелелите възрастни, за чието приемане в Ню Йорк усилено се бориха обвинители и други.
С появата на все повече случаи изглежда, че институциите пренасочват вниманието си от защита на насилниците към бързо прекъсване на връзките с тях. Все пак институционалните реакции са склонни да характеризират извършителите като недобросъвестни изключения, които не се отразяват на работодателите им, въпреки че д-р Падух, д-р Ченг и д-р Хадън са работили в някакъв момент в една и съща здравна система. Сега, когато тези случаи стават публично достояние, болниците реагират със задължителни програми за онлайн обучение на лекарите, като например такива, които ги инструктират да използват придружители по време на чувствителни прегледи. Дали обаче тези учебни модули ще защитят адекватно пациентките, или просто ще служат за институционална проверка?
Държавните медицински комисии, в които лекарите съставляват мнозинството, може да не реагират по-добре. Национално разследване на Atlanta Journal-Constitution през 2016 г. установи, че половината от лекарите, които са били публично наказани за сексуално поосегателство над пациентки, все още са имали право да практикуват. Едва почти две години след като д-р Нюман е осъден, щатът Ню Йорк отнема медицинския му лиценз. (Преди това той е бил временно отнет.)
През 2020 г., три години след началото на #MeToo, Федерацията на щатските медицински комисии публикува политика за „Сексуално поведение на лекарите“. Въпреки задължението за докладване на тези инциденти, F.S.M.B. призна, че колегите могат да се страхуват от отмъщение или да се чувстват ограничени от динамиката на властта; може да се наложи потенциалните информатори да се изправят и пред собственото си морално страдание при вземането на решение да подадат жалба срещу колега. F.S.M.B. посочи също така „корпоратизацията на медицинската практика“, която принуждава ръководителите на болниците да се справят с инцидентите вътрешно. Едно от предложените решения е щатските лекарски комисии да оповестяват публично случаите на неразкриване на неправомерно поведение, „тъй като репутационният риск“ за тези институции „би могъл да осигури допълнителни стимули за докладване“.
Въпреки това твърде често тежестта се поема от пациентките, които може би нямат друг избор, освен да мълчат. За някои от тях не винаги е ясно какво е нормално по време на преглед. Други са в особено уязвимо положение: Няколко от пациентките на д-р Хадън са били в третия триместър на бременността си и са били по-загрижени за здравословното раждане, отколкото да търсят друг акушер. Преди всичко пациентките се доверяват на лекарите си, че ще направят това, което е правилно. Да се използва това доверие срещу тях е толкова перверзно, че може да изглежда немислимо – реалност, която може да се почувства невъзможна за разбиране, камо ли за изразяване. Както по-късно г-жа Нюман разказва пред списание „Ню Йорк“, преди да бъде нападната, тя е гледала на нещата така: „Ей, докторе, прави си каквото искаш. Вярвам ти.“
Това присъщо доверие е необходимо, за да могат лекарите да се грижат за пациентките и да ги лекуват. Без него няма връзка между лекар и пациентка. Предположението за тази добронамереност е особено важно в спешното отделение, където хората са подложени на изключителна принуда и се нуждаят от незабавно, понякога животоспасяващо лечение от тези непознати хора в медицински престилки. Но щом институциите се разколебаят в отговора си на обвиненията срещу тях, това доверие започва да се разклаща.
Почти сигурно е, че в този случай посегателят се е признал за виновен, защото г-жа Нюман е информирала полицията незабавно, поискала е лабораторно изследване, което е потвърдило, че е била упоена, и е направила тест за петната от сперма по лицето си. Но не трябва нещата да зависят от смелостта и проницателността на пациентки като нея. Задължение на тези институции – снабдени с пари, влияние и власт – трябва да бъде да въведат в действие уроците на по-масовото движение #MeToo.
След месеци на натиск от страна на студенти и служители, както и от страна на законодателите и медиите, на 13 ноември Колумбийският университет най-накрая излезе с изявление, в което обяви, че ще създаде фонд за уреждане на спорове в размер на 100 млн. долара и ще информира 6500-те пациентки на д-р Хадън, че тези пари са на тяхно разположение. Освен това ще извърши външен преглед на системните си пропуски, ще разшири каналите за докладване на неправомерни действия и ще приложи други мерки за безопасност. Макар че тези инициативи са закъснели, те показват значителна промяна в настоящата ситуация.
Занапред институциите трябва открито да признават и бързо да се намесват при първия сигнал за сексуално нарушение и, ако констатациите подкрепят твърденията, да разпространяват тази информация, дори ако това означава да рискуват собствената си репутация. Това е единственият начин да се запази доверието на пациентките в медицината – доверие, без което нашето общество не може да живее.
