Единственият период в българската история, за който имаме вълнуващ, детайлен и собствен разказ за героични събития е революционното движение и Освобождението на България от османска власт. Този тип разказ напомня добрата стара вълшебна приказка, където след дълга и неравна битка между силите на доброто и злото цялото Възраждане е един славен завършек на дълга, непрекъсната и героична борба на българите срещу турците, увенчан от „happy end“ – Освобождението. По-късно създаденият наратив следва логиката и структурата на приказката, където в тъмното време на кървави битки между доброто и злото се появяват героите, чиито храброст и себеотрицание водят до победния край. Този разказ не само е в духа на вълшебната приказка, но е и откровено есенциалистки по отношение на конкретните герои и анти-герои, в случая турците. (Трябваше да се появи една нова приказка – българската публика да се залепи за турските телевизионни сериали, за да разруши есенциалистката представа за турчина като див и жесток азиатец и да възкликне днес: „Ама и те били като нас!“).
Предисторията на този разказ съдържа всички елементи на народната приказка, силно подсилена от песенния фолклор на тази тема. Всички възможни препятствия пред доброто са налице – жестокостите на турците, робството, кръвния данък, кланетата, както и силата на доброто – чрез организирането на съпротивата срещу османския гнет, хайдутството, (никой не се сеща за комитетите!) и Априлското въстание. И накрая, идва удовлетворението от щастливата развръзка, точно както става в приказките. В нашия случай това е Освобождението, изковано чрез усилието и на руси (май украинците са повече), и на българи. Няма друг такъв период в българската история, който да е разказан, преразказан и който да е станал същностна част от самоидентификацията на българина, както историческият разказ/приказка за победата над злото и добрия край на българската история през март 1878 г.
Съвременната българска историческа памет се основава не толкова на модерната историография и на постиженията на академичната наука, а на дълбоко влезлия в съзнанието на българина приказен мотив на героичния сблъсък между силите на доброто и злото и щастливото избавление. Днешният глобален процес на инфантилизиране на обществото е добре изследван. Този процес се вижда ясно и в невероятното влияние на холивудските филмови клишета върху масовото съзнание навсякъде по света, като the happy ending е задължителната рецепта за успех. Тогава никак не е чудно, че привлекателността на народната приказка, по чиито модел е тръгнал разказът за историята на България, е толкова силна днес. Крайният резултат показва, че най-устойчивите идеологически и национални митове на българския „голям разказ“ са все още много действени. Тези митове обаче могат да бъдат разглеждани и като проява на слабост, и като компенсация за тази слабост.
Що се отнася до периода на комунизма, то там съществуват множество диаметрално противопоставени различни разкази, но налагащата се тенденция е на притъпяване на спомена за остротата на противоречията, за безогледния терор и за икономическите и финансови престъпления на политическия елит. „Големият разказ“ за комунизма не се е появил, предимно защото в обществото няма консенсус за историческата оценка на този период. Най-новата академична историография, поради липсата на широк обществен дебат и истински интерес от страна на медиите, все още не успява да коригира изкривеното огледало на историческия „спомен“ за това време.
Историята на комунизма в България е гордиев възел, чието разсичане е ревностно пазено и от днешните идеолози на БКП/БСП. Ако историята на комунизма в България се напише по един възможно обективен, съвременен начин, то цялата идеологема за славното минало на партията-столетница ще рухне и тогава ще се разбере, че БКП е била една терористична организация, командвана и спонсорирана от Москва. Такъв разказ е само частично и спорадично възможен в отделни медии. Резултатът е ясен. Българското общество днес като цяло е твърде далеч от знанието за своя комунизъм, което да бъде максимално близко до историческата реалност.
Ако погледнем на проблема за българската историческа памет като формиран от „голямата приказка“, ще стане ясно, че всъщност за комунизма няма нито „голям разказ“, нито „голяма приказка“. Ако за първото е виновна историографията, то обяснението за второто е, че приказката не може да се случи, защото изначално българинът не е на ясно кой е добрият и кой е лошият, кой срещу кого се бори, кой кого наказва и защо и накрая щастлив или нещастен е изходът от цялото това време. Приказката е още далече, а и едва ли ще се появи. Дали новите поколения на България ще имат нужда от приказки?
Разказът е вдъхновен от книгата на фондация „Конрад Аденауер“ – „България и комунизмът“, по-конкретно от студията на проф. Евелина Келбечева „Без (паметността) на комунизма в България“.
