Преди няколко години ми подариха дистанционна сесия с библиотерапевт в лондонското седалище на „Училището на живота“, което предлага новаторски курсове за подпомагане на хората при справянето с ежедневните емоционални предизвикателства на живота. Трябва да призная, че в началото не ми хареса много идеята да ми се даде „рецепта“ за четене. Като цяло предпочитах да подражавам на страстната отдаденост на Вирджиния Улф към случайността в личните си читателски открития, наслаждавайки се не само на самите книги, но и на случайния смисъл на начина, по който съм попаднала на тях (в автобуса след раздяла, в общежитието за туристи в Дамаск или в тъмните стелажи на библиотеката в магистърската степен, докато разглеждам, вместо да уча). Отдавна вече се отнасям предпазливо към особения евангелизъм на някои читатели: Те казват, че трябва да прочетете това или онова, като ви връчват книгата с влажен блясък в очите, без да отчитат факта, че книгите означават различни неща за различните хора – или дори за един и същи човек – в различни моменти от живота им. Например през двадесетте си години обичах разказите на Джон Ъпдайк за семейство Мапл, а през тридесетте вече ги мразех и дори не съм сигурна защо.
Но сеансът беше подарък и неочаквано открих, че се наслаждавам на първоначалния въпросник за читателските ми навици, който библиотерапевтката Ела Бъртуд ми изпрати. Никой досега не ми беше задавал тези въпроси, въпреки че четенето на художествена литература е и винаги е било от съществено значение за живота ми. Обичам да поглъщам книги по време на дълги почивки – винаги вземам повече книги, отколкото дрехи – казах на Бъртуд. Доверих ѝ „малката си мръсна тайна“, а именно, че не обичам да купувам или да притежавам книги и винаги предпочитам да си ги вземам от библиотеката (което, тъй като съм писателка, не ми носи много добра карма за продажба на книги). В отговор на въпроса „Какво ви занимава в момента?“ бях изненадана от това, което исках да призная: притеснявам се, че нямам духовни ресурси, за да се подсиля срещу неизбежната бъдеща мъка от загубата на някой, когото обичам. Не съм религиозна, но бих искала да прочета повече за размислите на други хора върху достигането до някаква ранна, странна форма на вяра във „висше същество“ като тактика за емоционално оцеляване. Самото отговаряне на въпросите ме накара да се почувствам по-добре, по-леко.
Имахме няколко задоволителни разговора по електронната поща, като Бъртуд се задълбочаваше, питаше за историята на семейството ми и за страха ми от скръбта, а когато изпрати рецептата за окончателното четене, тя беше изпълнена със съкровища, никои от които не бях чела преди това. Сред препоръките беше и „Водачът“ [„Пътеводителят“] от Р. К. Нараян. Бъртуд пишеше, че това е „прекрасна история за човек, който започва професионалния си живот като туристически гид на гарата в Малгуди, Индия, но след това преминава през много други професии, преди да открие неочакваната си съдба на духовен водач“. Избрала е книгата, защото се надявала, че тя може да ме накара да се почувствам „странно просветлена“. Друга книга беше „Евангелието по Исус Христос“ от Жозе Сарамаго: „Тук Сарамаго не разкрива собствената си духовна позиция, но представя жива и завладяваща версия на историята, която познаваме толкова добре.“ „Хендерсън, кралят на дъжда“ от Сол Белоу и „Сидхарта“ от Херман Хесе бяха сред другите препоръчани художествени произведения, а списъкът включваше и някои нехудожествени книги, като „Доводът за Бога“ от Карен Армстронг и „СУМА: 40 истории от отвъдното“ от невролога Дейвид Игълман, „кратка и прекрасна книга за възможния живот след смъртта“.
През следващите няколко години си проправих път през книгите от списъка, със собствено темпо – прекъсвано от личните ми „открития“ – и макар да имам късмета способността ми да издържам на ужасна скръб да не е тествана досега, някои от прозренията, които получих от тези книги, ми помогнаха да преживея нещо съвсем различно, когато в продължение на няколко месеца изтърпях остра физическа болка. Самите прозрения все още са неясни, както често се случва с обучението, получено чрез четене на художествена литература – но в това се крие и силата им. Подозирам, че в секуларизираната ни епоха четенето на художествена литература е един от малкото останали пътища към трансцендентността, онова неуловимо състояние, в което разстоянието между себе си и вселената се скъсява. Четенето на художествена литература ме кара да губя всякакво усещане за себе си, но в същото време ме кара да се чувствам най-неповторимо себе си. Както пише Улф, най-запалената читателка, книгата „ни разделя на две части, докато четем“, защото „състоянието на четене се състои в пълното премахване на егото“, като същевременно обещава „вечен съюз“ с друго съзнание.
Библиотерапията е много широк термин за древната практика за насърчаване на четенето с цел лечебен ефект. Първата употреба на този термин обикновено се отнася до една весела статия от 1916 г. в The Atlantic Monthly, „Литературна клиника“. В нея авторът описва, че се е натъкнал на „библиопатичен институт“, ръководен от негов познат, Багстър, в мазето на църквата му, откъдето той раздавал препоръки за четене с лечебна стойност. „Библиотерапията е… нова наука“, обяснява Багстър. „Една книга може да бъде стимулант или седатив, дразнител или приспивателно. Въпросът е, че тя трябва да направи нещо с вас и вие трябва да знаете какво е то. Книгата може да е от естеството на успокояващ сироп или да е като горчив гипс.“ На клиент на средна възраст с „частично вкостенени мнения“ Багстър дава следната рецепта: „Трябва да четете повече романи. Не приятни истории, които ви карат да забравите себе си. Те трябва да са търсещи, драстични, жилещи, безмилостни романи.“ (Джордж Бърнард Шоу е начело на списъка.) Накрая Багстър е призован, за да се справи с пациент, който е „приел свръхдоза военна литература“, оставяйки автора да мисли за книгите, които „вдъхват нов живот в нас и след това настройват жизнения пулс силно, но бавно“.
Днес библиотерапията приема много различни форми – от курсове по литература за затворници до кръжоци по четене за възрастни хора, страдащи от деменция. Понякога тя може да означава просто индивидуални или групови сесии за „отпаднали“ читатели, които искат да намерят отново пътя към удоволствието от книгите. Бъртуд и нейната дългогодишна приятелка и колежка-библиотерапевтка Сюзън Елдеркин практикуват предимно „афективна“ библиотерапия, защитавайки възстановителната сила на четенето на художествена литература. Двете се запознали в Кеймбриджкия университет като бакалавърки преди повече от двадесет години и веднага се сближили покрай общото съдържание на книжни си полици, по-специално романа на Итало Калвино „Ако пътник в зимна нощ“, който сам по себе си е за природата на четенето. С развитието на приятелството им те започнали да си предписват романи, за да лекуват взаимно проблемите си, като например разбито сърце или несигурност в кариерата. „Когато Суза изпадаше в криза относно професията си – искаше да стане писателка, но се чудеше дали ще се справи с неизбежното отхвърляне – аз ѝ дадох стихотворенията на Дон Маркиз ‚Арчи и Мехитабел‘“ – разказа ми Бъртуд. „Ако хлебарката Арчи би могла да бъде толкова отдадена на изкуството си, че да скача върху клавишите на пишещата машина, за да пише стихотворенията си в свободен стил всяка вечер в нюйоркските офиси на Evening Sun, то със сигурност и Сюзън трябва да е готова да страда за изкуството си.“ Години по-късно Елдеркин дала на Бъртуд, която искала да разбере как да балансира ролите си на авторка и майка, романа на Патрик Гейл „Записки от една изложба“, в който става дума за успешна, но проблемна артистка.
Двете продължават да си препоръчват романи една на друга, както и на приятели и роднини, в продължение на много години, а през 2007 г., когато философът Ален дьо Ботон, техен състудент от Кеймбридж, замисля да открие „Училище за живота“, те му предлагат идеята да открият клиника за библиотерапия. „Доколкото ни беше известно, по това време никой не се занимаваше с проблема под тази форма“, казва Бъртуд. „Библиотерапията, ако изобщо съществуваше, обикновено се основаваше на по-медицински контекст, като се наблягаше на книги за самопомощ. Но ние бяхме посветени на художествената литература като най-доброто лекарство, защото тя дава на читателите трансформиращо преживяване.“
Бъртуд и Елдеркин проследяват метода на библиотерапията чак до древните гърци, „които са написали над входа на една библиотека в Тива, че това е ‚лечебно място за душата‘“. Практиката се налага в края на XIX век, когато Зигмунд Фройд започва да използва литература по време на сеансите по психоанализа. След Първата световна война на травмираните войници, завръщащи се у дома от фронта, често е предписван курс на четене. „Библиотекарите в Щатите са били обучавани как да дават книги на ветераните от Първата световна война, а има и една хубава история за романите на Джейн Остин, използвани за библиотерапевтични цели по същото време във Великобритания“, казва Елдеркин. По-късно през века библиотерапията се използва по различни начини в болниците и библиотеките, а напоследък се възприема от психолози, социални работници и работници в сферата на грижите за възрастни хора, както и от лекари като жизнеспособен начин на терапия.
Понастоящем по целия свят – от Ню Йорк до Мелбърн – работи мрежа от библиотерапевти, подбрани и обучени от Бъртуд и Елдеркин и свързани с „Училището на живота“. Според Бъртуд най-честите болежки, с които хората се обръщат към тях, са преходите в житейски ситуации: зациклили сте в кариерата си, чувствате се депресирани във връзката си или страдате от тежка загуба. Библиотерапевтите се срещат и с много пенсионери, които знаят, че им предстоят двадесет години четене, но може би досега са чели само криминални трилъри и искат да намерят нещо ново, което да ги поддържа. Мнозина търсят помощ, за да се приспособят към това да станат родители. „Имах клиент в Ню Йорк, мъж, който имаше първото си дете и се притесняваше, че ще носи отговорност за още едно малко същество“, казва Бъртуд. „Препоръчах му „Стайна температура“ от Никълсън Бейкър, в която се разказва за мъж, който храни бебето си и размишлява върху това, че е баща. И, разбира се, ‚Да убиеш присмехулник‘, защото Атикус Финч е идеалният баща в литературата.“
Бъртуд и Елдеркин са автори и на „The Novel Cure: An A-Z of Literary Remedies“ [„Лечението чрез романи: Литературни церове от А до Я“], която е написана в стила на медицински речник и съпоставя заболявания („провал; да се чувстваш като…“) с предложени лекарства за четене („Историята на г-н Поли“ от Х. Г. Уелс). Издадена за първи път във Великобритания през 2013 г., тя вече е била публикувана в осемнадесет държави, когато, в момент на интересен поврат, договорът позволил на местен редактор и специалист по четенето да адаптира до двадесет и пет процента от болестните състояния и препоръките за четене, за да отговарят на читателската аудитория във всяка конкретна държава и да включват повече местни писатели. Новите, адаптирани болестни състояния разкриват множество културни особености. В холандското издание едно такова състояние е „да имаш твърде високо мнение за собственото си дете“; в индийското издание са включени „публично уриниране“ и „обсебеност от крикет“; италианците са въвели „импотентност“, „страх от магистрали“ и „желание за балсамиране“; а германците са добавили „мразене на света“ и „мразене на партита“. Сега Бъртуд и Елдеркин работят по детско-литературна версия, „A Spoonful of Stories“ [„Една лъжица истории“], която трябва да излезе през 2016 г.
За всички запалени читатели, които цял живот са се самолекували със страхотни книги, не е изненада, че четенето на книги може да бъде полезно за психичното здраве и за отношенията ви с другите, но точно защо и как, става все по-ясно, благодарение на нови изследвания за въздействието на четенето върху мозъка. След като в средата на 1990-те години бяха открити „огледалните неврони“ (неврони, които се задействат в мозъка ни и когато сами извършваме някакво действие, и когато виждаме действие, извършено от някой друг), неврологията на емпатията стана по-ясна. Проучване от 2011 г., публикувано в Annual Review of Psychology, въз основа на анализ на сканиране на мозъка на участниците с fMRI, показва, че когато хората четат за дадено преживяване, те демонстрират стимулация в същите неврологични области, които се активират, когато сами преживяват нещо подобно. Използваме едни и същи мозъчни мрежи, когато четем истории и когато се опитваме да отгатнем чувствата на друг човек.
Други проучвания, публикувани през 2006 г. и 2009 г., показват нещо подобно – че хората, които четат много художествена литература, са склонни да бъдат по-добри в съпричастността към другите (дори след като изследователите са отчели потенциалното отклонение, че хората с по-големи емпатични наклонности може да предпочитат да четат романи). През 2013 г. влиятелно проучване, публикувано в Science, установи, че четенето на художествена литература (а не на популярна или нехудожествена литература) подобрява резултатите на участниците в тестовете за измерване на социалното възприятие и емпатията, които са от решаващо значение за „теорията на ума“: способността да се отгатне с точност какво мисли или чувства друг човек – умение, което хората започват да развиват едва около четиригодишна възраст.
Кийт Оутли, писател и почетен професор по когнитивна психология в Университета в Торонто, от много години ръководи изследователска група, която се интересува от психологията на художествената литература. „Започнахме да показваме как се случва идентификацията с измислени герои, как литературното изкуство може да подобри социалните способности, как може да ни докосне емоционално и да предизвика промени в самосъзнанието“, пише той в книгата си от 2011 г. „Нещо като мечти: Психология на художествената литература“. „Художествената литература е вид симулация, която работи не с компютри, а с умове: симулация на себе си във взаимодействията ни с другите в социалния свят… основана на опита и включваща способността да се мисли за възможни версии на бъдещето.“ Тази идея повтаря отдавнашното убеждение както сред писателите, така и сред читателите, че книгите са най-добрият вид приятели; те ни дават възможност да репетираме взаимодействията с другите в света, без да нанасят трайни вреди. В есето си „За четенето“ от 1905 г. Марсел Пруст го казва много хубаво: „С книгите няма принудително общуване. Ако прекарваме вечерта с тези приятели – книгите – то е, защото наистина го искаме. Когато ги напускаме, го правим със съжаление, а когато сме ги напуснали, няма онези мисли, които развалят приятелството: ‚Какво ли си помислиха за нас?‘ – ‚Сгрешихме ли, казахме ли нещо нетактично?‘ – ‚Харесаха ли ни?‘ – нито пък тревогата, че ще бъдем забравени поради изместването ни от някой друг.“
Джордж Елиът, за която се говори, че е преодоляла скръбта от загубата на партньора си чрез програма за направлявано четене с млад мъж, който впоследствие станал неин съпруг, вярва, че „изкуството е най-близкото нещо до живота; то е начин за усилване на опита и разширяване на контактите ни с нашите близки отвъд границите на личната ни участ“. Но не всички са съгласни с тази характеристика на четенето на художествена литература като нещо, което може да ни накара да се държим по-добре в реалния живот. В книгата си от 2007 г. „Емпатията и романът“ Сюзън Кийн оспорва тази „хипотеза за емпатията и алтруизма“ и е скептична относно това дали емпатичните връзки, създадени по време на четене на художествена литература, наистина се превръщат в алтруистично, просоциално поведение в света. Освен това тя изтъква колко трудно е да се докаже подобна хипотеза. „Книгите не могат да променят нещата от само себе си – и не всеки е сигурен, че трябва да го направи“, пише Кийн. „Както знае всеки книжен червей, читателите също могат да изглеждат антисоциални и лениви. Четенето на романи не е отборен спорт.“ Вместо това, призовава тя, трябва да се наслаждаваме на онова, което ни дава художествената литература, а именно освобождаване от моралното задължение да изпитваме нещо към измислените герои – както бихме го изпитвали към истинско, живо човешко същество, което изпитва болка или страдание – което парадоксално означава, че читателите понякога „реагират с по-голяма емпатия към нереалната ситуация и героите поради защитната фикционалност“. И тя безрезервно подкрепя ползите за личното здраве от едно поглъщащо преживяване като четенето, което „позволява освежаващо бягство от обикновения ежедневен натиск“.
Така че, дори да не сте съгласни, че четенето на художествена литература ни кара да се отнасяме по-добре към другите, то е начин да се отнасяме по-добре към себе си. Доказано е, че четенето привежда мозъка ни в приятно състояние, подобно на транс, подобно на медитация, и носи същите ползи за здравето като дълбоката релаксация и вътрешното спокойствие. Редовно четящите хора спят по-добре, имат по-ниски нива на стрес, по-високо самочувствие и по-ниски нива на депресия в сравнение с нечетящите. „Художествената литература и поезията са дози, лекарства“, пише писателката Жанет Уинтърсън. „Това, което те лекуват, са раните, които реалността нанася на въображението ни.“
Една от клиентките на Бъртуд ми разказа как груповите и индивидуалните сесии, които е провеждала с нея, са ѝ помогнали да се справи с последиците от поредица от бедствия, включително загубата на съпруга ѝ, края на петгодишен ангажимент и сърдечен удар. „Чувствах, че животът ми е без цел“, казва тя. „Чувствах се провалена като жена.“ Сред книгите, които Бъртуд първоначално и предписала, бил романът на Джон Ървинг „Хотел Ню Хемпшир“. „Той беше любимият писател на съпруга ми, [с когото] се чувствах неспособна да се опитвам да работя, по сантиментални причини.“ Тя била „изненадана и много трогната“, когато го видяла в списъка, и макар че дотогава избягвала да чете книгите на съпруга си, открила, че четенето му е „много полезно емоционално преживяване, както по отношение на самата литература, така и на това да се отърва от демоните“. Освен това тя оценява високо факта, че Бъртуд я насочила към романа на Том Робинс „Парфюмът на дивия танц“ [„Jitterbug Perfume“], който е „истинско обучение относно предразсъдъците и експериментите“.
Едно от заболяванията, изброени в „Лечението чрез романи“, е „претовареност от броя на книгите в света“ и от него страдам често. Елдеркин казва, че това е една от най-често срещаните неволи на съвременните читатели и че тя остава основен мотив за нейната и на Бъртуд работа като библиотерапевтки. „Чувстваме, че макар да се издават повече книги от всякога, хората всъщност избират сред все по-малък кръг. Погледнете списъците за четене на повечето книжни клубове и ще видите все едни и същи книги – тези, за които се е шушукало в пресата. Ако действително изчислите колко книги четете за една година – и колко от тях вероятно ще прочетете, преди да умрете – ще започнете да осъзнавате, че трябва да сте изключително селективни, за да оползотворите максимално времето си за четене.“ А най-добрият начин да го направите? Посетете библиотерапевт/ка, колкото се може по-скоро, и приемете поканата му/ѝ да заимствате няколко реда от „Тит Андроник“ на Шекспир:
„Елате и вземете нещо от цялата ми библиотека
И така ще успокоите скръбта си…“