Изкуство – Сцена

Като потвърждение на познатата тенденция, че Америка търси „включване“ в областта на модерността, именно в Европа и то особено в сферите на изкуството, това определено се откроява в ярката биография на Робърт Уилсън. Той е авангарден визуален художник, оперен, театрален режисьор и сценограф, който постмодерно представя формите, търсенията, стила на модернизма на Европа през 20-ти век, превръща ги в език за комуникация за днешната култура, в 21 –ви век. Това фокусиране на творец-аваградист като Уилсън в европейските измерения на изкуството е и материализирано в богатата европейска кариера на американеца, роден в Тексас и понастоящем художествен ръководител на Център за изкуства в Ню Йорк.

Биографията на Робърт Уилсън откроява неговото формиране като аванградист именно в Европа, с нейните модерни търсения, в най- значителните ѝ културни центрове, галерии, музеи, опери и театри, както и на фестивалите- Парижкия есенен форум, Чеховия фестивал в Москва и Белградския БИТЕФ. Уилсън работи с големи европейски имена като драматурга Хайнер Мюлер- „Квартет“,1987 г., „Хамлет-машина“ 1986 г., както и „Хамлет- монолог“, който изпълнява като актьор, 1995г., Самюел Бекет – „О, щастливи дни!“, 2008г., Люксенбург, „Последната лента на Крап“, 2009 г., Сполето. Работи и върху класически текстове като „Одисея“, Атина, 2012 г., Ибсен: „Морската жена“, 1998 г., Ферара, „Пер Гинт“, 2005 г., Осло, Георг Бюхнер: „Войцек“, 2000 г., Копенхаген, „Леонс и Лена“, 2003 г., Берлин.

Във визуалните си проекти и изложби Уилсън въвежда театралността, динамиката на театъра, а в театралните си спектакли включва подвижната архитектура, видеото, естетиката на модернизма, цитира култови визии от големи художници на европейския модернизъм като Магрит и други от неговата класа. В спекатлите му наред с визуалния му почерк има и впечатляваща музикална партитура, ритъмът е основен инструмент на неговия изключителен стил.

Робърт Уилсън получава театралната награда „Европа“ за 1996 г. и понастоящем е едно от водещите имена на аванграда, съдател на интернационалния език на театъра- визуален, музикален, обощаващ открития на модерността през 20-ти век.

„Носорози“ на Йонеско, под режисурата на Робърт Уилсън, на сцената на румънския театър в Крайова – 2014 г.

Станислао Лепри

Истинска театрална сензация е спектакълът на театъра в Крайова, събитие, което показва, че може да превърнеш в културна столица дори една периферна сцена, когато има визия за това: какво е съвременният театър и кои са неговите лидери? Отговорът на въпроса, румънците дават като посочват своя драматург- абсурдист Йожен Йонеско, и то режисран от едно световно име като Робърт Уилсън, американец, работещ активно на европейските сцени. Този избор въвлича цялата трупа на Крайова в артистично предизвикателство и може да се каже, че е постигната една модерна театрална игра на невиждано ниво.Няма нито един компромис, някой елемент от сценичното представяне, който да не е синхронен на високата летва, поставена от решението на Уилсън. Няколко са особено важните внушения, които оставя това представление. На първо място- съвършенството, което то излъчва, категоричното визуално решение, което е изградено с впечатляващо познание на европейския модернизъм, със запомнящо се естетическо въздействие. Цялостно, мултифункционално- видео пейзаж, декор, актьори-маски, музика… Театърът на Уилсън, в който няма преживяване, няма психологизъм, няма акцент върху директния контакт между героите, а по-скоро- една техника и игра на състояния, гримаси и крайни метаморфози, се разгръща като съвременна възможност за изразяване на безумията, случващи се с човека, когато и природата и цивилизацията са на изчезване…

Спектакълът „Носорози“ категорично очертава абсурда в общуването, в говоренето, в разрастването на манипулациите, както и купищата изписана хартия, документи, вестници, които произвеждат модерните общества. Целият този боклук, който те произвеждат, при всичките си форми на колективно съществуване, с който се затрупват възможностите за искреност, контакт, любов, както и индивидуалност. Спектакълът на Уилсън зримо показва, че лавинобразно се върви към отсъствие на нормалност, налага се заливащата масова психоза, както и господството на тълпата. Особено силно е внушението за един отблъскващ свят, за унищожените връзки между героите, в една настръхналост и агресивност. Робърт Уилсън стига до висока нотка на трагичност, почти антична по своето звучение на посланието си: Всички сме носорози! Дори си харесваме дебелокожието, агресивното трополене и викове като носорози. Думите, вестниците, логиката са деформирани дотолкова, че дори не са смешни като средства за манипулация. Човекът трябва да стане носорог като всички, които го заобикалят. И това от новина се превръща в зрима диагноза, която която е в центъра на „Носорози“. Беранже, известният герой на Йонеско от няколко негови пиеси, остава сам, отчужден и също толкова ограбен като масата трополящи носорози. Всички характерни състояния на модерния свят са ярко театрално илюстрирани в спектакъла на Уилсън- от абсурда, липсата на общуване до психозите, манпулациите и накрая – отчуждението и разпада на човечността, искреността, любовта. До разпада на самия индивид, смачкан под натиска на тълпата.

Текстът на Йонеско, във втората част на спектакъла се чете от един актьор, който e с визия на мъжа с бомбе, знакова фигура в картините на модерниста Рене Магрит. Това налага решението на режисьора- героите на пиесата да не общуват пряко един с друг, както и създава една отблъскваща картина на човешкия пейзаж – без искреност, емоция. Има само маски на персонажите, чрез които героите общуват, като в марионетен театър. Акцент в спектакъла е една интермедия, която се изпълнява на английски- разговор между две жени по телефона. На авансцената, осеяна само с човешки глави, така Уилсън създава образа на носорозите, които според Йонеско напират в света на героите.Тази интермедия на режисьора- между две говорещи глави е изпълнена с брутален фалш, с шабонни и формални въпроси и отговори, натрапчиви интонации, типични за агресивното общуване, явно втръснали на Уилсън и от деформирания американски начин на живот. Спектакълът завършва с една детска песничка от 60-те години, когато пиесата на Йонеско е написана, леко инфантилна и захаросана, като истински холивудски хепи енд на страшния абсурд: Всички сме носорози! В представлението има една лекота и ефирност, една отстраненост и елегатност дори, една изящна, иронична картина на съвременните метаморфози на човека и смазващата тълпа. Написана преди повече от 50 години, пиесата „Носорзи“ е била възприемана като образ на нацизма, по-късно и на тоталитаризма, на масовизираната деформация на обществата и смазването на индивидуалността на индивида. С днешна дата, Уилсън разтваря ветрилото от деформации, довели до дехуманизацията на съвременния свят.

Спектакълът в Крайова е фокус на голям интерес, събира в себе си стратегията да обновиш и съживиш едно културно пространство с иновативни идеи, техника, с респектираща култура. Театърът не е развлечение!, както казва Йонеско. Театърът е стратегия за развитие. И когато с такава пределна точност и яснота, както и естетическа прецизност, са показани обществените деформации на съвременния свят, зрителят може и да се смее, но и да се ситуира в натрупаните опити да се дехуманизира този свят и да се превърне в пластмасов продукт, който при това се е и масовизирал в 21 век.

Познавайки и други спектакли на Робърт Уилсън (“Хамлет-машина“,“Войцек“ на Бюхнер, „Железния конник“ в „Талия театър“ в Хамбург) мога да обощя, че режисьорът е със сложна самоличност в съвремниия културен пейзаж на 21 век.Когато преди 44 години Йонеско гледа негово авторско представление в Париж и иска именно Уилсън да постави някоя от пиесите му, се формира събитието, определящо по-късно профила на режисьора като съвременен творец. През 60-те години, когато Рене Магрит е все пак икона на модернизма, Йонеско, представител на абсурда или така наречиня постмодернизъм се вижда най-добре реализиран със средствата на любимия стил и визии на предходната генерация. Уилсън, в този период на втората половина на 20-ти век, все още търси своя авторски стил и затова отказва на Йонеско да постави негова пиеса. Но в края на 20-ти век и понастоящем, Уилсън е фигурата, която реализира именно тази културна задача. Колажният стил на неговата режисура, която се базира на познанието му за модерността през първата половина на 20-ти век, неговият вкус и изтънченост, всъщност го определят не като бунтар – постмодернист. По-скоро неговият профил е на културна фигура от края на 20-ти век, когато той успява да наложи мисленото, естетиката на модернизма от неговото начало в Европа. Робърт Уилсън в този смисъл е авангардист, творец, който променя културния пейзаж, но с идеите и визиите на модернистите в Европа, през първата половина на 20-ти век. Това е един значителен принос, който малко европейски са осъзнали като посока, стъпало за преминаване в новия 21 век.

За Балканите, където Уилсън е по-малко познат, главно с участието му на Белградския БИТЕФ („Войцек“ на Бюхнер, 2002) и сега с постановката в Крайова, той наистина размества сериозни пластове – загърбвайки психологизма, господстващата система на преживяване, битовизъм на сцената, поставя рамката на една модерна форма, неизползвана в театъра на Балканите, откорява и осмисля обществени състояния, вече познати в Европа – абсурда, дехуманизицията. Докато в постоталитарните страни на Източна Европа все още трудно се преживяват травмите от времето на комунизма и желязната завеса и има едно зацикляне в намирането нови посоки. Обновяването на тази културна среда все още се лута между игнориране на това тежко наследство на идеологизираност или се правят опити в отделните страни с търсения на идентичност, преди тоталитарните времена. Може би затова аванградните търсения на Балканите се свързат повече с фолклора или традиционни, консервативни форми на изкуство в отделните страни на полуострова.

В този контекст Уилсън внася една космополитност, утвърдени форми и принципи, които чисто цивилизационно са важни за пейзаж като Балканите- чрез него европейския модернизъм и постмодерниъм на 20-ти век някак ускорено и паралелно навлизат в това доста своеобразно културно пространство. Дават му една универсалност, вече позната в този регион от клиповете по телевизията, от анимационното кино, навлезли чрез медиите главно от Америка. Тази важна сплав на универсалност, комуникативност от нов тип, характерна за 21 век, носи наистина озониращ въздух в културната ситуация на Балканите. В този смисъл присъствието на Уилсън дава посока не само на творците, но и възможност на публиката да припознае театъра като част от съвремнната култура на 21 век.

Юни 2015 г.

Крайова, Румъния

Мирослава Кортенска е доктор на изкуствознанието, театрален критик, културолог. Завършила е Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, София, 1976 г. Работила е като драматург на Сатиричния театър – София, както и на театрите в Стара Загора и Пловдив. Преподавала е в Нов български университет – София, Пловдивския университет, а понастоящем и в катедра „Кино, телевизия и театър“ в Югозападния университет „Н. Рилски“ – Благоевград. Автор е на изследването „Културен вертикал“ (1998), посветено на процесите и водещите имена в българския театър и култура в последното десетилетие на ХХ век. Книгата е подкрепена от Министерството на културата и е преведена на английски, немски и френски език. По нея Мирослава Кортенска създава и документалния филм „Отместеното поколение“ (БНТ, 1999). Проектът „Културен вертикал“ е представен на Европейския месец на културата в Пловдив (1999), на Охридско лято (2002) и на Културната олимпиада в Атина (2004). Автор е и на документалния филм „Възстановителна репетиция“ – портрет на известния режисьор Любен Гройс (БНТ, 2004). Книгата й „Културен компас. Посока: Балканите – Европа“ (2006), също е подкрепена от Министерството на културата и е представена с успех на Панаира на книгата във Франкфурт (2006) и в българските културни центрове в Москва и Скопие, както и в Белград и на Салона на изкуствата в София, а също и на театралните фестивали в Благоевград, Шумен, Пазарджик, Русе и на „Сцена на кръстопът“ в Пловдив. Тя е един от най-последователните изследователи на театъра и културата ни в рамките на ХХ век. През 2007 г. печели проект във Фонд „Научни изследвания“ при МОН – „Пътят към Европа – ХХ век“, в рамките на който издава книгата си „Културната мисия на кръга „Мисъл“ (2008). Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на учените в България.