Габриел Гарсия Маркес в Барселона, 1991.
Фото: Sally Soames/Camera Press/Redux.
Къщата, в един от тихите квартали на Мексико Сити, разполага с кабинет, в който той открива самотата, която никога преди това не е познавал и никога няма да познава по-късно. Цигарите (той пуши по 60 на ден) лежат на работната маса. Грамофонните плочи – върху грамофона: Дебюси, Барток, A Hard Day’s Night. По стената са забодени различни карти и диаграми от историята на едно карибско селце, което той нарича Макондо, а също и генеалогията на семейството, което е нарекъл Буендия. Навън е 1960-та. Вътре е дълбокото време на предмодерните Америки, а авторът зад пишещата машина е всемогъщ.
Той подлага жителите на Макондо на епидемия от безсъние; кара един свещеник да се издига във въздуха с помощта на горещо какао; изпраща им гигантски рояк от жълти пеперуди. Води хората си в дълъг преход през времена на гражданска война, колониализъм и бананов републиканизъм. Дебне ги в спалните им и става свидетел на различни сексуални приключения, някои от тях скверни и кръвосмесителни. „В сънищата си изобретявах литература“, припомня си по-късно. Месец след месец ръкописът расте, предвещавайки тежестта, която великият роман и „самотата на славата“, както по-късно ще ги нарече, ще му наложат.
Габриел Гарсия Маркес започва да пише Cien Años de Soledad – Сто години самота – преди повече от половин век, като го завършва през късната 1966. Романът излиза от печат в Буенос Айрес на 30 май 1967, два дни преди Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band, и реакцията сред испаноезичните читатели е силно подобна на Бийтълманията: тълпи, камери, възклицателни знаци, усещане за ново начало. През 1970 книгата излиза на английски, последвана от издание с меки корици, на чиято обложка гори ярко слънце – новият тотем на десетилетието. По времето, когато Гарсия Маркес получава Нобеловата награда, през 1982, романът вече се счита за Дон Кихот на глобалния юг, доказателство за литературната сила на Латинска Америка, а авторът е „Габо“, познат по целия континент с първото си име, също като кубинския си приятел Фидел.
Днес, много години по-късно, интересът към Габо и неговият роман продължава да нараства. Центърът „Хари Рансъм“ към Тексаския университет наскоро плати 2,2 милиона долара за личния му архив – включително и испанския машинописен оригинал на Cien Años de Soledad – а през октомври едно съвместно събиране на членове на семейството му и учени от академичните среди отправи нов поглед към наследството му, отново подчертавайки значението на книгата като негов magnum opus.
Неофициално, това е любимата книга на всекиго и романът, който, повече от всеки друг след Втората световна война, е вдъхновявал романистите на нашето време – от Тони Морисън до Салман Рушди и Джуно Диас. Една от сцените във филма Chinatown на Роман Полански се случва в холивудска хасиенда, наречена El Macondo Apartments. Бил Клинтън, по време на първия си президентски мандат, обяви, че би искал да се срещне с Габо когато и двамата се намираха на богаташкия масачузетски остров Martha’s Vineyard. И това действително се случи – двамата обменяха прозрения за Фокнър, по време на съвместна вечеря в дома на Уилям и Роза Стайрън (останалите гости включваха имена като Карлос Фуентес, Върнън Джордан и Харви Вайнщайн). Когато Гарсия Маркес почина през април 2014, Барак Обама се присъедини към Клинтън в траурното шествие, нарече го „един от любимите автори още от времето на младостта ми“ и спомена ценния си, лично подписан екземпляр от Сто години самота. „Това е книгата, която дефинира наново не само латиноамериканската литература, а просто литературата, точка“, настоява Илан Ставанс, водещият познавач на латиноамериканската литература в САЩ, който казва, че е чел романа 30 пъти.
Но как е възможно този роман да бъде секси, развлекателен, експериментален, политически радикален, лудо популярен – и всичко това едновременно?
Напускането на дома
Създателят на най-известното село в модерната литература е градско дете. Роден през 1927 в колумбийското село Аракатака, близо до карибското крайбрежие, но израснал и получил образование в Боготà, Габриел Гарсия Маркес се отказва от юридическо образование, за да започне работа като журналист в градовете Картахена, Баранкила и отново Боготà (където пише рецензии за филми). С влошаването на диктатурата заминава за Европа – по-далеч от опасността. Там обаче изпада в трудности. В Париж понякога връща празни бутилки, за да намери малко пари; в Рим посещава лекции по експериментално филмово изкуство; трепери в Лондон и изпраща телеграми от Източна Германия, Чехословакия и Съветския съюз. След като се връща на юг – във Венецуела – едва не е арестуван по време на случайна проверка на военната полиция. Когато Фидел Кастро взема властта в Куба, Гарсия Маркес започва работа за Prensa Latina, телеграфна агенция, основана от новото комунистическо правителство, но след кратко пребиваване в Хавана се премества в Ню Йорк през 1961, заедно със съпругата си Мерседес и малкия им син Родриго.
Градът, разказва той по-късно „се разлагаше, но заедно с това се намираше в процес на прераждане, също като джунглата. Бях очарован.“ Семейството се настанява в хотел „Уебстър“, на пресечката между 45-та и Пето авеню, а след това у приятели в Куийнс, но Габо прекарва повечето време в новинарския офис близо до Рокфелер сентър, в помещение с един-единствен прозорец, над празен апартамент, обитаван от плъхове. Телефонът звъни непрекъснато – обаждат се кубински емигранти, които виждат в агенцията аванпост на режима на Кастро, който ненавиждат. Той държи под ръка железен прът, в случай, че бъде нападнат.
И през цялото време продължава да пише проза: Опадали листа в Боготà; В лош час и Никой не пише на полковника в Париж; Погребението на Мама Гранде в Каракас. Когато праволинейни комунисти добиват контрол над новинарския офис и прогонват главния редактор, Гарсия Маркес напуска в знак на солидарност. Ще се премести в Мексико Сити, където ще се отдаде изцяло на писане. Но първо ще отиде да види Юга на Уилям Фокнър, чиито книги е чел в превод още от ранните си двадесет години. Пътувайки с [евтината автобусна фирма] „Грейхаунд“, семейството е третирано като „мръсни мексиканци“, разказва той по-късно – отказват им хотелски стаи и обслужване в ресторанти. „Безупречните колонади сред памучните полета, фермерите, почиващи под широките стрехи на крайпътните хотели, колибите на чернокожите, принудени да оцеляват в пълна мизерия… Ужасният свят на околията Йокнапатофа преминаваше пред очите ни, откъм прозореца на един автобус“, ще си припомня той, „и беше също толкова истински и човечен, колкото в романите на стария майстор“.
Първото издание на шедьовъра му, завършен през 1966 и публикуван в Аржентина на следващата година.
Фото: Heather Pisani/Glenn Horowitz Bookseller, Inc.
Гарсия Маркес се бори срещу недоимъка. Обръща се към писане на сценарии. Редактира лъскаво женско списание, La Familia, а също и друго, специализиращо се в представяне на скандали и престъпления. Пише текстчета за рекламната агенция J. Walter Thompson. В Zona Rosa – еквивалентна в Мексико Сити на парижкия Ляв бряг – е известен като навъсен и необщителен.
А след това животът изведнъж се променя. Една литературна агентка от Барселона се е заинтересувала от работите му и след седмица, прекарана в срещи в Ню Йорк през 1965, тя поема на юг, за да се срещне с него.
Лист хартия
„Това интервю е фалшификация“, обявява Кармен Балселс с приключваща разговора категоричност. Намираме се в апартамента ѝ, над офиса на Агенция Кармен Балселс, в центъра на Барселона. Излязла е в инвалидна количка, за да ме посрещне пред асансьора, а след това ме води до огромна маса, затрупана с ръкописи и червени кутии с документи. („Варгас Льоса“, чета етикета на една от тях; „Агенция Уайли“, на друга). На осемдесет и пет, с гъста бяла коса, тя притежава гигантския размер и маниери, които са ѝ дали прозвището La Mamá Grande. Облечена е в обемиста бяла роба, която ѝ придава прилика с женски папа.
„Фалшификация“, казва тя на английски, с висок, слаб глас. „Когато някоя известна личност или артист – когато тази личност почине и вече не може да отговаря на много въпроси, първото нещо, което следва, е да се интервюират секретарките, фризьора, докторите, съпругите, децата, шивача. Аз не съм човек на изкуството. Аз съм литературна агентка. Тук съм като човек, който наистина е имал значение за живота на Гарсия Маркес. Но това тук – то не е истинско. Липсва величественото присъствие на артиста.“
Балселс се подготвя за бъдеще, което няма да може да види. Една сделка, подготвяща продажбата на агенцията ѝ за нюйоркския литературен агент Андрю Уайли е пропаднала наскоро. (Повече за това след малко). Сега други купувачи правят оферти и Балселс се опитва да реши кой ще се грижи истински за нейните повече от 300 клиенти, сред които наследниците на Гарсия Маркес са главните. Това интервю, отбелязва тя уморено, щяло да бъде последвано от среща с адвокатите ѝ – „гаден бизнес“, казва тя.
Но в този следобед, все още високопарно-жива, тя избутва подобни неща назад и си припомня деня, в който за пръв път е почувствала „величественото присъствие на артиста“.
Тя и съпругът ѝ, Луис, обичали да четат в леглото. „Четях Гарсия Маркес – една от ранните му книги – и казах на Луис, ‚Това е толкова фантастично, Луис, че трябва да го четем по едно и също време‘. Така че му направих копие. И двамата бяхме много ентусиазирани: беше толкова свежо, толкова оригинално, толкова завладяващо. ‚Всеки читател си казва понякога, за определени книги, ‚Това е една от най-добрите книги, които някога съм чел/а‘. А когато това се случва с дадена книга отново и отново, то значи си имате работа с шедьовър. Точно това се случи с Габриел Гарсия Маркес.“
Когато Балселс и Луис пристигнали в Мексико Сити, през юли 1965, Гарсия Маркес се срещнал не просто с новия си агент, но и с двама души, които добре познавали творчеството му. През деня им показвал града; нощно време провеждали дълги вечèри заедно с местните писатели. Ядели и пиели, а после ядели и пиели още повече. А след това Гарсия Маркес, вече окончателно спечелен от гостите си, взел лист хартия и, с Луис за свидетел, Балселс нахвърлила договор, който я обявявал за негов представител – за целия свят, за следващите 150 години.
„Не сто и петдесет – мисля, че бяха сто и двадесет“, казва ми Балселс, усмихвайки се. „Беше шега, измислен договор, нали разбирате“.
Но имало и друг договор, който не бил шега. В Ню Йорк, предната седмица, Балселс вече била открила американски издател – Harper & Row – за работите на Гарсия Маркес. Дори била сключила сделка за английските права върху книгите му. Заплащането? Хиляда долара. Била донесла със себе си договора, който му представила за подпис.
Условията изглеждали обременителни, дори грабителски. Договорът даже давал на Harper & Row изключително право да публикува следващия му роман, какъвто и да е. „Тоя договор е пълен боклук“, казал ѝ той. Въпреки това го подписал.
Балселс се завърнала в Барселона. Гарсия Маркес се отправил заедно със семейството си на почивка в Акапулко, на един ден път на юг. Някъде по пътя спрял колата – бял Опел с червена тапицерия, модел 1962 – и потеглил обратно. Следващият роман му се появил внезапно – целият, изведнъж. В продължение на две десетилетия той се бил блъскал с историята на голямо семейство от малко село. А сега изведнъж го виждал с яснотата, с която човек, изправен на разстрел, вижда пред очите си целия си живот, за един-единствен миг. „Беше толкова готово вътре в мен“, ще си припомня той по-късно, „че бих могъл да продиктувам първата глава, дума по дума, на някоя машинописка“.
Обратно в кабинета, той се настанил пред пишещата машина. „Не ставах в продължение на осемнадесет месеца“, ще разказва по-късно. Също като главния герой на книгата, полковник Аурелиано Буендия – който се затваря в работилницата си в Макондо, за да майстори златни рибки с изумрудени оченца – авторът работи в пълна обсебеност. След като приключил, нанесъл коректурите по напечатаните страници и ги изпратил на машинописка за препечатване на чисто. Извикал приятелите си, за да им прочете отделни пасажи. Мерседес се грижела за семейството. Пълнела шкафа с уиски за времето след работа. Държала кредиторите настрана. Залагала различни домашни предмети, за да намира пари: „телефона, хладилника, радиото, някои бижута“, според версията на биографа на Маркес, Джералд Мартин. Той продал Опела. Когато романът най-после бил готов, Габо и Мерседес отишли до пощата, за да изпратят ръкописа на латиноамериканския издател, Editorial Sudamericana в Буенос Айрес, но нямали нужните за това 82 песо. Наложило се да изпратят първо едната половина, а останалата част след поредната визита до заложната къща.
Междувременно той бил изпушил 30,000 цигари и похарчил към 120,000 песо (около 10,000 долара). Мерседес го попитала, „И какво ще правим, след всичко това, ако все пак се окаже слаб роман?“
Тълпи от почитатели в Мексико Сити чакат да се поклонят на погребението на Гарсия Маркес през 2014.
Фото: Alfredo Estrella/AFP/Getty Images.
Умът в пламъци
„Миналото никога не умира. То дори не е минало“, отбелязва Фокнър, и със Сто години самота Гарсия Маркес прави от присъствието на миналото неизбежно условие за живота в Макондо – също като бедността или несправедливостта. Повече от седем поколения Хозе Аркадио Буендия и неговите наследници налагат неотслабващо присъствие във взаимните си животи: чрез наследените си имена, чрез пристъпите си на гняв и ревност, чрез враждите и войните си, чрез кошмарите и чрез потока от инцести, който тече през тях – една сила, която превръща семейните прилики в проклятие, а сексуалното привличане в сила, на която човек трябва да се противопоставя, ако не би искал любовницата му (която освен това е и негова братовчедка) да роди детенце със свинска опашчица.
„Магически реализъм“ е понятието, чрез което се обозначава начина, по който Гарсия Маркес престъпва природните закони в изкуството си. И все пак магията на романа, на първо и последно място, се състои в силата, с която той налага присъствието на семейство Буендия и съседите им в съзнанието на читателя. Докато четете го чувствате непрекъснато: те са живи; това наистина се е случило.
Осем хиляди копия се продават още през първата седмица само в Аржентина – нещо безпрецедентно за литературен роман в Южна Америка. Четат го работници. Четат го домакини и професори – а също и проститутки: романистът Франсиско Голдман си спомня, че е виждал романа на нощната масичка в един крайморски публичен дом. Гарсия Маркес пътува из Аржентина, Перу, Венецуела, все покрай романа. В Каракас е накарал хазяите си да поставят ръчно написана обява: ЗАБРАНЯВА СЕ ДА ГОВОРИ ЗА „СТО ГОДИНДИ САМОТА“. Жените му се предлагат – лично и чрез фотографиите си.
За да избегне непрестанното отвличане на вниманието, той се премества в Барселона. Пабло Неруда, който го среща там, пише стихотворение за него. В Мадридския университет Марио Варгас Льоса, вече възхваляван заради романа си Зелената къща, пише докторска дисертация за книгата на Гарсия Маркес, която междувременно е получила високи литературни награди в Италия и Франция. На нея се гледа като на първата книга, която обединява испаноезичната литературна култура, отдавна раздвоена между Испания и Латинска Америка, града и селото, колонизаторите и колонизираните.
Грегори Рабаса си купува книгата в Манхатън и я изчита на един дъх, запленен. Професор по романски езици в колежа Куийнс, той вече е превел Игра на дама на Кортасар – и е спечелил с него Националната награда за книги. По време на войната той е служил като дешифровчик в Службата за стратегически изследвания; танцувал е с Марлене Дитрих по време на концертите ѝ за американските войници. Това е човек, който може да разпознае нещо истинско, когато се срещне с него.
„Прочетох я без дори да помисля за превод“, обяснява той, докато седим в апартамента му на Източна 72-ра улица. Днес на 93, крехък, но умствено подвижен, той все още посещава сбирките на бившите шпиони от ССИ. „Бях свикнал с изпитаните разказвачески методи. О… бях превел Кортасар. Познавах някои неща на Борхес. Ако съберете двамата се получава нещо трето: получава се Габриел Гарсия Маркес.“
Главният редактор на Harper & Row, Кас Канфийлд мл., който е платил 1,000 долара за предишните четири книги, е получил съгласие за новата срещу 5,000. Те ще бъдат изплатени на отделни вноски за агенцията в Барселона. Гарсия Маркес моли приятеля си Хулио Кортасар да му предложи преводач. „Вземи Рабаса“, отговаря Кортасар.
През 1969, в къща на Хемптън Бейс, Лонг Айлънд, Рабаса се заема с превода на романа, започвайки с незабравимото, прескачащо през три различни времена, първо изречение: „Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.“ Още от началото поставя определени правила: „трябваше да със сигурност да направя така, че патриархът винаги да бъде Хозе Аркадио Буендия, никога някаква орязана версия – по същия начин, по който Чарли Браун никога не се нарича нещо друго освен Чарли Браун в ‚Дребосъчетата‘“.
Редакторът Ричард Лок чул за пръв път за книгата през 1968 от романиста Томас Магуейн, докато му бил на гости в Монтана. „Том беше изключително добре начетен“, казва Лок. „Той каза, че това бил човекът, за когото говорели всички“. По времето когато Harper & Row му изпращат коректорските кòли, през ранната 1970, Лок вече е отговорен редактор в The New York Times Book Review. „Когато романът пристигна, разбрах, че това е изключително важна книга“, спомня си Лок, „написана от един много различен вид писател – и нова форма, каквато не сме виждали още. Написах ентусиазирана рецензия“.
Канфийлд, междувременно, е изпял собствена песен в рецензия за Times, където се появява преглед на цялата предстояща за издаване на английски латиноамериканска литература – El Boom – с Гарсия Маркес на първо място. „Уверени сме, че Гарсия Маркес ще предизвика същата сензация като онази, която предизвикаха на американската литературна сцена някои от следвоенните френски и германски писатели“, предсказва Канфийлд.
Сто години самота е публикувана през март 1970, с яркозелена корица и минималистична типография, прикриваща страстите, които бушуват вътре. По онова време, както и днес, ключовите рецензии за постигане на продажби и награди са онези на Times. Тамошната рубрика Book Review я възхвалява като „Южноамерикански Генезис, парче очарование със земен привкус“. Джон Леонард, в дневния Times, не пести похвалите: „Излизате от този великолепен роман като от сън, умът ви е в пламъци“. След което заключава, „ С един-единствен скок Гарсия Маркес се оказва на сцената заедно с Гюнтер Грас и Владимир Набоков, апетитът му също толкова гигантски, колкото и въображението, а фатализмът му по-голям и от двете. Ослепително“.
Предадена на издателството срещу 5,000 долара, на базата на един „пълен боклук“ договор, книгата ще се продаде около 50 милиона пъти по света, превръщайки се в неделима част от книжарския и издателски каталог. Грегори Рабаса наблюдава със смесица от гордост и неудобство как трудът му – заплатен с обща сума от „около хиляда долара“, също колкото работата на „градинар, разхвърлящ тор по някоя тревна площ в предградията“ – се превръща в най-възхвалявания и заедно с това най-популярен преводен роман. Самият Гарсия Маркес прочита Сто години самота в изданието на Harper & Row и го обявява за по-добър от испанския оригинал. Нарича Рабаса „най-добрият латиноамерикански писател на английски език“.
Кавгата
Мнозина са се занимавали с идеята да се направи филм по Сто години самота. Никой досега не е успявал дори отчасти. Понякога авторът и агентката му изисквали астрономическа сума за правата. Други пъти Гарсия Маркес поставя напълно фантастични условия. Габо казва на Харви Вайнщайн, че ще отстъпи правата на него и Джузепе Торнаторе, но само ако направят филма както им каже той. Вайнщайн си припомня: „Трябвало да филмираме цялата книга, но да пускаме само по една глава – всяка по две минути – в продължение на сто години“.
Вместо кино адаптации е имало множество форми на изказване на почит от други автори – някои открито (например силно хиперболизираните романи на Оскар Ихуелос за кубинска Америка), други непряко и потайно (например Диворасляк на Уилям Кенеди, в който едно мъртво дете разговаря с баща си от гроба). Алис Уокър прекрачи мярата на достоверното в Пурпурен цвят, където писмата, изпратени до Бога, предизвикват реални отговори. Исабел Алиенде, роднина на убития чилийски президент (и сама клиентка на Балселс), разказва историята на съвременно Чили чрез семейна сага в романа си Къщата на духовете.
„Седях в офиса си в Random House“, разказва Тони Морисън, по онова време редакторка в издателството, с два собствени публикувани романа, „и просто разгръщах страниците на Сто години самота. Имаше нещо толкова познато в романа, така разпознаваемо за мен. Беше определен вид свобода, структурна свобода – едно различно усещане за начало, среда и край. От културна гледна точка се чувствах дълбоко свързана с него, защото той с удоволствие смесваше живите и мъртвите. Героите му бяха интимно обвързани със свръхестествения свят, а точно това е начинът, по който историите се разказваха у дома“.
Бащата на Морисън тъкмо е починал и тя замисля нов роман, чиито герои ще бъдат мъже – нещо ново за нея. „Преди това бях се колебала да пиша за ония типове. Но сега, тъй като бях чела Сто години самота, вече не се колебаех. Получих разрешението си от Гарсия Маркес“ – разрешение да напише Песен за Соломон, първия от цяла поредица големи, смели романи. (Много години по-късно Морисън и Гарсия Маркес ще преподават заедно курс по литературно писане в Принстън. Годината е 1998 – „годината, в която се появи Виагра“, спомня си Морисън. „Вземах го сутрин от хотела, в който беше отседнал заедно с Мерседес, а той казваше ‚Хаапчето; хаапчето не е за нас мъжете. То е за вас, за вас жените. Ние нямаме нужда от него, но искаме да ви доставяме удоволствие!‘“)
Джон Ървинг е преподавал литература и заедно с това е бил треньор по борба в Уиндъм колеж, Вермонт. Завършил е Писателската работилница в Айова и е запленен от Гюнтер Грас. Също като Тенекиеният барабан, книгата на Гарсия Маркес го поразява със старомодната си широта и самоувереност. „Ето ви един човек, който е разказвач от 19 век, но работи днес“, казва Ървинг. Създава герои и ви кара да ги обичате. Когато пише за свръхестественото, то е изключително, а не обикновено. Инцестите и вътрешно-семейните бракове… те са нещо предопределено, също като у Харди“.
Джуно Диас, едно поколение по-млад, казва, че Габо е пътеводител към сегашната реалност. Диас е прочел романа през първите си месеци като студент в университета Рутгерс, през 1988. „Светът се промени от чернобял към Техниколор“, казва той. „Бях млад латиноамерикански-карибски писател, отчаяно търсещ образци за подражание. Този роман мина през мен като светкавица: влезе през темето ми и стигна право до петите, като продължи да отеква през следващите няколко десетилетия – та чак досега“. Бил е поразен от факта, че Сто години самота е написан само месеци след като собствената му родина, Доминиканската република, е била окупирана от войски на САЩ през 1965, а за самия него магическият реализъм се превръща в политически инструмент – такъв, който „позволява на карибските народи да виждат ясно нещата в собствения си свят – един сюрреален свят, в който има повече мъртви, отколкото живи, повече изличаване и мълчание, отколкото изговорени неща“. Той пояснява: „В семейство Буендия има седем поколения. Ние сме осмото. Ние сме децата на Макондо.“
Дългогодишната литературна агентка на Гарсия Маркес, Кармен Балселс, в дома си в Барселона, 2007.
Фото: Guillem Valle for The New York Times.
Салман Рушди все още живее в Лондон и размишлява върху страната на детството си, когато за пръв път прочита книгата. Много години по-късно той пише, „Познавах полковниците и генералите на Гарсия Маркес, или поне техните индийски и пакистански еквиваленти; неговите епископи бяха моите молли; неговите пазарни улици бяха моите базари. Домът му беше моят, само че преведен на испански. Едва ли е за чудене, че се влюбих в него – не заради магията … а заради реализма му.“ Рецензирайки романа Хроника на една предизвестена смърт, Рушди обобщава представата си за славата на Гарсия Маркес с онзи вид контролирана хипербола, която той и Габо имат като обща черта: „Новината за нова книга на Маркес превзема първите страници на испанско-американските ежедневници. Книгопродавците я рекламират по улиците. Критиците се самоубиват поради липса на свежи суперлативи.“ Рушди го нарича „Ангел Габриел“ – импровизиран жест, който намеква за влиянието на Гарсия Маркес върху Сатанински строфи, чийто главен герой се нарича Ангел Джибрил (Gibreel).
По това време Габо вече е Нобелов лауреат. Има и нов американски издател, Knopf. И – рядък случай – Хроника на една предизвестена смърт е публикуван изцяло в премиерния брой на подновеното списание Vanity Fair, през 1983, когато постът на главен редактор е поет от Ричард Лок. Лок и Александър Либерман, издателският директор на Condé Nast [фирмата, притежаваща Vanity Fair, Бел. прев.], са поръчали съответни илюстрации на Фернандо Ботеро, известен колумбийски художник. Възторгът от писателя е всеобщ. Той е лауреатът, когото всички могат да обичат.
Тоест всички, но с изключение на Марио Варгас Льоса. Двамата са били приятели в продължение на години: латиноамерикански емигранти в Барселона, прочути писатели в El Boom, клиенти на Кармен Балселс. Съпругите им – Мерседес и Патриция – също са приятелки. А след това изведнъж се скарват. През 1976, в Мексико Сити, Гарсия Маркес посещава прожекция на филма Одисеята на Андите, за който Варгас Льоса е написал сценария. Виждайки приятеля си, Гарсия Маркес отива да го поздрави. Варгас Льоса го удря с юмрук, с което го поваля на земята и му насинява окото.
„А Гарсия Маркес каза, ‚А сега, след като ме простря на земята, ще ми кажеш ли защо?‘, разказва ми Балселс, припомняйки си случката. През цялото време оттогава насам хората на литературата от Латинска Америка се питат защо. Една от версиите е, че Гарсия Маркес бил казал на общ приятел, че Патриция била много грозна. Друга – че Патриция, подозирайки Марио в афера, попитала Габо какво да прави, а той ѝ казал да го напусне. Варгас Льоса винаги е казвал единствено, че тук става дума „за лични проблеми“.
„Един друг писател пък каза на Марио, ‚Внимавай, нали не искаш хората да те запомнят като човека, който е ударил автора на Сто години самота.‘“, припомня си отново Балселс.
В продължение на четири десетилетия Варгас Льоса категорично отказва да дискутира случката, като обяснява, че той и Габо са сключили „споразумение“ да отнесат тази история в гробовете си. Но в скорошен разговор за своя приятел и съперник, Варгас Льоса – вече сам Нобелов лауреат – описва силно емоционално и с големи подробности какво е означавал Гарсия Маркес за него, още от първата среща с прозата на Габо (в Париж, и то във френски превод), през първата им среща на живо, на летището в Каракас през 1967, та чак до годините, в които са били доброжелателни компаньони в Барселона и са планирали да напишат съвместен роман за войната между Перу и Колумбия от 1828. Разказва и за Сто години самота, която е прочел и за която е писал „незабавно, незабавно“, когато книгата пристигнала в Криклууд, северен Лондон, няколко седмици след публикуването. „Това беше книгата, която разшири испаноезичната четяща публика така, че тя да включва не само интелектуалци, но и обикновени читатели, поради ясния си и прозрачен стил. В същото време това беше много представителна книга: гражданските войни на Латинска Америка, нейните неравенства, нейното въображение, любовта ѝ към музиката, цвета ѝ – всичко това се откриваше в роман, в който реализмът и фантазията бяха смесени по перфектен начин“. Но за скарването с Габо той продължава да мълчи, като само споменава, „това е тайна, която оставям за някой бъдещ биограф“.
Перфектната женитба
Кармен Балселс ще бъде винаги известна като литературната агентка, която е представяла автора на Сто години самота. Посреща ме в Барселона с разбирането, че ще разговаря като човека, който, според заглавието на собствения мемоар на Габо, все още „живее, за да разказва [историята]“.
Срещата ни, както се оказва, ще получи чисто маркесово развитие. Седим на гигантската маса в голямата зала в дома ѝ, подобна на класически интериор от Парк Авеню. На една от стените виси портрет на Балселс, направен преди много години – същите предизвикателни очи, същата мощна челюст – и сякаш по-младата Балселс също присъства, удостоверявайки дългата история на отношенията между агентката и нейния писател. Тя е била наричана „перфектна женитба“.
Казвам ѝ, че съм работил като редактор за Farrar, Straus and Giroux. „Аха!“, възкликва тя. „Имам фотографска памет за лица, сигурно съм ви виждала някъде там, когато отидох да видя Роджър [Щраус, издателя]. Имате същото лице като тогава!“
„Тъй като вече съм ви срещала, можете да ме попитате каквото пожелаете“, продължава тя, и разговорът ни продължава час и половина. Винаги литературната агентка, тя поставя условия към разговора. Разказва ми („но не и за статията ви“) коя е била причината Марио да удари Габо през 1976. Обяснява („но трябва да обещаете, че няма да публикувате това докато не съм умряла“) как е използвала Сто години самота като лост, отново и отново, за да прави „тайни сделки“ с издателите му по цял свят, гарантирайки им права върху следващите книги само при условие, че променят договорите по такъв начин, че правата отново да се връщат обратно при агенцията.
Разказва без увъртания за настоящото положение на нещата покрай агенцията. „Пенсионирах се през 2000-та“, казва тя. „По онова време ръководех бизнеса с помощта на трима сътрудници: сина ми, човека, който прави договорите [и още един]. Но трябваше да се върна обратно на работа заради дълговете и загубите“. Описва преговорите си с най-мощния агент в англоезичния свят: „Андрю Уайли е един от хората, които искаха да купят бизнеса ми от 20 години насам. Сделката трябваше да бъде приключена още преди шест месеца. Андрю беше тук със Сара [Сара Чалфант, заместничката му], плюс още един, бивш издател, който беше станал агент.“ Тя клати глава, не може да си припомни името на Кристобал Пера, който беше ръководил мексиканския отдел на Penguin Random House, преди да се присъедини към Уайли през август.
Писателят през 1975, с най-известната си книга.
© Colita/Corbis.
През май 2014, Agencia Carmen Balcells е сключила предварително съглашение с агенцията Уайли за евентуална продажба – и Times представи сделката като почти привършена. Балселс очевидно е имала доверие на Уайли, за да позволи нещата да се развият дотам. Но защо сделката не се е получила? Защото, казва Балселс, тя е подозирала, че Уайли има намерение да закрие офиса в Барселона и да прехвърли дейността на агенцията в Ню Йорк и Лондон. А тя била силно против такова решение. Така че започнала да разглежда други оферти: от лондонския литературен агент Андрю Нюрнберг, който представя автори от ранга на Харпър Ли и Тарик Али (както и покойната Джаки Колинс), а също и от Рикардо Кавалеро, който преди това ръководеше офисите на издателство Mondadori в Италия и Испания.
„Три оферти, и трите много интересни“, казва ми тя. „Но процесът е замразен, понеже никоя не е достатъчно добра“. Малко след разговора ни тук ще пристигнат адвокатите, с чиято помощ тя се опитва да смекчи малко нещата. Балселс изказва открито най-голямото си безпокойство: че може да предаде авторите си, в случай, че нуждите на новата агенция надделеят над онези на отделните автори. „Да бъдеш литературен агент е скромна професия“, казва тя. „Но тя е важна за писателя. Задължително е да вземате правилните решения за авторите си. Проблемът е, че егото [на агентите] може понякога да попречи. Изключително важно е агенцията да бъде личност, една личност. Тук не ставаше дума за пари“.
Но за какво тогава? Андрю Уайли отказва да разговаря за дискусиите им. Така че думите на Балселс може и да се окажат окончателни. За нея е ставало дума и за нещо друго – за агента като присъствие в животите на авторите му/ѝ, а също и като човека, който ще бъде тук когато, както се изразява тя, „величественото присъствие на артиста“ вече го няма.
Елегантна, дори и в инвалидната си количка, тя ме изпраща до асансьора. Целува ръката ми на прощаване. Седем седмици по-късно тя е мъртва – инфаркт, в апартамента ѝ в Барселона. Въпреки напредналата възраст, смъртта ѝ се оказва изненада за хората от издателския бизнес. А с изчезването си тя ще стане, също като своя магически автор, още по-присъстваща – един призрак, който продължава битката за нейната агенция – и за наследството на Габо.
Кой ще представлява Сто години самота оттук нататък? В момента изглежда никой не знае. Но семейство Буендия и тяхното село, Макондо, са достатъчно силно представени: ние сме техните наследници и те присъстват за нас, живи като рояк жълти пеперуди по страниците на великолепния роман на Гарсия Маркес.
