Накипрена върху сградата на Gowalia Tank Chowk в Бомбай, един тридесететажен небостъргач, господства вила, обградена от изкуствена морава, обзаведена с Жакузи и люлка, от която собственикът може да се наслаждава на грандиозната гледка, там горе в облаците на илюзорния свят, далеч от бъркотията на града. Наднормено пълният собственик на къщата (всъщност на цялата сграда – той е строителният предприемач) може да бъде доволен, че е постигнал онова, за което мечтаят всички – един остров на блаженството, една интимна утопия.
– Нямате ли деца? Самите вие нямате ли деца?
– Престанете, престанете, аз съм само бедна чистачка! Изпочупихте ми съдините, кой ще ми купи нова тенджера?
– Който изхвърля деца на улицата трябва да бъде прокълнат навеки!
– Засипаха кладенеца. Вече нямаме вода. Сега всичко е свършено!
Булдозерът се търкаля напред-назад, изпушва черни облаци със спокойната естественост на пушач на лула. Бригадата по събарянето продължава да работи, охранявана от полицаи, по които се плюе и крещи, докато изпод каските им се процежда пот. Жертвите стоят под сянката на пластмасови чергила и оплакват неволята си като трагичен хор, сковани от неудържимото разрушение.
– Това не е за първи път. Вече четири пъти трябваше да строя къщата си съвсем наново, и всеки път струваше повече, отколкото имах. Защо, мислиш, имам навсякъде дългове?
– Какво да направим срещу това? В устата всички сме много силни, но ако ония ни нападнат, ще видиш колко бързо ще избягаме всички.
Не всички. Предишния ден неколцина се биха с полицията, някои от бараките бяха изгорени. Много от хората, изпълнени от страх, вече сами разглобиха бараките си, за да могат да използват, или поне да разпродадат, гофрираната ламарина, картона и пластмасата. Дори и най-ръждясалата ламарина носи по няколко рупии. По всяка просека в ламаринената джунгла лежат разнищени вързопи и мръсни картони, разхвърляни върху легла и дюшеци: имуществото от бараките, които булдозерът скоро ще достигне. Консервени кутии от олио, туби за вода, телевизионни антени. Прашни играчки в изпокъсани торбички. Железни триножници за готвене. Наблизо вече дебнат лешоядите, които ще изкупят остатъците за жълти стотинки.
Когато бурските заселници в южна Африка се сблъсквали с ожесточена съпротива, те оформяли кръг с волските си коли и се криели зад този защитен пашкул. Една след друга те отблъсквали всички атаки. Вътре в кръга си те се чувствали сигурни, недосегаеми за варварския свят, който ги заобикалял. Този „Laager“ им въздействал като магически кръг и поведението на заселниците, една смесица от заслепение и самозаблуда, стана толкова симптоматично, че от него възникна понятието „лагерен манталитет“. В края на краищата той доведе до апартейд и деформира цял един народ.
Собственикът на вилата в небостъргача има проблем. Тъй като не принадлежи към стария елит на Бомбай, той трябва с много търпение и сръчност да задейства множество лостчета, за да стане член на важните клубове. Наскоро узнал с възторг, че Breach Candy Swimming Club, основан от англичаните през времето между двете войни, един оазис непосредствено на брега на Индийския океан, чийто плувен басейн (с очертанията на Индия) се пълни с филтрирана морска вода, за пръв път от десетилетия насам ще приема нови членове от 1 януари. Човекът седи във вилата си и усърдно телефонира. Той знае, че малцината стари членове ще бъдат засипани от телефонни обаждания, че всеки, който ги е срещнал веднъж, разменил визитни картички или вършил бизнес с тях, ще се позове на познанството с надеждата да се сдобие с необходимите препоръки. Господинът припомня стари дългове и обновява връзки, за да може скоро да обърне гръб на града, на терасата на ресторанта Breach Candy с изглед към залеза. Една вечер в клуба насърчава невероятно много лагерния манталитет.
Slum. Така се казва думата. S-L-U-M, четири букви, чрез които животът на повечето обитатели на Бомбай бива сведен до един напълно неясен общ знаменател. Slum – думата ту пробужда асоциации за ужасяващи картини на мръсотия, бедност и болести, ту пък посочва с възмутена и едновременно примирена поза към полугладните, занемарени жертви, които вегетират в своята беззащитност и безсилие. Чрез честата си употреба думата е създала своя собствена виртуална действителност както почти никоя друга. „Slum“ асоциира еднообразието, което дискурсът на глобализацията изисква от своите категории – той е статистическа величина. Онзи, който седи в някоя градска инстанция и произнася думата Slum, същевременно има пред вид „encroachment“, посегателство върху земя и поземлена собственост. Защото един Slum рядко се простира върху законно закупена и прилежно нанесена в поземления регистър земя. Slum-ът избуява по всяка свободна площ в града, която не е строго оградена и охранявана. В една-единствена безсънна нощ се появяват селища от бараки, възможни поради циничната алчност на една малка група експлоататори: така наречените Slumlords, продаващи на неграмотните земя, която не им принадлежи; политиците, държащи покровителствена ръка над Slum-а и разменящи избирателски гласове срещу празни обещания; чиновниците, изискващи редовни плащания, сякаш самите те са наемодатели. Един „парцел” от три на три метра (достатъчен за петчленно семейство; три четвърти от всички фамилии живеят в една-единствена стая) струва около петстотин евро. Една поземлена такса, така да се каже, към която се прибавят месечни плащания. След като най-после Slumlord-ът е доволен, стъпка по стъпка следва една измамна нормализация. Водни и електрически източници се използват нелегално и разпределят през целия Slum. Един агент доставя за скромни сто евро така наречената „продоволствена карта”, която дава на потребителя не само право на субсидирани ориз и захар, но и служи като лична карта, с която човек може да се запише в избирателните списъци.
В представата на богатите топографията на Бомбай се състои от няколко сигурни острова, намиращи се сред едно заплашително блато от хаос и безредие (най-любимите сиамски близнаци на привилегирования език). Острови на модерността, цивилизацията и красотата. Например голф-клубове. Един голф-клуб е съвършен. Само избрани членове имат достъп, местността се състои от подобрена природа – тревата расте в една посока, докато онази в града расте напълно безредно! Royal Palms Golf and Country Club в Горегаон – да, там, където преди известно време се състоя световният социален форум – е най-добрият и най-хубав клуб в града, осемнайсет модулирани дупки на една земя, на която някога се намираше гората Боривли. Това е важно дотолкова, доколкото горската област всъщност би трябвало да бъде защитена, преди всичко в Бомбай, където дърветата са по-редки и от чужденците. Но един ден областта в южния край на гората беше дерегулирана (понятието за „encroachment“ по официална линия), проведе се известен пазарлък за „development rights“ и накрая един строителен консорциум спечели търга.
Паркът Боривли се простира върху 103 квадратни километра и подхранва две естествени езера, които осигуряват повече от десет процента от градските водоизточници. Между летището и различните индустриални области тук се тълпи едно тропическо разнообразие на видовете: изброени са 59 вида млекопитаещи и 299 вида птици. През септември 1999 тук е наблюдавана много рядката нощна пеперуда-атлас, най-големия вид пеперуда на света – 33 см с разперени крила. В парка дебнат дори и няколко леопарда, които се изхранват от бездомни кучета. Но големият град не би оправдал реномето си на лакомо чудовище, ако би оставил тази идилия необезпокоявана. Седем процента от гората са окупирани от каменни кариери, индустриални съоръжения, спиртни фабрики и „encroachments“. На север надмощие взема една колкото отлично организирана, толкова и нелегална сеч, в източната част политиците си строят вили, появили са се и храмове. А в южната част току-що е завършена една част с изкуствена джунгла.
Нещата рядко свършват само с едно игрище за голф. Сега са на мода „Селища за голф”, недостъпни площи, в които непосредствено до игрищата се строят вили и жилищни блокове. Селищата за голф, оградени с бодлива тел и охранявани от въоръжени служби за сигурност, не са никъде така популярни както в Южна Африка – старите навици не умират така лесно. В Бомбай досега има само едно такова, Royal Palms в Горегаон, един голям пакет от бутици, ресторанти, аптеки, фризьорски и козметични салони. Величествената сграда на клуба се издига върху един от най-високите хълмове на града. Маслените портрети по стените представят британски аристократи по време на танц. Някъде отзад се дочуват тихите тонове на нежен валс. От жилището си членът може да хвърли поглед върху миниатюрен океан заедно с изкуствени вълни и изкуствен плаж. „A world apart, an exclusive enclave”, обещава гланцираният проспект с крещяща пазарна поезия. Дори качеството на въздуха е високо, както потвърждават в преценката си международните експерти от A.I.C. Watson. Членовете на лагера могат да дишат по-свободно, могат да черпят щастие от малкия птичарник или да се разхождат в собствено-клубната джунгла – една оптимизирана версия на някогашната дива природа, която дължат на усилията на един австралийски биоархитект, който е внесъл седемдесет птичи вида, пуснал е риби в изкуствените езера и дори е предвидил ветеринарна станция. Без съмнение: тук наистина е постигната „идеалната комбинация от природа и свободно време”.
В западната част на парка, само на няколко километра разстояние, защитниците на околната среда стремително са си пробили път, с помощта на булдозери. Един Slum е опразнен и прегазен, с encroachment-а на бедните е приключено. Паркът Боривил е белият дроб на Бомбай, обосновават състоятелните активисти на BEAG (Bombay Environmental Action Group) в делата си пред съдилищата. Ако не се предприемат драстични мерки, паркът ще пропадне! Законът трябва да бъде наложен. Ако бъдем твърди, всички ще разберат посланието и незаконните заселвания ще престанат. Не може все пак да се посрещат такива неща с търпение. Висшият съд на Бомбай последва тази аргументация и нареди отстраняването на всички нелегални постройки, но ясното решение можеше да бъде реализирано само с големи трудности. Все пак на територията на националния парк се намират повече от шест хиляди бараки, които подслоняват повече от тридесет хиляди души. Съдът даде на градските власти осемнадесет месеца за преселването на тези хора. „Рехабилитацията“ на прогонените обаче никога не е функционирала на практика. Градската управа твърди, че не разполага с достатъчно земя или разработва планове, които пропадат до фарс поради политически сметки и корупция. При това движенията за граждански права (активистите в Бомбай биват задвижвани или от хора, или от природата) показаха, че в града има незастроена земя за милиони хора, но за да се отдаде скъпата земя на бедни граждани липсва политическа воля, особено когато тя може да бъде разработена много по-изгодно от търговски посредници и строителни предприемачи. Решението: триста хиляди души трябва да бъдат преселени на неразработена земя, на петдесет километра от града. Планова лудост. Отмяна на бедността чрез отстраняване на бедните.
В Slum-а се намират храмове, джамии и църкви. Образовани и необразовани работници, висшисти и неграмотни хора, мюсюлмани и индуси, парии и хора от по-висшите касти живеят в това тясно пространство редом едни с други. Който успее да достигне малко благосъстояние често остава в квартала заради общността. Оттук и солидните сгради и многоетажните жилищни блокове, които стърчат сред морето от бараки. Но и безразборно построените бараки също се различават едни от други. Всяко семейство е намерило изобретателно решение за особеностите на собствените притеснения. Много хора са построили втори етаж, до който се стига чрез тясна външна стълба и който предлага някаква интимност, място за усамотяване. Обитателите на Slum-а получават похвали от реномирани архитекти за новаторските, импровизирани строителни техники, чрез които успяват да извлекат най-доброто от малкото пространство. Известният индийски архитект Чарлз Къриа признава на тези „прости хора“ едно забележително усещане за дизайн. Ако им се даде собственост и отговорност за земята, те биха могли да променят решаващо непосредственото си обкръжение, а с това и целия Slum.
В медиите отмяната на бедността вече е приключила успешно. По телевизията няма бедност, множеството сапунени опери никога не показват живота на някое семейство от Slum-а, а когато – например в рекламите – все пак се появи някой бедняк, то бедността му бива разкрасена до неузнаваемост. Амир Хан, един от най-известните индийски актьори, играе селянин, който среща на нивата си три млади жадни жени. Кокетно облечените градски красавици не само биват запленени от рустикалния чар на селянина, но той успява и да угаси жаждата им с помощта на стар индийски въжен трик – той дърпа въжето на кладенеца си и, гледай ти, от него се появява кофа охладени напитки от известен нездравословен вид. Бедността, внушава тази реклама, не е нито структурен проблем, нито екзистенциална разлика. Бедността е просто един по-различен начин за съхраняване на желаните потребителски стоки. Сталинистката визия за селяните, които работят щастливо в пролетарския рай, бива използвана също толкова успешно и при капитализма. Освен това рекламните платна, както се практикува на много места в Бомбай, могат много успешно да прикрият най-грозните рани на града.
Социалната енергия на лагерната класа се изчерпва до благотворителността и така наречените „случаи от обществен интерес“, съдебни дела за общо благо, например за защита на някоя градска градина (бездомните – вън!) или крайречна алея (дребните търговци – вън!). Визиите на заможните жители се състоят в изключването на проблема, в прогонването на масите. Лагерният манталитет изисква идеология и пропаганда, с които да оправдае идеята, че детската площадка има приоритет пред човешките права на бездомните, защото в противен случай биха могли да попречат нашите естествени инстинкти за съчувствие и солидарност. Бурите в Южна Африка развиха теория на расовото превъзходство. Привилегированите жители на Бомбай работят с по-малко догматични предразсъдъци. Масите са недисциплинирани, мързеливи, мръсни, паразитиращи и на всичко отгоре се размножават като луди. Те разрушават някога красивия Бомбай. Това гледище за града страда от една принципна мисловна грешка: с невероятно евтината си работна сила масите създават богатството на висшите слоеве, те предлагат работа и услуги, от които не може да се откаже нито един жител на островите.
Един обитател на Slum-а никога не тежи върху джоба на порядъчния данъкоплатец, макар че той с удоволствие си въобразява това. Дарви, най големият бомбайски Slum, по-рано рай за контрабандистите, днес подслонява една процъфтяваща кожена индустрия, която произвежда дипломатически куфарчета и дамски чанти за износ. Произвежда се почти всичко, за което не са необходими тежки машини: белжници, облекло, пападам (хрупкави индийски тестени произведения, бел. пр.), музикални касети, чики (вид бонбони), златни украшения, токи за колани. Предприемачите работят в зона, намираща се извън закона. Те не познават нито предписания, нито субсидии. В Дарви често се вършат нелегални неща. Градската управа, която не предлага никакви услуги, предпочита да не се намесва както чрез управленчески, така и чрез полицейски средства. Предприемачите се справят, а понякога дори преуспяват, макар че са започнали от най-лошата възможна изходна позиция. Работните условия в многобройните манифактури, работилници и малки фабрики предлагат почти само отрицателни примери: детски труд, безгранична експлоатация, никакви предпазни мерки срещу отрови или злополуки. А който се разболее, попада в ръцете на по-малкото от двеста лекари на Дарви, сред които по данни на „General Practitioners Association“ около четирийсет процента са мошеници. Най-често те предписват стероиди, които постепенно убиват пациентите, защото отслабват защитните им сили.
Пътят към Royal Palms Golfklub е обграден от две стени, които на много места вече са съборени – очевидно са пречели на някакви други, неформални пътеки. Управлението на националния парк Боривли строи огромна стена, която трябва да обикаля осемнайсет километра, но по готовите й части вече се откриват първите пробиви на encroachment-а. Високи стени трябва да задържат навън човешката нищета и екологическото разрушение, но никой социален ред не може да просъществува в конфликт с интересите на голямото мнозинство. И защитата на околната среда не може да се провежда без цялостна визия, вземаща пред вид живота на всички и инвестираща в общността, вместо в сигурността. Днешните острови са бункери, а всеки бункер рано или късно бива превзет.
Такива обстоятелства не са единични или необичайни. Американската журналистка Барбара Еренрайх се е опитвала да преживее като необразована работничка на много места в САЩ и е написала изключително интересна книга за неуспеха си. Тя представя един грозен подземен свят в най-богатото общество на земята. „Необходима е много по-силна дума от „разстроено“, за да се опише едно семейство, в което някои членове могат да се хранят на маса, докато останалите ядат онова, което е нападало по земята: „психически разстроено“ е по-точното понятие“.
