Pin It

 

2018 02 Mao
Председателят Мао по време на военен парад в Пекин, 1967
Apic/Getty Images

 

На същите тези страници, преди около седем години, Тимъти Снайдър зададе провокативния въпрос: Кой е убил повече хора, Хитлер или Сталин? Колкото и полезно да беше това упражнение в морална строгост, някои читатели все пак може и да смятат, че въпросът е бил малко неточен. В него трябваше да бъде включен и един трети тиранин от двадесети век, председателят Мао. И не само това – Мао би трябвало да бъде излъчен като еднозначен победител, със списък от жертви, който с лекота надхвърля онези на европейските диктатори.

И макар че подобни теми лесно могат да доведат до някакъв вид нездрава педантичност, те повдигат морални въпроси, които заслужават свеж поглед, особено сега, в навечерието на шестдесетата годишнина от началото на най-злощастно известния от всички социално-инженерни експерименти на Мао – „Големият скок напред“. Именно тази кампания е причинила смъртта на десетки милиони хора и е катапултирала Мао във висшата лига на убийците от двадесети век.

Но грешките на Мао са нещо повече от шанс за подновен размисъл върху миналото. Освен това днес те вече са и част от централния дебат в Китай на Ши Джинпинг, където комунистическата партия подновява дългогодишната битка за защита на наследството си чрез ограничаване на дискусиите върху Мао.

Непосредственият катализатор за появата на Големия скок напред е посещението на Мао в Москва през 1957, за големите чествания на четиридесетата годишнина от Октомврийската революция (още един интересен контраст с онова, което се случва през последните месеци, като се има предвид, че дискусиите около стотната годишнина бяха до голяма степен задушени в Москва и игнорирани в Пекин).


Small Ad GF 1

Съветският лидер от онова време, Никита Хрушчов, вече е подразнил Мао чрез критиката към Сталин, когото Мао счита за една от великите фигури в историята на комунизма. Но щом дори Сталин е можел да бъде „прочистен“, то значи Мао също би могъл да бъде подложен на предизвикателства. В допълнение към това Съветският съюз току-що е изпратил в орбита първия сателит, Спутник, което Мао посреща като нещо, засенчващо собствените му успехи. Той се връща в Пекин изпълнен с амбицията да утвърди позицията на Китай като водещата в света комунистическа нация. Това, заедно с общата му нетърпеливост, води по поредица от все по-безразсъдни решения, които пък довеждат до най-големия глад в историята на човечеството.

Първите признаци за намеренията на Мао се появяват на 1 януари 1958, когато рупорът на комунистическата партия, Женмин жибао, публикува статия, призоваваща към „напрягане с все сили“ и „по-висок прицел“ – кодови фрази за отказ от търпеливото икономическо развитие в ползва на радикални политики, целящи постигане на бърз растеж.

Мао развива последователно плановете си по време на поредица от заседания през следващите месеци – включително и ключовото сред тях, проведено между 11 и 20 януари в южния китайски град Нанинг – които променят политическата култура на комунистическата партия. До този момент той е бил пръв сред равни, но умерените често са могли да го обуздават. Но след това, в няколко извънредни случая, той започва да обвинява всеки лидер, който се противопоставя на „бързото развитие“, в контрареволюция. Както постепенно започва да се очертава като основна черта на управлението му, никой не може да му се противопостави успешно.

След като е заглушил партийната опозиция, Мао започва да настоява за създаване на общини – което по същество означава национализация на собствеността на земеделските производители. Според него хората трябва да се хранят в столови и да споделят земеделските сечива, добитък и производство, при което храната ще се разпределя от държавата. На местните партийни лидери е наредено да се подчиняват на изисквания за фантастични методи на селскостопанско производство, като например сеене на зърнените култури много по-нагъсто. Идеята е да се създаде собствена китайска версия на „Спутник“ – под формата на зърнени добиви, астрономично по-големи от всичко, някога постигано в човешката история.

 

2018 02 Mao Furnace
Елементарна пещ за леене на метал, част от програмата на Мао за Голям скок напред. Пекин, 1958.

Jacquet-Francillon/AFP/Getty Images

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Всичко това би могло да завърши без кой знае каква вреда, освен поредната фалшификация на статистиките, за да се посрещнат плановите задачи, но в случая държавата използва тези цифри като основа за изчисляване на данъците, изплащани от селскостопанските производители. За да плащат данъците си, те са принудени да предават всяко произведено зрънце, все едно са постигнали безумно високите реколти, предписани от партийното ръководство. И, което е още по-зловещо, чиновниците конфискуват също и зърното за посев, така че, докато силозите пращят от препълване, селяните нямат нищо за ядене и нищо, с което да засеят нивите си на следващата пролет.

Кризата се подсилва още повече от безумните планове за рязко увеличаване на стоманодобива чрез създаване на „пещи в собствените дворове“ – малки домашни пещи, поддържани с въглища или дърва, от които се очаква по някакъв начин да произвеждат стомана от желязна руда. След като това, разбира се, се оказва невъзможно, местните партийни лидери започват да принуждават хората да подхранват пещите не с руда, а със собствените си селскостопански сечива [а понякога и предмети от бита, чак до лъжици и вилици, бел. пр.], за да могат да посрещнат зададените от Мао национални цели. В резултат на това селяните нямат зърно нито за храна, нито за посев, а накрая вече и сечива. Настъпва нечуван глад.

Когато през 1959 Мао е разкритикуван за тези неща на партийна конференция, той просто премахва опонентите си. В атмосфера на всеобщ терор партийните функционери се завръщат в провинциите си, за да удвоят зададените квоти. Умират десетки милиони хора.

Никой независим историк не се съмнява, че по време на Големия скок са умрели десетки милиони хора, но точните цифри, както и начините, по които те биват обяснявани, си остават въпрос на спорове. Общата тенденция е към повишаване на цифрата, въпреки съпротивата от страна на партийните ревизионисти и малък брой западни симпатизанти.

От китайска страна това включва кохортата от професионални апологети на Мао, които са готови на всичко, само и само да запазят името му свещено. Сред тях са историци, работещи за китайски институции, които твърдят, че цифрите са били раздути чрез лоша статистическа работа. Техният най-известен говорител е Сун Джиншян, математик в Станфордския университет и китайския Нормален университет в Янгсу. Той приписва промените в броя на китайското население от този период на погрешни статистики, промени в начините на регистрация на домакинствата и поредица от „смущаващи фактори“. Собственото му заключение: гладът е убил само 3,66 милиона души. Тази оценка е в противоречие с почти всички останали сериозни опити за оценяване на резултатите от промените на Мао.

Първите по-надеждни научни оценки идват предимно от първопроходческата работа на демографката Джудит Банистър, която през 1987 използва китайски демографски статистики, за да стигне до изключително стабилната оттогава насам цифра от 30 милиона, както и на журналиста Джаспър Бекър, който в работата си от 1996 Гладните призраци придава на тези цифри човешко измерение и предлага ясен, исторически анализ на събитията. На най-базисно ниво, ранните работи по темата просто вземат нетния спад на китайското население през този период и добавят към него спада на раждаемостта – едно от класическите следствия от глада. По-късно учените прецизират тази методология чрез разглеждане на местни истории, събрани от правителствени учреждения, в които се съдържат много подробни разкази за условията по време на глада. Триангулацията на тези два източника на информация води до оценки, които започват в средата на 20-те милиона и стигат до 45 милиона души.

Две по-скорошни преценки водят до цифрите, които в момента се считат за най-достоверни. Първата, от 2008 година, е направена от китайския журналист Янг Жишенг, който смята, че са умрели около 35 милиона души. Франк Дикьотер, учени от Университета на Хонг Конг, прави по-висока, но също толкова достоверна преценка за 45 милиона жертви. Освен че преместват преценката нагоре, Дикьотер и други правят още едно важно уточнение: много от жертвите са насилствени. Служителите на комунистическата партия са пребивали до смърт всеки човек, заподозрян, че крие зърно, или хора, опитващи се да избегнат гладната смърт чрез преселване в градовете.

Независимо от това как човек гледа на тези оценки, Големият скок напред си остава далеч най-големият глад в историята на човечеството. Освен това той е създаден от хора – и то не поради война или болести, а поради правителствени политики, които са грешни и осъзнавани като такива още по онова време от разумните хора в китайското правителство.

 

2018 02 Mao Famine
Ху Джие: Да бъде светлина #12, 2014

 

Може ли във всичко това да се обвинява Мао? По традиция апологетите на Мао обясняват всички смърти, които са се случили тогава, чрез природни бедствия. Дори и в наши дни този период е известен в Китай като „трите години на природни бедствия“ или „трите години на трудности“.

Ние можем да отхвърлим природните бедствия; да, имало е определени проблеми със суша и наводнения, но Китай е гигантска страна, редовно измъчвана от суши и наводнения. В хода на вековете китайските правителства успешно са прилагали помощи във времена на глад; едно нормално правителство, особено в модерна бюрократична страна с огромна армия и единна политическа партия на свое разположение, би трябвало да може да се справи със сушите и наводненията от края на 1950-те.

Какво да кажем за обясненията , че Мао е имал добри намерения, но политиките му са били погрешно – или прекалено старателно – прокарвани от подчинените му? Мао е знаел достатъчно рано, че политиките му водят до глад. Той е могъл да промени курса, но упорито се е придържал към набелязаните цели, за да остане на власт. В допълнение на това, чистките сред висшите партийни кадри задават тона и на нивото на базата; ако той би преследвал по-малко радикални политики и би слушал съветите, то действията на партийните кадри със сигурност биха могли да бъдат много по-различни.

Но политиките на Мао водят и до други масови смърти, освен онези, причинени от глада. Културната революция – десетгодишният период (1966-1976) на правителствено-насърчаван хаос и насилие срещу въображаеми врагове – най-вероятно е довела до 2-3 милиона смъртни случаи, според историци като Сонг Йонги от Калифорнийския държавен университет в Лос Анджелис, който е създал обширни бази данни за тези чувствителни исторически периоди. Разговарях с него са оценките му и той каза, че би добавил още 1 до 2 милиона от други кампании, като поземлената реформа и „анти-десните“ движения от 1950-те. Даниел Лийз от университета във Фрайбург предлага подобни цифри. Той оценява броя на жертвите от Големия скок на около 32 милиона, 1,1 до 1,6 милиона за Културната революция и още един милион за останалите кампании.

Вероятно е справедливо да се каже, че Мао е отговорен за около 1,5 милиона смърти по време на Културната революция, друг един милион по време на различните по-малки кампании и между 35 и 45 милиона по време на глада от Големия скок напред. Ако приемем една средна цифра от 40 милиона за глада, това прави около 42,5 милиона жертви.

Но как, в края на краищата, изглеждат „постиженията“ на Мао в сравнение с онези на Сталин и Хитлер? Снайдър преценява, че Хитлер е отговорен за около 11 до 12 милиона смърти извън сражения, докато Сталин е отговорен за най-малко 6 милиона, евентуално до 9 милиона, ако се броят „предвидимите“ смърти, предизвикани от депортации, глад и затвори в концентрационни лагери.

Но цифрите при Хитлер и Сталин водят до въпроси, до които по-високите цифри на Мао не водят. Трябва ли например Хитлер да бъде оневинен за жертвите по бойните полета на Втората световна война? Вероятно е справедливо да се каже, че без него не би имало Европейска война.

Ако бъдат включени жертвите по бойните полета, както и онези, свързани с гладове и болести, предизвикани от войната, цифрите се покачват астрономически. Съветският съюз е дал над 8 милиона жертви по бойните полета и много повече поради глад и болести – може би около 20 милиона.

 

2018 02 Ukraine
Украинци, умиращи от глад на улицата, по време на Големия глад от началото на 1930-те.
Sovfoto/UIG via Getty Images

 

Но, от друга страна, не е ли и Сталин отчасти виновен за тези жертви, тъй като е прочистил най-добрите си генерали и се е придържал към безразсъдни военни политики? А що се отнася до Хитлер, трябва ли „неговите“ смърти да включват и стотиците хиляди, загинали по време на бомбардировките на германски градове от страна на Съюзниците? В края на краищата, негово е решението да се намали противовъздушната защита на германските градове, за да се замести изгубената след Сталинград немска артилерия.

А какво да кажем за милионите германци, загинали по време на етническото прочистване на Източна Европа след войната? На чия сметка трябва да бъдат приписани те? Тези съображения добавят цифри към сметката на Сталин, но те увеличават още повече онази на Хитлер. Малко по малко неговите цифри се доближават до онези на Мао.

А освен това е налице и чувствителният въпрос за процентите. Цифрите на Мао са високи поради глада, без който той не би участвал в надпреварата за водещ палач на двадесетия век. Но ако Мао би бил лидер на Тайланд, той не би се класирал: именно защото неговите политики са провеждани в Китай, страната с най-голямо в света население. Те довеждат до такива високи абсолютни цифри. Дали тогава Мао не е просто отражение на факта, че всичко, което се случва в Китай, се превръща в суперлатива? И че, по дефиниция, Пол Потовците на този свят никога не биха могли да се съревновават?

Релативирането може да бъде нещо много опасно. Както пише Снайдър, „разликата между нула и едно е безкрайност“ (мислейки, вероятно, за израза, често приписван на Сталин, че „една единична смърт е трагедия; един милион смърти са статистика“). Вярно е, че можем да чувстваме много силно смъртта на някой обичан човек, но имаме сериозни трудности да си представим разликата между един милион и един милион и една смърти. Но коректният отговор, разбира се, е че една допълнителна смърт накланя везните. Смъртта е абсолют.

И все пак всички тези цифри са нещо повече от добре информирани предположения. Няма архиви, които са в състояние по магически начин да разрешат въпроса за това колко точно души за загинали по време на епохата на Мао. Можем единствено да екстраполираме въз основа на несигурни източници. Ако процентът на жертвите, приписвани на глада, бъде променен дори само малко, това прави разлика от размера на 30 до 45 милиона смърти. Така че в тези видове дискусии разликата между едно и две не е безкрайност, а закръглено число.

Мао не е разпореждал убиването на хора по същия начин, по който го е правел Хитлер, така че е справедливо да се каже, че гладните смърти на Мао не са геноцид – за разлика, например, от сталинския Холодомор в Украйна, описван от журналистката и историчка На Епълбаум в книгата ѝ „Червен глад“ (2017). Може да се твърди, че чрез прекратяването на дискусиите през 1959, Мао е запечатал съдбите на десетки милиони хора, но почти всяка законова система по света признава разликата между предумишлено и непредумишлено убийство, както и убийството по нехайство. Не трябва ли същите стандарти да се прилагат и към диктаторите?

Когато Хрушчов сваля Мао от пиедестала му, съветската държава все още има Ленин като свой идеализиран отец-основател. Това позволява на Хрушчов да развенчае диктатора без да делегитимира съветската държава. Напротив, самият Мао, както и наследниците му, винаги са осъзнавали, че за Китай той е едновременно и Ленин, и Сталин.

Ето защо, след като той умира, китайската комунистическа партия възприема формулата, че, макар и Мао да е правил грешки, то около 30 процента от онова, което е вършил, е обявено за грешно и 70 процента – за правилно. Това е по същество формулата, използвана и до днес. Грешките му се критикуват и са назначени комисии, които да разследват най-тежките му престъпления, но портретът му си остава на площад Тянанмен.

През последните години Ши Джинпинг се придържа стриктно към това разбиране на Мао. Според начина, по който той гледа на Китай, страната е имала 30 години на Маоизъм и 30 години на икономическа либерализация и бърз растеж, стартирани от Денг Сяопин. Ши предупреждава, че никоя от двете епохи не може да сведе другата до нула; те са неразделими.

 

2018 02 Mao Today
Уличен продавач в Китай предлага сувенири с образи те на сегашния президент Ши Джинпинг и минали водачи, включително председателят Мао.
Nicolas Asfouri/AFP/Getty Images

 

Източник

Иън Джонсън е американски журналист, който пише репортажи от Пекин и Берлин. Новата му книга Душите на Китай: Завръщането към религията след Мао беше публикувана през април 2017. През 2016 той е носител на наградата за журналистика „Сьоренсен“.

Pin It

Прочетете още...