Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Малко е комично да се наблюдава колко много съвременната западна култура, която с такава готовност обявява самата себе си за особено просветена и постмодерно обвързана със страстта, изпада в една тенденция на враждебност към страстта, на лицемерна добродетелност. Все повече хора изпитват „спонтанно“ отвращение към сексуалността или културата на тютюнопушенето, ако не и пред особеностите на собствените си тела. Повечето удоволствия са направени доста беззъби, така че (както отбелязва Славой Жижек) ние все повече предпочитаме да ни сервират разбита сметана без мазнини, бира без алкохол или секс без тяло.


Заедно с това доста парадоксален изглежда бумът на аматьорската порнография, като например на Видео-уебсайта Youporn, програмния интерес към мръсна сексуалност и политическа некоректност както например в списанието Vice, както и поп-звездите като Бритни Спиърс или Риана, които излизат на сцената в порно-костюми. Как върви едното заедно с другото? И защо еротичното пресъхване на културата бива съпровождано от такъв крещящ, порнографски Поп? Вероятно може да се каже: колкото повече обществото като цяло губи културните си връзки със сексуалността, толкова по-драстични стават картините, чрез които тя бива представяна по неговите сцени.

И то с двойна функция: както да се даде храна на оставащия копнеж, така и да се обезкуражи обръщането към сексуалността, но и да се предложи утешение за нейната загуба. Отношението между тези неща е подобно на онова между изгубеното наслаждение и все по-силно възприеманата пристрастеност: когато няма нормални образци за наслаждението, то на преден план излизат все по-изкривени негови изображения. Изкривеното изображение на наслаждението е зависимият; изкривеното изображение на сексуалността е поп-звездата или гостът на някое токшоу.

Когато например бъде сравнен игралният филм с настоящите телевизионни формати, то се установява, че тук има някакво взаимнопротивоположно движение: колкото по-малко секс има във филмите, толкова повече го има в токшоутата и риалити-форматите. Но отношението между тези два феномена е комплексно. В никакъв случай не може да се каже, че единият медиум е поел задачите на другия. По-скоро показваният в телевизията секс има една съвсем друга функция, отколкото преди във филма. Със своето представяне на еротика игралният филм винаги прокламира някакъв обществен стандарт. Той съдържа, подобно на естетическото съждение в смисъла на Кант, едно изискване за всеобщо съгласие. При това той понякога може и да отива прекалено далеч, и много често няма да бъде последван от мнозина. Но все пак той прави определени поведенчески форми обществено дискутируеми и предлага образци, които могат да бъдат цитирани, за които може да се намекне, да се направи позоваване чрез собственото поведение.

Токшоуто, напротив, представя всички свои теми като екстравагантни лични прищевки. То е следствие от едно обществено пространство, което е напълно опразнено чрез новото общовалидно правило „Щом непременно трябва да вършите това, то моля вършете си го вкъщи!“, както например то бива изразявано по отношение на пушенето. Щом значи хората могат да вършат единствено вкъщи всичко, което е някак си отблъскващо или отнасящо се до подобни неща, то разбира се една определена общественост е много любопитна да узнае какво все пак се върши в това „вкъщи“. И както винаги в подобни ситуации много бързо се намират индивиди, които са готови да направят общодостъпни подобни неща, при това с удоволствие.

В тази обстановка обаче представяното си остава, въпреки общественото му публикуване, все пак онази лична прищявка, като каквато то бива представяно. Колкото и „разголването“ на протагониста да бъде подкрепяно от надеждата, че обществеността поне отчасти ще демонстрира някакво разбиране и симпатия към собствената му страст – тоест, поне отчасти да се опита да установи някакъв обществен стандарт – то винаги се случва точно обратното: обществеността гледа заинтересувано, но само с интереса след това да се „изчисти“ върху опитващия се да споделя (вероятно примитивен) индивид и да го сочи с пръст. Ако е налице някаква симпатия, то евентуално само към развлекателната стойност на прищявката, към нейната екстравагантност; както и към факта, че някой друг е поел отговорност за нея, тоест че самият зрител може да се чувства освободен от отговорност.

Нещата в никакъв случай не стават по-прости от това, че повечето примитивни – погледнати от един психоаналитичен ъгъл – всъщност са проекти на наблюдаващите ги зрители. С други думи, те винаги представят именно онази примитивност, която зрителите искат да видят. В тази повече или по-малко отчаяна реакция против едно предполагаемо очакване се крие, както показва Стивън Грийнблат, както жест на подчинение пред другия, така и протест срещу това подчинение. Когато през 19 век американските индианци представят пред белите наблюдатели, от които вече са били победени, различни неапетитни ритуали, свързани с екскременти и др. под., те едновременно приемат поражението си и протестират срещу него. Почти същото е днешното поведение на губещите в токшоутата и риалити-контейнерите.

Утре сами в контейнера

Също и поп-дивите и звездите, чиито обозначения напомнят за божественото и святото, имат традиционно запазената за божественото и святото задача да представят очакванията, надеждите и опасенията на съответното общество. Но колкото по-отдалечени от действителността и по-отчаяни са надеждите за сексуалност на едно общество, и колкото по-голям е страхът пред нея, толкова по-крещящи трябва да бъдат начините, по които тези поп-икони въплъщават сексуалността. Те представят, подобно на героините от класическата трагедия, както недостижимостта на идеала, така и неговата тленност – но същевременно и предимството, което се крие във възможността да бъдеш не герой, а просто наблюдател.

А сексуалните надежди на големи части от обществото, в което живеем ние, са далеч от реалността просто защото в тази област – както и в много други, като например образованието – се е получило едно огромно преразпределение, не само на нивото на реалните практики, а преди всичко в тяхното „покриване“ чрез културни образци. Докато през 60-те и 70-те години за големи части от населението все още беше възможно да се ориентират – поне перспективно – в еротичното поведение на Лорен, Мастрояни, Дънауей, Шнайдер, Маккуин, Пиколи и други, то за обитателите на постмодерния, постсексуален свят, в това отношение не е останало почти нищо.

Сексуалността се е изпарила от широката средна линия на обществото; днес тя може да бъде открита само в нейните крайности: от една страна в богатия връх на обществото, да речем в класата на Флавио Бриаторе, а от друга страна във все по-разширяващата се долна граница. Така наречената долна прослойка вече е започнала, едновременно с класовото си съзнание, да изживява една нова, поддържана от Интернет, експертиза в областта на порнографското. Според известната статия „Само порно!“ на сп. Щерн, 14-годишните вече не държат ръчички, ами се срещат в уикенда за групов секс. По-зрелите безхаберници пък кандидатстват за риалити-шоута. За наблюдаващата останала част от обществото това служи като развлечение, но заедно с това и като заплашителна закана: ако не се стегнете, утре сами ще седнете в контейнера.

Подхранването на копнежа

Тук може да се разбере по каква причина повечето хора, принадлежащи към постмодерната култура, постоянно се чувстват, както е модерно да се казва „oversexed
and underfucked“. Крещящото притежава способността да попречва на разумни осветления, при които е възможно да се разпознае, да се дискутира едно или друго нещо във връзка с някакви обществени стандарти, както и да се спечели, да се направи то полезно за самите нас. Ето защо Порно-Попът служи като опора на еротичното обедняване в постмодерната култура. По същия начин преподнасянето на подчертана, доведена до крайност сексуалност (като в романите на Катрин Мийе или Мишел Юелбек, или във филми като Интимност на Патрис Шеро), има функцията да подхранва копнежа по тази отнета на мнозинството обществена плячка. Но винаги точно в онази форма, която е най-подходяща за опошляване на сексуалността, за представяне на един такъв неин образ, който принуждава копнеещите да се отдръпнат от нея в уплаха.
 

 

  Роберт Пфалер е професор по културология в университетите Линц и Виена.

Pin It

Прочетете още...

Хейтъри

Джейкъб Микановски 18 Ян, 2014 Hits: 12150
Има цяло едно братство от писатели, убедени…