„Това беше поетът на нашите възторзи“, гласи спомен за Гриша Трифонов на журналистката Анна Капитанова, която го познава от 80-те години. Като че ли десетилетията тук нямат значение – житейският и творческият му път изглеждат равномерни в своята пълнота и сила. Десетилетията се сливат в една дълга пълноводна река – личността на поета. Топлотата на тази личност би се отнесла със симпатия и към едно такова дръзновение – за него да говори човек с твърде обозрим творчески и житейски път. Един сравнително скорошен приятел, радващ се на този досег, който за съжаление не обхвана десетилетие.
Когато говорят за Гриша Трифонов, който си замина в края на ноември, 2015 г., отделни хора започнаха да го сравняват с „архипелаг“ (по едноименното му стихотворение). Още много еполети-метафори ще бъдат подходящи и същевременно – недостатъчни, за да опишат и обхванат личността му в нейната необятност. Изглежда „необятността“ най-добре би паснала на поет като него, на създадената от него огромна поетическа територия. Гриша Трифонов е и летописец (друг образ от поезията му). Той пише за своя живот, за живота на човека въобще, със сила и образност, сравними с тази на Борис Христов, казва Мина Карагьозова. А защо всъщност трябва винаги да сравняваме, за да имаме ориентири?
Колкото до нашето поколение, или поне до немалка част от него, то усвои доста вредни навици, най-вече това да се впечатлява от евтини и ярки етикети. От книги с тежки предисловия, а не със силни стихотворения. От скорошни поети, а не от тези, които са се родили такива. Но нищо. Усеща се оглушителната тишина след смъртта на истинските поети. След това за тях продължава да говори поезията им.
И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.
Гриша Трифонов
Всъщност няма и биография за такъв поет, която да му е по мярка. Той, с цялостното си въздействие, е много повече от едно обобщение на биографичните факти. По-горе стана дума за необятността. Гриша Трифонов е автор на десет книги поезия и проза. Основоположник на фестивала „Поетични струни“ в Харманли. Носител на редица национални литературни награди „Южна пролет“, „Георги Братанов“, „Изворът на Белоногата“, „Златен ланец“ и др. Обичан в редица градове – родният му Харманли, Велико Търново (там, заради музиката и стихотворенията си, е митологична фигура сред студентите), Хасково, Шумен, Казанлък, Мадара и др.
Това ми е последната България.
Последната.
Не ми остана шепичка народ
след всичките велики преселения,
не ми останаха коне -
последният
лежи на хребета
и рие все по-бавно каменния сняг.
Автор и изпълнител на много песни по стихове на популярни български поети. Редактор и кръстник на множество книги на познати и непознати поети. Сред нещата, които го радваха, беше даването на простор за развитие на другите, включително на млади поети. Защото Гриша Трифонов беше човек и поет от такава величина, че предпочиташе да говори повече за другите, отколкото за себе си.
Талантът е по-често явление от характера, казва Атанас Далчев, но при Гриша Трифонов се срещат голяма поезия и голям човек. Не само е непосилно да се изгради равносметка на творчеството и живота му, но и трудно ще се намерят достойни хора, които да направят това. Освен тъгуващите за него. Затова и написаното няма претенции за обобщение, колкото е спомен на ученика към приятеля и учител.
Дано наистина аз и другите сме успели да научим нещо от него. Гриша Трифонов умееше и да вярва в хората, така че накрая те самите започват да си вярват. Усмихваше се някак косо, потупвайки те по рамото.
Той настояваше хората да различават добрия от нескопосано живения живот, недобрите хора и недобрата поезия. Сплетните рикошираха от него. И как би могло да бъде иначе? Летописец-поет, от тези, които показват пътя в живота и поезията, това беше той.
…Сега свенливите ни бъдещи приятели опипват пътя…
И като чувам в бурена мотиката на моята жена да хълца,
узнавам: ни словата са в началото, ни ужасът от тишината бледа,
а летописецът преди да стане летописец. И изписвам: „Въ лето…“.
От Гриша Трифонов лъхаше една колосална ведрост, която прави смъртта му да изглежда невероятна. В съвременната ни литература, пропукана от егото на пишещите, свита до гнездата на определени литературни групи, той успяваше да говори с всички, да бъде добронамерен. Отново, фактите и дори спомените на многобройните му приятели няма да са достатъчни, за да дадат представа за цялостното му влияние върху литературата и пишещите. Благотворното му въздействие върху намиращите се в обкръжението му, в които той вярваше.
Още с първата си книга „Докато проговори камъкът“ (1987 г.) се ражда Големият поет. За нея Мина Карагьозова пише така:
„Широко и щедро интерпретирани фолклорни и библейски мотиви, едновременно и притчовост, и липса на дидактизъм се преплитат с изтънчена интелектуална чувствителност и асоциативност, с една особена позиция на вибриращата граница между живота и смъртта, далечен (а може би не толкова далечен) отглас от естетическата философия на екзистенциализма. Любов и търпение, мъдрост и толерантност, доста изненадваща нравствена зрелост (когато книгата излиза, поетът е само на 32 години) поразяват в стихотворението „Автостоп“, където асоциативната верига – живот – пътуване – смърт – достига апогей на естетическата плътност“.
Какъвто и да е пътят на българската литература, трябва да знаем едно – без паметта за „летописците“, тя няма как да продължи напред.
Ще тръгнете – добри, красиви, умни –
и мен – дърво крайпътно ще попитате:
„Ако смъртта не е поредното пътуване,
защо сме се родили под звездите?