Коя е най-опасната книга на света? Има сведения за една книга (ако изобщо съществува), че убива по време на четене. И това е легендарната книга „Necronomicon“…
Necronomicon
Спори се дали е реална или историята за нея е съчинена от родоначалника на хорър литературата Хауърд Филип Лъвкрафт. „Некрономикон“ е спомената за първи път в новелата му от 1924 г. „Хрътка“ По неговия разказ можем да узнаем относително пълната биография на тази книга[1].
Истинското й заглавие е „Al Azif“, написана е на арабски език ок. 730 г. в Дамаск от Abdul Alhazred, наричан от съвременниците си „лудия арабин“. Изследователи твърдят, че трудът е направен от кожата на девствени момичета, а текстът е написан с кръв. Книгата е преведена на гръцки през 950 г. като „Necronomicon“ от Theodorus Philetas от Константинопол. Изгорена от патриарх Михаил през 1050 г. (гръцкият текст). По това време арабският оригинал изчезва. Преведена е от гръцки на латински през 1228 г. от Olaus Wormius. През 1232 г. латинският и гръцкият текст са забранени от папа Григорий IX. Подлежи на три издания: през 14?? г. печатно издание с черни букви в Германия; през 1567? г. гръцкият текст е отпечатан в Италия; през 1623? г. испанско издание с латинския текст. Преводът от арабски на английски език, направен от великия алхимик, маг, учен и фаворит на английската кралица Елизабет доктор Джон Дий около 1585 г., никога не е бил отпечатан и съществува само във фрагменти, които са възстановени от оригиналния ръкопис.
Много са чували за тази книга, но малко знаят какво точно представлява. Самото заглавие „Некрономикон“ внушава асоциация за смърт, живот след смъртта – „Ал Азиф“ се превежда като „Воят на нощните демони“. Поетът Абдул Алхазред я озаглавява така, след като живял две години сред развалините на Вавилон, пет години изучавал подземните и тайни пещери на Мемфис и още десет години се скитал в арабската пустиня Руб ал Кхали, където според легендите бродели демонични духове и ангели на смъртта, прекланящи се пред Шейтан. В предисловието си уверява, че в пустинята видял приказния град Ирем и безименен град, под руините на който намерил светилище с манускрипти с познанието на раса, предшестваща човечеството, наречена „Древните“. Дълги столетия Древните пребивавали на дъното на океана, но след това злокобните им пълчища излезли на сушата и завладели света. Днес пред тях се прекланяли магически ордени, култове и общества. Всички чудовищни същества от магическата книга можело да бъдат призовани с описаните вътре символи и заклинания. Пълното съдържание на книгата остава загадка.
Според Лъвкрафт „Некрономикон“ се пазел под ключ в библиотеките. В действителност три институции твърдят, че притежават екземпляри от „Некрономикон“– Британският музей, библиотеката на Харвардския университет и Националната библиотека на Париж. Според проучванията на историците след последния превод на английски език постоянно съществуват 96 ръкописни екземпляра, но само 7 от тях имали силата да отварят врати към други измерения – 3 на арабски, 1 на гръцки, 2 на латински език и английският превод на Джон Дий[2]. Ръководителите на традиционните религии в целия свят призовават за изземването на опасната книга. Те предупреждават, че в нея се крие огромна сила – самият акт на четене може да повреди физическото и психическото здраве на четящия.
От 1968 г. досега опасната книга „Некрономикон“ е част от фабулата на над 20 компютърни игри, над 20 филма, включително и в анимационния сериал „Семейство Симпсън“[3]. Тери Пратчет я преименува на „Некротелекомникон“ – една от най-страшните книги в Магьосническата библиотека на Анкх-Морпорк, убиваща по време на четене.
Delomelanicon, книгата на Луцифер
Мистериозната книга „Delomelanicon“[4] е обект на диаболичния сюжет в романа „Деветата порта“ („Клубът Дюма“, 1993) на Артуро Перес-Реверте (екранизиран от Роман Полански през 1999 г.)[5]. Според романа книгата „Деломеланикон“ е необикновено произведение на окултната литература, писано от самия Луцифер. Тази книга позволява да „застанеш лице в лице със Светлината“, откъдето идва и второто й наименование „Книга на древната светлина“.
През 1666 г. във Венеция, съгласно сюжета на „Деветата порта“, печатарят Аристиде Торча (лат. Aristidem Torchiam) издал наръчник за призоваване на дявола – „Деветте порти на царството на сенките“ („De Umbrarum Regni Novem Portis“). През 1667 г. всички екземпляри заедно с печатаря били изгорени от Инквизицията, а от огъня дори „се чувало как пищи дяволът“. До ХХ в. са достигнали само три екземпляра от уникалното издание. Самото съдържание на книгата „Деветте порти на царството на сенките“ не е опасно, но интригата е в 9-те гравюри в нея[6], които носят инициалите на Луцифер. Копирани са от „авторската“ му книга „Деломеланикон“.
В сюжета на екранизацията на Роман Полански книгата „Деломеланикон“ не е мит, а наистина съществува. Книга, написана от самия Сатана. Туркие (Торче – в превода на романа) се сдобил с нея по неизвестен начин, а гравюрите в издадената от него книга „Деветте порти на царството на сенките“ сам прерисува от „Деломеланикон“. Взети заедно, те представляват сатанински ребус. При вярно тълкуване на оригиналния текст и огромен вътрешен опит могат да призоват лично Княза на Мрака.
За книгата „Деломеланикон“ има следи още отпреди 3300 години в папируса от Турис. След това в своите съчинения я споменават пророк Даниил, Хипократ, Йосиф Флавий, Алберт Магнус и папа Лъв III. Вероятно един от екземплярите е притежавал и цар Соломон. Присъствала е и в каталозите на Александрийската библиотека, изгоряла през 48-47 г. пр.н.е. През I в. пр.н.е. е цитирана в „Corpus Hermeticum“. През XIII в. книгата е била в ръцете и на средновековния философ и изобретател Роджър Бейкън, който също я е цитирал. През XVI в. книгата е спомената и от Джордано Бруно, който прави етимологичен анализ и на заглавието (delos – ясен или явен; melas – черен) и уточнява, че „по пътя на хората, тръгнали към познанието, има девет тайни порти“. Съществува хипотеза, че печатарят Аристиде Торча е фикционален образ на Джордано Бруно, който също заради книгите си е изгорен на клада. Ако днес „Деломеланикон“ реално съществува, рискът да бъде използвана за окултистки и сатанистки ритуали е твърде голям.
Codex Gigas или Библията на дявола
Един наказан монах обещал за една нощ да събере в една книга знанията за целия свят. Осъзнал, че не е по силите му да се справи със задачата и повикал на помощ самия Дявол. Така се появил най-големият в света ръкописен пергаментов кодекс, обвит в страшни легенди. Мистериозната средновековна книга е създадена през 1229 г. в един бенедиктински манастир на чешка Бохемия.
„Дяволската Библия“ по съдържание е енциклопедия на знаещия християнин. Комбинира несъвместими текстове, които не се срещат никъде другаде в този вид – Библията, древни истории, медицински лекове и магични заклинания. Написаният на латински език сборник действително съдържа най-важните книги за християнството, притежавани през XIII в. и от Бенедиктинския орден: средновековната Библия (Стария и Новия завет), 14 латински текста на знаменитата „Етимология“ на Исидор Севилски, двете книги на Йосиф Флавий „Юдейски древности“ и „Юдейската война“ (най-достоверната история за ерата преди християнството), историческата хроника „Chronica Boemorum“ на средновековния чешки летописец Козма Пражки, „Огледало на грешника“ – сборник с назидателни и занимателни примерни разкази за проповедници, трактати на различни теми, указания за определянето на Великден, календар със синодик (указания за определянето на празниците на светиите), рецепти и други записки.
Наречена е „осмото чудо на света“. Не напразно, защото „дяволски“ необяснимото в Codex Gigas не е едно. Въпросите и мистериите преследват книгата вече осем века: Кой я е създал? Как я е създал? Защо я е създал?
Първо, Codex Gigas, латинският израз за „голямата книга“, е с височина почти 1 метър и по този признак е най-големият съществуващ средновековен ръкопис. Второ, прелиствайки книгата страница по страница, човек вижда, че калиграфията на книгата е поразително последователна. Големите манастирски книги са правени от екип от книжовници, минимум от 2-ма или 3-ма монаси, но тази книга е необичайна – написана и инкрустирана е не просто художествено, а и всяка буква е с един и същ почерк. Най-необяснимото е, че част от средновековния ръкопис създава илюзията на отпечатан по типографски метод. Трето, ако кодексът е дело на един човек, това повдига следващия въпрос – времето. Книга от такава величина би отнела десетилетия, с възрастта авторът ще промени почерка си, може би ще загуби координация, но според учените от началото до края си книгата е безупречна, без забележими грешки или пропуски. Дори без илюстрациите или декорациите трудът по писането би отнел минимум 5 години. Кой би изпълнил такава внушителна задача за максимално кратък срок, или, както гласи преданието – само за една нощ? Четвърто, няма друга християнска книга в света, която да поставя Стария и Новия завет успоредно до силни заклинания и принципи на демоничния екзорсизъм. Пето, това е единствената книга в историята, в която сам дяволът си е нарисувал автопортрет. Изображението му в цял ръст, поместено на лицевата страна на 290-тия лист, е точно срещу илюстрацията на Небесния град и точно преди началото на сектора с магически заклинания. Точно този „автограф“ донася мрачното прозвище на книгата „Библия на дявола“. И накрая – кодексът притежава свръхестествена привлекателност. Желан от най-могъщите, присвояван като военна плячка, укрит от светия римски император. Още от създаването си Кодексът вдъхвал едновременно страх и мания да бъде притежаван. Всеки, който е видял тази книга на живо, твърди, че тя притежава определена сила. Може би зад зловещия портрет на Сатаната се крие и дяволската му сила. Поради посочените обстоятелства Codex Gigas е обявен не само за „осмото чудо“ на християнския свят, а и за авторската книга на самия Дявол.
Когато преди векове учените за първи път виждат прекрасната бяла книга, решават, че няма друго обяснение за съществуването й, освен да съчинят легенда[7], останала и до днес: кодексът бил написан от обречен монах, който продал душата си на Дявола. Историята започва през 1229 г. в Бенедиктинския манастир в Подлажице, на около 100 км източно от Прага. Един монах се моли за живота си в мрачна килия. Осъден е на смърт чрез зазиждане в стена заради грях, с който нарушил свещено монашеско правило. И в този момент получава божествено вдъхновение. Като изкупление за греховете си обещава невъзможното – за една нощ да напише и украси книга, която да събере в себе си цялото човешко знание, натрупано до този момент, и да прослави манастира за векове. Старейшините му се присмиват, но решават да му дадат шанс, като срокът за изпълнение на обещанието действително е една нощ. След като започнал работа, към полунощ разбрал, че не ще може да изпълни обета си сам. В най-мрачния си час той сключва нечестив договор и моли за помощ „падналия архангел – Сатаната“. Легендата разказва, че дяволът отвърнал на призива на монаха и изпълнил своята част от сделката.
Ако това е легенда, портретът на Дявола на 290-тия лист е факт. Но „Дяволската Библия“ никога не е забранявана. Дори няколко поколения монаси изучавали по нея Светото писание, а историци и окултисти я използвали като първоизточник за съчиненията си. Сред тях е и Рудолф II, крал на Бохемия и Свещен римски император, един от най-големите библиофили на своето време, който започва да се интересува от „Библията на дявола“ и през 1594 г. я иска за временно ползване в Прага. Но повече не я връща на монасите. През 1649 г., в края на Тридесетгодишната война, ценният религиозен алманах бил задигнат от Пражкия замък като боен трофей от шведските войски. Оттогава ръкописът се намира в хранилището на Шведската кралска библиотека в Стокхолм[8]. Според част от съвременните изследователи истината за съществуването на тази „Дяволска Библия“ е известна само на фамилията Ротшилд.
И да отговорим на последния въпрос – защо „Codex Gigas“ е опасна книга? Първо, ако преписването на Светото писание и евангелията са напътствани от Божията ръка, Кодексът е напътстван от ръката на Дявола. Второ, няма друг толкова ценен и пазен манастирски ръкопис, който да скрепява ведно вярата в бога, легендата за договор с Дявола и свещения екзорсизъм, роден в атмосфера на умопомрачени свещенослужители, които са се боели повече от Дявола, отколкото от Божието наказание. Трето, всеки, който е притежавал книгата, се е сблъскал с бедствие. „Codex Gigas“ донесъл на манастира в Подлажице не прослава, а унищожение – в края на XIII в. обителта е във финансов крах, а в хода на религиозните войни през XV в. е разрушена до основи. По ирония на съдбата книгата отива от черните монаси при секта в бели раса, наречена „Белите монаси“. В манастира на гр. Седлек в покрайнините на Прага белите монаси поставят Кодекса на почетно място – до гробище, осветено с пръст от Голгота. Но следва трагедия – пазителите на „Дяволската Библия“ гинат един след друг. Един авторитетен епископ нарежда на белите монаси да върнат Кодекса на собствениците му. Скоро след това манастирът е обхванат от чума. Смъртоносната епидемия препълва гробището с над 30 000 трупа. Днес манастирът в Седлек е страховит музей костница, един от най-известните масови гробове в Европа със скулптури от човешки кости.
Malleus Maleficarum или Чукът за вещици
Книгата „Чукът за вещици“ (лат. Malleus Maleficarum)[9] е инкунабул, издаден през 1486 г. в гр. Шпайер. Това е най-известният трактат по демонология, написан от двама германски монаси, доминиканските инквизитори Хенрих Крамер (14301505) и Якоб Шпренгер (1436-1494). Съдържа 256 страници чист латински текст.
Като инкунабул и после като старопечатна книга има неимоверен успех: в течение на 9 години претърпява 9 издания, 7 пъти е била издавана през XVI в. Общо до края на XVII в. има 29 издания, 16 от които в Германия, 11 във Франция и 2 в Италия[10]. В продължение на два века (края на XV – средата на XVII в.) „Чукът за вещици“ е юридическото основание за протичащия лов на вещици – служи за ръководство, доказващо съществуването им, като инструкция по разпознаването, преследването и убиването им. Въпреки огромното влияние, което оказва върху настроенията на католиците, тази книга никога не е призната официално от католическата църква. През 1490 г. дори била осъдена от Инквизицията.
На какво дължи властта си тази средновековна книга и защо е оцеляла повече от други подобни? Ето заглавията на някои от частите: „Съществува ли магьосничество?“, „Какво трябва да мислим за вълците, които крадат и ядат както възрастни, така и момчета?“, „За начините, по които вещицата лишава мъжете от пенис“, „Начини за изкореняване и наказване на ересите“. В книгата са описани по най-нагледен начин „случаи от практиката“ на инквизиторите. В най-големи детайли са изложени процедурата по дефиниране на дяволските трикове, справедливостта на обвиненията във „вещерство“, методите за разпит, редът на изтезанията при разпита и деловодството по процеса. Изложението, поначало формално-логично, се поднася на „научен“ и юридически език. Жертвите практически нямат никакви шансове да се спасят от обвинението.
Независимо как ще бъде оценено като книга, това ръководство за „лов на вещици“ е отговорно за около 60 000 смъртни случая.
„Чукът за вещици“ е включена в сюжета на много исторически трилъри и хорър произведения, в игрални и документални филми[11]. National Geographic й посвети документален филм: „Тайни на древността: Библия на ловците на вещици“ (2010).
Ръкописът на Войнич
„Ръкописът на Войнич“ (Voynich manuscript) е най-загадъчната езотерична ръкописна книга в света. Написана е в неизвестно време от неизвестен автор на неизвестен език с употребата на неизвестна азбука. За последните 100 години всички опити текстът да се разшифрова и датира са безуспешни.
Ръкописът се превръща в Свещен Граал на криптографията. Манускриптът може да се окаже една от най-фаталните книги на земята. За да разберем стойността на книгата и потенциално опасното й съдържание, трябва да направим един преглед назад във времето, за да видим какво точно са открили учените.
Днес това единствено по рода си творение се съхранява в библиотеката за редки книги и ръкописи Бейнеке на Иейлския университет (САЩ) под каталожен номер MS 408. Оценява се за 160 000 долара. Ръкописът не се дава в ръцете на никого: желаещите да опитат силите си по разшифровката му могат да изтеглят фотокопие с високо качество от сайта на университета[12].
„Ръкописът на Войнич“ според най-новите изследвания е на 700-800 години (от края на XIII в. или от XIV в.)[13]. Книгата е с размер 22,5x16 см, подвързана с висококачествена кожа и съдържа 262 страници пергамент. Написана е с гъше перо с пет цвята мастила, а страниците са изпълнени с текст на непозната азбука и с цветни илюстрации в богати тонове. Структурата на ръкописа е с ясно обособени раздели (биологичен, ботанически, астрономия и др.) и създава впечатлението на фармакопея или на трактат по обща средновековна или дори древна медицина. Неподатливостта на съдържанието на разшифровка, своеобразната триизмерност на буквите в текста и фикционалността на илюстрациите (фантастични растения и човешки тела) водят множество изследователи до заключението, че ръкописът е мистификация.
Книгата е наречена така на името на първия й съвременен собственик – американския книготърговец от полски произход Уилфрид Войнич (съпругът на авторката на романа „Стършел“ Естел Войнич). Той купил книгата през 1912 г. от библиотеката на един йезуитски колеж в Северна Италия. Известно е, че през 1580 г. собственик на шифрования манускрипт с многобройни цветни илюстрации става тогавашният германски император Рудолф II. Продава му го известният английски астролог и географ Джон Дий[14], заинтересован по същото време от възможността свободно да напусне Прага и да се прибере в Англия. Подозират д-р Дий, че сам е съчинил изкуствена азбука и с нея е написал тайнствения „Ръкопис на Войнич“.
Тази версия за произхода на манускрипта се поддържа от проф. Боряна Христова, директор на Националната библиотека. Според нея неразчетената книга на Войнич е своеобразен амулет не само защото в нея има много концентрични кръгове и илюстрации, предполагащи ритуали, а и защото за нейния собственик тя е била именно амулет и връзка с висшите сили. А и има повод за това – изглежда, че авторът на мистификацията е д-р Джон Дий, а съдържанието е перифраза на „Книга на Енох“, т.е. описват се виденията на Енох.
Професорът по философия от Пенсилванския университет Ромен Нюболд предполага, че автор на книгата е францисканският монах и естествоизпитател Роджър Бейкън като „най-великия учен на всички времена“. Което означава, че ръкописът би трябвало да е от XIII в. Изследването на Нюболд, оставено без внимание от колегите му, е публикувано през 1928 г. под заглавието „Шифърът на Роджър Бейкън“.
Най-новата хипотеза за създател на манускрипта води към Италия. За автор е подозиран архитектът от XV в. Антонио Аверлино Филарете, построил замъка на Сфорца, болницата Хоспедале Маджоре и автор на книгата за перфектния град Libro Arquitectonico. Тази теза развива изследователят Франко да Мосто в документалния филм „В сянката на светлината: Содом и Гомор“[15]. Тъй като Филарете се опитва да се махне от Италия, като същевременно изнесе тайните си за производство на венецианско стъкло (чиито розети са разпознати в „Ръкописът на Войнич“), авторите на филма внушават вероятността да е сключил сделка с дявола, за да успее да го направи.
Неразчетената книга „Ръкописът на Войнич“ е била притежание и е изследвана и от Атанасиус Кирхер (1602-1680)[16] – немски йезуит и учен от Римската колегия (Collegio Romano), наричан „универсален гений“ („universal genius“), „магистър на сто изкуства“ („master of a hundred arts“), „последния човек на Ренесанса“, по ерудиция сравняван с Леонардо да Винчи.
По темата за притежателите на книгата внимание заслужават две непопулярни хипотези. Възможно е през XVI в. собственик на ръкописа да не е бил Джон Дий, а Робърт Флъд[17], който е най-известният ученик на д-р Дий. Още по-вероятно е книгата да е била притежание на Никола Фламел (ок. 1330-1418), книжар и нотариус при Парижкия университет. Историческа мистерия е фактът откъде изведнъж се е сдобил с огромно богатство. Сам Фламел е твърдял, че през 1357 г. купува тайнствена пергаментова книга на неразбираема древна писменост – книгата на „Авраам Евреина“, с гравирана подвързия, красиви символни илюстрации и съдържаща формулата на Философския камък[18].
Но по-важният въпрос от темата за притежателите е какво е съдържанието на книгата. Според най-добрите криптоаналитици на ХХ в. синтаксисът на изреченията е твърде сложен, за да бъде измислица, и това е действително смислен текст, а не случаен набор от букви.
В началото за приблизителната дата на поява на „Ръкописа на Войнич“ се води 1609 г. По-късно особеностите на мастилата и материята (нещо средно между хартия, пергамент и велен) отнасят възрастта на манускрипта към XVI в. Първият радиовъглероден анализ показва, че възрастта на ръкописа е почти 600 години. В края на 2009 г. на две места едновременно – в университета в Аризона (САЩ) и в Изследователския институт в Чикаго, е проведен анализ на пергамента и всички пет вида мастила, използвани при написването на ръкописа. Оказва се, че са на една възраст и са изготвени в периода 1404-1438 г. Веднага след това настоящият собственик на книгата – Иелският университет, обявява началото на нова програма за нейната разшифровка. Но през 2011 г. физици от Университета в Аризона използват метода на радиовъглеродното датиране и уточняват рождението на документа – създаден е през XIV в. Така че не може да е написан от Роджър Бейкън, живял през XIII в., нито от Антонио Филарете през XV в., нито от Джон Дий през XVI в. По-вероятно е да е записан точно по времето на „безсмъртния“ алхимик от „Хари Потър“ – Никола Фламел (1330-1418).
Най-важното от новите открития беше поднесено на юбилейната конференция в Италия „Voynich 100 Conference“ (11 май 2012, Villa Mondragone)[19]. Първата новина дойде с доклада „Приносът към интерпретацията на рисунките“. Авторът разделя ръкописа на секции и се концентрира върху секцията „астрономия, космология“ Започвайки с идеята за намиране на някакво съобщение, впоследствие идентифицирано със „Sky Nebra Disk“ (Небесният диск от Небра) от 1700 г. пр.н.е., резултатът от анализа е наистина изненадващ. Както вече споменах, този диск (бронзова книга) е също с неизвестни произход и функция, но е възможно да се окаже основополагащ за цивилизацията на земята. Втората новина дойде от доклада „Последната страница на ръкописа – рецепта“. Това откритие ни отвежда не просто към споменатия най-сигурен притежател на „Ръкописът на Войнич“ – алхимика Никола Фламел, а и към съдържанието. Текстът най-вероятно е точен алгоритъм за производството на Философския камък – елексира на безсмъртието. Максимално пълно ръководство с описани до най-малкия детайл етапи и процедури в отглеждането, събирането и смесването на ингредиентите в рецептата за безсмъртие.
Деветте книги на „Деветимата непознати“
През 1960 г. французите Луи Повел и Жак Бержие[20] описват „съзаклятие“ от мъдреци, които пазят най-опасните книги на земята. Тези древни личности са организирани в т.нар. Съюз на Деветимата или Общността на Деветимата непознати. Това е митична организация, за която се твърди, че поддържа непрекъснат мониторинг на научноизследователската дейност в света с цел да предотврати разработването и внедряването на изобретения с евентуален унищожителен ефект върху човечеството. Деветимата използват символен език. Според преданието всеки от тях притежава по една книга, която съдържа най-важните и секретни знания в отделните науки и постоянно бива допълвана. Но тези книги не бива да стигат до хората. Според една от легендите съюзът бил създаден след битката на полето на Куру (Курукшетра) преди повече от 5000 години, в която по сведения в Махабхарата е използвано „оръжието на боговете“, сходно по описание със съвременното ядрено оръжие. По друга легенда основател е Ашока, император на индийската държава Маурия между 273-232 г. пр.н.е. Целта му била да предотврати бъдещи войни, затова записаните знания били поверени на пазители и забранени за всеобщ достъп.
Първата популяризация на мисията на Деветимата непознати е направена през 1827 г. в книгата на Талбът Мънди, служил в английската полиция в Индия[21]. Деветте строго пазени от Деветимата книги са категоризирани по теми в следния ред:
I. Първата книга е посветена на войната и в частност на психологическата война. Предполага се, че е най-опасната от деветте. Политическата история свидетелства, че знанията за психологията на тълпата и за въздействието върху масите позволяват да се контролира огромна част от света.
II. Втората книга е посветена на нервната система. В нея се разкриват различни методи на убийство. Тя описва подробно как могат да се контролират протичащите в организма нервни токове, как човек може да бъде убит и после съживен с едно докосване, след като смъртта е предизвикана от промяната на посоката на нервния ток. Смята се, че източните бойни изкуства са се появили след изтичане на информация от втората книга.
III. Третата книга е посветена на микро- и макробиологията и в частност на защитните колоиди.
IV. Четвъртата книга съдържа знания по химия. Разказва за преображенията на металите, описва подробно взаимните им метаморфози и трансмутации. Ако това е истина, надеждите на алхимиците да превръщат неблагородните метали в злато са имали сериозно основание. Легендата гласи, че във времена на недоимък храмовете и благотворителните религиозни организации получавали от този източник формулата за производство на огромно количество чисто злато.
V. Петата книга съдържа учение за всички земни и космически канали и средства за връзка и общуване.
VI. B шестата книга са скрити тайните на гравитацията.
VII. Седмата книга е трактат за светлината. Разкрива тайните на слънчевата светлина, електричеството и т.н.
VIII. Осмата книга е най-обширната космогония, създавана от човечеството. Крие законите на развитието на космоса.
IX.Деветата книга е посветена на социологията и съдържа законите на еволюцията на обществата, позволяващи да се предвиди тяхната разруха – стадиите на развитие и залязване.
Не е известно съществуват ли и къде се намират в момента Деветте книги на Деветимата непознати. Споменавани са в древноиндийски писмени източници, но до днес не е открита нито една. Предполага се, че някои книги и досега се крият в манастирите на Тибет и Индия и пазителите правят всичко възможно опасните за неразумни читатели знания никога да не попаднат в ръцете им[22]. Въпреки това очевидно „рисковата“ научна информация вече не е само в книгите – всички опасни научни открития, всички оръжия, които могат да унищожат планетата, са само от последните 100 години.
Малкият червен учебник
„Малък червен учебник“ (Little Red Schoolbook) е написан от двама датски писатели – Сорен Хансен (Soren Hansen) и Еспер Енсен (Jesper Jensen). Първото издание на книгата в Дания е от 1969 г.[23] За две години става най-популярната скандална книга в света[24]. Преведена и публикувана с известни изменения в Белгия, Финландия, Франция, Федерална република Германия, Гърция, Исландия, Италия, Холандия, Норвегия, Швейцария, Австрия и Люксембург. Излиза през 1971 г. и в Австралия, но веднага е забранена заради наличие на сексуално съдържание. Авторските права за Великобритания на учебника са купени през септември 1970 г. Тиражът на първото английско издание е конфискуван в навечерието на публикуването му – 1 април 1971 г. Причината са множество сигнали от страна на учители, родители и журналисти. На 15 ноември 1971 г. излиза преработено издание на учебника. Преводът на английски език се продавал за 30 пенса.
Книгата е известна на световната юридическа общност от делото „Хендисайд против Обединеното кралство“ (Handyside v. the United Kingdom) в Европейския съд в Страсбург от 7 декември 1976 г.[25] Делото е по жалба на издателя на конфискувания и забранен учебник – Ричард Хендисайд, собственик на издателство „Stage 1“ в Лондон.
„Малкият червен учебник“ е с обем 208 страници и съдържа: увод под заглавие „Всички възрастни са книжни тигри (безопасни противници)“, „Увод към Британското издание“ и глави по следните тематични области: Образование, Учене, Учители, Ученици и Система. Главата за учениците съдържала раздел „Секс“ с обем от 26 страници и следните подраздели: Мастурбация, Оргазъм, Полови отношения и петинг, Противозачатъчни средства, Влажни мечти, Менструация, Развратници на малолетни или „мръсни старци“, Порнография, Импотенция, Хомосексуалност, Нормално и ненормално, Разбери повече, Венерически заболявания, Аборт, Законен и незаконен аборт, Методи за аборт, Адреси за консултации и оказване на помощ по сексуални въпроси. В увода се казва: „Тази книга е написана като справочно пособие. Тя не е предназначена за четене от кора до кора, а по-скоро за преглеждане на съдържанието с цел да се намери и прочете онова, което ви интересува, или за което искате да разберете повече. Дори да посещавате много прогресивно училище, тук ще намерите множество идеи как да подобрите ситуацията.“
Британският съд, базирайки се на Законите за непристойни публикации от 1959 и 1964 г., осъжда книгата за „екстремистки“ характер и „разрушителни“ аспекти на съдържанието.
Публикува се със съгласието на автора.
[1] Lovecraft, H. P. History of the Necronomicon. Oakman, Alabama: Wilson H. Shepherd, The Rebel Press, 1938. 9 p.; Lovecraft, H. P. A history of the Necronomicon: being a short, but complete outline of the history of this book, its author, its various translations and editions from the time of the writing (A.D. 730) of the Necronomicon to the present day. West Warwick, R.I.: Necronomicon Press, 1980. 8 p. (факс. изд.)
[2] Това всъщност са само късни съчинения, имитации и подобия на книгата. Единственият автентичен екземпляр – арабският оригинал, днес е частно владение в Италия.
[3] Филмография: Succubus – Necronomicon-Geträumte Sünden (1968), H.P. Lovecraft's Necronomicon (1993), Necronomicon: Book of Dead (1993), Злите мъртви 1, 2, 3 (The Evil Dead: Book of the Dead, 1981, 1983, 1993), Нена- зовимото1-2 (The Unnamable, 1988, 1993), Завръщането на живите мъртъвци 1, 2, 3 (Return of the Living Dead, 1985-1993), Смъртоносно заклинание (Cast a Deadly Spell, 1991), Лов на вещици (Witch Hunt, 1994), Херкулес (Hercules: The Legendary Journeys, 6 сезон, серия 6 „City of the Dead", 1999), Mystery of the Necronomicon: Book of the Dead (1999), Магьосникът (Onmyoji – The Yin-Yang Master, 2001), Злобен (Malefique, 2002), Cadaver Bay или Hellbound: Book of the Dead (2003), The Book of the Dead (2005), Сънища в къщата на вещиците (Dreams in the Witch Housed, 2005), Проклятието Валдемар (The Valdemar Legacy, 2010-2011), Кралят на скорпионите 3 (The Scorpion King 3: Battle for Redemption, 2012), House M.D. (6 сезон, 17 серия), South Park (14 сезон, 11-12 серии).
[4] Delomelanicon: das schwarze Buch der Schatten. Bürstadt: Hartmann, 2003. 90 S.
[5] Перес-Реверте, Артуро. Деветата порта. София: Еднорог, 2008, с. 35, 74.
[6] Гравюрите са изобразени на с. 89-107 в българското издание на романа.
[7] Кодекс Гигас: Библията на Дявола – най-големият съществуващ средновековен ръкопис // National Geographic, 28.01.2010.
[8] За три века и половина Codex Gigas е излизал от него само три пъти – излаган закратко в Ню Йорк и Берлин, а след 359 години изгнание в края на 2007 г. се върна и в родината, за да гостува на Националната библиотека „Клементинум" в Прага.
[9] На лат.: The Malleus Maleficarum of Heinrich Kramer and James Sprenger. Original language: Latin. Dover Publications, 1971. 278 p. На англ.: The Hammer of Witches: A Complete Transl. of the Malleus Maleficarum by Christopher S. Mackay. Cambridge University Press, 2009. 668 p. Подаръчно руско изд.: Молот ведьм = Malleus maleficarum: Maleficas & earum haeresim, ut phramea potentissima comterens et tres partes dioisus. Якоб Шпренгер, Генрих Крамер. Москва: Эксмо, 2011. 400 с.; Пълен сканиран вариант за свободен даунлоуд: Malleus Maleficarum of Heinrich Kramer and James Sprenger (Latin text) в Cornell University: Rare and Manuscript Collection (http://dlxs2.library.cornell.edu)
[10] Като собственик на един от инкунабулите на „Malleus Maleficarum" Умберто Еко го нарича „грамаден и злокобен учебник за инквизитори и ловци на вещици" (Еко, Умберто и Жан-Клод Кариер. Това не е краят на книгите: Разговор с Жан-Филип дьо Тонак. София: Enthusiast, 2011, с. 130).
[11] Роман: Каплицкий, Вацлав. Kladivo na carodejnice = Молот ведьм. Перев. И. Безрукова, Е. Максимова, Н. Фальковская. Москва: МИК, 2009. 352 с. Документални филми: „Ancient Secrets: Witch Hunter's Bible" (National Geographic, 2010); „De l'ombre a la lumière: Malleus Maleficarum"(National Geographic Channel in France, 15.05.2012). Игрални филми: „Kladivo na carodejnice", англ. „Witches' Hammer" или „Witchhammer" (1970), „The Witches Hammer" (2006), „Supernatural: Malleus Maleficarum" (TV сериал, сезон 3, епизод 9, 31 януари 2008).
[12] Книгата е достъпна за свободно изтегляне (download free) в PDF формат. В Internet Archive е предложена и в допълнителни формати за различни четящи устройства като Kindle и др. (Voynich Manuscript. A mysterious, undeciphered manuscript dating to the 15th or 16th century // Beinecke Rare Book and Manuscript Library. Yale University. 2012. (http://beinecke.library.yale.edu/digitallibrary/voynich.html).
[13] Според предходни изследвания е на възраст 600 г. (1404-1438 г.) или на 500 г. (1450-1520 г.).
[14] Джон Дий (John Dee, 1527-1608), доктор, математик и астролог в двора на кралица Елизабет I, известен с най-голямата си библиотека през XVI век. Д-р Дий, заедно с Едуард Кели, личния му scrier (помощник-медиум, използващ за извикване на духове кристална топка или друг отразяващ предмет), вероятно я продават на император Рудолф II (1552-1612). Важно е, че д-р Дий е бил един от собствениците и преводач на оцелял екземпляр на опасната книга „Некрономикон".
[15] Фр. оригинал: De l'ombre a la lumière: Sodome et Gomorrhe, англ. Ancient X Files: Voynich Manuscript на National Geographic Channel in France, 14.05.2012). Сюжетът е базиран на публикуваната през 2006 г. книга „Проклятието на Войнич" на Ник Пелинг („The Curse of the Voynich", Nick Pelling).
[16] Автор на научни трудове и изобретения – 34 издадени тома in-folio по математика, астрономия, музика, акустика, медицина, езикознание, археология, сред които „Mundus Subterraneus" (с информация за изчезналата Атлантида), изобретил теоретично киното („магическия фенер", прототипа на проекционния апарат) и дори първия „компютър". Археологическата му колекция става основа за първия в Рим природонаучен музей, наречен на негово име – „Museum Kircherianum". Прави опити да разчете йероглифите и публикува Коптски (етиопски) речник. През 1660 г. продава ексклузивните права за издаване и преиздаване на повечето от книгите си на амстердамския издател Йохан Вайсберг.
[17] Робърт Флъд (1574-1637) – английски лекар, физик, алхимик, автор на научни трактати за връзката между природните науки и теософския мистицизъм. Във философията е привърженик на гностичните, неоплатонич- ните и кабалистичните теории. В медицината е последовател на Парацелз. Трудовете му повлияват на розен- кройцерите.
[18] Flamel, Nicolas. Zwey ausserlesene chymische büchlein. Hamburg? 1673. 1 p.l., 110 p.
[19] Двата доклада на английски език: Wolfgang Lechner „A contribution to the interpretation of the drawings" и Johannes Albus „The manuscript's last page – a recipe". Виж и документалните филми: „The Voynich Code. The world's most mysterious manus^^' (сериал „ORF Universum Documentaries", сезон 1, епизод 53, Австрия, 2010); „De l'ombre a la lumière: Sodome et Gomorrhe" (National Geographic Channel in France, 14.05.2012) – в серията е разгърнат и сюжет върху декодирането на „Ръкописът на Войнич", базиран на публикуваната през 2006 г. книга „Проклятието на Войнич" на Ник Пелинг („The Curse of the Voynich", Nick Pelling).
[20] Повел, Луи и Жак Бержие. Утрото на магьосниците. София: ЛИК, 2001, с. 64-68; The Nine Unknown Men: Sub-Figura vel Liber Caeruleus. Excerpt from: „The Dawn of Magic" 1960 by Louis Pauwels & Jacques Bergier. London: Anthony Gibbs & Phillips Ltd.
[21] Mundy, Talbot. The Nine Unknown [Facsimile Ed.]. Wildside Press, 2007. 362 p.
[22] Любопитно, макар и споделяно само в тесни кръгове и с голяма доза недоказуемост, е твърдението, че през ХХ в. съществуват само трима от Деветимата с една книга. Разказва се за последното им известно появяване, когато се опитват да спрат плана на Сталин да отвори гробницата на Тимур (1336-1405) в Самарканд. А е известно съвпадението между това събитие и началото на Втората световна война. Организираната от Сталин експедиция включвала учени, експерти от ленинградския Ермитаж и представители на московското НКВД. Пазачът на мемориала и местни хора разтревожено показали надписа на гробницата Тамерлан (др. име на Тимур), който заплашва всеки, посегнал на саркофага, с война. Въпреки това на 19 юни 1941 г. плочата върху саркофага на Тамерлан била вдигната. Съобщението на ТАСС за това събитие е препечатано в много вестници. А на 21 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз. Виж документалния филм на режисьора Александър Фетисов „Проклятието на Тамерлан" („Temurning la'nati", Узбекистан, 2006).
[23] Hansen, S0ren, Jesper Jensen, Bo Dan Andersen. Den lille r0de bog for skoleelever. Kbh.: Reitzel, 1969. 178 s.; Hansen, S0ren and Jesper Jensen. The little red schoolbook [Den lille r0de bog for skoleelever]. Transl. from Danish by Berit Thornberry. London: Stage I, 1971. 208 p.
[24] За малкия червен учебник са създадени два документални филма: „Книгата, която разтърси света" („The Book That Shook The World", 2006) и „Малкият червен учебник" („The Little Red Schoolbook", 2007, SBS TV).
[25] Материалите за делото са в: Дженис М., Кэй Р., Брэдли Э. Европейское право в области прав человека (Практика и комментарии). Пер. с англ. Москва: Права человека, 1997.