Давид Черни: Световните лидери като боксови круши
Ако някой се е съмнявал в значението на отделните лидери за формирането на световните събития, то със сигурност войната в Украйна е подкрепила убежденията му. Това е войната на руския президент Владимир Путин и на никой друг, точно както Втората световна война в Европа беше на Адолф Хитлер. И двамата мъже искаха война; и двамата са я приемали като тест за мъжественост срещу упадъчен враг.
Нахлуването в Украйна също нямаше да се развие така, както се разви, ако Володимир Зеленски не беше президент на Украйна. Макар Зеленски да беше малко вероятен лидер преди началото на войната, бившият комик в огромна степен определя забележителната съпротива на страната срещу далеч превъзхождащата я руска армия, като [например] заяви на служителите на американското разузнаване, които му предложиха да го евакуират, че се нуждае от боеприпаси, „а не от превоз“. И именно Зеленски е човекът, който с постоянните си директни призиви към западните лидери, Конгреса на САЩ, британския парламент и Бундестага превърна украинската кауза в кауза, която Западът не може да пренебрегне. В същото време е от огромно значение, че Джо Байдън, а не Доналд Тръмп, е в Белия дом и е в състояние да оглави единен и твърд, но най-вече хладнокръвен трансатлантически отговор.
Да се приписва специална роля на тези мъже не означава да се върнем към вече дискредитираната теория за „великия човек“ в историята. Просто трябва да се признае, че човекът, който заема поста в определен момент на определено място, може да има решаващо значение. В голяма криза, например в навечерието на война, е важно кой има последната власт да каже „стоп“ или „напред“. Важно е също така кой ръководи страната, която е атакувана, и как нейният лидер ще реагира. Както показва съвременната история, най-големите конфликти и резултатите от тях често са били определяни както от личното лидерство, така и от обективни фактори като ресурси или военна сила.
По време на Кубинската ракетна криза друг президент на САЩ може би щеше да отстъпи пред натиска, оказван от американските военни и много от неговите висши цивилни съветници. Но Джон Ф. Кенеди не разреши пълномащабна атака срещу Куба или срещу съветските кораби и подводници, които се приближаваха към острова, въпреки че му беше казано, че рискува поражението и унищожението на Съединените щати. Решението му спести на света война, която почти сигурно щеше да включва ядрени оръжия.
В настоящата криза няма съмнение, че двамата лидери – Путин и Зеленски – определят формата на конфликта. В Русия Путин възстанови силно централизирания стил на ръководство на Сталин или на царете, на които той толкова много се възхищава. Това, което той мисли и иска, се превръща в руска политика, защото той контролира лостовете на властта и взема ключовите решения. И все пак вече е ясно, че една от най-големите грешки на Путин беше, че не взе предвид личните качества и решимостта на човека, в чиято страна нахлуваше – човек, който избра да не бяга или да се предаде, а да остане и да се бие. И това решение на Зеленски вече има съдбоносни последици.
Война заради самата нея
Въпреки че въпросът за лидерството е стар – спомнете си за вниманието, което се отделя на Александър Велики или Наполеон – той обикновено се пренебрегва, тъй като експертите се фокусират върху системите или количествените измерители на властта. Избухването на Първата световна война през лятото на 1914 г. например е било интензивно изучавано от такава гледна точка, за да се разбере защо започват войните. Историците и експертите по международни отношения изказват различни предположения, че преминаването от мир към война в Европа може да се тълкува като пример за срив в баланса на силите, опасно поляризираща се система от съюзи, имперско или икономическо съперничество, надпревара във въоръжаването, твърде строги военни планове или може би резултат от вътрешни фактори, като например стремеж на висшите класи да преодолеят вътрешните разделения чрез война. По-рядко се разглеждат личностите, които са допринесли или не са успели да предотвратят това свличане. А техните решения не са били решения на рационални участници, които спокойно са разсъждавали за това какви предимства могат да получат те или техните държави. Тези решения са били резултат от техните ценности, предположения и емоции.
Невъзможно е да се пренебрегне средата, от която произхождат лидерите на Европа през 1914 г. Тези, които вземат ключовите решения, са продукт на своите семейства, класа и епоха. Техните идеи – например за честта или за ползата от войната като държавен инструмент – са част от тогавашния Zeitgeist [дух на времето]. От значение е и колко власт са имали. Ако Наполеон беше останал на Корсика, той можеше да се превърне във виден местен лидер, но като владетел на могъща революционна Франция е могъл да използва големите си способности, за да доминира в Европа. За разлика от Наполеон, наследствените владетели начело на трите ключови сили – Австро-Унгария, Германия и Русия, не са си поставяли за цел да овладеят цяла Европа. Те по-скоро са искали да осигурят бъдещето на своите династии и да запазят това, което са имали. Самите те са били убедени или са били убедени от близките си, че войната, дори общата война, е единственият начин да постигнат това.
Но индивидуалните характеристики също са от значение. Кайзер Вилхелм II е обичал войниците си, но е знаел, че те го смятат за страхливец. Искал е да бъде могъщ владетел и се е страхувал, че не е такъв. Чрез безразсъдните си действия и речи той е спомогнал за създаването [у останалите европейски лидери] на страх от една войнствена, милитаристична Германия, което на свой ред е довело до засилване на партньорството между Франция и Русия, и в крайна сметка Великобритания. След убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево ястребите в австро-унгарското имперско правителство, като Конрад фон Хьотцендорф, началник на генералния щаб, са били готови да започнат война със Сърбия, дори и със съзнанието, че в резултат на това Русия може да обяви война на Австрия. „Това ще бъде безнадеждна борба, но тя трябва да се води, защото една толкова стара монархия и една толкова славна армия не могат да загинат безславно“, пише Конрад.
Други лидери не приемат сериозно заплахата от общоевропейски конфликт, който би имал далечни последици за самите тях. Сър Едуард Грей, британският министър на външните работи, може би е бил твърде готов да предположи, че след убийството европейските лидери ще преценят, че разходите за една обща война са твърде високи и затова ще се държат разумно. Той упорито представя убийството като поредната криза на Балканите, докато не става твърде късно. В последните трескави дни на юли 1914 г., когато техните военни настояват за мобилизация на огромните си армии и други военни приготовления, тримата наследствени владетели на Австро-Унгария, Германия и Русия, разполагащи с огромна власт, все още могат да откажат да подпишат заповедите. Всички те отстъпват пред натиска, който им е оказван: Вилхелм, който не иска да се оттегли пред лицето на кризата, както е правил преди; австрийският император Франц Йосиф, който е стар и самотен; а в Русия – цар Николай II, който се отказва от съпротивата си срещу войната, очевидно защото му е казано, че това е единственият начин да спаси династията си. В последвалата катастрофа Европа и светът се променят завинаги. Загиват около девет милиона бойци, както и неизвестен брой цивилни; Русия е преобразена от революция; Австро-Унгария се разпада, а победената Германия се превръща в по-малка република. Голямата война, както е известна, докато не настъпва втора, още по-голяма, не е била неизбежна. При други, по-силни и по-умели лидери тези масови армии нямаше да бъдат пуснати в ход.
По същия начин Втората световна война нямаше да се случи така, както се случи, без човека, който контролираше Германия. Хитлер определя нейното начало, разширяването ѝ в цяла Европа и в Съветския съюз, както и окончателното унищожаване на Германия. Лидерите на съюзниците Великобритания и Франция са направили всичко възможно, за да избегнат войната чрез умиротворяване. Сталин е знаел колко неподготвен е Съветският съюз за война и се е надявал да изчака всеки конфликт между капиталистическите държави и да изгради собствената си сила. Но Хитлер е искал война в Европа заради самата нея и за да демонстрира превъзходството на арийската раса.
За Хитлер никога не е било достатъчно, че е превърнал Германия в доминираща сила на континента до края на 30-те години на ХХ век. Той е придобил проспериращите държави Австрия и Чехословакия, без да е произведен нито един изстрел; други сили в центъра на Европа, като Унгария и Румъния, попадат под властта му; а Италия е негов съюзник. Неговите генерали и най-близките му колеги от нацистката партия са доволни от укрепването на позициите на Германия. Самият Хитлер не е. Той смята избягването на войната през 1938 г., когато Чехословакия е разпокъсана в Мюнхен, за поражение. Шокиран е от облекчението, изразено от много германци, че мирът е бил запазен, и нарежда на Йозеф Гьобелс, своя министър на пропагандата, да започне кампания, която да вдъхне на населението нужния войнствен дух. И едва ли друг германски лидер би продължил да воюва толкова дълго, колкото Хитлер. В късните етапи на Втората световна война той продължава да води войната дълго след като тя е загубена – дълго след като много от собствените му генерали се обръщат срещу него – и отива на смърт в руините на Берлин, оплаквайки се, че германският народ го е разочаровал и не заслужава да оцелее.
Светът не е достатъчен
Подобно на решението на Хитлер да започне световна война, решението на Путин да предприеме пълномащабно нахлуване в Украйна е много трудно да бъде разбрано като рационален избор, целящ да максимизира неговата или на страната му изгода. По отношение на богатството и властта Путин вече имаше всичко, чак до златните тоалетни чинии в абсурдния си дворец в Крим. В Москва той беше елиминирал всички съперници, беше се обградил с послушни слуги, чието собствено богатство и живот зависеха от него, беше превърнал Думата във витрина и беше опитомил руските медии. В чужбина Русия се справяше добре с нарастващите си връзки с Китай и с приятелски настроените лидери в страни като Индия, Унгария и Сърбия. Путин успешно подхранваше разделението в Европа, Европейския съюз и НАТО. Продемократичните протестни движения в Беларус и Казахстан, чиито автократични режими бяха подкрепяни от Москва, даваха тревожни индикации, че тези страни може да се изплъзнат от прегръдката на Русия – но и в двете страни Москва гарантира бързо, че контролът е възстановен.
Освен това Путин вече беше постигнал редица победи над Запада. Той успешно изпита готовността на Съединените щати и техните съюзници да се противопоставят на Русия, когато като министър-председател на президента Борис Елцин заповяда да се изравни със земята Грозни в Чечения в края на 90-те години; когато като президент водеше война срещу Грузия през 2008 г.; накрая, когато по време на гражданската война в Сирия помогна на Башар Асад да разруши Алепо и да използва отровен газ срещу собствения си народ. През 2014 г. Путин заграби Крим и създаде двете отцепнически републики в Донбас. Във всички тези случаи Западът, като отделни държави или колективно, направи малко или нищо.
От 2016 г. до 2020 г. Путин можеше да наблюдава и хаотичната и безотговорна външна политика на администрацията на Тръмп, която добре подхождаше на Русия. Като атакува НАТО – казвайки, че е остарял съюз, и дори намеквайки, че Съединените щати могат да се оттеглят – Тръмп заплашваше да отслаби организацията, която Путин ненавиждаше. Също толкова полезни, от гледна точка на Путин, бяха и заплахите на Тръмп да спре американската военна помощ за Украйна. Първата година от президентството на Байдън не промени особено руските възприятия, че Съединените щати са заети с Азия и не се интересуват от случващото се в Европа, Близкия изток и Африка. Лошото управление на изтеглянето на американските сили в Афганистан можеше да се тълкува като доказателство за упадъка на американската мощ и решителност. До есента на 2021 г. Путин можеше да седи и да се наслаждава на очевидната слабост и разделение на враговете си, както и на нарастващите си печалби от руския енергиен сектор, на който изглежда разчиташе по-голямата част от Европа.
Но подобно на Хитлер, Путин искаше повече. Той искаше една Русия, възстановена в най-голяма степен и третирана като световна сила, каквато той настояваше, че е, със себе си като световен лидер. Нарастващата му изолация по време на пандемията, по време на която той често общуваше само с няколко придворни и телохранители, както и неговата хипермъжественост, го накараха да стане все по-убеден в собствената си непогрешимост. Властта, както отбелязва лорд Актън, развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно. Историята дава много примери за владетели, които са повярвали, че винаги са прави, и които не са искали да се вслушват в противоположни мнения. Сталин продължи напред с насилствената колективизация и изнасяше зърно, за да събере пари за индустриализацията си, докато милиони от народа му гладуваха, а след това разби собствената си комунистическа партия и армията с чистките си. Мао уби много повече от собствените си граждани, отколкото бруталното японско нашествие, докато провеждаше разрушителния си Голям скок напред, а след това и Културната революция. Кой от ужасените оцелели, които са служили на диктаторите, би се осмелил да им каже, че грешат?
Няма кой да каже „не“
Путин е изградил система, в която не може да бъде оспорен – нито от Думата, нито от медиите, повечето от които вече са твърдо под негов контрол, нито от покорната съдебна система. Той си има собствена охрана; разузнавателните служби и военните му се подчиняват, а олигарсите, които контролират голяма част от руската икономика, зависят от неговото благоволение. Той се готви да нахлуе в Украйна. Той търпеливо натрупва финансовите ресурси на Русия и пренасочва търговията ѝ към Китай като застраховка срещу западните санкции. Преоборудва и модернизира армията си. До голяма степен той също така контролира разказа вътре в Русия, като настоява за предишното величие на страната и представя Украйна и украинците като неразделен елемент от голяма Русия. Украйна, твърди той, днес е отделна само заради злонамерени външни влияния и предателските „нацисти“ и „антисемити“, които я контролират. Засега голямото мнозинство от руснаците очевидно му вярва.
Диктаторите често намират историята за полезна, за да мобилизират народите си срещу другите и да им дават повод да пресъздават славата на миналото. Мусолини се хвалеше със славата на древния Рим и обещаваше да изгради втора Римска империя. Нацистите празнуваха битката при Тевтобургската гора от 9 г. от н.е., когато германските племена разгромяват три римски легиона, и почитаха Фридрих Велики. Путин се възприема като историк и гледа назад не само към Съветския съюз, чието изчезване той нарича „най-голямата геополитическа катастрофа“ на ХХ век, но и към управлението на Петър Велики (1672-1725 г.), когато Русия се превръща в доминираща сила в Североизточна Европа. Дългото му есе от 2021 г. „За историческото единство на руснаците и украинците“ (което, любопитно, вече не е достъпно на уебсайта на Кремъл) използва своята версия на историята, за да докаже, че никога не е имало и не може да има отделна украинска нация. Той се връща още по-назад, към Киевска Рус, първата славянска държава през девети век, и към обръщането на славяните към православието през десети век, което в руската националистическа визия превръща Русия в легитимен наследник на Византийската империя. (Трагична ирония е, че Путин е готов да убива украинци и да разруши днешния Киев в името на това, което той нарича вековно духовно и териториално единство на руснаци и украинци).
Това, което също формира мирогледа на Путин, са токсичните теории на любимите му руски националисти: Иван Илин, руски фашист от междувоенните години, който смята, че Бог е създал руската нация като единствената чиста на земята, и Лев Гумильов, който смята, че различните раси са създадени от космическите лъчи и че тъй като Русия е била изстреляна последна, нейните хора са най-младите и най-енергичните. Удобно е, че Илин също така е предвиждал, че един мъжествен спасител ще доведе Русия до триумф.
Ако Путин беше рационален лидер, ангажиран със защитата на собствените си позиции в Русия и с гарантирането на нейната сигурност в чужбина, той нямаше да заложи на огромна война. Той очевидно нямаше да предположи, заедно с генералите си, че руските войски ще бъдат посрещнати от украинците с цветя и с традиционните хляб и сол. Той беше заслепен от собствените си убеждения. Както бързо стана ясно от войната, той не е изкупител, а военнопрестъпник. Той навреди, може би фатално, на собствените си въоръжени сили и превърна Украйна в нация повече от всякога. Той укрепи омразните си врагове НАТО и Европейския съюз и предизвика рядък двупартиен отговор в Съединените щати, които отдавна са раздирани от дълбоки политически разделения. И стимулира съпротивата в Русия, която със сигурност ще се засилва с разпространението на информацията за руските жертви. Китай може и да е приятел, но отслабената Русия сега ще трябва да се подчини на волята на Пекин.
Чърчил от Киев
Една от причините инвазията на Путин да не протече по план е лидерът от другата страна. Наред с хора като Путин и Хитлер, историята от време на време е създавала и друг вид лидери: такива, които се появяват, понякога от нищото, за да сплотят народа си срещу нещо, което изглежда непобедимо, и по този начин променят хода на събитията. През 1939 г., когато започва Втората световна война, Уинстън Чърчил е смятан за преуспял политик с интересна, но несигурна кариера. Британският министър-председател Невил Чембърлейн го връща в адмиралтейството само заради опита му и нарастващата подкрепа в парламента. През 1940 г., когато армиите на Хитлер нападат Франция, Чембърлейн е принуден да напусне поста си и крал Джордж VI неохотно кани Чърчил да стане министър-председател.
Изведнъж, както пишат по-късно в мемоарите си много от работещите за него, правителството е изпълнено с ново чувство за цел и нова енергия. Непрекъснатият поток от въпроси и заповеди на Чърчил, обхващащ дори най-малките детайли на военните усилия, е „като лъч на прожектор, който непрекъснато се върти наоколо“, пише секретарят на кабинета лорд Норманбрук. А в голямата си поредица от военни речи Чърчил говори на британския народ и му вдъхва надежда, че ще издържи и ще триумфира.
Ако Чембърлейн беше останал на поста си или ако друг от възможните му наследници беше встъпил в длъжност, възможно е, дори вероятно, британското правителство да се беше опитало да постигне споразумение с нацистите, което да остави Германия да контролира континента, а Великобритания все още да притежава своята империя, поне докато Хитлер не реши да нахлуе на Британските острови или да бомбардира британците, за да се подчинят.
Зеленски е още по-невероятен лидер, отколкото е Чърчил през 1940 г. Когато беше избран с огромна преднина през 2018 г., заглавията на вестниците бяха изцяло посветени на телевизионния комик без политически опит. Той имаше чар, но малко ясни политики, и беше тормозен от Тръмп и от Путин, който продължаваше да подкрепя сепаратистите в разразилия се конфликт в източната част на Украйна. В навечерието на нахлуването на Путин рейтингът на Зеленски сред украинците беше ужасяващ. Въпреки това способностите, които беше развил като комик – работа в екип, комуникационни умения и най-вече смелост, го превърнаха във военния лидер, от който Украйна се нуждаеше. Тъй като е бил актьор, той инстинктивно знае как да поднася добре реплики и как да играе с публиката в Украйна, Русия и по света като цяло. Подобно на Чърчил, той дава пример, отказвайки да напусне страната си и споделяйки нейните страдания. В сравнение с него Путин – и това трябва да го ласкае – изглежда като разочарован и изолиран старец, сгушен в края на нелепо дълга маса.
Губене на чипове, повишаване на залога
Путин не е предполагал, че всичко ще се развие по този начин: по всички обективни показатели Русия е много по-силна от Украйна и украинското ръководство би трябвало да отстъпи или да избяга веднага щом руските сили се придвижат на украинска земя. А Западът, както сигурно е предполагал Путин, не би трябвало да има нито време, нито желание да направи каквото и да било. Путин се беше измъкнал без бой при превземането на Крим, създаването на двете отцепнически републики в Донбас, многобройните кампании за дезинформация и кибератаки и създаването на проблеми на Запада по целия свят. Прекалената му самоувереност пролича в това, че не нареди на военните си да се подготвят за съпротива, в резултат на което руската логистика беше толкова неадекватна, че само след няколко дни автомобилите им се оказаха недостатъчни. Хазартната игра на Путин се обърка сериозно; добрите играчи на покер разбират, че трябва да познават противниците си и да са подготвени за неочакваните им ходове.
Както вече показа един месец война в Украйна, личните качества на лидера често могат да бъдат от много по-голямо значение, отколкото каквато и да е твърда военна сила. И Западът пренебрегва тези качества на свой риск. Въпреки че Путин крие следите си и пази личния си живот във възможно най-голяма тайна, за него, мисленето и амбициите му се знае много. Той не крие замислите си по отношение на Украйна: през последното десетилетие говори и пише за това как тя принадлежи на Русия. Не е крил и възмущението си от разширяването на НАТО или убеждението си, че Западът е разединен и упадъчен, неспособен да действа твърдо и единно. Но досега Зеленски и неговите поддръжници в Европа и Съединените щати доказват ясно, че Путин греши.
Това, което ще се случи по-нататък, ще зависи от много различни неща – от решимостта на самите украинци до обема и вида на оръжията, които всяка от страните ще придобие. Но то ще зависи и от решенията и лидерството на ключовите играчи. Дали Байдън ще успее да запази западния алианс в единство и да продължи да оказва твърда подкрепа на Украйна във внимателно премерен отговор на руските действия? Дали Си Дзинпин, както мнозина се надяваха, ще използва влиянието си, за да убеди Путин да стигне до споразумение? Какво ще бъде приемливо за украинците? Ще приеме ли Путин изобщо изход от ситуацията в Украйна, или ще продължи да упорства? Отговорите могат само да се гадаят – и като се има предвид досегашната практика на Путин, Западът може би ще трябва да се подготви за дълги и скъпоструващи усилия за сдържане на агресията, както по време на Студената война със Съветския съюз.
