Това е първата му реакция – повече от седмица след самоубийството в собствените му сараи. Доган не отиде на погребението на Емин – и използва това интервю, за да определи покойника с думите: „Той е една мъжка секретарка“. Част от обслужващия персонал, някакъв неуравновесен тип с нищожни функции, който лидерът всъщност и не познавал добре, взел го случайно и на доверие. И нито една дума – поне от кумова срама – в знак на съжаление за смъртта и уважение към паметта на покойния. Тъкмо обратното – в текста на това интервю Доган дори не споменава неговото име. Ахмед Емин е някакъв безличен, но злонамерен „той“, дръзнал да се застреля не някъде другаде, а в самите Доганови сараи. „Той е имал възможност да го направи в дома си, никого не е имало по това време – ни жена, ни деца.“ – горещи се Доган. „Имал е възможност да го направи в кабинета си в централата. Имал е възможност да го направи на Балкана някъде, бил е ловец, и то много изкусен ловец. Защо го прави тук? Където аз живея.“
Защо тук, където аз живея – това е единственият въпрос, който тревожи лидера на ДПС. И отговорът е, че Ахмед Емин е камикадзе, а неговото самоубийство е гигантски заговор срещу партията и нейния сайбия. Един „чудовищен сценарий“, който раздухва „анти-ДПС и антитурска кампания, внушава се, че едва ли не турците са крадливи, че са против държавата“. И един сценарий, който – забележете – според Доган няма как да не предизвика етническо напрежение. Със смъртта на Емин този сценарий е в ход. Сам ли е бил той в своето самоубийство, се пита Доган и си отговаря – не, не е бил сам. Пита се кои са били другите и ето неговата доволно широка дефиниция: „Създаването на етническо напрежение вече започна. Тази анти-ДПС и антитурска кампания, разните мафиотски структури, които стягат редиците срещу нас… Трябва да успокояваме нашия електорат.“
Плашенето с етническо напрежение е добре позната стратегия, която влиза в действие винаги, когато интересите на ДПС са застрашени. След изборите през 1997, когато ДПС се оказа извън властта и неговият монопол над етническите турци бе застрашен, Доган бе дори по-откровен – тогава заяви, че „свободата“ може да бъде извоювана не с рози, а със сопи – и намекна, че и при него има предостатъчно „радикали“ – и че ако ги „пусне“, етническите войни в Югославия ще ни се видят песен в сравнение с това, което ще стане в България. Само че между казването тогава и сега има разлика – и тази разлика е в страха.
Соколът се страхува – и това повече от ясно личи в това интервю. Страх за властта, по-сладка от всякога, тъй като е придружена с могъщите потоци от европейски пари – които за зла чест секнаха не заради крадливостта на „турците“, а заради крадливостта на техните самозвани лидери и съответните им „обръчи от фирми“. Страх за това, че при следващите избори стратегическият партньор БСП може да избере други съюзници, че „балансьорът“, който близо две десетилетия определяше деленето на властовата баница, може да се окаже в ролята на излишния – а Доган много добре знае, че излишните споделят съдбата на уморените коне – тях просто ги убиват. Страх за възможността да се свие политическия чадър над главата му и зулумите, заради които днес ни низвергва Европа, да бъдат изкупени чрез персоналното му пожертване. Страх от законите на криминално-корпоративния картел, в който самият той превърна ДПС, страх от това, че и при най-малката проява на слабост водачът на глутницата бива незабавно разкъсван от участващите в същата тази глутница.
И още много, много страхове. Страх заради накърнения образ на ДПС като пирамидална структура, в която се чува само думата и волята на лидера – защото смъртта на Ахмед Емин наистина говори – и нейното послание ясно показва, че нещата в ДПС не само че не са в ред, но и са стигнали и отминали точката, в която инстинктът за съхранение на статуквото стои над всичко – включително над човешкия живот. Страх поради безкрайно дългата корупционна памет, съпровождаща битността на Доган като „мандатоносител“ – и многото оставени във времето следи, които вероятно мнозина копнеят да бъдат заметени завинаги – по същия начин, по който бяха заметени оставените от Андрей Луканов.
Страх от реакцията на другите – защото гадното принизяване на покойника до „мъжка секретарка“ изобщо не отговаря на истината, и само две подробности са достатъчни да го докажат. Първо – според исляма самоубийството е непростим грях – и самоубийците съвсем не се погребват с цяла сюрия висши духовници и сановници – включително почти цялото ръководство на ДПС, без самия Доган и Емел Етем. И второ – ако за Доган покойникът е просто вреден психопат, то едва ли всички в ДПС биха споделили това мнение: Касим Дал не сдържа сълзите си на погребението, и не само бащата, но и избрания от ДПС кмет в родното село на Емин директно заяви, че става дума за убийство. И най-сетне още един страх – най-големият – този за собствената кожа. Какви измерения се крият там, личи много ясно от параноичното подозрение, че Емин или е искал да се самоубие в неговия кабинет, или пък направо да убие собствения си лидер: „Ами ако бяхме се видели? Ако двамата бяхме останали сами? Намеренията му са били далеч по-жестоки!“
Психиатърът д-р Николай Михайлов вероятно има право, като определя това интервю като кризисен PR, чиято цел е да минимализира политическите вреди от случилото се. Струва ми се обаче, че това интервю има още едно психопатологично измерение – в него паниката и истерията надделяват над чистата политическа сметка – и това се случва за пръв път в цялата политическа кариера на Доган. Той просто не е способен да осъзнае, че чрез циничната гавра над покойника демонстрира не сила, а слабост – и че надхвърля мярата дори на патологично търпеливия си електорат. И още – че когато заявиш публично наглост от рода на следната: „Не яхта – ако имам възможност, ще си купя и летяща чиния“, учудването ти за странната „класова омраза“ към ДПС се превръща в чисто лицемерие. Това вече не е онзи несмутимо хладен играч, онзи Доган, който познаваме. Соколът се е превърнал в лешояд.
