Обществените ефервесценции от последната година придобиха плътност и значително по-ясна форма от собствената си реалност в медиите. И това не е само, защото медийният език по дефиниция опростява, а защото въпросните събития функционираха като естествено и необходимо продължение на по-сложните процеси в публичността въобще и особено в медийното поле. Терминът „ефервесценция“[1] (колективна ефервесценция) е употребен за първи път в социологията от Емил Дюркем, за да обозначи напускането на колективно равнище на профанната сфера, на ежедневната битност (работа, рутина, грижи за хляба, семейството и т.н.) и обединяването на една общност около по-мощни енергии и значения със сакрален характер. Тези енергии се насочват към физически предмети или лица и произвеждат свещени символи, тотеми, обединяващи колективни репрезентации, от които тръгва някакво съзнание за идентичност. Тъй като подобни образи, работещи в режима на фундаменталния знак, са абсолютно условие на колективната идентичност и хидравликата на нейното въображение, те са и основен ресурс на медийния език. Понятието на Дюркем обаче взима за пример елементарните форми на религиозния живот при австралийските аборигени. Извън всякакво намерение да бъдат обидени аборигените, медийният език в България през изминалата година заработи тъкмо на това равнище, описващо някакви първични, провинциални и в известен смисъл „старозаветни“ форми на журналистика. Това съвсем не означава отсъствието на качествена журналистика, но посочва общия резониращ тон и атмосфера. В контекста на новите технологии и комуникации, този език придоби още по-крещяща сила и жизненост. Това е един бърз, лесен език, с висока ефективност и функционалност, който не изисква публика с особени четивни умения, способност за интерпретация, критично мислене, обща култура, политическа грамотност и т.н. В територията на този език се очертават прости тотеми и демаркационни линии. Защо и как точно се случи това в българското медийно поле?
Няма да е вярно примамливото и лесно допускане, че 2013 беше преломна година, година на „счупване“ в каквото и да е отношение за българската публичност, особено в света на медиите. Настъпилите „възпалителни“ процеси са поредният симптом на по-бавни и невидими „стомашни“ реакции. Тук имам предвид няколко неща. Първо: „напускането на окопите“ – тази метафора се отнася до явното материализиране на фронтовете в т. нар. „медийни войни“. Очевидното разделение на центровете в медийния дискурс вече не е подводна картография, а война на световете. В тази война няма по същество нищо ново, освен нейното изкристализиране. Това не е особена изненада на фона на крепящата се на няколко корпоративно-феодални ядра българска икономика и нейните медийни и политически метастази. Доколкото монополното деление и преливане между медийните групи и съюзи не е новина, по-интересно е техническото противопоставяне на различни медии, демонстриращо сложни социални антиномии и несъвместимости. Имам предвид очевидното „скъсване“ („скъсване“ и на публиките) по оста телевизия – интернет – печатни медии. Телевизията като най-мощен (и визуален) донор на публично въображение и език, възпроизведе и преумножи мащабите и измеренията на обществените ефервесценции, което разбира се, е най-успешната форма на говорене за съвременните медии въобще. В този смисъл естествено са продължени някакви глобални тенденции. Българските национални ефирни телевизии обаче, особено в периода до края на лятото, се надпреварваха да излъчват на живо от площада най-голямото риалити шоу, това на антиправителствените протести и контрапротести, на кипежа и тотемните образи на уличната публичност и радикалните ѝ противопоставяния, които бяха пренесени и инженирани на екрана. Така телевизията третира тревожността и фантазменото тяло на публиката със стимуланти. Бяха засилени характерните за българската публичност черти на психотично, истерично вълнение. И тъй като българският зрител и въобще медиен реципиент, има афектирано мисловно поведение, тоест най-добре мисли и съзнава под афект, във вихъра на емоционални състояния, тази продукция активира и експлоатира трайни (макар и несвоевременни) културни нагласи и квази-сакрални противопоставяния. Имаше зимен, февруарски сезон, имаше и летен, със съответстващите специфики, телевизионен жанр и стилистика. Сезонът на този формат обаче бе прекратен с настъпването на есента, когато телевизиите видимо охладняха и се дистанцираха от сюжета (който бездруго навярно е започнал да омръзва на масовия зрител), за да стартират новите сезони на традиционните си, позахабени, но излъскани риалити формати.
Така партизанският жанр беше продължен в „лагерни“ интернет сайтове, както и в социалните мрежи (преди всичко във Фейсбук). Това пространство пък преживя бум на псевдо-информационните джуджета. Нароиха се конюнктурни сайтове, групи, тролове и други гласове, които, макар и изоставени в неангажиращ флирт от екрана, съхраниха окопната ситуация. Температурата на информационните и комуникационни конфликти в интернет достигна предела на нормалността. Беше артикулиран дори сюжетът на някаква, генерирана преди всичко от тези медии, „гражданска война“. Тя неистово търсеше своите символи, фабули и лица, своите духове на злото и своите тотеми. Онова, което е по-интересно и особено в тези медийни игри, бяха различните им референти, които направиха видимо „скъсването“ на публиките. По-голямата част от „протестърското“ говорене, което тъй или иначе започна и продължи да се случва мрежово, беше изнесено в интернет, докато „Биг брадър“ и „Шоуто на Слави“ се случваха сякаш на друга планета, в друго измерение на публичността. Този проблем отваря темата за културното, медийно-потребителско „скъсване“ в публиката, за различния профил и тип на медийния консуматор, който в случая на интернет, в контекста на мрежовата игра, активно доизгражда същото това медийно поле.
Вестниците се оказаха в най-ясна „лагерна“ ситуация и естествено най-малко гъвкави в това си поведение. Очерта се и конфликтна ос на онлайн издания и печатни вестници – войната „Дневник“/„OFFNews“ ( и „Капитал“ със силно онлайн присъствие) срещу „Lafka”, като „Lafka“ се превърна в образ и тотем на печатния монопол и неговите издания. Тази война прие символен облик и по своеобразен начин изрази едно от „скъсванията“ в публиките. Умереният, „обективен“ тон стана признак на лош вкус и това доведе до допълнително пожълтяване и парадност в тази сфера.
В известен смисъл площадността в медиите беше неизбежна, доколкото следваше общата трескава логика на публичността, но свръхмерността й демонстрира и някакъв културен дефицит, липса на чисто медийна култура, отговаряща на преките зависимости и елементарния начин на изразяването им в средствата за информация. Опростяването на езика и „олагеряването“ в милитантния празник, напрегнатата, агресивна карнавалност, произвеждана и рециклирана в медиите, е най-автентичният знак за общото състояние и ниво, за жалката роля, изпълнявана по икономическо-политическа дефиниция от българските медии. За съжаление тази роля е и културна. Тя има културно инженерен характер, тъй като отглежда и съхранява определен тип обществена култура и съзнание. А този тип описва твърде трайни недъзи, своеобразни парализи на медийното поле в България, продиктувани от също толкова трайни и нездравословни социални и икономически отношения, както и от липсата на воля и ефективен инструментариум за разрешаването им.
Ефервесценцията, присъща на тотемизма, означава нахлуването на някаква празничност, превъзбуда, снемането на ежедневната битност и срещата, евентуално сблъсъка с по-могъщи и по-страшни сили. Тази среща е необходима за припознаването, за спомнянето и приемането на идентичността. Но тя е също така ритуална, регулярно повтаряща се, като повторението ѝ не носи никаква новост, а само освежава символни значения и представи, митове, нужни за настройването, приспособяването и запазването на определени групи (или партии), семейства, кланове или племена. Някъде в регистъра на последните понятия е и стадият на българската медийна публичност, но и на обществената зрялост въобще.
