В сряда замлъкна един от най-великите американски гласове – пестелив, яростен, нежен и нажежен до червено, съдържащ по някакъв начин както цялата история, така и бъдещето на рокендрола. Тина Търнър, която е родена като Анна Мей Бълок през 1939 г. в Браунсвил, Тенеси, почина в дома си в Швейцария на осемдесет и три годишна възраст. Тя беше известна със своята свръхчовешка устойчивост и самата аз в известен смисъл вярвах, че всъщност е непобедима. През 1988 г., когато беше на 48 години, тя изнесе концерт в Рио де Жанейро пред около сто и осемдесет хиляди фенове, като измести Франк Синатра от рекордите, привличайки най-многобройната публика, която някога е посещавала концерт на солов изпълнител. Шоуто е заснето, слава богу. Енергията е невероятна. Бионична. Все едно да гледаш олимпийски финал на „Как да бъдеш страхотен“. В началото на сета, облечена в минижуп с ресни, ботуши на ток и перлена огърлица, Търнър изпълнява „Better Be Good to Me“, сингъл от 1984 г. Това е песен за това как се влюбваш в някого, на когото нямаш пълно доверие. „Трябва ли да бъда пречупена от липсата на твоята преданост?“, пита се тя в първия куплет. Следващата част съдържа цялата ѝ магия. Тя задава въпрос, но тонът ѝ не е сериозен, а неверен. Как се осмелява този човек да очаква от нея компромис? „Трябва ли? Трябва ли?“ – реве тя. Ще ви се иска да изкрещите „НЕ!“ на екрана си – но, разбира се, въпросът винаги е бил риторичен.
Търнър е израснала във ферма за памук и е учила в сегрегирано училище с една стая. Израства, пеейки в хора на баптистката църква „Спринг Хил“ в Нътбуш, на около 60 мили североизточно от Мемфис. Нейният прапрадядо, Логан Къри, старши, е бил заробен в същия регион. „Мразех памуковото поле“, казва тя на Хенри Луис Гейтс младши в интервю за PBS през 2007 г. „Там пълзяха косматите червеи, паяците.“ По-късно Търнър се премества в Сейнт Луис, където се запознава с Айк Търнър в Manhattan Club, чернокож бар и заведение. В крайна сметка тя убеждава Айк да ѝ позволи да пее с неговата група Kings of Rhythm. Двамата се обвързват романтично и през 1960 г. създават групата Ike & Tina Turner Revue, което става изключително популярно в Chitlin' Circuit – поредица от нощни клубове, собственост на чернокожи, в югоизточната част на страната. През 1971 г. правят хит с кавър на „Proud Mary“ на Creedence Clearwater Revival и изпълняват песента в „Шоуто на Ед Съливан“. За предаването Търнър облича рокля със златни пайети. Тя подскача енергично по сцената, толкова жизнерадостна, открита и силна, че имаш чувството, че със сигурност някъде има скрит допълнителен комплект бели дробове. Изпълнението ѝ е по-свободно и по-човешко от хиперхореографираните и стоманени очи на съвременните ѝ колеги. Не знам как да го опиша. Тя просто е много, много жива.
Все още ми е трудно да пиша за шестнайсетте години, които е прекарала в онази жестока, грозна връзка с Айк. Тя бяга от брака през 1976 г. На трийсет и седем години е – и притежава само трийсет и шест цента и карта за бензин „Мобил“. „Не се страхувах, че ще ме убие, когато си тръгна, защото вече бях мъртва“, казва тя пред списание People през 1981 г. За първи път тя говори публично за насилието и го описва като „мъчение“. Освен обичайните подчинения (побоища и ругатни), Айк е сменил името ѝ и е поел контрола върху кариерата и финансите ѝ. Лесно е да мислим за това преживяване като за определящата травма в живота и творчеството на Търнър – да предположим, че то е оформило и повлияло на музиката ѝ по дълбок и неопровержим начин, но ми се струва глупаво, дори несправедливо, да отдавам на Айк, който почина от свръхдоза кокаин през 2007 г., повече място в нейната история. По тази тема има два мемоара, мюзикъл на Бродуей, игрален филм, интервюта. От Търнър се искаше да се изправи срещу насилието и да си спомни за него десетилетия след края му. Струва ми се, че е редно сега да я освободим от него. „Не обичам да вадя стари дрехи“, казва Търнър в Тина, документален филм на HBO от 2021 г. „Това е като старите спомени, просто искаш да оставиш това в миналото“.
Нека тогава погледнем към осемдесетте години на миналия век – десетилетие, в което Търнър, освободена от брака си, доминира в класациите и в националното въображение: гласът, силата, присъствието, краката, гардеробът, косата. Боже мой, танците! Колко свободен трябва да е човек, за да се движи по този начин? Със сигурност по-свободен, отколкото някога съм се чувствала или съм била. Някои хора изпълняват музика; някои хора се превръщат в музика. Ако имате нещастен ден, един безотказен лек е да напишете в търсачката на YouTube „Tina Turner live 1985“ и да станете свидетели на нещо виртуозно, ако не и божествено. По онова време Търнър е на турне в подкрепа на мултиплатинения Private Dancer, петия ѝ дълъг албум и записът, който възкресява, а след това разпалва соловата ѝ кариера. Има изключителни кадри, на които Дейвид Боуи се присъединява към нея на сцената по време на концерт в Бирмингам, Англия, за дует на Tonight – песен, издадена за първи път в „Lust for Life“ на Иги Поп през 1977 г. Боуи, който е съавтор на песента – в нея има повтарящ се семпъл на Арета Франклин – участва в оригинала; той я записва за свой собствен албум през 1984 г. Търнър гостува във версията на Боуи (те пропускат интродукцията на Поп, в която се описва свръхдоза хероин). Гледането им на живо е наелектризиращо. Боуи се усмихва толкова много и толкова диво, че се чудя как изобщо успява да продължи да пее. В средата на песента те танцуват бавно, а Тим Капело свири без риза саксофонно соло. Бих нарекъл тази част „страстна“, но ми се струва, че това е твърде целомъдрена дума. „Това е привилегия“, казва Боуи, когато всичко свършва. Майко мила, той има право!
По-късните години на Търнър са подобаващо разточителни. След като се пенсионира, тя живее в Кюснахт, Швейцария, в имение, известно като Шато Алгонкин, с ясен изглед към Цюрихското езеро и, според неин профил в „Таймс“ от 2019 г., „сред скулптура на двукрак кон в естествена големина, окачена на куполообразен таван, обрамчена визуализация на Търнър като египетска кралица, стая, натъпкана с позлатени дивани в стил Луи XIV“. Табела на портата съобщава, че, разбира се, не трябва да се правят опити за доставки преди обяд. Кой би се осмелил? Търнър спира да изнася представления през 2009 г., освобождавайки се от значителна тежест: „Просто ми беше омръзнало да пея и да правя всички щастливи“, казва тя. „Това беше всичко, което някога съм правила в живота си.“ Колко прекрасно трябва да се е чувствала – да се тревожи само за собствената си радост.
Обядвах с приятели в китайския квартал, когато новината беше обявена. Поръчах си чаша бяло вино – предполагам, че е малко лежерно за делничен следобед, но се чувствах малко лежерна. Изпитах бърза болка в стомаха, когато един от моите спътници съобщи, че Търнър е починал – острата, прнизваща болка, която се появява, когато някой, когото не си познавал лично, но за когото си разбрал, че е допринесъл по дълбок и силен начин за общото благо на света, го е напуснал. Преглътнах последната част от питието си. Чувствах се права да бъда малко несигурна в този момент. „Тина сигурно също щеше да изпие виното“ – потвърдиха по-късно в груповия ми чат. Пиеше ли изобщо Търнър? На кого му пука? Въпросът е, че тя е намерила начин да се докосне до някакъв дълбок извор на лекота, изоставеност и любов към себе си и е черпила от него, когато е било необходимо. И сега тя ни е оставила това в музиката си, в гласа си, в особения начин, по който заемаше сцената. В този смисъл тя е недосегаема завинаги.