2006-та беше последната година, в която имах по-осезаеми контакти с детската публика в България. Беше мило и неочаквано преживяване – в Градската софийска библиотека ми съобщиха, че млади учителки от частното училище по немски език „Увекинд“ (или поне така съм го запомнил) отдавна търсели контакт с мен, тъй като трите томчета за Червенокоска били нещо като „задължителна прочитна литература“ при тях и много им се искало да направим среща в училището.
Бях поласкан и трогнат, съгласих се веднага. Взеха ме две млади момичета, едната возеше в колата бебето си. Разговорихме се по пътя, историите ни бяха донякъде сходни – учили в Германия, но за разлика от мен се завърнали, основали десетина години преди това собствено училище, преборили се с всички трудности, дори вече започнали да преуспяват. А междувременно открили книгите и ги направили задължителни в училището си. Чувствах се горд, чувствах се обсипан с внимание, чувствах се задължен.
Впечатляващото в цялата история бяха самите деца. Безспорно много подбрани, очичките им светят като малки фарчета, нито следа от ненужна стеснителност или детска показност. Това си бяха малки хора, които вече бяха започнали да разбират нещо за собствената и стойност и не се притесняваха от мисълта, че може би са някакъв елит. Впрочем, преценете сами.
Оттук нататък се заредиха много и много години, в които Червенокоска отстъпваше на заден план, изместена от по-следващите ми занимания и писателски увлечения. През 2006-та започнах „Реквием за никого“, през 2007-ма започнах издаването на „Либерален преглед“. Постепенно работата ми „за възрастни“ изместваше всичко друго, малко по малко забравях „детските увлечения“. Впрочем, не съвсем. Макар и не в центъра на вниманието ми, Ането продължаваше да се бори за право на живот и признание, включително и вътре в самия мен. В някакъв момент направих опит за американски самиздат, който се оказа смешен, преди всичко останало (в продължение на години получавах от издателството годишен чек на стойност 1,74 долара (един и седемдесет и четири, за да не стават грешки). Откривах книгата в каталога на Амазон, от време на време се обаждаше по някой читател или читателка, понякога с куриозни, непоносимо притеснителни хиперболи, но това беше всичко.
Две неща са се запазили по-отчетливо в паметта ми: опитите да „реша проблема“ фронтално и да заинтересувам с книгите си различни световни величия. Писах на Дж. К Роулинг, писах и на Питър Джаксън в Нова Зеландия. Интересно, отговаряха ми – не самите те, а техни сътрудници, разбира се, при това със стандартни, безлични откази, но важното за мен беше, че все пак някой някъде е регистрирал усилията ми. Самите мои писма все още си стоят, като част от архива ми, но ги намирам толкова притеснителни и неудобни за показване, че предпочитам да се въздържа. Може би в някой по-късен ден, когато съм стигнал на по-друго място.
И така – чак до 2017-та, когато направих следващия мощен и скъпо струващ опит да „пробия тавана“. Този път ангажирах цели двама немски преводачи – няма да споменавам имената им, не са сред известните професионалисти и в известен смисъл цялата история говори единствено за отчаяната упоритост, с която отново и отново съм блъскал срещу стената. Работихме около половин година, може би и повече, не помня точно. А след това започнах да разпращам запитвания до всички немски литературни агенции, на чиито сайтове пишеше, че приемат книги за деца. Изпратих 53, ако не ме лъже паметта.
Мина известно време, започнаха да се появяват отговори. Мдааа. Тенорът беше един и същ – „да се изведе ново авторско име на сегашния немски книжен пазар е изключително трудно, много съжаляваме“. Или нещо от тоя род. Някои твърдяха, че немският език на превода не им е достатъчно добър. Не мога да преценя, никога не съм могъл. Единственият език, на който мога да функционирам „литературно“ е българският. При всички останали сетивата ми работят само рудиментарно, в състояние съм да разбирам всичко или почти всичко, но не и да направя онова неимоверно фино разграничение между доброто писане и просто „писането“, в което е живецът на всяка литература. Имаше времена, в които безкрайно се измъчвах от тази мисъл, дори се мъчех и мъчех да пиша на западните езици, които владея. Е не става. Отдавна съм се отказал от подобни мераци, днес вече съм напълно доволен от съдбата си на българоезичен писател, ако и връзката ми с мястото, на което съм роден, да отънява и изтлява с всеки изминал ден.
Така. Стигам до самия край на историята, който – де го чукаш, де се пука! – неочаквано придоби абсолютно мажорни, почти тържествени нюанси. И защо ли, как мислите?
Ами просто е – вселената най-после ми изпрати ангел. Чудото, на което бях спрял да се надявам от много години, се появи най-неочаквано, макар и тихо, без фанфари и фойерверки.
Появи се Дияна Нанева.
Беше краят на 2021, въртяха ме странни и мрачни настроения, не виждах нищо по-обнадеждаващо, накъдето и да погледнех. И насред цялата емоционална оскъдица на ежедневието, вече и сам не знам как, ми хрумна да се обадя отново на Любо Русанов. „Така и така, Любо, книгите навършват кръгла годишнина, какво ще кажеш да направим някакъв вид юбилейно издание?“ Вече толкова бях обръгнал на откази, че дори не ми пукаше какво ще получа в отговор – един повече, един по-малко, отдавна съм престанал да ги броя. А той, напълно неочаквано, ми казва, „Ами да, защо не?“
Ококорих се като пеленаче, направо не можех да повярвам. Поразговорихме се малко, обсъдихме идеята. Предложих като ще е гарга, рошава да е, тоест най-после да направим някакво издание с добри илюстрации, той се съгласи, но както винаги с уговорката „каквото си направиш сам, това е“.
И така, затърсих илюстратори. Попитах Гугъл, той ми посочи няколко имена, опитах тук и там, но ми отговори само един – Росен Манчев, човек, за когото не бях чувал нищо, но рисунките в мрежата изглеждаха характерни и динамични. „Благодаря, господин Енев, аз съм прекалено зает, но в замяна на това мога да ви препратя към една млада колежка, за която гарантирам с две ръце: Дияна Нанева“.
И така започнахме. Не ми се говори прекалено много за тази последна част от живота на Ането, защото тя все още се развива, пък и участниците в нея също. Така че ще оставя преценките и оценките за друго време. Засега мога да кажа само, че Ането още никога не е изглеждала така модерно, така динамично, така световно, както успява да го направи Дияна. Дали и кога от всичко това ще има резултати също не мога да кажа, но при всички случаи съм сигурен в едно: книгите, които правим в момента, са уникални вече и като оформление, при това не само на фона на сравнително провинциалния български издателски ландшафт. Това са световни книги.
Поизмъчихме се доста, докато намерим издател сред вечно невярващите в нищо български корифеи. Поне две от маститите фигури в българското книгоиздаване ми отговориха нещо от рода на „не мога да публикувам книгите ти, но в замяна на това мога да те науча как се пише добра литература“. Такива думи не се забравят лесно. Да видим кога и дали изобщо ще им ги припомня някой ден. Давам си сметка, че това са его-приказки, но това е положението вътре в мен, нямам намерение да го премълчавам или разкрасявам. Открай време България е била място, в което еднооките се карат със слепите, най-вече поради факта, че не могат да се разберат кои точно кои са. Да видим дали поне в този конкретен случай ще се появят някакви наченки на окончателно реферирана истина. Амин!
Останалото е работа на времето.
Берлин, януари 2024
