Тази сигурно ще бъде дълга. А и едва ли би могло да бъде другояче, като се има предвид, че обхваща минимум последните 25 години от живота ми, а може би и много повече. Но да не губя време.
Винаги съм искал да бъда писател. Писаното слово упражнява над въображението ми някаква магическа мощ, принуждава ме да изпадам в състояние на непрестанно тичане и преследване на невидими изкушения, малко като пословичното конче, пред чийто нос виси морков. Написах първата си „книга“ някъде на осемгодишна възраст, само за да установя нещо, което по-късно щеше да се превърне в основно правило на писателския ми живот: да се пише е далеч по-лесно, отколкото да се намерят читатели. Избрах философията като образователно поприще, движен от полуосъзнатата идея, че единствено тя може да ми позволи да достигна мисловните хоризонти, необходими за „писането“. Много по-късно щях да осъзная, че истински важните неща в живота никога не са въпрос на свободен избор. Но дотогава имаше още много време.
Рязка и напълно неочаквана криза в края на двадесетте ми години ме накара да преоценя всичките си мечти и планове. Реших, че мечтата ми е била ялова и че е крайно време да стъпвам здраво на земята. Изгорих всичко, което бях написал дотогава, заминах за Германия и започнах отначало. Основах семейство, малко по-късно и собствен бизнес, заживях добрия живот на хората от германската средна класа.
И постепенно започнах да куцам. Странна работа, колкото повече се вписвах в образа на успелия емигрант, толкова повече ме затискаше усещането, че животът ми е изгубил смисъла си. Печелех добри пари, справяхме се успешно с повечето житейски несгоди, изглеждаше дори, че постепенно се превръщаме в зряла, балансирана, хармонична двойка. А отвътре нещо ми чукаше и пулсираше, малко като инфекция. Нямах идея какво ли може да е, игнорирах го с всички сили.
Наближавах 40-те, времето на житейско съзряване и правене на първите важни равносметки. Нямах усещането, че съжалявам за нещо. Беше просто неудобно и тясно, малко като в змийска кожа, която е отживяла момента си. Но пък кога ли е било другояче? Избутвах назад мислите като тези и продължавах с ясното убеждение, че живея живота си правилно. Беше такъв, какъвто хората обикновено го очакват, а какво би могло да бъде по-правилно от това?
Промяната настъпи напълно незабележимо и – както обикновено при всички важни завои в живота ми – без участие на съзнателната ми воля. Бях започнал собствения си бизнес в 95-та и почти едновременно с това започна да ме преследва безпрестанното усещане за непреодолима скука и безсмислие. Печелех добре, това вече го казах, но само след около година парите престанаха да бъдат мотивация. Опитах се да разширя бизнеса, но идеята да се посветя на чисто печелене на пари ми се видя толкова уморителна и безсмислена, че я отхвърлих почти начаса.
Сигурно това звучи претенциозно и странно, особено ако не бъде обяснено по никакъв начин. А всъщност е пределно просто. Винаги съм отказвал да се подчиня на мисълта, че съдбата ми е просто „човешка“, тоест да пребивавам определено време в света, да оставя след себе си няколко генетични копия, а след това да изчезна в нищото. Усещането, че ще изчезна като някаква мимолетна искрица ми е толкова непоносимо, колкото може да бъде за човешко същество. Оттук и смисъла, и насоките на всичките ми мечти, планове и усилия. Каквото и да става, трябва да направя всичко възможно, така че след мен да остане следа, която няма да изчезне заедно с разпада на физическото ми същество. Оттук и „писането“, оттук и всичките ми останали стремления. Оттук и недоверието към парите. В собственото ми разбиране да остави реална, продължителна следа може единствено нещо, което ще продължава да занимава и вълнува хората далеч след смъртта ми. Нещо, от което те ще се интересуват. Разбирам, че за повечето хора парите са най-директното средство към осъществяването на някаква подобна цел. Но не и за мен. Да, парите могат да оставят името и делата ти като сравнително неизличим спомен в колективната човешка памет. Но в най-добрия случай това ще бъде името плюс житейската ти история. Има го разбира се и случая, в който си успял да направиш както много пари, така и да създадеш нещо, което ще вълнува и занимава хората далеч след като си заминал. Но за мен това е прекалено идеален вариант. Онова, върху което предпочитам да се съсредоточа, е създаването на тези вълнуващи, незабравими неща. Дали те ще доведат до спечелването на много пари е въпрос, който обикновено не си задавам. Money can’t buy me love, предполагам.
Може би сега е малко по-ясно защо към края на 90-те години усещането за пълно безсмислие и измяна към мечтата вече беше станало толкова непоносимо, че започнах да се чувствам буквално като животно в клетка. Нищо нямаше смисъл, нищо не ми доставяше удоволствие. Търсех удовлетворение във всяко нещо, което ми предоставяше дори само искрица надежда, че може би ще успея да създам „нещото“ (прекарах около пет години от живота си във фанатични занимания с шах, преследван от фантасмагоричната идея, че с помощта на компютъра може би ще създам някакъв вид „произведение на изкуството“; отказах се, когато осъзнаването на пълната илюзорност на такъв вид цел стана неизбежно). А след това просто се отпуснах и си казах, че животът може би е приключил. Неговата смислена част, искам да кажа.
Случвало ми се е неведнъж. Писал съм за това на друго място, не искам да се повтарям. Общо взето онова, което се е случвало винаги – или поне досега, във всичките ми немалобройни кризи – е, че в края на краищата се случва някакъв вид чудо, което в началото дори не осъзнавам, но което винаги ме отправя натам, където във вселенската мешавица се е отворило някакъв вид пространство, някакъв тунел, за собствената ми, мъничка, навярно супер-маловажна, но все пак всеобхватна за мен, човешка мисия. Оказвам се на ново място, без дори да съм го забелязал.
Ето така започна историята на Червенокоска.
следва продължение
