Пролетта на 2005-та донесе нова куриозна история в живота на Червенокоска. Не помня точно дали беше мейл или телефонно обаждане, но по едно време изведнъж узнах, че с мен иска да разговаря… госпожа Меглена Плугчиева, посланичката.
Бяхме се запознали малко по-рано чрез Димитър Динев, добре известният германоезичен български автор, след негово четене в посолството, на което бях модератор. Никога не сме били особено близки, но някакво чувство на симпатия беше останало, сигурно защото и двамата бяхме предпочели да мерим човека насреща според човешките му качества, а не политическите пристрастия. А госпожа Плугчиева е личност от сериозен калибър – нещо, което най-вероятно не се нуждае от чак толкова много приказки.
Удивлението ми се покачи неимоверно, когато узнах, че поводът за обаждането е покана от страна на друга важна дама, госпожа Зорка Първанова, президентската съпруга. Поредицата от куриози продължаваше. Оказа се, че две други президентски съпруги – американската и руската – са завършили една и съща специалност, библиотекознание, и понеже през ония години все още имаше някакви плахи опити за подаване на ръка през всичките дебели кожуси на идещата нова Студена война, решили двете дами да организират в Москва някакъв фестивал на книгата. И, за да не се счепкат по съдържанията, избрали възможно най-неутралната тема, детски книги. Поканили всите други президентски съпруги, малко като неделно пиене на кафе между стари приятелки, и ги замолили да представят детската литература на страните си.
България и детска литература? Предполагам, че се е видяла в чудо госпожа Първанова, щото кой ти е чувал в България да се пише нещо за деца или поне нещо, което става за показване на две педи отвъд Дунава? Обадила се тя в Националната библиотека, а оттам ѝ казали, да, има нещо ново и интересно, само дето никой не е чувал за него. Ей тоя човек ще търсите.
И така, попада наш Златко в състава на най-официална българска делегация, то не бяха масали, не беше чудо. Получих виза за Русия аламинут, хем VIP съм, братко, после изхвърчах за София, изпълнен с повече от странни усещания. „Кво става бе, тая моя татковина да не е решила нещо да си сменя кожата? Отде-накъде такова внимание към моя милост, не ще да е съвсем без хич тая работа“.
Все още съм се вземал мноооого насериозно, предполагам. Реалността се оказа значително по-скромна. Отбихме номера в Русия, разходих се два или три дни по Москва и се доста дивѝх, щото мащабите на нещото, което по онова време изглеждаше като обновление, бяха наистина впечатляващи. А инак фестивалът премина с бодра маршова крачка, както си му е редът в Русия, набърбориха се цели кошове празни приказки, показахме на руските деца две-три анимации от „Гората“, та поне ги разсмяхме. Инак друго нямаше. Нашите хора изглежда останаха пре-щастливи от това, че не им се е наложило да седят за пореден път със зачервени бузи като не бедни, ами пре-бедни роднини от дълбоката провинция, разделихме се след това – и толкова беше вниманието, трябваше ни малко по работа, момче, не се захласвай сега по некви там откачени идеи, дето току ти щукват из главата, айде чао.
Е да, ама не. Момче хитричко е Златко и замина за Москва подготвено, не съвсем с празни ръце. Направих едно такова представително пакетче с трите мои пъстри книжки, плюс един компактен диск с всевъзможни дигитални финтифлюшки, стана шаренко и интересно, като за „презентация“. И в посолството в Москва – право при културното аташе.
Сега, не си спомням вече името на тоя човек добър, но съм му вечно благодарен. Взе той присърце работата и току ме поведе по разни забутани московски издателства, те потънали в паяжини, майко мила, щото все такива, дето по соца са били големи клечки и това Любомир Левчев и вся остальная болгарская литература си я зобеха като мисирки царевица, шега няма! Само дето пропуснали да забележат, милите, че междувременно са минали 10-15 години и Българийката вече други ветрове я веят – и май цялата им издателска дейност беше останала в спомените, щото и Русия не е стояла точно на едно място през всичките тия години, нали така?
Но друго рече съдбата, по едно време май се отвори сериозна врата. Господин Илиян Василев, добре известен български дипломат и политически наблюдател, беше по онова време посланик. Набутах се значи и в неговия кабинет, показах му моето пакетче шаренко, той поразгърна, разгледа, разговорихме се. И се оказа достатъчно отворен за странни идеи човек, та се съгласи да направи каквото може.
Оттук нататък вече се завъртя сериозна вихрушка. Мина се не мина време, току пристигна съобщение в моята поща, че третото по големина руско издателство – „Олма Пресс“ – проявило сериозен интерес към моите книги. Както си ги върти съдбата нещата около пръста, да вземе да се окаже, че шефът на издателството е бесарабски българин, който страшно милеел по България и от години насам бил напъвал да издаде нещо българско, такива работи.
Изпотих се! Подхванах начаса ускорена кореспонденция с издателството – бяха ми отредили някаква специална редакторка, госпожа Алла Жилинская – и закретахме с ускорено темпо накъм неизбежния успех. Да не повярваш, по едно време даже и договор подписахме, с подписите и печатите му, с всичко. И досега го пазя.
Хубаво, но по едно време започнаха нещо да се появяват пукнатини в прекрасната светла картина. Не ми се декодират стари мейлове сега, че са писани на някакви кодове дето компютърът вече не ги ползва, но общо взето стана ясно, че издателството не иска да плаща за преводите нещо повече от жълти стотинки, а то си е ясно, че така нищо няма да стане, тоест хайде развързвай отново кесията Златко и плащай!
Започна нов рунд от финансирания, но този път поне имах късмет с преводачката, Валентина Ярмилко, с която се бях запознал в Москва по време на пътуването. Сърцата и силна жена излезе Валя, заработихме с нея усилено и изкарахме така май цялата 2006, докато преведем и трите книги. Запазил съм цялата поща от онова време, може би някой ден ще ми потрябва. А преводите излязоха чудесни и днес ми вършат прекрасна работа в най-новото превъплъщение на книгите – но за това ще говорим чак накрая.
Оттук се започна друго ходене по мъките – бяха ми „начислили“ някакво младо момиче за коректор, изпокъсах си нервите с тая госпожица, която ми задаваше невъзможно глупави въпроси и ме занимаваше с проблеми от рода на „Как е възможно едно българско момиченце да пее песничка на френски език?“ Иди, та обяснявай, че в детските градини на България се учат песнички и на френски език. Или че момиченцето не е точно „българско“, ами такова едно странно, отвсякъде и отникъде. Не сме ние единствените слепи расисти и шовинисти на тоя свят, само дето не ни е известно с какво унищожително и невежо презрение гледат към нас другите, хеле пък когато самите те са изпаднали от люлката на отворената цивилизация преди сто и кусур години. Ма хайде да не ги подхващаме тия сега.
В края на краищата избухна там някаква неутронна бомба и издателството изчезна яко дим. Няма „Олма Пресс“, няма никой, появи се някаква нова заврътня, „Олма Медия Груп“, но с тях вече не можеше да се говори. Опитвах, мъчих, въртях, накрая дори Александър Симон, моят тогавашен литературен агент, посети издателството, но и това не помогна с нищо. Договор, не-договор, толкова! Московски потайности, братко, шегички никакви няма!
Така и си потъна в небитието поредният чутовен напън да изведа книгите малко така по на ачик, в голяма страна, на голям език. Не ще да стане и това е.
Но барутът в барутницата ми не се е свършвал никога. Ще ви разправям, има още немалко истории по пътя.
