Изгледи - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)

 

2017 01 Erdogan
Фото: Huseyin Aldemir / Reuters

 

Консерватизъм и авторитаризъм в Турция

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
Какво се случи с Реджеп Тайип Ердоган? Турският президент дойде на власт през 2003 с обещания за икономическа и политическа либерализация. Но вместо това под негово управление Турция се измести в дълбоко нелиберална, авторитарна посока – макар и не към репресивния ислямизъм, както мнозина очакваха, имайки предвид израстването му в среда на ислямистка политика. Вместо това Ердоган се превърна в нещо по-подобно на традиционен близкоизточен силов политик: той концентрира личната си власт, освободи се от конкуренти, потиска несъгласието.

В хода на лятото за кратко време изглеждаше така, сякаш Ердоган може и да е изпуснал юздите, когато група офицери се опитаха да го свалят от власт (под ръководството, както самият Ердоган настоява, на някогашния му съюзник и днешен яростен враг Фетула Гюлен – влиятелен турски духовник, живеещ в Съединените щати). Но когато заговорниците се надигнаха, Ердоган успя бързо да си осигури подкрепа сред въоръжените сили и широката общественост, след което потуши опита за преврат с изненадваща лекота. Последващите чистки и преследвания бяха бързи и безпощадни: правителството хвърли в затвора десетки хиляди предполагаеми гюленисти, проведе всеобхватно прочистване на армията и държавния апарат, закри множество медийни канали и освободи от длъжност хиляди членове на академичните среди. Реакцията на Ердоган срещу опита за преврат показа, че хватката на президента върху властта си остава по-силна, отколкото предполагаха дори много от най-яростните му критици.

Никой не би могъл да предвиди преврата или онова, което го последва. Но дори много преди тези събития не би трябвало да изненадва това, че Ердоган не изпълни очакванията на много либерали в Турция и по други места, които в началото разглеждаха възхода му като признак на прогрес. Ердоган никога не се е стремял да направи от Турция ислямска държава, но пък и никога не е желал да я либерализира. Неговият голям план беше по-скоро да запази консервативния социален ред, като същевременно подобрява отдавнашните разриви между турската държава и различните етнически и културни малцинствени групи в страната, особено кюрдите. Той вярваше, че би могъл да използва сунитския ислям – вяра, споделяна от мнозинството турски граждани – като обединяваща сила. Но както показват разделенията и нестабилността от последните няколко години, този подход се оказа пълен провал.

Ислямист? Либерал? Авторитарист?

Турция никога не е имала либерален водач.  Откак Кемал Ататюрк основава модерната турска държава върху остатъците от Османската империя през 1920-те, авторитаризмът се утвърждава като основна форма на управление. Никое турско правителство не е зачитало свободата на изразяване или малцинствените права. Крайъгълните камъни на нелибералния ред в Турция – независимо дали става дума за различни военни хунти или нормално избрани правителства – винаги са били статизмът, национализмът, религиозният консерватизъм и защитата на мощните бизнес-интереси.

Когато дойде на власт Ердоган изглеждаше решен да скъса с тази традиция. В началото на кариерата си той беше си създал име на неортодоксален ислямист. Беше си спечелил анти-секуларистко реноме като млад участник в градските политики на Истанбул през късните 1980 и 1990, след като шумно отказа да обръсне мустаците си (настояване на тогавашния му работодател) и вместо това подаде оставка. Но освен това той демонстрира и неуважение към някои традиционни ислямистки чувствителности, особено онези, свързани с [неравенството между] половете. Когато се кандидатира за кмет на истанбулския квартал Бейоглу през 1989, той окуражаваше жените, включително и ония, които не носят забрадки, да подкрепят кампанията му и да станат членки на Партията на благополучието – ислямистката група, към която той принадлежеше. А освен това насърчаваше асистентите в кампанията си да не се впускат в дискусии около религията с гласоподавателите. „На всяка цена трябва да изграждате отношения с хората извън вашата общност“, беше съветът му към тях. „Поздравявайте дори клиентите по места, където се сервира алкохол“.

Но когато през 1994 Ердоган беше избран за кмет на Истанбул, той се завърна към една по-конвенционална ислямистка линия. Изказа мнението, че е в подкрепа на въвеждането на шериат и въведе забрана за продажба на алкохол във всички комунално-управлявани пунктове [в града]. По онова време Турция преживяваше ислямистки момент, който обаче скоро се оказа краткотраен. В националните избори от 1995 Партията на благоденствието спечели най-голям брой гласове и на следващата година нейният водач, Неджметин Ербакан, стана министър-председател в коалиционното правителство. Но през 1997 военните и техните съюзници в правителството принудиха Ербакан да се откаже от властта. На митинг, проведен следващата година, Ердоган цитира стихотворение, част от което звучи така: „Джамиите са нашите казарми, куполите нашите шлемове, минаретата нашите щикове, а вярващите – нашите войници“. Заради това той беше обвинен в „насъскване на религиозна омраза“, осъден и хвърлен в затвора, където прекара 120 дни.

След освобождаването си Ердоган се преоформи като „консервативен демократ“ и се съюзи с група пост-ислямистки консервативни реформатори, които бяха скъсали с традиционната анти-западна позиция на ислямизма и защитаваха идеята, че Турция трябва да се ориентира по-стабилно към една проевропейска и проамериканска линия. Ердоган вече твърдеше, че не взема „на сериозно хора, които говорят за държава, основаваща се на шериата“. Сам той не говореше много за тази очевидна промяна в начина си на мислене; както изглеждаше, това беше до голяма степен отстъпка пред прагматизма. „Няма да стигнем доникъде с радикализъм“, отбеляза той по време на вечеря с някои бизнес-лидери в Истанбул през 1999.

През 2001 реформаторите, водени от Ердоган, основаха Партията за справедливост и развитие (AKP), след което спечелиха националните избори през следващата година. (Сам той влезе в длъжност едва през 2003, когато правителството, сега вече ръководено от собствената му партия, промени закона, според който хора с присъди не можеха да заемат държавни постове). Победата на AKP беше направена възможна чрез подкрепата на една нова средна класа, съставена от консервативни, религиозни притежатели на малки бизнеси в Анадола, централната област на Турция, които днес се радват на безпрецедентно благоденствие и влияние, благодарение на бавната, но все по-засилваща се интеграция на Турция в глобалните пазари. Анадола е бил изостанал в продължение на векове. През 1980-те от двата главни негови града, Газиантеп и Кониа, сред 500-те най-големи турски компании нямаше нито една; през 2012 двата града вече можеха да се похвалят с 32 такива. Но през цялото време на възхода си благочестивите бизнес-лидери от Анадола бяха отбягвали секуларно настроените търговски организации и вместо това оформяха свои собствени асоциации, които скоро се превърнаха в база на AKP.

Като премиер-министър Ердоган обеща „нов социален договор“ между държавата и обществото, призова за поредица от либерални реформи, която да ускори разделението на властите, независимостта на съдебната система, свободата на пресата и върховенството на закона. Той искаше да направи Турция по-привлекателна за чуждите инвеститори и да превърне страната в място, което да бъде „по-съвместимо с останалия свят, в съгласие с него и … по-достъпно“. Обеща да намали ролята на държавата в икономиката, да намали регулацията и „да спаси страната от избуялата бюрокрация“.

Освен това Ердоган обеща да скъса с традицията и по един друг ключов въпрос: неспокойните отношения между централизираната държава и голямото кюрдско малцинство, които бяха довели до десетилетни кървави борби между турската армия и войнствените кюрдски сепаратисти от Кюрдската работническа партия (PKK). Тук действията му бяха бавни, но през 2013 Ердоган обяви поредица от реформи, предназначени да посрещнат кюрдските изисквания за граждански права и повече автономия: така например да се позволи на някои градове да бъдат наричани с кюрдски имена или на частни училища да предлагат уроци на кюрдски език. Освен това за кратко време беше обсъждана идеята за промяна в конституцията, която да доведе до намаляване на процента гласове, след чието спечелване партиите могат да получат представителство в парламента. През същата година правителството на Ердоган започна да работи върху „процес от решения“ в координация с Абдула Йоджалан, военният ръководител на кюрдите, който се намира в турски затвор.

Но при икономическите и политически реформи, както и в отношенията с кюрдите, Ердоган не успя да предостави вида промени, на които се надяваха либералите в Турция и другаде: на практика той се придвижи назад, а не напред, и по двата фронта. Преговорите с кюрдите се провалиха и днес войната отново бушува в населения предимно с кюрди турски югоизток. И вместо да окуражи либералната демокрация в Турция, Ердоган още повече лиши от независимост институциите в страната и подкопа върховенството на закона. Този процес започна сериозно още през 2007, когато Ердоган оркестрира серия от съдебни преследвания на свои политически противници, някои от които бяха обвинени в подготвяне на преврат; процесите създаваха мощно впечатление за съдебна некоректност. През 2012 Ердоган се оплака от разделението на властите, което описа като „пречка“, която трябва да се преодолее. „Човек се оказва конфронтиран от съдиите по места, където най-малко го очаква“. Решението му беше да лиши от власт съдебната система. Турските съдилища винаги са действали в услуга на държавната власт, но Ердоган елиминира дори и преструвката за прокурорска или съдийска независимост.

Освен това правителството на Ердоган затегна и без това драконовите закони по антитероризма, за да смаже всяка съпротива. През 2012 г. 9,000 души – сред които студенти, журналисти, адвокати и активисти на профсъюзите – излежаваха затворнически присъди за „терористка дейност“, раздадени от съдилища, изпаднали под контрола на Ердоган. Днес в Турция в затвора се намират повече журналисти, отколкото в Китай или в Иран. (През миналата година Ердоган лично инструктира прокурорите да повдигнат обвинения срещу главния редактор на вестник, който беше го критикувал). Той дава ясни знаци, че няма да толерира публични демонстрации на несъгласие, а през 2013 разреши на полицията да използва сила срещу мирните демонстранти в истанбулския парк Гези. Според най-надеждните преценки в резултат на това бяха убити 11 души, а стотици други бяха ранени.

Погрешно разбиране на историята

Но с какво може да се обясни разминаването между мечтаната Турция, чиято поява толкова много хора очакваха в резултат на неговото управление и реалната Турция, която съществува днес? Един от обичайните отговори е да се обяснява всичко с личната жажда за власт на Ердоган. Мурат Белге, либерален турски интелектуалец, който поддържаше Ердоган до насилственото потискане на протестите от 2013, обобщава този начин на мислене когато по-рано тази година пише: „Всички проблеми, които измъчват в момента Турция, произлизат от личността и целите на Ердоган“. Според това гледище Ердоган всъщност никога не е вярвал в нещо друго освен в себе си и никога не е имал друга цел освен собственото си издигане.

Но това обяснение пренебрегва структурните фактори, които му позволиха – и дори го окуражиха – да поеме по авторитарен път. Освен това то разкрива как либералите, които първоначално подкрепяха Ердоган, имат фундаментално погрешно разбиране за съвременната турска история. Те възприемат неговия възход като поредната глава в един гигантски конфликт между държавата и религиозно-консервативните маси, който вилнее в страната още от основаването на републиката от безкомпромисния секуларист Ататюрк. Разбира се, такава борба е имало, но тя е приключила отдавна.. След като Ататюрк умира през 1938, държавата се отказва от радикалния секуларизъм и допуска постепенното и частично възстановяване на влиянието на исляма върху обществения живот, особено в образованието. Турската държава продължава да следи предпазливо нелегалните ислямски движения, които не може да контролира, но ислямът не е враг. Напротив, управляващите турски елити гледат на религията като на държавен актив, особено по времето на Студената война, когато водачите в Турция – страна-членка на НАТО и съюзник на САЩ – потиска левичарите, широко маркирайки много от тях като съветски симпатизанти и слуги на безбожния комунизъм. Кенан Еврен, офицерът, който взема властта след преврата от 1980 и по време на чието управление е съставена настоящата турска конституция, предупреждава, че е „немислимо“ за Турция да стане нерелигиозна страна. „Ние трябва решително да прегърнем религията си“, обявява той през 1981.

Годините на формиране на Ердоган съвпадат с връхната точка на тези анти-левичарски кампании от 1960-те и 1970-те – и в резултат на това оригиналната му политическа идентичност е онази на религиозно-благочестив воин от времената на Студената война. В гимназията той се присъединява към водещата младежка организация на турската десница, Националната асоциация на турските ученици и студенти (MTTB), която играе ключова роля при мобилизирането на учениците с консервативен, от долната средна класа, произход. „Единствената сила, която може да унищожи комунизма е ислямът“ е един от лозунгите му; друг подобен е „Борбата срещу комунизма е също толкова благодатна, колкото и молитвата“.

MTTB е идеологическата хранителна почва за поколението от ислямски кадри, които по-късно основават AKP. Всички водещи фигури на партията са били членове на MTTB през ученическите или студентските си години, включително и Абдула Гюл, който беше президент от 2007 до 2014, а също и Бюлент Ариндж, който беше заместник-премиер от 2009 до 2015. Исмаил Караман, настоящият говорител на турския парламент, е бил председател на MTTB. Възгледите на тези мъже са оформени в една традиционалистка турска средна класа, в която политическите ценности са оформени от либерализма, но в комбинация с твърдолинеен антикомунизъм и силен религиозен национализъм.

Когато Ердоган и AKP дойдоха на власт, някои от западните наблюдатели, направили оптимистични прогнози, изглежда бяха напълно незапознати с неговата история, а поне част от турските му либерални поддръжници изглежда бяха я забравили. Те отпразнуваха възхода на AKP като победа на капитализма над авторитарната, бюрократична, военизирана държава. Турските либерални интелектуалци ликуваха: най-после и в Турция беше се случила реална буржоазна революция. В техните очи консервативните, религиозни хора от средната класа зад AKP бяха „истинска“ буржоазия, защото дължаха благоденствието си на свободните пазари и участието на Турция в глобалната икономика – за разлика от другата, секуларна средна класа, която е била изхранвана от държавата зад защитните стени на една затворена икономика и следователно е била незаинтересувана от икономически или политически реформи. Турските либерали вярваха, че Ердоган и AKP нямат друга алтернатива освен да прокарат такива реформи, тъй като новопридобитото благоденствие на поддръжниците им зависеше от постоянни икономически реформи. Но не след дълго стана ясно, че в ерата на Ердоган статизмът ще надвие капитализма.

Ненаучените уроци

В исторически план страхът от fitna (анархия) винаги е висял над политическото мислене в Турция, както и в много други части от мюсюлманския свят. Турците отдавна се прекланят пред, та дори обявяват за свещена, държавата като последна защита срещу вътрешните кавги и разцепления в едно хетерогенно общество. Мустафа Ердоган, либерален турски учен (без връзка с президента) писа, че „културният кодекс на нашия народ предписва, че държавната власт трябва да бъде посрещана с подчинение дори и ако е тиранична или зла“. Този дълбоко вкоренен статизъм, твърди той, е „базата, на която се основава AKP“.

Гладът на Ердоган за ред и подчинение е оцветен от съдбата на Аднан Мендерес, неговият политически герой. Мендерес встъпва на пост като първи демократично избран премиер-министър на Турция през 1950. Той е популярен, но заедно с това и силно нетолерантен към всякакво несъгласие. С напредването на времето той преминава към все по-авторитарни мерки: смазване на протести, хвърляне на журналисти в затвора, съдебни присъди срещу членове на опозицията. „Възможно ли е да се толерира от сутрин до вечер подкопаването на държавния ред, защото това уж било демократическо задължение?“, отговаря Мендерес на опонентите си, когато мерките му за сигурност се подлагат на дебат в парламента през 1960. Репресивната тактика му създава врагове в множество сфери, включително и сред военните. По-късно през същата година той е свален чрез военен преврат, воден от група офицери, действащи извън официалната командна верига. На следващата година е екзекутиран.

Ердоган често е описвал смъртта на Мендерес като „трагедия“ за семейството му и е казвал, че е бил дълбоко развълнуван от фотографиите, показващи как Мендерес е воден към бесилката. „Преживях изключителните емоции на баща ми и майка ми вкъщи“, разказва Ердоган в интервю за турския ежедневник Tercuman през 2009. Според собственото му разбиране Мендерес се е борел срещу силите на fitna. Но истинският урок от трагичната съдба на неговия герой си остава недостъпен за Ердоган: в борбата си за ред Мендерес е отишъл твърде далеч по посока на авторитаризма. Самият Мендерес се е превърнал във fitna.

Миналото лято неспособността на Ердоган да разбере онази история доведе почти до повторение на същия край. Разбунтуваните офицери, които се опитаха да свалят Ердоган през юли изглежда са вземали пример от преврата през 1960 и са оправдавали собствения си опит за преврат като реакция срещу превишаването на правомощията от страна на Ердоган и заплахата срещу турската демокрация.

Доклад на малцинството[1]

По същия начин, по който подходът на Ердоган към проблемите на управлението отразява израстването му в атмосферата на Студената война, усилията му да се справи с кюрдския въпрос демонстрират влиянието на тенденциите в социалното мислене от времето на младостта му. Ердоган е роден във време, в което една нова, по-открито ислямска версия на турския национализъм започва да замества кемализма, безкомпромисно-секуларисткото мислене на Ататюрк. Привържениците на кемализма смятат, че той е инклузивна [включваща всички части от населението] идеология. Но в действителност неговата концепция за националната идентичност се обляга солидно на турската етничност, а следователно той изисква отказ от собствената етническа идентичност за голяма част от малцинствата в страната. Към 1950-те ограниченията на кемализма започват да стават ясни и множество консервативни турски интелектуалци започват да изследват възможността споделяните религиозни връзки да предложат по-солидна база за обединение от онези, предлагани от гражданския секуларизъм.

Като млад човек Ердоган е страстен читател на консервативни интелектуалци като Неджип Фазил Къшакурек, който възпява турското мюсюлманско наследство. Но Ердоган никога не е бил ксенофоб: един гръцки футболист от Истанбул е герой на детството му. Като премиер-министър Ердоган осъжда кампаниите за етническо прочистване, които прогонват от страната последните гърци през 1950-те и 60-те и дори ги определя като „фашистки манталитет“. Ердоган е първият турски лидер, който демонстрира публично едно спокойно отношение към собствената си етническа идентичност. Според някои сведения той открито е посочвал грузинския произход на майка си и е намеквал, че етническият произход на баща му е малко  неясен. Веднъж дори попитал баща си „Ние лази ли сме или турци?“ (Лазите са народност, която обитава крайбрежните черноморски региони в Грузия и говорят език, различен от турския). Баща му отговорил, че е задавал точно същия въпрос на собствения си баща. Отговорът най-после бил даден от прадядото на Ердоган – ислямски свещеник, който обявил: „Бог няма да пита към кое племе принадлежим. Да кажем просто слава Богу, че сме мюсюлмани и да оставим всичко така“.

През 1980-те въпросът за това как Турция трябва да се отнася към етническото си разнообразие предизвиква рязко разцепление в ислямисткото движение: една от фракциите настоява за налагането на пан-турска етническа идентичност, докато другата се опитва да приеме етническото разнообразие. Ердоган принадлежи към втория лагер, може би поради собствения си произход. Той твърди, че Коранът изисква зачитане на всички „племенни“ идентичности и че налагането на ограничения върху малцинствените култури и езици е идеологически съмнително. През 1991 той поръчва за Партията на благоденствието вътрешен доклад по кюрдския въпрос. Препоръките от доклада са радикални в сравнение с обичайното мислене от онова време. Предлага се официално признаване не само на кюрдите, но също и на други малцинствени групи – лази, черкези, араби – и предоставяне право на образование на собствените им езици. Едва ли е за учудване, че AKP идва на власт при силна подкрепа от страна на турските кюрди, много от които са религиозно консервативни хора.

Опитът на Ердоган да доведе до мирно разрешаване конфликта с кюрдските партизани беше искрен, но заедно с това и нереалистичен. Ердоган смяташе, че може да постигне мир без да направи никакви значителни политически отстъпки, просто като се позове на сунитската мюсюлманска идентичност, която турците и кюрдите споделят. Турското правителство убеди арестувания бунтовнически водач на кюрдите, Оджалан, да изпрати послание до последователите си, в което да подчертае, че двата народа „са вървели под знамето на исляма в продължение на хиляда години“. Но в кюрдските области в югоизточна Турция PKK беше усилила контрола си и партизаните изискваха официално връщане на властта върху кюрдските провинции. Кюрдите не се интересуваха от религиозната връзка, те желаеха автономия и права. Ердоган беше подготвен да приеме културно разнообразие, но не и самоуправление на кюрдите; за него самоуправлението би означавало политическо самоубийство. „Процесът на решения“ с кюрдите в края на краищата се разпадна през миналата година, подкопан отчасти от водещата роля на кюрдски части в борбата срещу Ислямска държава (ИДИЛ) в Ирак и Сирия – развитие, което Ердоган и турската държава възприеха като дълбоко заплашително. През миналата година турските военни сили превърнаха няколко кюрдски градове в руини – за пръв път от управлението на Ататюрк насам.

Безизходица

Ердоган би искал да бъде новият „баща на Турция“. Но започването на война срещу собствените граждани едва ли е начинът, по който той е желал да продължи стъпките на Ататюрк. Неуспехът му да постигне мир с кюрдите е окончателно доказателство за факта, че основните източници на неговата привлекателност – турският капитализъм и сунитският ислям – се оказаха недостатъчни при изпълняването на задачата за изграждане на обединяваща, модерна турска идентичност, способна да предостави постоянен политически ред. В края на краищата не му остана нищо друго освен да се върне към традиционния турски авторитарен национализъм.

Този провал надхвърля въпроса за личното наследство на Ердоган. Той сигнализира, че турският консерватизъм, независимо дали в религиозна или държавна форма, е изживял времето си. Той вече не носи нито свобода, нито ред за Турция. Изгледите за една по-либерална Турция изглеждат мътни, но рядко е изглеждало толкова ясно, че либерализацията вероятно е единственият път, по който могат да се постигнат постоянна стабилност и благоденствие.

Ердоган премахна буквално всяка следа от либерални идеи в турския мейнстрийм, така че всякакво бъдещо движение за реформи най-вероятно ще се появи отдолу, сред жертвите на турския консервативен ред, особено между етническите и религиозни малцинства в страната. Кюрдите например биха могли да катализират широки либерални промени, ако биха успели да трансформират своите апели към кюрдския етнически национализъм в един по-широк апел за граждански и политически права за всички турци. Но дори и без такова изместване все по-увеличаващите се разходи на държавата за войната срещу кюрдите биха могли в някакъв момент да накарат турската средна класа да постави под въпрос водачеството на Ердоган. Една по-либерална, реформистка визия би могла да се окаже по-атрактивна. Но нито един от двата сценария не изглежда особено вероятен за момента. Що се касае до обозримото бъдеще, всички турци ще живеят в страна, която без съмнение се е превърнала в Турция на Ердоган.

Източник


[1] В американския политически живот един доклад на малцинството [minority report] e мнение на най-малко двама членове на дадена комисия, което се различава от онова на мнозинството членове на комисията. Понятието няма нищо общо с етническите, религиозни или други малцинства в американското или някое друго общество. Бел. пр.

Халил Карàвели
Халил Карàвели е старши сътрудник към Турската инициатива на Централния азиатско-кавказки институт във Вашингтон и отговорен редактор на неговото издание „Турски анализатор“.
Посетители: 100

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 15 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 4 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици